Пътепис – Бразилия

пътепис бразилия

Written by Ния

юни 8, 2022

Признавам си, че при пътуване със самолет, изпадам в паника, ако час и половина преди полета не сме на чек-ина. Това ми състояние се подхранва до ниво на истерия от Емо. Систематично. Винаги когато пътувам с Емо, точно час и половина преди полета, той е някъде да си мие колата, или да полира някаква невидима драскотина по нея. Съспенсът се насища допълнително от факта, че това „някъде“ винаги е далече, обикновено в околностите на София.

В такива случаи му звъня, облегната на стегнатите си куфари и с паспорт в ръка, процеждайки през зъби: „Къде си Емиле, трябваше да сме на летището вече!“.

Отговорът му неизменно е възмутеното: „ Споко, на 5 минути съм от вкъщи. Стига си истеричила! Най-мразя някой да ми дава зор.“  Та точно докато изговаря тези опашати лъжи, той всъщност е във Волуяк, в двора на един човек, който е вкарал от Италия много хубава паста за полиране на драскотини. Двамата с човека спокойно продължават да полират повърхността на колата, докато невидимата драскотина стане невидима дори и за техните стандарти.

Ще кажете „нека се грижи за колата си момчето“, и съм съгласна, че човек трябва да прави неща, които го карат да се чувства щастлив. Но въпросът ми е: защо съществена част от обгрижването трябва да се случва във времето, в което трябва да се качваме на самолета?

Теориите ми защо това трябва да се случи в последния момент са две:

1/ ако колата се паркира в гаража възможно най-късно, тогава ще се събере най-малко прах по нея докато се приберем;

2/ ако колата се паркира в гаража възможно най-късно, тогава мъчителната раздяла между нея и собственика й ще бъде възможно най-кратка.

Та постигането на една от тези двете цели ( а много вероятно е и на двете наведнъж) е приоритет на мъжа ми, който той се опитва да наложи като семеен такъв. Но някак-си все още не е  успял да ме убеди, че 3те хиляди лева дадени за самолетни билети, които ще изгорят, ако изпуснем самолета, са  приемлива цена за спокойствието, което ще изпитам, знаейки,  че колата на мъжа ми е паркирана в последния момент в гаража в спретнат и излъскан вид.

А доколко колата на Емо е в списъка с приоритетите му, ще ви онагледя с една проста случка. Когато той замина на обучение за цели 6 седмици в чужбина, думите, които ми промълви на раздяла бяха „грижи се за нея“. Грижите „за нея“ включваха и странното занимание да ходя на работа с „нея“ веднъж в седмицата, за да „се поразходи“

Така и правех. Един ден, малко преди Емо да се прибере от обучението си, на едно взимане на завойче по пътя за работа, лекичко одрасках боята на колата. Драскотината ( или както казва Емо „деругата“) беше незабележима за женско око. Бяла „деруга“ на бяла кола – няма кой знае какъв контраст, успокоявах се аз. Паркирах си в двора на фирмата с натежало сърце. Опитвах се да се убедя сама себе си, че щом на мен ми трябват лупа и точни координати на драскотината, за да я видя, така би било и за всички останали човешки същества. Оптимизмът, в който се опитвах да се самозаблудя, беше опроверган веднага от  две човешки същества от мъжки пол. Това бяха собствениците на компанията, които, както обикновено, се бяха запътили нанякъде в комплект. Без да реагират на уважителното „Здравейте“ от моя страна, те направо се нахвърлиха върху невидимата драскотина.

„Това ново ли е? Миналата седмица го нямаше. Емо описал ли го е в протокола за каското?“

Започвам да се питам къде е моето място в този свят – свят, в който половината човечество забелязва и помни, че на някаква чужда кола преди една седмица не е имало една невидима за просто око драскотина. Докато аз се чудя по въпроса, след като разбират, че въпросната драскотина е направена от мен на Емовата кола, тогавашните ми шефове вече са твърдо убедени, че място в този свят аз нямам. Дори знаят как точно ще стане раздялата ми с него:

„Емо ще те УБИЕ“ – уведомяват ме двамата в един глас, докато единият замислено опипва грапавината и дълбочината на деругата.

Знам, че Емо има каско, което да покрие щетата. По принцип сигурно мога да намеря номера на полицата му и да заведа щета. Но когато щетата бъде одобрена и парите се заверят по сметката на Емо, тогава той пак ще разкрие престъплението ми. …..Смятайте какво ме очаква, щом като предпочитам да платя от собствения си джоб, за да избегна ситуацията. Обаждам на Майстора-на-Колите-Ни!

Обикновено, колкото и да е спешна поправката на колата, винаги ми се налага да чакам минимум седмица, докато Вальо ( Майстора) я приеме. „Имам много клиентела“, обяснява ми той, „няма смисъл да ми я караш по-рано, защото няма да я започна преди еди-кой си ден“. Нищо не може да го прекърши. Нищо, освен едно форсмажорно обстоятелство: Деруга-на-Колата-на-Емо. Като узна за тази трагедия, Майстора се трогна. Попита простичко:

– Кога се прибира Емо?

-След 3 дни!

-Тониии, Пепиии, отменяйте всички останали ангажименти! Утре ще правим аудито на Емо!

-Иначе Емо ще те УБИЕ още на летището – обясни ми загрижено Майстора. За пръв път в него видях искрица човещинка. Не помня колко платих, но знам, че това бяха най-добре похарчените през живота ми пари, тъй като заради тях продължих въобще да имам такъв.

Като стана въпрос за Емо и летището… Връщаме се в началото на бразилската екскурзия. Най-накрая успявам да го изтръгна от прегръдките на колата му и  се чекираме точно, когато вече затварят гишето за Рио. На тъгъдък ни правят коридор за закъснели, сваляме колани и тичаме към гейта без обувки. В секундата преди да разскачат ръкава за нашия самолет, се хвърлям в него. В движение успявам да издърпам за яката Емо, който междувременно с непоклатимо спокойствие, все едно разполага с цялото време на света,  се е запътил да си напазарува храна от лавката  до гейта. Хвърлям го със себе си в ръкава на самолета. Да, силна съм като барон Мюнхаузен. Ръкавът се затваря зад нас, но ние вече сме в самолета.  

Емо негодува защо не съм го оставила да си купи чипс при тия цени на храната в самолетите. За него времето и пространството са условни понятия, за разлика от цените на сандвичите в самолета. Напомням, че на презокеанските полети храната е безплатна. Това го успокоява.

На следващата сутрин вече сме в AirBnb апартамента ни на плажа Ипанема.

Първите няколко дни свикваме с пословичния термин „бразилско дупе“. Ето колекцията от бразилски забележителности, които Емо любезно ми предостави от личния си архив.

 

Отначало тия дупета ми се струват като огромни гумени чудовища, стръвно захапали бразилките отзад, тресящи се след тях със собствена походка и собствен живот. На края на престоя ми толкова свиквам с тях, че започвам да се срамувам от собствения си изпосталял задник. Всичко е въпрос на възприятие.

Поводът да сме в Рио е да отпразнуваме рождения ми ден, за който ден Емил ми е организирал екскурзия като част от организирана група. В деня на рождения ми ден ще обиколим най-известните забележителности на града, между които статуята на Исус Христос и планината SugarLoaf.

Сутринта на празника ми се отправяме към статуята на Исус и докато чакаме на опашката за билети, се запознаваме с една американка от азиатски произход, Хилъри. Под „запознаваме“ имам предвид „Емо започва да си говори с нея и понеже е самичка, я кани да се присъедини към нас“.

След аудито си, на този свят Емо най-много обича перхидролено руси жени и веднага след тях – азиатки. Когато Емо умре, неговият рай ще бъде ауди, носещо се в облаците, в което е седнала изрусена азиатка. А облаците, като големи меки кърпи,  допълнително изчистват, подсушават и излъскват запотените  Ауди & Изрусена Азиатка.

Та Емо кани Хилъри да се присъедини към нас. Хилъри не е изрусена, но е хубавичка – стройна и с гладка кожа. Отдавна съм я сканирала от глава до пети за някой телесен недостатък,  но такъв не намирам. Не само мъжете имат погледи със сканиращи способности. Ние също имаме такива, но вместо „деруги“ по коли, сканираме недостатъци във външния вид на другите жени. И това го правим за стотна от секундата, само с един кос страничен поглед. С Хилъри обаче косият ми страничен поглед удари на камък и направо рекушира обратно в мен. Ако аз бях мъж, а тя кола – нямаше да намеря нито една деруга по перфектната й външност.

Към външната й красота се добавя  и вътрешна такава. Тя е достатъчно възпитана и полага усилия да включи и мен в задушевния разговор, който Емо се опитва да създаде само за тях двамата.

Покрусено преставам да й търся недостатъци. Но не бия отбой чак дотам, че да позволя на Емо да се снима сам с нея. Той ме праща  да  си направя селфи със статуята на Исус, нали съм искала последователи в Инстаграм. Иска временно да ме неутрализира, за да се снима с на спокойствие с Хилъри. Еми – най-близкото, до снимка само на тях двамата с Хилъри, до което успя да достигне е това:

 

Иначе ние с Исус си се снимахме отделно. Ето ни.

 

Денят вече клонеше към края си и по залез слънце се изкачихме чрез нещо като кабинков лифт до върха на планината SugarLoaf.

Емо отива до тоалетна. С Хилъри оставаме самички само за две минути, но това е достатъчно към нас да се присъедини един възрастен германец. Ама като казвам възрастен, имам предвид, че можеше да ми е баща, но само при условие, че ме е създал на преклонна възраст. А все пак тогава ставах на 40.  Отделно носеше лупести очила, дъното на панталоните му беше провиснало и имаше жълти разкривени зъби. Абе накратко – като умра и отида в моята версия на рая, Дитер там нямаше място. Най-малкото, защото там щеше да бъде безмилостно прегазен от сериите бързи бегачи на средни разстояния, които се надбягват на една писта в моя рай.  Освен, че се казва Дитер, разбирам, че на новия ни приятел днес му се е родило внуче. Ха! Какво съвпадение – радвам се – и аз съм родена днес!

-Ти луда ли си да разкриваш личните си данни пред този? Не го ли виждаш, че е таен агент? –

Емо който междувременно се е завърнал от тоалетната, страда от професионално изкривяване. Всеки път щом Емо види чужденец, който ме заговаря, в главата му започва да звучи музика от шпионски филм. За него всички чужденци на този свят са агенти на Мосад, КГБ, М-6, ЦРУ и тн. Ако са над 85 годишни германци като Дитер – тогава са пенсионирани агенти на ЩАЗИ. Но всички знаем, че на този свят бивши агенти и бивши полицаи няма.

Общото между всички, всички, всички тези изтънчени представители на международната агентура е, че ме заговарят с една-единствена цел. Тя е да използват наивността ми и чрез мен се опитват да се доберат  до нашите – на Емо и на Ния – лични данни ! И до нашите имоти !

На този конкретен таен агент, Емо наложи допълнително, особено тежко обвинение – а именно, че освен личните ни данни и имотите ни, Дитер иска и нашите органи ( намирахме се в Бразилия, все пак). 

Дитер предлага да пием в близкото заведение по едно за двойния рожден ден. Емо отказва троснато. Парира опита му да ни сипе приспивателно в питиетата и после да ни завлачи до лабораторията си, където да ни корми на спокойствие. ЩАЗИ обаче си е обучила агентурата на постоянство. Дитер ни разказва как участвал в приватизацията на Кремиковци! За доказателство казва 2-3 български имена от рода на Иван Петров, които са му били колеги.

С тия приказки как се опаричил от приватизацията в родината му ,съпругът ми го намразва още повече, ако това въобще е възможно. За капак на всичко, Дитер живее от години в Рио, където уж е „туристически гайд“ , дъщеря му живеела в Сингапур, а синът му – в Сидни.

Слава Богу, Дитер и Хилъри не говорят български, затова с Емо свободно обсъждаме ситуацията на глас:

-Как е успял да уреди животите на децата си в тези скъпи държави? А? Как? –

– Ами с препродажба на чужди лични данни и чужди имоти – Емо не долавя сарказма в гласа ми.

-Започваш да мислиш накрая. Към това добави и продажба на органи, Нийо – присвива с неговите очички Емо-Избрал е Рио, защото това е един от центровете на организираната престъпност…

-Ама разбира се, Емиле, че то коренът на думата „организирана престъпност“ идва от „органи“…

-Не ми се прави на много забавна, ами вземи го разкарай тоя и то незабавно-

Случвало ли ви се е да си помислите, че нещо е невъзможно, ама супер абсолютно изключено да се случи и само след час да бъдете опровергани?

Е, точно това стана, когато си помислих, че Емо е параноясал с всичките си шпионски истории и тайни операции. А само час след това, в проливен дъжд и канска тъмница, аудито на Дитер със зловещо свирещи на завоите гуми караше сплотената ни групичка към  наблизо разположена военна база.

( Очаквайте продължение….)

You May Also Like…

Пътепис – Индия на черен петък

Пътепис – Индия на черен петък

Малко са хората, които в Индия са си изкарвали по-хубаво, отколкото на Малдивите. Аз съм една от тях. Да, на Малдивите...

8 маратона и половина през 2022

8 маратона и половина през 2022

Бургас рън 2022-ра, началото на Септември. Кретам към старт-финала, спирайки на всяка чешмичка или пункт за да се...

2 Коментари

  1. София

    Очаквам с нетърпение 😁

    Отговор
    • Ния

      Пече се – съвсем скоро ще е готов! 🙂

      Отговор

Подайте коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *