Някъде около пубертета ме загложди един проблем. Съучениците ми взеха да порастват, а аз- не. Все още имаше и по-ниски от мен, но вече се брояха на пръсти и душицата ми се свиваше от болка. Често сядах умислен и въздишах. Доскоро жизнерадостният ми живот се бе превърнал в ежедневни кахъри все на тази тема. Една вечер мама влезе при мен и въпреки че веднага забих по-глед в учебника по география, ме попита: – Напоследък виждам, че нещо ти тежи- кажи ми какво ти е?

Усетих, че този път тя ме погледна по- различно. Обикновено с мен и батко бе строга и взискателна, а днес ме гледаше както когато бяхме малки и още не ходехме на училище – весело и с любов. Реших този път да изплюя камъчето:

-Мъчно ми е, че съм по-нисък! Като ни строят по физическо, съм все по- в края на редичката. На някои момчета са им наболи мустаци, имат косми по краката, под мишниците, а и на други места! А аз съм като някое пиле-голишарче. Страх ме е да отида на училище след априлската ваканция. Може вече да съм последен в редичката! – Мама се засмя- явно бе и в добро настроение и попита:    -Само това ли е?

-А то малко ли е?

Тя започна дълга лекция на тема съзряване и пубертет. При някои той идвал по-рано, а при други- закъснявал, но пък те живеели по-дълго. Колкото по-късно децата напуснели детството си, толкова по-добре било за самите тях.  Освен това навлезлите вече в пубертета се изпъпчвали и погрознявали.

 Какво му бе по-доброто, питах се аз, ако живея по-дълго, но ще съм по-нисък? Бях се надявал, че мама ще извади отнякъде пакетче с вълшебни витамини, чрез които съвсем скоропостижно ще порасна, но тя продължаваше да ме поучава. То ако от мъдри приказки се растеше, досега да бях поне 1,80 м. Взе и да изтъква надълго и нашироко силните ми страни- отличен ученик съм, батко- също, а и с него си имаме отделна наша стая. Скоро те щели да прокарат вода в къщата ни, а не да ходим чак до дворната чешма, както в повечето домакинства наоколо. Така че, освен че сме живи и здрави, ние двамата имаме и доста грижовни родители, какво толкова има да му мисля? Явно физиономията ми все още е била тъжна и мама продължи в същия дух:

    –  Ето сега, за Първи май, мен ме наградиха с ръчен часовник от службата. Татко ти също често е първенец в съревнованието. Имаме радио, двукрилен  гардероб и готварска печка. Вие с брат ти сте облечени и нахранени добре. От вас се иска само да носите отлични бележки. Нито се чудите как да осигурите за семейството си хляб, сирене, облекло, обувки и мебели, нито- как да свържете „двата края“. Ние с баща ви се трепем за вас, а ти, вместо да си живееш щастливо, се тормозиш за някакви си глупости! След което ме погали по главата и констатира, че косата ми все още си е чиста, а на вече влезлите в пубертета обикновено била пълна с пърхот.

Вече започвах да съжалявам, че съм й споделил проблема си.

Докато тя бе обяснявала надълго и нашироко тези неща, някои от съучениците ми може би бяха пораснали с още един милиметър.  Дойде и татко и ми наговори почти същото, но доста по-сбито. След малко той попита мама какво има за вечеря. Преди да отидат в кухнята, мама обобщи, а татко повтори веднага след нея: –  Като пораснеш, ще разбереш колко сме били прави!

Останал сам, се натъжих още повече. Според тях, терзанията ми са били излишни, но според мен- не. Изводът ми бе:

Напразно губене на време е да говориш с родителите си за проблемите ти, ако са душевни, а не материални.

Каквото и да ти кажат, или си го чувал, или нямаш полза. Обикновено накрая ти казват, че сега си щастлив, но още не го съзнаваш. Разочарованието ми достигна своя връх, когато си помислих и следното:

    –   Аз ги питам как да порасна, а те ми отговарят, че като порасна ще разбера колко са били прави! 

   Идеше ми сега пък аз да ги подхвана тях:

    –   На вас ви е все едно колко сте високи, дали и къде имате косми! От вас се искат просто мебели, сирене, хляб и облекло. Аз се трепя да ви нося шестици, а за благодарност- нито витамини, нито поне един полезен съвет! А вие си се съревновавайте! Лесно ви е на вас- нали не ви строяват и никой не ви гледа  пренебрежително, защото сте в края  на редичката….. Яд ме хвана и на учителка-та ни по физическо- защо изобщо ни строяваше като „аптекарски шишета“? Явно, големите си живееха в своя свят. На вечерята въпросът не се повдигна повече, но мама опита да ме успокои по заобиколен начин:

-Виж татко ти как яде-  като змей! – каза ми тя, но с тон- демек, сещай се!

    Не й отговорих. Това го бях пробвал още отдавна, но не работеше. Ям- не ям, си стоях все на 1,39 м. Мислех си и що за чешит бе батко ми. И той като мен бе тапа, но изобщо не му пукаше. Снасяше си шестиците като щастлива кокошка и не се тормозеше за нищо. Хвана ме яд и на самия пубертет. Доскоро живеех прекрасно, а сега какво- едни момчета се издългучват и окосмяват, а другите- ние, тези без пъпките- само им завиждаме. Честно ли бе това? – Не, та не!

     Родителите пуснаха телевизора в хола, а ние с батко се прибрахме в стаята си. Той взе да чете, а аз зачаках. Много добре знаех, че мама не оставя нищо започнато от нея недовършено и щеше да дойде с още съвети към мен, както и се случи. Тя влезе при нас и ми каза с вид на осенен от идея човек:

-Добре, ще ти дам един пример! Да не мислиш, че на майката на Стоян, твоят най-висок съученик, й е много лесно?

-Не знам за нея, но той е първи в редичката ни!

-Ето- онзи ден се срещнахме с нея в магазина за гуменки. Горката тя ми се оплака, че никъде не можела да намери неговия размер- носел 44 номер, представяш ли си? А от твоя номер- 35-ти- има навсякъде. Последва дълга пауза. Чакаше ме да кимна и веднага продължи още по-разпалено: 

-Ами когато му купувала плат за панталони? Взимала по 1,80 метра, за да му ги ушие шивачът, но платът все не достигал. А аз на теб, като ти купя 1,10 м., ти остава плат дори и за  маншети!

     –    Е – права ли съм?– права съм!

   След което тя излезе гордо от стаята ни, а аз веднага след нея ревнах тихо.

Изобщо не ме кефеше, че бях спестявал на семейството ми по 70 см. плат за всеки мой панталон. Нито че носех гуменки, чийто номер го има под път и над път и на мама й е лесно да ги намери. А това пък- че бях отличник без пъпки, без пърхот, но с маншети на панталоните, кой ли изобщо го интересуваше?  

   Трябваше да си излея гнева върху нещо и в яда си отпрах маншетите на панталоните си.

   А нека сега пък аз да ви попитам вас: –  Е– прав ли съм? – прав съм!