В края на девети клас поканих съучениците си на купон в къщата, в която живеех. Целта ми бе да се сближа с момичето от класа, в което тайничко се бях заглеждал. Родителите ми „бяха отишли на гости“.
Всички останаха много доволни от „терена“, а аз- не. Бях успял само веднаж да поканя на блус въпросната съученичка Роси. По време на танца ни, в тъмнината се престраших да я целуна по врата, но направих това толкова плахо, че тя едва ли бе усетила. На следващия ден осъзнах, че не й бях поискал нито телефона, нито адреса, а предстоеше ваканция цели три месеца. Дни наред не ме интересуваше нищо, дори и мач в махалата, който обикновено аз организирах. Както бе казал Й. Радичков, бях като „припадничав добитък“- често полягвах и въздишах.
Добре че след няколко дни дойде съученикът ни Мамбо и заяви, че трябвало да върне на Роси тежкия магнетофон, който бил довлякъл вкъщи заради купона ми, понеже съм го бил помолил да ми осигури музика. Изведнаж живецът ми се възвърна. Разпитах го за адреса й и как да стигна до там. Той се изчерви и взе да да упорства- бил й обещал да стори това лично. Видя ми се прекалено зализан и изтупан и му казах, че Аз ще имам грижата, от което той стана тъмно-червен на бели петна. Но дори и да бе самият Чък Норис, след преживяното страдание нямаше сила, която да ме спре. Накрая Мамбо се примири и отнесе досадната лимба на челото си ведно с всичкия й пърхот нанякъде.
Измих се, преоблякох се и поех смело с магнетофона-перце /около 15 кг./ към далечния квартал. След час, потен и притеснен, стигнах до двора на Роси. Не посмях да вляза в него и започнах да правя тегели покрай оградата му, сякаш разхождах магнетофон вместо куче. Добре че тя се появи и ме покани в къщата.
Мислех да й демонстрирам, че съм опазил техниката й, като й пусна песента „Дилайла“ и да я поканя на един блус, но при нас влезе много възрастна, слаба и чорлава баба с очила поне 10 диоптъра. Седна на дивана до мен, придърпа един стол, тури на него едната си нога, свали от нея вълнения чорап и ме попита съвсем свойски:
-Кате, я виж туй, дет ми се е пръкнало на големия пръст като какво ти се чини- кокоши трън /изрече го – кокоши трът/, мазол или цирей?
Наведох се гнусливо, уж че гледам в пръста, но Роси каза на баба си, че не съм Катето. Тя вдигна очи, огледа ме от упор и хукна към стаята си. Двамата се разсмяхме, което ни дойде добре и се поотпуснахме.
След месеци баба Рада свикна с мен и вече не се плашеше. Появяваше се изневиделица при нас и обикновено си търсеше нещо, свирукайки беззвучно с уста или говорейки си сама. Веднаж взе да ни разправя:
– Кат скочих от покрива на къщата ни връз керемидите на комшиите, се зачудудих как не се бях пре-трепала….
Настъпих Роси, която в момента не я слушаше. Баба й продължи:
– Амчи рипнах и на другия покрив, че и на следващия, зер бях много лека, а и много ми се летеше. Роси прекъсна екшъна:
– Стара майко, ама ти взе да прекаляваш!
Бабата се усмихна като Джоконда и й отворна:
– Ма сънувах го това, ма мале!
Баба Рада готвеше рядко, след което кухнята заприличваше на бойно поле. Манджите й бяха много вкусни, но тя ядеше съвсем малко, колкото едно врабче и накрая винаги въздишаше облекчено:- Ох, и този дерт за днес ми се махна от главата!
Веднаж седмично канеше свои дружки от квартала на литературен кръжец. Четяха откъси от книги и ги обсъждаха. На мен тя ми бе симпатична, особено когато разказваше разни историйки или някой свой сън.
Случката с нея и часовника бе години по-късно. Родителите на гаджето ми щяха да ходят на гости в провинцията и да преспят там. Отидох у тях по-рано. Исках всички от двора да ме видят в тяхно присъствие. С Роси бяхме на по 22г. и „ходехме” отдавна, но внимавахме да не засегнем нечие чувство за морал- двамата все още не бяхме женени. Надвечер родителите й поеха към гарата. Предвкусвах любовна нощ, при това- в легло, а не някъде импровизирано, както досега.
Пуснах пердетата в хола и включих телевизора. Скоро единственият ни проблем стана баба Рада, която цъфна при нас. Бе пуснала на воля косата си, както правеше непосредствено преди лягане. Ако обаче тя се загледаше в телевизора, нещата можеше да се проточат. Предложих на Роси, която следваше задочно „Минна електромеханика“ и бе споменала, че има проблем по предмета „Автоматика“ да опитам да й помогна, аз следвах Автоматика.
Загасихме телевизора и подредихме на масата учебници, тетрадки с лекции, бели листа и моливи. Би следвало това да накара бабата да се разкара, а още по-добре- да си легне, но тя придърпа стола си до масата ни и се заслуша с жив интерес. По време на урока чат-пат цъкаше с език. Тук отварям една скоба. В тяхното семейство всички владееха цъкането до съвършенство. С него изразяваха различни чувства, но най-вече- възмущение. От опит вече знаех, че баба Рада цъкаше само при учудване или възхищение. Кокореше се ту в мен, ту в чертежите през големите си лупи и понякога кимаше:- Тъй, тъй!
Правеше това по-често от внучка си и взех да се питам ама аджеба сега аз на кого точно обяснявах и дали пък бабата не разбираше и от термини като датчик, обратна връзка и регулатор. Когато накрая млъкнах, Роси въздъхна облекчено, а баба Рада- разочаровано. Май искаше да продължа още.
Загледа се в мен, после в Роси и след доста дълъг размисъл й рече:
– Да го слушаш, мале! Туй момче кат говори, гаче от книга чете!
След което тя отиде в кухнята да позяпа в телевизора там. Предложих наРоси как да излъжем бабата да си легне по-рано. Отначало тя бе против, но накрая кандиса. В кухнята тайно превъртях будилника, който показваше 20,20 часа на 22,20.
Вечер бабата го държеше до телевизора и го поглеждаше често, за да види кога ще стане 22 часа, че да си легне и да й се махне от главата и този дерт.
– Я, колко късно станало!- казах високо, а Роси потвърди:
– Леле, минава 10 часа!
Бабата не реагира. След 10 минути повторихме същото. Нагласих часовника съвсем близо до телевизора, въпреки че ми се искаше да го пъхна в центъра на екрана му.
Баба Рада обаче се бе загледала в биографичен филм за Карл Маркс и цъкаше: „Гледай какъв хубав човек, с каква разкошна брада, а се е пръкнал в та-кава нищо и никаква колиба!“. Не обръщаше никакво внимание на будилника, а на нас шъткаше да говорим по-тихо. За наша радост, в 23,40 часа Карл Маркс почина.
Веднага след това наврях часовника в очите на бабата:- Ама кога е станало чак 23,40 часа? /всъщност- 21,40/. Този път тя се взря в него и рече: – Брей, мчи то станало много късно! Интересно защо ли още не ми се спи?
За разлика от бабата, внучка й взе да се прозява все по-често. Ядосано си казах наум: „Къде го чукаш, къде се пука!“
Роси не бе от онези бойки мадами, дето ще пренебрегнат желанието си за сън само заради някакво си там гадже. Дълбоко разочарован, казах и на двете довиждане. Когато се прибрах, бе само 22,30. Нямах навик да заспивам „посред бял ден“, а и ме бе яд.
На следващия ден се обадих на Роси да попитам кога снощи баба й най-сетне си бе легнала. Тя отговори, че точно в 22 часа я подочула да размишлява:
-Тюй да му се не види, мчи то взело че станало 12 часа, а чак сега ми се доспа! Брей, Цъ-цъ-цъ! Което я подсетило /Роси, не бабата/ да си навие същия будилник. Тогава тя спеше в кухнята. На сутринта се оказало, че е отишла 2 часа по-рано на работа.
По мои сметки, баба Рада бе заспала както винаги в 22 часа. Двамата се п-смяхме доста на този наш гаф. Накрая Роси предложи, тъй като била станала твърде рано, довечера да не се виждаме. Поучих малко и си легнах пак „посред бял ден“. Сутринта като никога стигнах навреме за ранните леккции, а на другата вечер, на срещата ни, след 22 ч. тя се прозя и все да говори мъдри неща за ползата от дългия и навременен сън.
Казах й да ги разправя тези на баба си, но и аз се прозях. В последвалите ни срещи често споряхме кога да се приберем. Надделяваше по-ранния час, предложен от нея. Не бях доволен, но за разлика от мен, Роси все пак работеше и се съгласих. За моя приятна изненада, една вечер на раздяла тя бе констатирала
-Откакто си лягам рано, като баба Рада, съм напълняла с 3 кила. Знам, че искаш да купонясваме до много късно. Предлагам ти:- Вече ще се прибираме когато ти кажеш, но щом позаслабея, ще преминем отново на режима: „Билиогичнният часовник на бабата“, който ние си кръстихме „Баба Радино лягане“.
И досега употребяваме този израз.