Като дете отнякъде бях подочула думата секс-символ. Разбирах, че това е жена, която се харесва на мъжете. Скицирах си как би трябвало да изглежда един секс-символ. Дълга до кръста руса коса, сини очи, розови бузи и огромни гърди. Сравнявах този идеален образ с майка ми, която беше кльощава, с малки гърди, черни очи и къса черна коса. Чудех се как баща ми я е харесал. По нито един секси показател тя не се припокриваше с плакатните диви, тип Си Си Кетч и Саманта Фокс, които друсаха гърди в такт с музиката по кабинките на шофьорите на градския транспорт. А ме притесняваше и фактът, че и аз нося в себе си нейния непривлекателен ген и като порасна ще стана плоска тъмнокоска.
Та така. Оплаквах горко баща ми, който си е взел кльощава, късо-коса жена. Оплаквах и себе си, че и аз ще стана такава като порасна. Майка ми не я оплаквах, понеже вече я бяха „взели“. Но мен кой ли щеше да ме вземе, щом генетично не съм предразположена към това да съм секс-символ?
Докато един ден, след няколко години, баща ми ни разказа как като студент през 70те, няколко пъти е предоставял „материал“ в болница за изкуствено осеменяване. Сигурно си представяте, че за целта е бил оставен да се усамоти в стая, пълна с броеве на „Плейбой“, специално внесени от Щатите. Не. Бил е изоставен сам с чашката. В празна стая, в която единственото голо нещо е било крушката за осветление, която тъжно се е полюшвала над донора.
В тази потискаща атмосфера баща ми доста се е поозорил докато си изпълни задълженията. Затова е помолил идния път да го снабдят с нещо за „вдъхновение“. Болничната управа е уважила молбата му. Следващия път, в стаята го е чакала тази снимка – Валентина Терешкова, първата жена-космонавт.
Този разказ преосмисли детските ми представи за секс-символ – щом тази женица, облечена в скафандър беше използвана за секс-символ от докторите, значи още имаше надежда за всички нас, останалите, които не приличаме на Си Си Кеч.