Veni, Vidi, Vici са думите, с които Юлий Цезар уведомява в писмо приятеля си Гай Матий за бързата си победа в битката при Зела срещу цар Фарнак II.

На български се превеждат като „Дойдох, видях, победих“.

Идеята за видоизменението на  Vici във Viki ми я даде един приятел, за да я използвам всеки път, когато големият ми син, който се казва Виктор, направи нещо хубаво или смело, когато победи.

Един вид, слоган за неговата победа. Много ми хареса играта на думи.

Но явно хората с имена Виктор и Виктория неслучайно получават име, което означава „победител“.

Този блог е посветен на един друг Виктор, който е победил в едно по-различно състезание. Това с недъга си. И колкото и да искам да пазя фразата Veni, Vidi, VIKI само за собственото си дете, не мога да не призная, че в случая с другия Виктор – този, за когото ще ви разкажа сега – тази фраза е по-уместна.

Заради втората думичка от нея – “vidi” , която в превод от латински означава – „видях“.

Виктор никога не е виждал нищо. Той е роден незрящ. Запознах се с него през есента, когато си търсеше някой, който да бяга с него на 5кмрън.

Аз бях в период, в който, поради контузия не можех да тренирам. Бях намалила бягането до, да речем 10 км болезнено кросче за седмица и бях потънала в самосъжаление.

Тъмен, тъмен период за мен, повтарях си и се окуражавах, че всяка тъмнина, рано или късно се разпръсва.

Разбира се, както всеки път, когато човек няма истински проблем, а започне да се оплаква, се намесва Съдбата. Решава да ми покаже нещата в перспектива, като ми дава възможност да побягам заедно с човек, за когото тъмнината няма да се разпръсне. В буквалния смисъл.

На старта на 5kmrun сме. 5kmrun, както се разбира и от името му, е 5 километрово бягане за любители. Провежда се всяка събота сутрин едновременно в няколко парка на територията на България. Посещавам това събитие от години, но за пръв път ще бягам заедно с незрящ човек.

Аз, по мой тертип, пристигам 30 секунди преди стартовия сигнал и започвам да търся в тълпата „сляпото момче“. Намирам го точно, когато тръгваме и в движение се разбираме как да се водим. Той държи за единия край една каишка, чиято дължина се регулира с навиване/отвиване от китката. Аз я хващам от другия край.

Отнема ми време да ошлайфам техниката си на водач на незрящ бягащ. Отначало се сещам да казвам „остър ляв завой“, „остър десен завой“, „плавен ляв завой“, „плавен десен завой“.  Но не се сещам да подавам изключително важната информация за това дали има неравности на пътя.

След като Виктор се спъна няколко пъти в неравния асфалт на втори километър, се сетих, че трябва да прибавя и тези сведения към гласовия ми информационен  бюлетин.

После, все пак съм артистично същество, няколко пъти казах „ляво“, когато всъщност посоката беше „дясно“ и обратното. Но въпреки че подавах грешните команди, Виктор поемаше в правилната посока.

Той усещаше чрез подръпването на каишката, както и звуците от стъпките на хората около нас, коя е правилната посока. Тогава за пръв път ми направи впечатление колко развити са останалите му сетива, но това тук е нищо, в сравнение с всичко останало на което станах свидетел след това.

С всяко наше бягане, с Виктор сваляме между 30 и 60 секунди от предишния му резултат. Започна от 30 минути, от 3 бягания с мен свали на 27:40, 26:40, 26:16 и на следващото бягане, което направи с Емил, свали под 26 минути. Това – само с 5 бягания на 5кмрън.

Когато Виктор бяга, той бяга. Трудно му е, задъхва се, кашля, гъргори, пръхти, но не спира. И отнякъде, винаги вади сили за финален спринт.

Един ден с него се разбираме да се чакаме „на фонтана“ на Южен парк.

-Да, знам къде е фонтанът. Аз там слизам на спирката от автобус 102 – уведомява ме Виктор.

Пропускам въпроса как се оправя с транспорта, все пак той се движи с кучето си водач, лабрадора Идалго. Но ми е интересно, след като е роден незрящ, как знае какво е фонтан.

-Разбира се, че знам какво е „фонтан“. При фонтаните водата първо отива нагоре и след това пада настрани – ръцете на Виктор правят движение, наподобяващо траекторията на водата във фонтана. „Нагоре“ и „настрани“, колкото и абстрактни понятия да са за незрящ човек, са разбрани правилно от Виктор.

След това ме пита какъв цвят са маратонките му, понеже жена му искала да знае. Жена му също е незряща. Това не им пречи да са изкатерили един 5-хилядник в Непал, сега да си точат зъбите да катерят един 7-хилядник в Южна Америка ( ама да не съм се притеснявала, той бил от по-полегатите), да изследват пещери и куп други лудории.

Също така, в сряда ходи на плуване. А, и много се радва, че е приет така добре от бегачите, понеже катерачите отначало не са ги приели с отворени обятия. Него и Калинка ( жена му). А те толкова обичали да се катерят. Виктор прави кисела физиономия при мисълта за несправедливо прекратените му още в зародиш  катерачески амбиции.

-В този случай заемам страната на катерачите, Вики. Че те хора, които виждат губят животите си, висейки  по тези необезопасени чукари , какво остава за вас с Калинка.

В деня, в който водим разговора за катерачите, бягането ни с Виктор не се получи. Виктор се е впуснал в нов проект – режим за  пречистване на организма, трети ден само на чай и плодове. Неуспешният опит за рекорд ( то нямаше как и да е успешен след 3 дена глад), не сломява Виктор и той ме кани след бягането да седнем да пием чай.

Сядаме в близкото кафе. Виктор носи чайове, катери се по стълбите до горния етаж на кафенето…..изобщо, в определени моменти забравям, че това е, както самият той обича да се шегува със себе си, „кьорав“ човек.

Сядаме на една маса. Кучето Идалго покорно се сгушва в краката на Виктор и ме гледа с големите си кротки очи. Като остарее още малко, Виктор ще си вземе ново куче-водач и ще прати Идалго при баба си, за да не ревнува от новото куче.

-Ти все пак не ми каза какъв цвят са ми маратонките – напомня ми той – Калинка държи да знае.

-Електриково-зелени са– не знам дали това ти говори нещо въобще.

Все пак посоки като „нагоре“ и „настрани“ биха могли да се обяснят чрез движение, формата на предмети би могла да се разучи чрез опипване, но ЦВЕТОВЕ?

-Калинка познава цветовете, тя е загубила зрението си чак на 10, заради рак на очите. А като стана на 14 станахме гаджета, аз бях на 16 тогава.

Освен Калинка, жена си, Виктор най-често споменава баба си. Питам го дали има братя и сестри.

Имал сестра, но не били близки. Тя живее с родителите им, пък той не.

Поднесена по този начин информацията не ми прави особено впечатление. Много ясно че женен мъж, който, както е станало ясно от всичко досега, умее да се оправя с живота, няма да живее при родителите си.

Виктор обаче добавя допълнителни щрихи към тази информация. Когато се ражда и се установява, че е сляп, родителите му го оставят в дом. Баба му и дядо му по бащина линия, обаче, не могат да се примирят с това внукът им да расте в специализирано заведение, при все живите роднини, които има.

След няколко години си го взимат. Виктор помни 5тия си рожден ден, който празнува при баба и дядо. За сметка на това няма никакви съзнателни спомени от дома, където е прекарал първите години от живота си. Разбира за това съвсем случайно, след като вече е пораснал.

Бабата и дядото са дали цялата си любов на Виктор. Разказвам това не за да съдя родителите, самият Виктор също не ги съди, а за да дам цялостна представа за обстоятелствата, при които е израснало това необикновено момче.

Виктор търси непрекъснато контакт със зрящи хора. Те, другите „кьорави като него“ ( по негов израз), си седят вкъщи и никъде не излизат. На него му е по-интересно да си говори с активни хора.

Изпиваме си чая и става време да си ходим. Предлагам на Виктор да ги закарам с Идалго до някъде. Ами той уикенда е отседнал при баба си в „Сухата река“, ако ми е удобно, да го оставя на спирката на 120.

Удобно ми е. Скачайте в колата, Вики и Идалго.

Преди това, обаче, Виктор отваря багажника на колата ми и слага там раницата и щеките си, които винаги носи със себе си. След това с Идалго се настаняват до мен на предната седалка.

Тъкмо завивам по Вапцаров и виждам един автобус 120 преди нас. Решаваме да дам газ, да надмина 120-ката, и да оставя Виктор на следващата спирка, за да си хване веднага автобуса без да чака.

Аз се напрягам от „гонката“, понеже хващаме няколко червени светофара и сме изпреварили автобуса на Виктор със съвсем, съвсем малко. На спирката аз спирам на аварийки, за да може Виктор да слезе, а автобусът спира точно зад колата ми.

Според мен, времето е прекалено кратко, за да може един незрящ човек да се прехвърли от колата ми в автобуса отзад, от който хората вече слизат.

-Според мен по-добре си изчакай следващия автобус, за да ти е спокойно – викам след Виктор.

Не знам дали ме чува, защото вече е подбрал Идалго и е слязъл от колата. Поглеждам в страничното огледало и виждам как Виктор, все едно е човек, който разполага с пълния капацитет на всичките си сетива, отваря багажника ми и си взима оттам раницата с щеките.

Боже, съвсем бях забравила, че има и багаж. Виктор затваря внимателно багажника ми и след това, в последния момент, с все раницата, щеките и кучето, се мята на автобуса.

Ако гледах тази му маневра отстрани без да знам нищо за него, щях да кажа, че това е човек, който вижда.

Много хора могат да виждат. Много хора могат да идват, много могат да си отиват. Много хора могат да бягат, много хора могат да плуват, много хора могат да прощават, много хора умеят да побеждават.

Не много хора обаче се казват Виктор и малко от тях умеят да правят всичките тези неща наведнъж. Един-единствен от тях е незрящ.

Veni, Vidi, Viki

 

П.С. Ако си мислите, че по никакъв начин не можем да помогнем на незрящите, това не е така. Изпийте едно кафе с Виктор и той ще ви разкаже за Академията за кучета-водачи, която търси приемни родители за кученцата си. Можете да бъдете приемен родител на бебе-лабрадорче за 18 месеца, да го водите навън, в градския транспорт, по ресторанти и тн – всички места, на които това кученце ще води човека си като порасне.

Лошото е, че след като се привържете към кученцето, ще ви го вземат, няма да е ваше завинаги.

Но пък ще помогнете на хора, на които зрението им е отнето завинаги.

Снимките в статията са дело на Максим Шомов и Ивайло Петров