Благородният лъжец

Често ни се налага да излъжем някого, за да не го тревожим, разочароваме или обидим. Наричаме това „Благородна лъжа“.

Аз имах и свой мотив- да не развалям мнението на хората за мен.

Някои може би ме мислеха за по-умен, по-добър, по-готин и по-честен, отколкото съм и щеше да им е неприятно да установят обратното.

По-долу описвам случаи, с които се опитвам да докажа тезата си, че всяка, дори и най-благородната лъжа, може, дори и след доста време да доведе до нежелателни последствия.

Случка1:

В една дъждовна вечер се прибирах с колата. Дъждът бе силен, а чистачките ми- стари. На един завой надолу, след който следваше път с предимство, аз и останалите водачи, „пълзяхме“ и гледахме повече към главния път.

Блъснах леко онзи пред мен, но се чу лош звук. Другият шофьор слезе от колата си, готов да ме набие. Веднага му се извиних и огледахме. Поради наклона, моят фар се бе ударил в един от задните му тампони и се бе счупил, а на неговата кола й нямаше абсолютно нищо.

На сутринта трябваше да закарам жена си до работата й. Още вечерта се чудех как тя да не разбере, че съм виновен за счупения фар. Според нея, карах бързо и невнимателно. Ако й разкажех случая както си бе, нямаше да ми повярва и щеше да изкоментира нещо от сорта:

-При твоя начин на шофиране, чудя се как досега още не си изпотрошил съвсем колата, а и себе си!

Как аз, питам ви, да си признаех съвсем чистосърдечно?

Приближавайки към колата ни, започнах да ритам някакви въображаеми стъ-кла по асфалта и да повтарям: „Идиот! Идиот!“. Жена ми ме загледа учудено, а аз осъзнах, че тя е можело и да не забележи счупения фар. В колата  виждаше всичко- прах по таблото, пълен пепелник, мръсни седалки и подови постелки, но отвън- обикновено- не. Но вече се бях хванал на хорото.

-Какво правиш?

-Не виждаш ли счупените стъкла по асфалта? Явно, през нощта някой е паркирал на заден и е счупил десния ме фар. Иди и го търси сега!

Тя се сепна и забеляза, че колата ни прилича на циклоп. Поогледа я и отсече:

-А може и да не е било точно така. Според мен, някой кретен го е направил нарочно- с камък. Ти обикновено не паркираш тук. Много мразя този маниер- да накажеш някого, че е паркирал на „твоето“ място. За никое място тук не се плаща, но онзи го е смятал за свое!

След кратка пауза, тя добави гневно:

-На счупилия фара ти да му изсъхне ръката!

 Случка2:

 Един ден бях решил да си работя в къщи по служебен проблем, който изискваше максималната ми концентрация. Както винаги, сутринта, тръгвайки за работа, вече на вратата, жена ми се сети за нещо:

– И днес вземи да оправиш най-сетне това проклето тоалетно казанче! Понякога пуска вода, но в повечето случаи- не! Изсипвам в него кофа като в селски клозет! Освен това и напазарувай!

-Борил съм се вече с него, но според мен то е непоправимо. Добре, ще се прибера по-рано от работа, ще напазарувам и ще извикам водопроводчик, дано да го оправи.

Не исках жена ми да изпита неприятнотo чувство, че отива да работи, а аз ще си седя вкъщи. Дълго е за обяснение, но понякога вкъщи, особено ако си програмист, работиш по-пълноценно. С кое да започна?

Геройски реших да спестя малко пари за семейния бюджет и да поправя сам казанчето. Тъй като жена ми няма вяра на уменията ми на водопроводчик, ще й кажа, че съм извикал специалист.

Значи първо отивам  и напазарувам.

Връщам се и оправям сам казанчето.

Сядам и си гледам работата.

Когато жена ми се върне, ще й обявя, че оправеното казанче е работа на водопроводчика.

След пазара се заех с казанчето. Поплавъкът, който трябваше свободно да се вдига и спуска по една рейка, бе заял горе. Зарадвах се- ето я причината!

Вдигнах го и го спуснах няколко пъти, както се прави при къпане с пишката на бебе-момче. Затворих капака и се вглъбих в работата си, но на всеки половин час пусках пробно казанчето и то „пееше“- пускаше вода, дори повече от преди.

Стана време жена ми да се върне от работа. Достатъчно гузен, претоплих манджата, проветрих и измих чиниите.

Поразтребих, създадох уют, направих и салатка. Добре че не бях извикал водопроводчик! Аз да не би да съм кьопав?

Жена ми се прибра и ме похвали за уюта, след което попита в свой стил:

– Не си оправил казанчето, нали?

Разказах й за Одисеята на водопроводчика, който след доста мъки все пак се бил справил. Поискал ми 70, но съм му дал само 60 лв. Наум си изръкоплясках. За финал й споделих:

-Днес ми бе натоварен ден- работа, пазар, казанче.

Поразсъждавах гласно как в някои дни на човек просто всичко му върви.

След малко тя каза някакси замечтано:

-Ако всеки ден си такъв!

Съгласете се, че благородната ми лъжа бе дори в интерес и на любовта ни.

Тя отиде в тоалетната. След малко дочух оттам шум от изливане на кофа.

Когато се върна, я попитах насмешливо:

-Ама ти по инерция не пусна казанчето, а сипа в него вода с кофата, а?

Тя ме изгледа начумерено и каза:

-Иди и го пусни ти!

Отидох да проверя- бе права. Пак беше заяло. Ритнах ядосан казанчето и то веднага пусна вода съвсем нормално. Не съм такъв човек- да я извикам да види как да го подритне в долната му част.

Жена ми обаче вече стоеше зад мен и рече ядосана:

-Онзи те е прецакал! Взел ти е 60 лева. Демонстрирал един-два пъти, че то работи  и ти си се подвел. Но така бизнес не се прави! И пак отсъди строго:

-Нека на този мърльо да му се скапе бизнеса!

 

    Случка3:

 

Карах жена ми за работа. По принцип тя много се дразни от излишни клаксони, аз-също.

Неведнъж ми бе казвала, че ако от нея зависело, щяла да ги забрани. Тя има много изострено чувство за справедливост. Ако някога стана премиер, непременно ще й открия едно ново „Министерство на нередностите“.

Една кола пред мен се затутка. Светофарът скоро щеше да стане червен-  всеки ден бях по този маршрут. Зад мен един наближи и възползвайки се от това, аз надух клаксона. Жена ми веднага реагира:

-Защо бибипкаш като някой идиот?

-Не бях аз. И аз ненавиждам клаксоните! Онзи отзад явно е много нервен!

Тя се обърна и му показа среден пръст, а шофьорът изскочи от колата си. Успях да хвана светофара, а той остана там, размахвайки ръце, целите в средни пръсти.

Жена ми отсече: – Дано този с клаксона да оглушее!

 

Случка4:

 

Една неделна сутрин жена ми реши да си боядиса косата. Досега бе правела това сама, но този път се бе схванала и помоли аз да я намажа. Бе приготвила кашичка, която да нанеса равномерно по косата й.

Изрази съмнение дали ще се справя. Обиден, започнах мазането. Където и да поставех гребена, бе недоволна: „Не тук!“

Както и да нанасях с четката: „Не така, а така!“.

Повтори, че особено важно е боята да не бъде напластена някъде повече, а някъде- хич.

Според мен, по-важно бе да няма места с „хич“- напластявания и мажех повече.

Жена ми държеше първо да прехвърлям кичур коса с гребена, след което да намазвам в корените, но само където е необходимо, при това- много тънко!

Искаше ми се това да свърши по-скоро и мажех дебело, признавам си. Кашичката в купата бе извън полезрението й. Когато й съобщих, че се е свършила, тя възропта.

За къса коса като нейната би трябвало дори да остане. Предложих й да забърка още малко, но тя отказа. Поразсъждава на глас, че това било боя, която досега не е ползвала. Направила  била разтвора според инструкциите, в което й вярвах напълно. Ако й кажат 80 мг., тя не можеше да сложи като мен- ей-така- на око.

Задължи ме да огледам косата й отвсякъде и само да я поразресвам, докато цветът й стане съвсем равномерен и да съобщя веднага когато това се получи.

Според инструкцията щяло да е на петата минута. На деветата минута все още не смеех да потвърдя, за да не би боята „още да не е хванала“. Тя хукна към банята, а аз осъзнах, че я бях лъгал както за тънкото мазане, така и за равномерния цвят.

Не се бях придържал стриктно към указанията й. Тя се върна в кухнята, изсуши се, огледа се и попита:

–   Виждал ли си врана или гарга? Е, точно такава съм аз. Черна, та черна! А в листовката пишеше, че цветът бил естествено кестеняв! Знаех си аз, че бои, които не съм лично изпробвала, не трябва да купувам! Преди давах 5 лева за боя, а за тази съм дала цели 12 лева! Веднага последва и присъдата й:

-Дано онези гадове от фирмата да оплешивеят!!

Години след произнасянето на тези строги, но справедливи присъди, реших, че трябва да изляза в отпуск. Причината беше, че  ми се бяха струпали няколко проблема наведнъж:

Лявата ми ръка се бе извадила и в „Пирогов“ ми я наместиха трудно.

Бизнесът ми пропадаше.

Недочувах.

Бях оплешивял.

Мислейки по проблемите ми, стигнах и до общия им знаменател. Според изказаната присъда от жена ми след всеки от горните случаи, трябваше:

 

На счупилия фара ми- да му изсъхне ръката.

На водопроводчика- да му се скапе бизнеса.

          Бибипкащият- да оглушее.

          Онези гадове от фирмата за боя за коса- да оплешивеят.

 

Присъдите й се бяха стоварили върху мен, реалния виновник.

По принцип жена ми прощаваше грешките на хората, било нормално, но в горните случаи тя бе по-строг съдник.

Нищо чудно да ме бе подозирала и да е искала само да ме сплаши. Преди да заспя, си обещах тържествено, че повече няма и да помисля да излъжа, дори и благородно, поне не и самата нея.