Винаги съм се чудела защо колите са такъв фетиш за мъжете, докато за нас- жените, са просто средство за транспорт. По-долу описвам 3 ситуации, всичките по действителни случки, които илюстрират разликата в отношението на двата пола към колите:

1.Кошмарът, наречен технически преглед

Втората половина на м. август винаги е специално време за мен. Последни дни на любимия ми сезон се изплъзват между пръстите ми. Денят е все още топъл и дълъг. Хубаво ми е като си помисля, че дори има време за още едно бързо море. Единствено фактът, че края на м. август пак става време да закарам Хюндая си на технически преглед помрачава този, иначе прекрасен за мен, период от годината.

Какво толкова да си закараш автомобила на технически преглед, ще попитате? За мъжката половина на човечеството моят страх е ирационален и неразбираем. Отиваш за половин час, закарваш колата си да клекне върху една голяма яма, изровена на пода на сервиза, и изпълняваш дадените ти указания.

Проблемите, поне при мен, са два. Първият, абсолютно ирационален, признавам, е, свързан с адската бездна, зейнала по средата на пода на сервиза, върху която трябва да успея така прецизно да паркирам колата си, че двечките с нея да не бъдем погълнати от ненаситната й паст. Обляна в студена пот, под уверенията на персонала, че никой досега не е успявал да падне в дупката, успявам да разкрача и застопоря 4те ми гуми по краищата на бездната, която в сервиза наричат „канала“. Служител на сервиза застава точно пред колата ми с команди от рода на „ натисни оборотите на 4000“и аз се боря с вътрешното си усещане, че като настъпя педала на газта, без да искам ще връхлетя върху него и ще го сгазя.

Вторият и по-голям проблем е, че не съм много сигурна как точно да изпълнявам командите, които ми дава служителят от сервиза ( при положение, че му се размине сгазването). По-миналата година , например, изпаднах в пълно безсилие, когато ми каза да пусна „стоповете“, за да видел дали работят. Панически започнах да натискам напосоки копчетата на таблото и така съм успяла да му покажа, че ми работят реотаните за затопляне на задното стъкло. От този човек разбрах, че стоповете се активират като натисна спирачката. Предполагам, беше благоразположен към мен, защото носех впити панталони и високи токчета.

Въоръжена с този спомен, миналата година атакувах сервиза за технически преглед с тежката артилерия. Предната нощ не можах да заспя от притеснение, че ми предстои технически. Чудех се дали да сложа къса пола, или дълбоко деколте, за да спечеля симпатиите на проверяващия. За най-сигурно се спрях на комбинацията къса пола с дълбоко деколте.

На другия ден прегледът протече по горе-долу следния начин:

Проверяващият иска от мен един куп документи, от които се оказва, че ми липсва листчето от миналогодишния технически. Започвам да се суетя и да се тюхкам къде ли може да е. Да съм проверяла в жабката, въздъхва той. Вадя някакви боклуци от жабката, включително хартиена карта на България от едно време, каквото кълна се, не съм си купувала никога. Разравяйки купа хартии, човекът, за мое най-голямо учудване, си намира каквото му трябва.

Следва мъката с паркирането върху дупката, под окуражаващите възгласи на всички служители в сервиза. Справям се и с това.

Започваме със заповедите: „пусни стоповете“, „вдигни ръчната“ и тн. Справям се блестящо с всичко, докато не чувам: –  Я сега ПУСНИ ДЪЛГИТЕ!

Държа да отбележа, че ако пътувах извънградско през нощта, аз щях да знам как се пускат дългите. Все пак шофирам от 12 години. Но тъй като не съм шофирала на магистрала през нощта, знанията ми за дългите светлини са леко мухлясали.

-Искате ли първо да пусна късите? – инстинктивно се опитвам да спечеля време, въпреки че ми е пределно ясно, че тук дори и Времето, тоз Велик Учител, няма да помогне.

-Пускай ги и тях, да

Пускам късите. Но тези ми знания не впечатляват достатъчно, че да ме освободят от демонстрацията на дългите. Имам някакви смътни спомени, че дългите се включват от същата ръчка, откъдето и късите, но просто се врътва едно пръстенче на края на ръчката. Врътвам го.

-Не халогените, момиче. Дългите искам да видя.

Запази спокойствие, Нийка – повтарям си наум – засега всичко върви наред. Паниката не е добър съветник. Запазвайки мнимо спокойствие оглеждам ръчките около волана ми. От едната страна е ръчката за късите и както току-що си припомних – за халогените. От другата страна беше тази за мигачите. Видях и на нейния край пръстен. Завъртях го.

Предното ми стъкло се обля в струя течност за чистачки.

******************************************************************

2.Намерете 5те разлики.

Като малка много обичах забавните задачки за убиване на времето, в които трябваше да намерим 5те разлики между две на пръв поглед еднакви картинки. Бях много добра в откриването на разликите, но съвсем наскоро открих, че вече съм изгубила този си дар:

Емил ( мъжът ми) ме кара да сляза да взема нещо от колата му.

Не ми трябвал ключ, той щял да излезе на балкона и да ми отключи с дистанционното оттам.

Слизам, заставам чинно до колата и чакам да ми отключи….чакам, чакам… нищо.

Пиша му във Вайбър – Хайде ако обичаш, като ме разкарваш напред-назад ПОНЕ да ми отключиш колата

Лаконичният му отговор е: – Къде си?

 Тоя човек има паметта на муха – дори не помни, че преди 2 минути ме изпрати до колата.

-Аз съм където ме изпрати – пред ш*§аната кола!!! ТИ къде си? – Гледам нагоре – няма го на балкона.

Той: – На балкона съм.

Аз: – НЕ СИ!

Той: – Аз съм на балкона, ти не си до колата!

Аз:  – Аз съм до колата, ти не си на балкона!

Пращам му снимка на празния балкон. – Ето – казвам –  виж, че те няма на балкона.

-На другия балкон съм, Нийо!

 Отивам зад ъгъла на сградата, където е другият ни балкон.

– КЪДЕ БЕШЕ ПРЕЗ ЦЯЛОТО ВРЕМЕ БЕ, МОМИЧЕ? – Емо възмутено  е увиснал наполовина от балкона.

-При колата, където ме изкомандори да отида и след това дори не ми отключи!

-Как ще си била при колата, като  тя е точно пред теб.

 Изведнъж колата  някак-си се материализира до мен, под другия балкон.

Връщам се зад ъгъла, за да направя сверка– проклетницата сега се е върнала пак там. Имам чувство, че тази кола ми се подиграва. Все пак се сещам да проверя регистрационния номер на „първата“ кола и установявам, че не ми е познат. Връщам се да погледна номера на „втората“ кола – него съм го виждала. Значи това е нашата кола.

Емил е скандализиран от факта, че съм оцеляла без базови житейски умения, като това да различа  Mazda CX5 2.2 175 hp от Mitsubishi Outlander 2.0 136 hp. Че тези двете коли били като деня и нощта.

Какъв ден и каква нощ, бе Емиле. Денят е бял, нощта е черна, а тук говорим за  две големи СИВИ коли.

Иначе, висяла съм пред колата на съседката Елена.

*******************************************************************************

3 . Разни наблюдения по въпроса:

1.Не съм срещала мъж, който когато види, че жена-шофьор започва да захожда за паркиране, в главата му да не светне Лампичката-на-Кавалерството.

Иначе, ако я видят бременна в метрото, повлачила две торби пазар – там шансът да са кавалери и да отстъпят място е 50/50. НО видят ли я да паркира…..всичко що се зове „мъж“ в радиус 300 метра около паркираща жена, оставя заниманията си като например строеж на сгради, бъркане на бетон или бъркане в носа си и се втурва да помага с експертния съвет „ПЪЛЕН ДЕСЕН“.

2. Когато се опитват да ти обяснят за някой човек, винаги го описват чрез колата му. Например – „Абе знаеш го Жоро от нашия вход – той е съседът с Бялата Астра“.

3.На всеки две години е ЖИЗНЕНО НЕОБХОДИМО той да си купи нова кола. Не за друго, ами заради изконни традиционни ценности като „сигурността на семейството му“. Защото той не може да прави КОМПРОМИСИ със СИГУРНОСТТА на собствените си деца, возейки ги в кола, която е на цели 2 години.

По-горните наблюдения, си имат еквивалентни наблюдения и за отношението на нежния пол към колите ( свързани с точките по-горе):

1.Мозъкът ни тотално блокира като чуем „ПЪЛЕН ДЕСЕН“ и затова неизменно изпълняваме тази команда като правим „ПЪЛЕН ЛЯВ“

2.За нас „Астра“ е градинско цвете. Като чуем, че Жоро е съседът с бялата астра си представяме красив усмихнат градинар, който, разгорещен от работата в градината си е свалил ризата. Пот се стича по перфектите му коремни плочки, докато ни подава бяло цвете. Започваме да се чудим защо никога не сме се засичали с Жоро в тоя тъп, скучен вход.

3.Караме кола на 10+ години, въпреки, че децата ни се молят на колене да си купим нова, понеже ги е срам приятелите им да ги видят, като майка им пак ги е натоварила в „бричката“. Парите за нова кола си пазим за процедури – Жоро -С -Бялата-Астра все пак живеел в нашия вход.

 

***********************************************************************************************

4.За финал: Може да съм виновна по отношение на това, че колата ми е ожулена, или че не знам колите на съседите.  Но независимо от всичко случващо се наоколо, аз винаги, винаги, винаги пускам мигачи и винаги, винаги, винаги спирам на пешеходни пътеки.

Освен това, тъй като няма да дам пари за парктроник на колата, аз паркирам без помощта на този безценен съветник. За разлика от Емо, който, като всеки себеуважаващ се мъж, паркира с помощта на екран с проекции, озвучавания, предупреждения и святкащи чертежи на всичко около колата.

Изводът на синовете ни: мама е много по-добър шофьор от татко, защото може да паркира сама!

Както се казва на английски: I rest my case! Все пак децата винаги знаят най-добре!