Това се случи през 1962 година, в периода на “Студената война“. Батко бе в 6 клас, а аз- в трети.

Преди да заспим, двамата си обсъждахме изминалия ден. Често му се оплаквах от родителите ни, но той обикновно ги защитаваше- може би, защото след моя беля те се караха повече на него, отколкото на мен.

Понякога дори искаше да се засрамя и в това успяваше повече от мама и татко. Една вечер в изблик на разкаяние му предложих да направим нещо толкова до-стойно и значимо, че родителите ни да започнат да се гордеят с нас. Той се съ-гласи, но за мое учудване, веднага след това заспа.

Хвана ме яд- как можеше да заспи при такава велика идея?

На следващата вечер му изказах възмущението си от снощното му дебелоочие- скоро бях научил тази дума и се надявах той да не я знае.

Не само че я знаеше, но каза, че бил обмислил предложението ми и вече имал конкретна идея. Според него, модерната тема във вестниците ни била за западните шпиони у нас. Империалистите ни ги пращали, за да напипат слабото място в отбраната ни и след това да ни нападнат.

-Ама шпионите как „напипват“ слабите ни места?

-Те се оглеждат, разпитват, записват и докладват на шефовете си къде и колко танкове, оръдия и самолети имаме.

– В нашия двор няма нищо такова.

-Дворът ни едва ли ги интересува.

-Тогава какво ни пука на нас?

-Да, но ако превземат държавата ни, ще искат всички да живеем като тях.

-Ние сме си добре. А те защо просто не докладват на началниците си, че тук си живеем много хубаво- мирно, щастливо и кротко?

-Целта на онези на Запад е само те да живеят добре.

Възмутих  се:

-И ние стоим със скръстени ръце?

-Не, пращаме им наши разузнавачи, които да разберат навреме за пъклените им намерения и да вземем съответните мерки.

-А как изглежда един шпионин?

-Като всеки друг човек, но обикновно е с шлифер и бомбе.

-А тук у нас кой се грижи да залови тези гадове?

-Милицията.

-А защо не са ги изловили вече?

-Сигурно не е толкова лесно.

-То тази работа край няма. Решението е много просто- изгонваме всички западняци и- готово!

-Между шпионите има и българи, които са им се продали за пари.

-Ама като са българи, не трябваше ли те да са разузнавачи?

-Ох, много си тъп! Всички, които работят за Запада, са шпиони.

-Добре, а ако ние с теб изобличим някой шпионин пред милицията, няма ли да е велико наше дело и мама и татко да се гордеят с нас?

-Най-после ме разбра. Трябва да открием подозрителен човек и да докажем, че е шпионин. Сигурно ще се появи статия във вестник „Работническо де-ло“, посветена на две достойни деца- аз пионер, а ти- чавдарче. Ще започва с: „Хвала на …“, а ще завършва с нашите две снимки. Мама и татко ще са горди.

-Бате, може би знам за един шпионин. Съсед е на съученика ми- Дудето.Той ми е казвал, че комшията им бил облечен винаги с шлифер и бомбе. Живеел сам в къща с две стаи и според бащата му бил голям чешит.

-Хм, малко хора у нас живеят сами в цели две стаи!

-Освен това, според Дудето, на онзи лампата светела до много късно вечерта и явно не пестел от тока, както правим всички ние.

Следващият следобед бяхме пред къщата на съученика ми. За да не предизвикаме съмнения, се поразходихме насам-натам по улицата. Дудето се присъедини към нас и потвърди казаното. Допълни, че съседът им по цял ден се моткал в двора си, но все още не го е прекопал, въпреки че пролетта бе дошла.

На другия ден батко каза, че преди да отидем при Дудето, трябвало фактите от предишния ден да се обобщят. Наскоро бил чел книга за световноизвестния детектив Шерлок Холмс, според когото, всяко престъпление се разкривало чрез анализ и синтез.

След осмислянето на наличните факти /анализ/, те се обобщавали /синтез/ и следвало щракване на капана за престъпника и продължи:

-Шлифер и бомбе имат много хора. Но будят съмнение обстоятелствата, че прозорците на онзи не гледат към улицата, а и че в къщата е сам и необезпокояван. Живее там отдавна- идеални условия за всеки шпионин. Такива ги наричат „дълбоко внедрени“ и те са най-трудни за разкриване!

Вечерта проследихме подозрителния. Той отиде до магазините и си купи бял хляб и салам. Ние вкъщи рядко купувахме салам, понеже бе скъп, а бял хляб-никога. На следващата вечер си купи половинка сирене- овче, което бе по-скъ-по от кравето. В „Плод и зеленчук“ дълго оглеждаше и дори опипваше нахално стоката, но си излезе.

Не се срещаше с никого и никой не го посещаваше. Веднъж вися много дълго в хлабарницата, а излезе оттам с празна торба. В дневника ни за наблюденията страниците заприличаха на близначки. С изключение на новото обстоятелство, че връщайки се от пазар, шпионинът взе да накуцва.

Когато „обектът“ /според батко, така трябвало да наричаме онзи/ се прибереше, оставяхме наблюдението в ръцете на Дудето. На следващия ден той ни докладваше, че онзи бил излизал два-три пъти до клозета и кашлял, а понякога си тананикал. Явно, хитри лисици бяха това шпионите! Хайде не на нас тези номера- „Който пее, зло не мисли“!

Така бе според мен и Дудето, но според батко, все още сме нямали събрани неопровержими доказателства. Ако не бе той, ние  със съученика ми откога да бяхме наклепали обекта пред милицията.

Една вечер дадох гениалната идея да попитам обекта на връщане от пазаруването му колко е часа. Батко каза, че е доста тъпо, но бях категоричен:

-Ако е западняк, часовникът му ще показва с един-два часа назад!

-Пак тъпо -отсече батко.- Часовникът му ще показва като нашите!

-Не! – отговорих му- ако онзи предава по радиостанция в един и същи час, часовникът му ще е като на ония! Тук батко се размисли и се съгласи.

Когато обектът излизаше от магазина, го попитах колко е часа.

-Седем без двайсет.

Бе толкова, за мое съжаление. След известно двоумение докладвах на бате, че бил отговорил: „Шест без двайсет“- не ми се падаше по гръб и гузно му пред-ложих вече само аз и Дудето да дежурим, а той само да анализира информа-цията, която му подаваме.

Той се съгласи- и детективът Шерлок се разсейвал на местопрестъплението- следи, косми, кръв и т.н. и пращал там помощника си Уотсън. А самият той се затварял вкъщи, впивал поглед в тавана, запалвал цигара и мислел как да навърже фактите, т.е., да направи Дедукция.

На другия ден казах решението му на Дудето, но той се възмути от батко.

Според неговия баща- работник, работата я вършели все работниците, а началниците само си почивали на гърба им.

Една вечер попитах батко:

-Абе този твоят Шерлок Холмс какъв е по народност?

-Англичанин.

– Значи- западняк, гад, империалист.

-Той е умрял отдавна. Тогава е нямало още шпиони.

-Добре, де, няма ли някоя книга, по-съвременна, в която да се описва от някой наш или съветски разузнавач как се разкриват шпионите?

-Взел съм и такива книжки напоследък. Вечерно време ти заспиваш рано, а аз ги чета до късно през нощта.

На следващия ден батко ни привика вкъщи и взе възбудено да ни обяснява какво още му липсва за цялостен анализ:

-Шпионите обикновено имат „свръзка“. Това е нещо като техен чирак. Нашият обект досега бе говорил само с магазинерите. Явно някой от тях му е свръзката. Може би в сиренето, салама или в марулите му увиват и листче с шифри за кодове.

С Дудето зяпнахме недоумяващо. Предложихме да следим какво му увиват. Батко ни спря- било много рисковано, но имал по-добра идея:

-На обекта ще му трябват кодове само ако има радиостанция, по която да предава чрез морзовата азбука шифровани радиограми. Във всяка къща има таван. Ако онзи държи някъде радиостанция, ще е точно там! Целта е още днес вие двамата да установите дали в тавана му има радиостанция!

Обектът отива  до магазините малко преди да се стъмни и акцията ни трябва да стане тогава.

В 19,30 Шпионина тръгна на пазар. Аз и Дудето се покачихме по високата стълба от двора на тавана му и затърсихме радиостанция. Там бе тъмно и се опитахме да я намерим чрез напипване.

Тъкмо бяхме напипали нещо едро и метално, което се оказа, че бе шевна машина и батко изсвири отдолу с уста и двамата заслизахме по стълбата. По средата й дочухме гласа на Обекта:

-Ама какво става сега тук?

Като на скъсана кинолента всички замръзнахме за няколко безкрайни секун-ди. Батко дотича от улицата и веднага му се примоли:

-Другарю, моля Ви, пожалете тези момчета! За всичко съм виновен аз!

Онзи се поокопити и изрече с нетърпящ възражение глас:

-Я елате и седнете на тази масичка тук!

Донесе и столчета. Ние седнахме и забодохме очи в земята. Обекта влезе в къщата и когато се  върна, ни донесе  по една баклава в чинийка с виличка и рече:

-От известно време често ви виждам често наоколо.

Погледна батко. Той не можеше да лъже и си изпя всичко от игла до конец.

След кратко мълчание онзи сякаш отгатна мислите ни:

-Не съм купувал баклавата от сладкарницата. Правя си я сам. Обичам да ям сладко, но според лекарите трябвало да се въздържам. Имам запушване на артериите и ме пенсионираха по-рано по болест. Вече дори куцам и не ставам за физически труд. Ако изядете всичко, няма да се съблазня да похапна от нея и после да ме гризе съвестта, че с това съм навредил на здравето си.

Ние я излапахме бързо, преди да е започнал някаква нескончаема тирада. А най-ни бе страх да не ни заразпитва за родителите и училището. Човекът /за пръв път го наричам така/ ни донесе салфетки и добави съвсем весело:

-Ще се радвам, ако понякога ми идвате на гости! И от мен да знаете- шпионите не ядат баклава!