Бърборкото

бърборкото

Written by Ния

август 24, 2022

  Бях малък, около четиригодишен. Бърборех непрекъснато. Когато татко и мама се върнеха от работа, бързах да ги засипя със случки от деня и с всякакви въпроси. Казваха ми, че са уморени. Да съм излязъл да си поиграя навън. 

   В къщата ни имаше три стаи- по една за всяко семейство. В средната бяха баба и дядо. Най-често бяхме там с батко ми- мълчаливец с големи сини очи, който бе много умен и бе започнал да чете още от съвсем малък. Чудех му се като чете и знае знае много защо говори толкова малко. Язък му за четенето.

    Една вечер дядо нещо не бе добре. Баба се тюхкаше около него, а аз се стараех да го поразведря. По едно време той се изправи от леглото си, накара ме да седна до него и каза:

– Слушай ме внимателно сега: Така, както си тръгнал, съвсем скоро думите ти ще се свършат. Всеки човек може да изговори една дума само строго определен брой пъти в живота си. Помисли си добре! 

   Тази вечер заспах много трудно. Дядо сигурно бе прав. Брат ми хъркаше до мен безхаберно. Имаше основание, не си бе изтъркал думите. Беше ме яд на него и на мама и татко, че не ми бяха казали това.  Добре, че милият дядо ме бе предупредил. Обещах си да компенсирам волнодумието си дотук. В следващите дни дворът ни сякаш „оглуша“. При въпроси към мен само поклащах глава, за да си пестя думите. Мама всяка вечер ми слагаше термометър и се чудеше защо нямам температура. Караше ме да го стискам още. Баба започна да ме глези с разни вкусни неща, които излапвах мълчаливо. Седях все до батко и го карах го да ми чете нещо на глас.      

     Мъчно ми бе за мен. Представях си как скоро ще съм напълно ням. Един ден батко прочете от някаква книжка, че Човек живее 100 години, а Костенурката- 300. Разтревожих се. Нов проблем. Когато той умре, кой ще ми чете? Вечер заспиваше без да го е еня, че ще умре три години по-рано. Представих си се след смъртта му. В двора ни ще е останал само по-малкият ми братовчед Мони. За 100-та ми годишнина ще ми дойде на гости. Колко ли ще му е мъчно за мен! Ревнах с цял глас.

Мама дотича до леглото ни и ме накара да си призная веднага какво има. Казах й за свършека на думите ми. А и че страдам за батко, кой-то ще умре три години преди мен. Тя обаче взе че се разсмя, целуна ме радост-но и каза, че всичко ще е наред и трябва бързо  да заспя. Помислих си:  

    Щом тя се смееше, значи нямаше нищо чак толкова страшно! Спрях да рева и заспах с чувството, че големите все ще измислят нещо до утре. Рано сутринта мама и татко отидоха на работа, а дядо, който бе оздравял, ме извика. Обясни ми, че се бил пошегувал за свършека на думите ми. Той бе едър мъж, с големи мустаци, щеше да е глупаво да не му повярвам точно пък сега.  

-Хайде, Милен, кажи онова стихотворение, ама почакай да викна и баба ти. Казах им го. Бях щастлив. Камък бе паднал от душата ми. Желанието ми да говоря бе вече така набъбнало, че скоро те ми предложиха да си поиграя с другите деца на двора. Братовчедите и батко ми се зарадваха, че отново бях душата на компанията и всичко си бе както преди.  

    Една вечер татко ме извика и каза:

-Седни и само слушай! Утре с майка ти ще имаме важни гости. Другарят Иванов, той е мой началник, главен счетоводител и другарката Иванова. От теб искам само да се държиш прилично и езикът ти да е зад зъбите, ясно ли е? Ще казваш само: „Добър вечер”, „Казвам се Милен”, „ Лека нощ”- иначе така ще те нашляпам, че ще ме помниш за цял живот! Няма да ме излагаш пред началника ми и неговата другарка! Имах въпроси- какво е главен счетоводител, те с децата си ли ще дойдат, за да си поиграем с тях и пр., но си затраях.

    На следващата вечер родителите ми се върнаха по-рано. Майка ми редеше вкусни неща по масата и ни казваше да не ги пипаме. Преоблече ни, среса ни и ни зализа. Всичко в нас блестеше от чистота. Татко отиде да купи ракия и когато се върна, ме погледна строго и ми припомни:

      –    А ти внимавай в картинката! И езика- зад зъбите!

    Точно в седем вечерта пристигнаха другарят Иванов и другарката Иванова. Този Иванов, според мен, би трябвало да е по-висок, по-широкоплещест и с по-яки мускули. Знаех, че и татко е счетоводител. А защо, въпреки че бе по-нисък, Иванов бе Главен? Още повече, че мама изглеждаше като Катерина Валенте от нашумелия филм, а Иванова- като плъшок. Освен това нямаха деца. Ако татко не ме сплашил така, сигурно щях веднага да обявя кой тук е Главен счетоводи-тел и коя е Главната Жена.   

    Големите започнаха нещо като разговори: -„Откъде купихте тази покривка- много е приемлива!”; „Днес времето цял ден се мръщи”; „Вие сложихте ли си зелето?” ; „Да Ви сипа ли още ракийка, другарю Иванов?“

   Нищо смешно или поне малко интересно. Глупости на търкалета.

   Иванов най-сетне отвори главната си уста и каза на мама:

– Ама туршията Ви е много хубава! Как я правите, другарко Димитрова?

   Беше я правила баба, но татко побърза да рече:

  –   Тя, моята другарка, е цар на туршиите, нали така, Виолета?.

   Това си бе опашата лъжа, но мама потвърди без дори да се изчерви.  

   От опит знаех, че след няколко ракии големите ще се отпуснат и ще стане по-интересно, но не би. А много мразех разговорът да не върви. След малко щяха да започнат да ядат. Тогава приказките им щяха да станат още по-скучни.

-Подайте ми сол, дъра-бъра- има ли черен пипер- а червен- може ли филийка- разбира се и т.н. Ужас! Някой трябваше да даде правилна насока на разговора, дотук хич не бе на ниво. Считах, че хората се отпускат само след някоя смешка, а точно там бе „моят ресор“. Представях си как на другия ден татко и Иванов се смеят в службата и си спомнят какви хубави смешки съм разказал и колко весело са си прекарали вечерта в нашата къща. Останалите им колеги ще им завиждат и ще цъкат възхитени.

   Бе време да взема нещата в свои ръце. Изкашлях се и изрекох бързо:

-А пък татко, сутринта, докато палеше печката, както се беше навел пред нея и се чу едно силно: Пръ-ъ-ъ-ццц!

   Очаквах бурен смях до сълзи.

   Не знам защо обаче настъпи пълна тишина. Всички зачоплиха в чиниите си. Добавих и още нещо, което бях пропуснал, дано най-сетне се разсмеят:

-Чак му се изду пижамата отзад и дадох тон за смях.

-Деца! – какво да ги правиш! – каза Иванова. Иванов ме загледа с интерес,но никой така и не се усмихна, а батко дори ме сръга с лакът.

   Татко бе изчервен. Чудех му се, след като бях намекнах толкова ясно, че и в това бе по-силен от Иванов, защо поне не ме бе погледнал благодарно.

Мама гледаше в чинията си, сякаш я бе купила току-що.

   Според мен, смешката си я биваше. Нямаше как да не си направя извода, че възрастните, в което число вече включвах и батко, имат доста тъпо чувство за хумор. Ако слушателите ми бяха деца, щеше да падне голям майтап.

   Мама сервира вечерята, която всички излапахме без да обелим дума дори и за солницата. За радост, Иванови си тръгнаха веднага. Похвалиха мама, татко и вечерята, а мен ощипаха по бузката, сякаш им бях внуче.

  Татко ни сложи с батко на два стола и взе да ни се кара, а скоро ни и напердаши здраво. За мен това се очакваше. Но той наби и батко, понеже като по-голям е трябвало да предвиди, че ще наприказвам куп глупости пред началството му и е трябвало да ме възпре навреме. Отначало това донякъде ме бе изкефило, понеже ме бе сръгал, но после се замислих, че дотук той бе ял бой само заради мен и ми домъчня за него и чак тогава ревнах- горкият той, не бе случил на по-малък брат.

   Когато двамата отидохме в детската ни стая дори се размечтах и той да ме шляпне, но батко затвори големите си сини очи и заспа, а аз се въртях гузно и взех да се чувствам, както дядо казваше, виноват. Но не и пред Иванови. Според мен именно те бяха прецакали всичко. Ако гостите ни бяха обичайните- Сали и Весето, Гошето с акордеона и Стефи или Кольо Пачата и Лили, щях да постигна небивал успех. Набелязах си да разкажа тази смешка пред тях при първа възможност.

А може би и самият татко, който в тяхна компания бе много весел, нали те не му бяха началници, след като гостите си отидеха, вместо да ни набие, би могло дори да ни целуне. Досега само мама ни бе целувала, а татко- никога, защото така децата се разглезвали.

Леко ядосан, си помислих:

– Щом той мисли така, що не вземе да целуне началника си Иванов? – той и без това си е разглезен!

След тези мисли ми олекна и заспах като къпан.       

You May Also Like…

Емоции с кучета

Емоции с кучета

  Едни наши познати се бяха обадили на жена ми да я помолят да гледаме кучето им Мечо докато са на екскурзия в...

Езиковата бариера

Езиковата бариера

      Преди доста години, още пристигайки на морето с гаджето ми, срещнахме неин братовчед. Той се похвали, че...

Детски приумици

Детски приумици

Преди да започна със самите детски приумици, ще цитирам изказвания на децата ни, доказващи по безспорен начин любовта...

0 коментара

Подайте коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *