В разгара на Ковид-истерията през 2020 г. получих болки в областта на пикочния мехур, нарастващи всеки ден и ходех до тоалетната на 10-15 минути, дори и през нощта. Реших, че това се дължи на естественото за възрастта ми уголемяване на простатната жлеза. Точно тогава по телевизията почти ежедневно рекламираха лекарство, възстановяващо нормалната й функция и дебело подчертаваха- и мъжката потентност.
В рекламата един мой набор непрекъснато сновеше от брачното ложе до клозета и жена му го наблюдаваше с тревога, докато накрая извади от чантата си опаковка с вълшебно лекарство. Скоро той забрави за тоалетната, а в леглото двамата отново си имаха занимание – да гледат усмихнато в опаковката и да поклащат одобрително глави. Аз бях скептичен- вярно, пикаех много често, но, да чукна на дърво, все още намирах някой промеждутък и за жена си. С нея спяхме в различни стаи и за да не ме чува, ходех като котка до тоалетната, но скоро тя разкри, че често не съм нито при нея, нито в стаята си и ме попита от какво страдам- от запек или от диария.
Отговорих й, че май имам проблеми с простатата. За разлика от онази жена от рекламата обаче тя не извади от чантата си вълшебната опаковка и ми нареди още утре да отида на уролог, докато все още не е станало много късно. На другия ден в една клиника урологът ми направи ехография. Категорично отхвърли хипотезата за простатата и заяви, че трябва да ми се направи Цистоскопия, което било клинично тридневно изследване и ако искам, ще ме запише за следващия ден. Приех, понеже по време на прегледа той натискаше с нещо, наподобяващо ютия, мехура ми и ме заболя още повече.
Вечерта жена ми, чувайки думата цистоскопия се разтревожи, а се бях надявал да каже, че това е елементарно и лекарите го правят просто за да си вържат гащите. За да намаля тревогата й, а и моята, се пошегувах, че „скопия“ не означава скопяване, а наблюдение, ха-ха. Тя отвърна, че съвсем не й е до смешки и ми приготви нещата за болницата с вид на човек, изпращаш свой близък в последния му земен път. Каза, че я боли глава и си легна. Не ми дойде нищо друго наум, освен стандартното ни заклинание, с което се окуражавахме при необходимост: – Обещавам ти!
Цяла нощ ходех като призрак до тоалетната. Вече се бях изпедепцал в това да шуртя тихо- прицелвах се точно в наклона на фаянса на чинията, въпреки че не палех лампата. Лягайки си, усещах, че се пълня отново, сякаш с въпросната чиния бяхме скачени съдове. За да не мисля върху това като Архимед, се престраших да отворя Гугъл и намерих какво точно значи цистоскопия- от гръцки- „цистос“- мехур и „скопия“- наблюдение, но не продължих. Сетих се за един от любимите ми писатели Джеръм Джеръм, който бе описал как решил да потърси в медицинската литература чрез симптомите си от какво страда и накрая открил, че единствената болест, която го била подминала до момента е „възпаление на капачката на коляното“. На сутринта жена ми изглеждаше сякаш по-ниска от мен. Под очите си имаше тъмни кръгове и побързах да й кажа бодро: – Спокойно, бе, какво толкова- ще ме омотаят в жици, ще ми наблюдават мехура, а аз ще си решавам кръстословици и след три дни, в резултат на розовите хапчета, с които ще ме тъпчат, ще ме изпишат здрав като бик.
Тя кимна в смисъл: „Мечтай си ти, а аз теб трябва все да те мисля“. Поля ми вода и преди да вляза в асансьора, ми пожела: -И много те моля, като пикаеш, вдигай капака на тоалетната чиния! Особено в болницата! – От опит знаех, че това бе любимият й похват да ме разсее от мрачни мисли.
Отначало в клиниката се заеха с мен като с Ковид пациент и започнах да се тревожа дали няма да побързат да ме счетат за такъв. Накрая все пак ме пратиха в урологията, откъдето- в клиничната лаборатория, на кардиограф, отново на ехограф, до регистратурата /за да платя/, после още в няколко отделения. По принцип в сгради се обърквам и всеки път, когато бе време да се върна откъдето съм дошъл, питах доста служители, чиито съвети според мен или взаимно се изключваха, или бързах да им благодаря още преди да съм ги изслушал докрай.
Накрая най-после попаднах на една разбрана жена, която просто ме заведе в урологията, където бе главна сестра и ме настани в свободното легло на стая с още трима пациенти. За моя радост те изглеждаха добре и се обнадеждих, че тук сме само леки случаи. Още повече, че от дългите разходки между етажите мехурът ми почти не се обаждаше. След вечеря във видимо добро настроение всеки се обади на жена си и проведе същия разговор като преждеговорившия. Накрая мина застъпващата на смяна главна сестра. Каза ни, че утре ще ни водят един по един в залата да ни правят цистоскопия и че ако през нощта почувстваме някаква нужда от нея, ЗА КАКВОТО И ДА Е, да натиснем бутона вляво от главите си. Ако бе по-млада и не гледаше толкова строго, бих се пошегувал, че АКО ЩЕ Я ВИКНА ЗА НЕЩО, то ще е да ми поразтрие мехура.
Преди да заспим, попитах „колегите“ дали знаят значението на думата цистоскопия, но те като доста по-млади от мен бяха в неведение. Кой знае тази нощ какви ли митични чудовища- Цистоскопии щяха да ги карат да се въртят ужасени. Като най-възрастен, реших, че ще е уместно да им разкажа за произхода на тази дума и за хипотезата си, че очаквам тази наша скопия, наблюдението на нашите „цистос“- мехури да е безобидна и скоро те заспаха по същия начин, както и двете ми внучета, след като им разкажех авторската си приказка за Лиско и Ежко.
На сутринта същата сестра запали лампите още в 6 ч. и ни каза, че е време за личен тоалет и отвори прозорците толкова широко, че ако някой от нас реши да се метне, да му е лесно. Каза, че в 7 ще ни донесат закуската, а за визитацията в 8 ч. трябва всички да сме по добре изпънатите ни легла, да не четем книги, да не говорим по телефона и да сме с маски. В 8 ч. отдавна бяхме разказали на жените си какво сме закусвали, леглата ни бяха като за парад и държахме ръцете си отпред върху одеалото вече от половин час. В 8,30 ч. вихърът на визитацията отмина за по-малко от половин минута и настана безвремие до към 11 ч., когато дойдоха две сестри. Първо съблякоха един от нас както майка му го бе родила, облякоха му дълъг бял халат от нещо изкуствено, хванаха го за двете ръце и го поведоха като арестуван член на Ку-клукс-клан /расистка организация, преследваща чернокожите в САЩ в 50-те години, известна с белите си качулки/. Останалите се надявахме да го върнат в стаята максимум до 20 минути. В 12,30 вече се питахме какво ли му се случи на горкия, когато една сестра дойде в стаята и с гробовна физиономия подкара леглото му навън и чухме песента на колелата му да се отдалечава в ляво по дългия коридор.
Цветът от лицата ни се оттече. Ако така завършваше всяка цистоскопия, „да би бегали по-добре“, както бе казал някога дядо Вазов. Насред тези ни мисли за „о боже почившия“ ни съкилийник, откъм коридора се дочу същата песен. За наша радост в леглото бе „колегата“, но бе бледен, както някога казваше баба ми: „като на бегал пред змии“. В дясната си ръка той стискаше прозрачно найлоново пликче, пълно с урина и кръв, от което към завивката му отиваше шлаух, пълен със същата течност. Явно бе с катетър. Другите двама ме изгледаха със същия поглед, както и дъщеря ми, която като малка бях завел да й вземат кръв и преди това й бях обещал, че това ще е не само безболезнено, но и много забавно. Към 17 ч. всички бяхме в стаята си в състоянието на първия, а устите ни безмълвно проклиняха цяла вселена, подобно на Х.Димитър в стихотворението на Ботев и отказахме вечеря. Преди заспиване обикновено превъртах филма от деня.
Спомних си, че в „залата“ сестрите ме бяха помолили да сваля халата и да легна гол, вдигайки краката си на нещо като родилно магаре и така стоях, слушайки ги докато упойката не ме бе хванала. По едно време ме събудиха. Дадоха ми да си държа внимателно торбичката от катетъра и хванали ме за двете ръце ме върнаха в стаята, където другите трима се оплакваха по телефоните на жените си, но когато ни дадоха вечерята я излапаха като невидели. Казах им да изядат и моята и набрах телефона на жена ми. Преди това обаче погледнах в гащите си и там видях, че пенисът ми, може би защото смучеше кръв от тръбичката към резервоара, бе необичайно наедрял. Смятах просто да я успокоя, че всичко е минало добре, но при тази гледка не се стърпях първо да й се похваля: – Ако само видиш колко ми е голям!
На което тя отвърна, че трябва да настоявам да ми сложат по-малък катетър. Казах й, че не става въпрос за катетъра, а за …и замълчах деликатно. Тя попита дали имам температура и какви лекарства ми дават. След което повторих тихо, така че да не ме чуят другите:- Става въпрос за пениса ми, а не за катетъра, на което тя отвърна: – Ако чакаш да дойда там и да свърша тази работа вместо теб, не си познал! Като ти е голям, обърни се към някоя сестра да ти го смени, иначе може да получиш възпаление!
На другия ден пропорциите в гащите ми не се бяха променили, но пикочният ми канал ме болеше кански, според мен- естествена ре-акция от растежа и мъдро си казах: – Трай, бабо, за хубост.
Другите в стаята май ми бяха сърдити, пъшкаха прекомерно и се оплакваха един на друг и на жените си, на които звъняха час по час. Нямаше как да не си помисля, че никой от тях, за разлика от мен, не бе ходил войник. Идеше ми да им кресна да спрат да се лигавят и само за миг да си представят, че в онази зала, след като ги качеха на магарето, трябваше да раждат. Насред тези ми мълчаливи мисли се сетих, че не съм пушил от 30 часа. Бе абсурд да си понеса контейнерчето извън болницата и да пуша отвън. На свой риск изпафках една цигара в тоалетната, като преди това отворих всички вътрешни прегради в нея, за да има конвекция. Обадих се на жена си и й съобщих, че нямам никакви проблеми. Казах това високо, за да чуят и онези. Те вече предварително си разделяха моята порция, тъй като бях обявил, че смятам да погладувам с лечебна цел и се захванах с кръстословици и с пафкане. Радвах се, че по време на пандемията свиждания не се допускаха. Иначе жените им щяха да са по цял ден до тях, да разберат какви ги върша в тоалетната и да ми забранят да съсипвам белите дробчета на мъжлетата им. На другия ден ни изписаха. След като ми свалиха катетъра, още по пътя към вкъщи болката намаля, но усещах как с нея си отиваше и новата ми гордост. Всяко чудо- за три дни.