Един ден се зазяпах в телевизора. В момента вървеше интервю с ВИП- персона- певица. Попитаха я за детството й и тя сякаш само това и чакаше:

  • О, то бе чудесно! По цял ден си играех!
  • Сигурно на кукли с приятелките си?
  • Не, аз не играех с момичета и с кукли. Единствената кукла, която ми бе подарена от родителите, я дадох веднага на братовчедка ми.      
  • А с кого си играехте?
  • С момчетата, разбира се. Коленете ми бяха все обелени, като техните.
  • А на какво?
  • Най-вече- на „Народна топка“. Избиваха се за мен в чий отбор да бъда.
  • Да не би да сте играли и футбол?
  • Естествено. Но не мислете, че съм била вратарка. Най- ме биваше за атакуващ халф, който бележи и голове. Играех с хъс и често се сбивах с някое момче, ако то направеше нещо нечестно. Признавам си, бях малко луда глава.   
  • А каква бяхте като ученичка?
  • С успеха си не съм имала проблеми. Запомнях всичко още в час. Единственият ми проблем бе с дисциплината.

    Това предаване ме поразвесели. Спомних си и предишно „токшоу“, също с ВИП- мацка. Бе преди няколко 6 месеца.

    Телевизията, журналистката и ВИП- ката бяха други, но отговорите бяха почти същите. Имаше и някои разлики- игра на топчета, крадене на череши, прескачане на огради, катерене по покриви, стрелба с прашки /не секси-гащички, а едни дървени чатали с ластик, в който слагаш камъче или джанка и се целиш в птички, прозорци или гадняри/. Тази обаче бе дарила две кукли, а не само една. Освен това, във футболния отбор е била централен нападател, а не халф.

Явно и двете работеха здраво върху имиджа си. Същото вършеха и мъжете. И те наблягаха на реномето си, измисляха си доста неща и си вярваха.

Само аз, горкият, досега не бях направил нищо, за да си създам по-привлекателен  образ, особено за пред женския пол.

     Осъзнах, че основното, което знаеха жените за мен дотук бе, че „и на мравята път сторва“- особено ако „мравята“ бе женска. Ако някой трябваше да изпрати след купон по-невзрачно момиче, бях аз. Понякога- две, а на студентски-те бригади- и по повече. Подкарвах ги като пастир стадото си по тъмните селски улици и ги оставях една по една в квартирите им. При това през цялото време им разказвах смешки, без да пуфтя от досада. Ако някоя колежка бе разтревожена, единственият колега, който се опитваше да я успокои, бях пак аз. В техните очи бързо се оказвах нещо като безобиден и неангажиращ приятел, на чието рамо могат да се облегнат. Говореха ми съвсем спокойно за всякакви свои проблеми- херпеси, болезнен мензис, запек и пр. Дори ми искаха съвет- „като от мъж“- какво трябва да променят, за да се харесват повече на мъжете.  

„Моите жени“ бяха единни в това, че те не ги оценявали подобаващо. Някои ми споделяха и че правели с тях просто секс, но биха желали и духовна връзка, а  такава все не се получавала. След което ме гледаха, сякаш едва ли разбирам смисъла и значението на думата секс и ме питаха риторично:

  • Ето, как с теб си говоря съвсем свободно?- Значи, не в мен е проблемът!

Тук е моменът да вметна, че това ми дередже можеше лесно да бъде обяснено, ако имах непривлекателен вид, но далеч не бе така.  

   Вече работех, когато се опитах да обобщя защо въпреки че имах много контакти с жени, все още нямах сериозна връзка. Тъжно си визуализирах причините. За тях май бях като манджа, която сама си е нарязала лука, увряла е бързо, самозапържила се е и накрая си е изключила котлона. Прилично ядене, ама безсолно и почти без пикантни подправки. Бях и като рибар, който клечи до реката, надявайки се да хване рибка, но не е поставил стръв на кукичката и разчита единствено на съвестта на рибките.

Тъжно си казах, че жените са от Венера, а мъжете- от Марс. А аз, марсианецът, дори и не им бях намеквал колко съм извънземен и ме виждаха просто зелен.

Очевидно грешах и в разбирането си за жените като за цветя. Образно казано, те очакваха да поливам градината им с лейката на душата си, а прекопаването й оставяха за други мъжки ръце. Явно, така им се бях „позиционирал“. Представих си и какво би се случило, ако целунех някоя. Ако тя решеше после да се похвали с това на приятелките си, вероятно би последвало:

  • По челото ли?
  • Не! Дори ми пусна език!
  • Ама чак толкова пиян ли беше?

   Изказалата се нямаше да добави нищо към имиджа си, дори напротив.  Изводът ми бе направо фасулски- ще трябва да си изградя нов имидж сред же-ните, дори и за целта да се наложеше да послъжа. Човещинка е все пак.   

    В този период имах закачка с една колежка, която харесвах много. Засега се ограничавах с това да я каня на кафе и да й разказвам смешки. Имах амбиции към нея, но се опасявах, че тя вече ме бе поставила в графата „безобиден“.  

    Започнах имидж акцията си. Споделих с нея един измислен епизод от живота си, в който една бивша моя приятелка вследствие на връзката ни била станала сексуална маниачка и че това и досега ми тежи на съвестта. През цялото време говорех с много разкаян вид и гледах надолу.

    На следващия ден поканих на кафе друга мацка, която също харесвах. Разказах й за своите „пътувания по Хималаите“. И че при разредения въздух там единственото, което ми помагало да издържа било да си спомням за гаджето ми тук. Обаче когато съм се върнал, се оказало че тя е вече с друг, и то- с най-добрият ми приятел. Историйка, от която дори самият аз се трогнах.

   След това оставих нещата да узреят. Надявах се поне една от двете да се е впечатлила, а се оказа, че съвсем скоро единствената ми грижа стана как да „размина“ двете мадами в „графика“ си. Имах вече не само духовни връзки с тях. Взех да усещам, че вече ме стрелкаха и други женски погледи, при това, както се гледа на мъж, а не просто като на приятел.       

   Личното ми мнение е, че в секса не съм нещо особено. Може и да съм първият мъж, който го твърди, но е вярно. Нормален съм и не виждам нищо лошо в това. Смятах, че „нормалността ми“ ще се разчуе рано или късно, но установих, че, противно на очакванията ми, славата ми на „жребец“ сред жените вече се носеше.

При това- мил и внимателен, имащ и душа. Нещо като Кентавър- глава на мъж с тяло на кон. Май „двечките ми“ нещо послъгваха и ми дойде наум нова, лично моя поговорка: „Имидж имиджу око не вади“. Щеше да е тъпо, а и трудно да започна да опровергавам подобни слухове за себе си.

   Новият ми Имидж сред жените отначало ми харесваше, но взе да ми писва. В основата му стоеше нещо измислено от самия мен. Бях успял в експеримента си, но не се чувствах щастлив. Излязох в отпуск, за да се самоизолирам и да преосмисля какво искам от живота. Не вдигах телефона и не ходех никъде.

   Един ден излязох на разходка в близкия парк, което не бях правил отдавна.   Преди това се обръснах и облякох прилично. Запитах се- за пред кого ли? Но Съдбата бе решила да се намеси. В парка едно куче ме залая. Млада дама едва го удържаше на каишката си. Изглеждаше ми позната, а също и кучето. Мъглата в главата ми се поразсея, когато тя му извика:

  • Буби, нe виждаш ли, че това е Бого?
  • Познаваме ли се?- попитах я, но се взрях по-добре. Господи, това бе съученичката ми, чийто кавалер бях на абитуриентската ни вечер преди 5 години!

    В главата ми нахлуха спомени. Един от тях бе, че когато влязох в двора й, за да я отведа с кола на абитуриентския ни бал, това куче ме залая така, че понечих да хукна с букета в колата. Тя и тогава бе попитала кучето:

– Буби, не виждаш ли, че това е Бого?

Поразходихме се. Спомних си и какво говореха за нея съучениците ни- че тя  била най-естественият човек, когото познавали. Двамата доста се посмяхме.  Когато накрая й казах по стар навик:- Чао, беше ми приятно, че се видяхме, кучето Буби ме залая яростно и спря чак когато поисках телефона й. Тя го записа на едно листче и го пъхна в ръката ми.

   Вкъщи оставих листчето на масата. Всяка вечер си имах ритуал- взимах го, гледах го и накрая го оставях. Кога ли щях да посмея да й звънна?

Бившата съученичка може и да бе женена, а това не би ми харесало. Не смеех да набера телефона й или да отида на разходка, да не би да не я видя или да сгафя нещо. Една вечер се престраших да изляза и я срещнах. Поканих я у дома. След кратко двоумение тя прие. Вкъщи нахраних кучето. То не само че не ме залая, но и ми близна ръката. Направих кафе и се разговорихме. Отново спомени и смях. Този път бях по-практичен и я попитах дали е женена- без да задавам характерните за мен обтекаеми въпроси от рода на това „как я кара“.  Не била женена. Казах й, че също съм свободен и че бих искал да я опозная по-добре.

Тя не отговори нищо и с Буби си тръгнаха,  при което кучето залая нея, а не мен.

   В следващите дни усетих какво чудо е да си влюбен. То било много по-хубаво, отколкото си бях мислил, но и доста объркващо. Не ми се искаше това да свършва и пак си останах вкъщи. На третия ден се чу драскане по вратата ми. Бе от ноктите на кучето Буби, което бе на каишката на съученичката ми. Тя оправда „нахалството“ си да дойде при мен със самото куче, което тези дни все я дърпало към дома ми и вече се била уморила да го възпира.

   След няколко месеца, в които околният свят сякаш не съществуваше, ние се оженихме. Дори и не се опитвах да си изграждам измислен образ пред нея- тя виждаше в мен само това, което наистина бях. След доста време започнах дори леко да се дразня от това.  

   Родиха ни се и две дечица, които, растейки, „овкусяваха“ живота ни.

Кучето Буби бе изчезнало почти веднага след сватбата ни. Хипотезата ми бе, че то и досега търси и други двойки, за да ги събере.

Години по-късно имахме и внучета, които от съвсем малки започнаха да ме наричат „Дядо Буби“, без изобщо да бяха чували за онова куче.