Комплексът ми за пълноценност

Комплексът ми за пълноценност

Written by Ния

септември 14, 2022

Всички  знаем, че някои хора страдат от комплекси за малоценност. По-долу ще разкажа една история от детството ми, в която описвам последиците от обратния на този комплекс, който също не води до нищо добро.

Още преди да тръгна на училище, често се замислях какво прекрасно същество съм.

Един ден попитах мама как е могла да ме роди толкова умен, красив и добър. – Питай татко ти!  Попитах го – Питай майка си!  В момента те бяха скарани и не им бе до нас с батко. А и по онова време родителите рядко хвалеха децата си, за да не ги разглезят. Не се натъжих от реакцията им- всъщност, изобщо не ми бе необходимо ничие потвърждение, че съм нещо „по-така“ и май бе тъпо да задавам въпрос, чийто отговор добре знам.       

Някъде около четвърти клас комплексът ми за пълноценност се задълбочи. Бях пълен отличник. Не в смисъл- дебелак, а човек с шестици по всичко, дори свирех на акордеон и бях ляв централен нападател на футболния отбор на класа ни. А да не говорим, че бях и отряден председател, т.е., обществено активен. Би следвало с тези неща да се гордея, но вместо това взех да се тревожа.

Бе периодът на Студената война и светът бе разделен на два враждуващи лагера- Изток и Запад. Ние с основание мразехме онези от Запада, но те, вместо да се поучат от опита ни как също като нас да заживеят щастливо, злобееха, завиждаха и денонощно крояха пъклени планове да ни прецакат.

Имаха военен съюз, наречен НАТО, в който най-яростни бяха Америка и Западна Германия. В карикатурите във вестниците ни Американеца бе рисуван като някой си Чичо Сам- висок и кокалест, с козя брадичка и цилиндър на главата с голям надпис $,демек, долари. Обикновено държеше чувал, от който надничаха ракети, ама не от онези- за космоса, на които пишеше СССР. В Америка плановете за война ги измисляха Ястребите от Пентагона, а в Западна Германия- Реваншистите от Бундесфера, изобразявани във вестниците ни като зъл дебелак с нахлупена каска с два рога отгоре и с големи кучешки зъби, стърчащи над изкривената му от злоба уста.  Добре че Западняците не смееха да ни нападнат- явно ги бе страх, че и ние имахме бомби и ракети и щяхме да им го върнем тъпкано.

Възрастните у нас се опасяваха да не стане някаква световна патаклама. Често говореха, че Западняците ни изпращали Шпиони и Диверсанти с цел да ни из-требват един по един. Като много пресметливи, били решили, че така ще им излезе по-евтино. За всяко нещо първо мислели дали ще им излезе сметката. Представях си всичко това доста картинно- Банда Чичо Самовци в мрачния Пентагон и Глутница Реваншисти с дълги кучешки зъби в злокобния Бундесфер стоят заключени там от години и поради липса на въздух и слънце вече са изперкали. А и какво друго може да се очаква от хора в тяхното положение? Признавам си, че не изпитвах никакво състрадание към тях.    

    За нас, децата, бе направо фасулско коя посока на света накъде бе, особено що се отнася до Изток и Запад. Често играехме на детската игра, в която някой от нас, уловил летяща или пъплеща по земята калинка, даваше тон за песничката: „Калинке-малинке, покажи ми накъде ще се оженя…„ Бе голяма излагация, ако калинката ти полети на Запад. Иди после и обяснявай, че скоро след  като е излетяла, се била коригирала. Май и калинките вече бяха ошашавени от Студената война и политаха или на Изток или на Запад. Само птиците продължаваха да си летят пролет и есен на Север или на Юг.  

     Какъвто си бях разсъдлив, стигнах до извода, че империалистите рано или късно ще проумеят, че ще им излезе по-евтино да ликвидират не произволни хора от нашия свят, ей-така- напосоки, а главно- „цвета на нацията“ ни. От тази гледна точка, според мен, онези там нямаха никаква сметка аз да съм жив.

От която мисъл бях леко поласкан, но много повече- уплашен. Може би онези вече ми бяха пратили техен снайперист да ме застреля. Сигурно той ще иска да направи това по тъмно, докато отивах до дворния клозет, който бе на 20-на метра от къщата ни. Избягвах да ходя там по това време, но ако се наложеше, тичах към него на зиг-заг, за да не може онзи да ме хване на мушката си. В клозета се чувствах по-спокоен, знаейки, че западняците са и доста гнусливи.

Когато след дълги колебания се престрашех да изляза от него, изскачах като тапа и се връщах с още по-лудешки зиг-заг. Влизайки вкъщи щастливо оцелял, изигравах пред прозореца нещо като весел танц, придружен с подобаващи маймунджулуци и възгласи от рода на: -Нъцки, Нъцки! към снайпериста им, който и този ден не бе успял. Бях убеден, че се крие някъде зад щайгите, натрупани в двора ни от близкия магазин „Плод и зеленчук“ и в момента се пука от яд. Кой знае как после щеше се оправдава по радиостанцията си. А онези ще му трият сол на глават, че и днес са му плащали залудо.

Зад прозореца се чувствах защитен. Онзи не би по-смял да стреля по мен, дори и със заглушител, защото стъклата щяха да дръннат и милиционерите щяха да го гепят веднага- техният Участък бе точно до нас. Според мен, колкото и империалистите да бяха пресметливи, едно нещо изобщо не бяха предвидили- тичането ми на зиг-заг, с което опре-делено ги бях надцакал.

Представях си как в техните вестници, винаги жадни за сензации, ще се появяви уводна статия: „Българско дете надхитря Пентагона“, придружена със снимка, на която съм с червена пионерска връзка. Но пък ако в същата статия вземат, че обявят и „награда за главата ми“ – “WANTED“? Каквито си бяха там- лакомни за пари, скоро в двора ще заприиждат още снайперисти и ще ме подложат на кръстосан огън. Въпреки зиг-зага ми, все  някой ще ме уцели, макар че можеше и да се изпозастрелят един друг, хак да им е. Вечер заспивах все по-трудно. Взех и да се кръстя, вече бях станал набожен.    

    Не споделях тези мои тревоги- едва ли някой би ме разбрал. Но напрежението взе да ми тежи и започнах да завиждам на по-слабите ученици, които си живуркаха безгрижно. В шести клас стигнах до извода, че ако искам и аз като тях да живея спокойно, ще трябва да поразваля успеха си. Също така и да спра с акордеона, който и без това ми бе писнал. Отказах се и да тренирам футбол в „Локомотив“- София. Надявах се от Пентагона да са разбрали всички тези неща и да са прибрали вече излишния си харч- снайпериста им.

Бях доволен от взетото решение, но ме бе и срам, че само заради шубето ми, в нашата Родина талантите бяха намаляли с един и гадовете бяха постигнали своето с моя помощ. След година пубертетът измести центъра на вниманието ми в съвсем друга посока, за което съм му много благодарен, но не и за пъпките, с които ме бе надарил, може би за да ми напомня за проявеното ми малодушие пред западняците.  

    Дори и сега, вече на преклонна възраст, към външна тоалетна в някое село, особено по тъмно, подтичвам на зиг-заг, за да ми е по-спокойно. Отде да знам дали онзи снайперист не бе дошъл отново в страната ни, вече като желан гост, но вманиачен да ми отмъсти лично за тогавашния си провал. Не че го мислех,  но инстинктът ми за съхранение продължаваше да си работи по инерция.

 

You May Also Like…

Недостатък ли е недочуването?

Недостатък ли е недочуването?

Спомням си, че като пубертети играехме играта „Грешното телефонче”. Нареждахме се в кръг. Един „пускаше” дума,...

Ефектът на пеперудата

Ефектът на пеперудата

   Шест братовчеда- четири момчета и две момичета живеехме в крайния софийски квартал „Надежда“. Дворът ни бе дълъг...

Случки от нудистки плаж

Случки от нудистки плаж

Преди доста години едно лято отидох в Созопол. Стопът вървеше и пристигнах там преди обяд. За да използвам деня реших...

0 коментара

Подайте коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *