
Преди 20-на години, на старта на Здравната реформа, нас, гражданите, ни призоваха да си изберем личен лекар. Бях много зает и натоварих жена си с тази задача. Щом се пенсионирах, ме загложди съвестта, че се бях отнесъл лековато към свое изконно гражданско право.
Болшинството ми връстници се бяха активизирали на всякакви обществени теми, а аз все още считах това за рисковано занимание, въпреки че като бивш адвокат не би трябвало да се опасявам, че някой ще ме преметне лесно. Реших да проверя лично личния ни лекар.
Още Сталин бил казал, че проверката е висша форма на доверие, съвременното Zero-trust.
Както и да го увъртаме или скриваме зад термини, е ясно, че проверката си е недоверие.
Името на личния ни лекар висеше отколе до Здравноосигурителните ни книжки на таблото ни „Разни“- д-р Каменов.
С жена ми не го бяхме посещавали и не го бяхме видяли що за стока е при някое наше заболяване. Започнах с преглед на текущото положение в Здравеопазването ни. В Гугъл се информирах, че Джипито бил първото стъпало в тази система. Той насочвал /бях си помислил – като Джипиес/ при нужда пациентите си към специалисти в МБАЛ /Многопрофилна Болница за Активно Лечение/, ако не можел да ги оправи в своя ДКЦ /ДиагностичноКонсултативен Център/, заместващ поликлиниките, в които, когато бях млад, старците носеха неща за изследване и си мереха кръвното.
Националната ЗдравноОсигурителна Каса /НЗОК/ плащала на МБАЛ за извършените дейности върху теб. Според мен, при безплатото здравеопазване, което бяхме отхвърлили като неефективно, е било все тая, но сега, при месечните ни вноски за Здравни Осигуровки, излизаше, че ще сме даже на далавера, ако често ходим с направление в МБАЛ.
Спрях да чета и се замислих за термина Личен лекар. Напуши ме смях при мисълта, че навремето за най-хубавата мома в селото са казвали, че е Лична мома. Може пък и д-р Каменов да бе най-хубавият в нашия ДКЦ, хи-хи, и вечерта заспах поразвеселен.
На следващия ден бях напълно сериозен и се размислих. Според мен, Личният ти лекар би трябвало да познава донякъде и родословното ти дърво- аномалиите и наследствените обременености в него.
Нищо чудно, ако в свръхтехнологичния 21 век, в базата му данни имаше и информация за прабаба ми Пана, известна в квартала ни с това, че била пристрастена към цигарите и че до-като е пиела юзчета с ракия, е управлявала два магазина. Това всичкото, докато прадядо ми Димитър е пасял стадото им крави. Той пък бил абсолютен въздържател. В квартала хората наричали рода ни Панините, а не Димитровите.
Държех да бъда при лекаря с час, което би дало възможност спокойно да се опознаем. Искаше ми се да му споделя наблюдението си, че аз се бях метнал на прабаба Пана, с всичките й пороци, а брат ми- на прадядо Димитър и неговата пуританщина и да поумуваме малко заедно.
Съзнавах, че това бе прекалено максималистичен вариант, но със сигурност би означавало и най-важното за мен- че докторът е човечен и общителен и шестицата щеше да му е в кърпа вързана. Бях приготвил и черноглед вариант- ако той се отнесеше нехайно и грубо, щях да се разпенявя:
-Докторе, от утре се считайте за уволнен като мой личен лекар! Дайте ми веднага цялото ми „досие“! Аз съм бивш адвокат и много добре познавам закона. Не Ви съветвам да се будалкате с мен, досега никой не е успявал!
В междинните варианти предвиждах, ако нещо не ми допаднеше в поведението му или в това на сестрата, да ги поставям веднага на място.
Записването на час при Джипито ставаше чрез портала „Супердок“. Първият свободен бе за след 25 дни, което ми се видя ясен знак, че е доста кадърен и потвърдих. Ден преди прегледа, от Супердок ми напомниха с SMS. За мен бе излишно, но явно Здравната ни система вече бе стъпила здраво на краката си.
Във въпросния ден тръгнах към близкия ДКЦ, решен да проведа теста бавно и методично. По пътя доуточнявах дребни детайли- крачките ми, когато влизам при него, тембър на гласа, израз на лицето ми, тип усмивка и пр. На масата на лекаря имаше голяма табелка: „Потребителска такса-2,90 лв.“ Сестрата ми я посочи с очи като мигачи. Сподавих въпроса си: „ -Ама нали Здравната каса…“ Платих като поп, а не като адвокат.
Тя седна зад компютъра, вторачи се в екрана и взе да ме разпитва за ЕГН, име, фамилия, пол, националност, гражданство, хронични заболявания и пр.
За да се държа „на положение“, я попитах незлобливо: – Извинете, но аз съм ваш пациент от 20 години и три месеца и тези неща би трябвало да ги имате в базата ви данни.
Тя отвърна леко ядосано:
– Дадоха ни нов софтуер и трябвало да качим отново цялата база данни.
Подметнах й, за да се поотпусне:
- И за пола ми ли трябва да Ви отговоря?
- Такъв е формулярът, господине!
Лекарят, вместо да слуша напрегнато отговорите ми и да си води записки, загледа ноктите си така, сякаш жена ми току-що му бе направила забележка, че също като моите не са съвсем чисти и че тя хич не харесва такива мъже.
Телефонът му звънна. Очаквах: „Не мога да говоря. В момента имам пациент“, но той се разбърбори. Имах чувството, че дори не позволяваше на обадилия се да се измъкне току-така.
Сестрата не спираше с въпросите си към мен. Отвреме-навреме питаше и него- това в тази графа ли да тури или в следващата. И той не бе наясно и й отговаряше: „Не, не тук, а по-долу /по-горе/“ или: „Абе все едно- майната им“, след което ме стрелкаше за кратко с укорителен поглед, сякаш аз бях авторът на тази тъпа кръстословица. С негова помощ тя за някакви си 12 минути нанесе всичко в графите на екрана. Понякога обелваше нагоре очи и явно прилагаше метода „Онче-бонче“. По едно време изпуфка и натисна яко „Ентер“.
Каменов приключи „набързо“ разговора си и ме попита: – Вие за какво сте?, което ми напомни за стиха на Смирненски: „Аз не зная за какво съм на тоз свят роден…“, но не продължих стиха гласно, а само смутолевих любезно:
-Ами аз….просто да се запознаем, нали съм ваш отдавнашен пациент….
-По закон имате право на безплатен профилактичен преглед веднаж годишно. Сега ще Ви направим кардиограма.
Посочи леглото и попита сестрата иска ли кафе. Излезе още преди да бе чул смешката ми, че и аз искам, а и репликата ми: – Ама какво му е безплатното на прегледа, след като „сестра ти“ ми взе 2,90 лв. още от вратата?
Бях замислил това като деликатна покана да „стопим ледовете“. Сестрата ме накачули с електроди и взе да ръчка кардиографа. Нещо май не се получаваше и тя често казваше: „Тцъ-тцъ-цъ“. По едно време въздъхна: „Най-сетне!“, но не разбрах за кое точно се отнасяше- за апарата или за лекаря, който току-що бе нахлул с две кафета.
Кардиографът взе да бълва хартия. Сестрата обра електродите от мен като от елха и седна да си изпие кафето.
Бе удобен момент да намекна, че не съм балък, като кажа и че по закон веднаж годишно ми се полагат и изследвания за кръв и урина и за „окултни кръвоизливи“ в изпражненията ми, както пишеше в Гугъл. Както и да попитам какво ли пък е това, защото ме плашеше. След което от дума на дума да стигнем и до наследствената ми обремененост от прабаба ми Пана.
Реших да ги изчакам да си изпият спокойно кафето, но скоро взех да имам чувството, че май щеше да се получи същото, както когато бях адвокат.
Съдията винаги отлагаше делото поради нередовно призован свидетел или отсъствие на ищеца или „нещеца“; още преди да се стигнеше до дълго подготвената от мен бляскава пледоария. Точно така стана и сега. Джипито сгъна кардиограмата и нареди на сестрата да я сложи в папка.
Тя се затюхка: Папка- папка- къде са папките- а, да, бе, ето ги!
Затърси маркер: – Маркер, маркер- къде съм ги дянала пък тях- а, ето ги!
Тъкмо да запише нещо с него, скрийнсейвърът на екрана реши да се изгъбарка с нея. Тя не бе от онези, дето питат за щяло и за нещяло шефа си и съживи сама екрана- май с лакът- и започна да си повтаря за всеки случай номера на досието ми- 565-397. Аз самият все още го помня, също за всеки случай.
Според мен, бе дошло време лекарят да докаже, че слушалките на врата му не са само декоративни и да ме преслуша с тях. Той сякаш се стресна от мислите ми и ме накара да вдигна блузата си.
В старата ни поликлиника възрастният доктор дълго бе почуквал по гърдите ми и ме бе карал да дишам дълбоко или пък да не дишам. Може би бе недочувал, но този доктор чу веднага каквото го интересуваше, а аз зачаках напрегнато заключението му и то не закъсня:
– Ама кафето от автомата долу нещо са го преебали!
Сестрата поде темата. Не можех да се включа, понеже не бях пил от това кафе. Стана ми обидно, че за тях бях само графа в базата данни и тук май вече бях излишен. Тъкмо отварях уста да се изкажа, докторът се взря дълго в часовника си, сякаш го бе купил току-що и накрая изрече с глас на Цар-Освободител:
-Свободен сте!
-Извинете, но Вие не казахте нищо относно здравето ми.
-А Вие не се оплакахте от нищо.- След малко отегчено добави:
-Кардиограмата Ви е наред, предвид възрастта Ви.
-А колко ми е кръвното?
-Във файла Ви всичко го има. И то е горе-долу в норма.
-Ъ-ъъ- Според вас, какво би било най-полезно да направя за себе си?
-Да дойдете пак след една година.
Изхъмках нещо като „довиждане“ и се изсулих навън. Отначало чувствата ми бяха като в сцена с буря и гръмотевици в хорър-филм.
За пореден не бях казал на когото трябва каквото и когато трябва. Поуспокоих се, че поне вече знам как изглежда личния ми лекар. Полека-лека взех да обръщам повече внимание на природата.
Птичките по дърветата си се кикотеха без да им пука за Здравната система. Добре че не бяха чули мислите ми отпреди малко- не бяха за пред тях. Слънцето се показа от облаците, за да напомни, че дърветата вече са напъпили, както и крачещите цветни минижупчета между тях.
Видя ми се неуместно да мисля негативно. Пред пролетта и боговете трябваше или да замълчат, или да си говорят само приятни неща.
В България е бъкано от природни красоти, включително и хубави жени. Може би и ние, българите, трябва да поживеем някъде без тези екстри, за да си подредим по-добре живота, ама пък това що за живот щеше да е?
Реших да перифразирам мотото на шопа:- „Оти да се косим напролет, като ке ми мине?“ Примирено си обобщих, че и лекарят, и аз, просто си бяхме пазели спокойствието, т.е, според Алеко Константинов, сме били маскари.
Джипи-тестът ми бе завършил с Реми. След бурята в чашата ми, водата бе наполовина. Оставих я сама да реши дали бе наполовина пълна или наполовина празна.
Пак бях проявил старата си слабост- преди всяко нещо да имам нереалистични очаквания.
Животът е такъв, какъвто е, а не какъвто го искаме. А ние сме не каквито искаме, а каквито сме наистина. Все пак бе по-добре да си мечтаем, отколкото да мрънкаме. Днес бях свършил добра работа.