Тежкар

тежкар

Written by Ния

юни 17, 2022

Тази действителна история е от периода на „соца“. За сведение на по-младите, тогава в България се живееше скромно, без излишества, развлеченията бяха малко. Някъде около 1980 г. в София бе открита нова, луксозна Виенска кафе-сладкарница- „България“. За нея се говореше, че е изискана, с перфектно обзавеждане и обслужване, но и много скъпа. Витрината й бе голяма и минаващите по улицата немееха пред видяния вътре разкош. Зяпайки, доста от тях се сблъскваха. Скоро там стана участъкът с най-много пешеходни инциденти в града. Някои минувачи се осмеляваха да влязат, ако случайно имаше свободни маси. Повечето бързаха да си тръгнат още щом видеха цените в менюто.

       Един петък взех заплата, която се оказа увеличена с 20 лв. Реших да почерпя жена си по този повод и за да не рискуваме да чакаме пред заведението, след работа минах оттам и резервирах маса за следващия ден за 19 часа.

      В събота по обяд й казах какво съм предвидил за вечерта. Тя възропта:

  • Ти луд ли си? Чувала съм, че там било много скъпарско!
  • За пари недей да мислиш! Вчера взех заплата. Увеличили са ми я с 20лв. и искам да те почерпя. 
  • Можеше и без повод да ме почерпиш. Все пак се радвам за повишението ти. Но добре знаеш, че връщаме заем, а и спестявяме за морето. Едва ли тези 20 лв. ще ни стигнат!
  • Зависи какво ще консумираме. Невижданите досега пасти, торти и сладоледи там със сигурност ще са скъпи. Моят план е към 18 ч. да минем през сладкарничката до Халите и да похапнем баклава, тулумбички  и боза. А в 19 ч. да сме в „България“, просто за лукс. Ще поръчаме само по кафе и кока-кола. Така да се каже- хем вълкът сит, хем агнето цяло. Още щом изрекох това, усетих колко дребнаво и не по мъжки прозвуча. Ако бях на нейно място, щях да му вдигна голям скандал на тоя мухльо. Тя може би се канеше да направи именно  това, но пък току-що бе апелирала за спестовност и само ме изгледа продължително. След малко реши да поразведри обстановката чрез съмненията си :
  • Да, бе, и в „България“ ще ни търпят да им заемаме масата за нищо! Освен това изобщо не разбираме от етикеция и ще ни се чудят от кое село сме. 

      Излязох от гузността си и дори се оживих:

  • Не си права. Миналият месец един колега бе командировка в Швейцария и разказа, че по цяла вечер киснел в едно заведение само на една бира и никой от персонала не го притеснявал да си поръчва още нещо или да си ходи.
  • Много добре знаеш, че тук, в България- имам предвид и държавата, ще ни изхвърлят заедно с резервацията още щом чуят какво „поръчваме“.  
  • Едва ли. Вчера говорих с друг колега, който е бил там с гаджето си. Пили само по един малък коняк. Вътре било уютно, тихо и чисто. Накрая ти носели нещо като кожено калъфче, в което имало електронна касова бележка- какво си консумирал, единичните и общата цена. Културна работа, а не някой с мазна престилка и молив зад ухото да си гледа в тефтера и да се чудиш дали не те е прецакал. Сервитьорката се оттегляла настрани. Клиентът проверявал сметката и като правило оставял парите в калъфчето. Когато онази се приближела отново, й го връщал с думите:- Задръжте рестото! Ясно е как трябва да се държим.  Дори добавих с апломб:
  • Защо поне веднаж и ние да не се почувстваме като тежкари?
  • Оф, виждам, че си се нахъсал и няма лесно да се откажеш. Но не можем да отидем там облечени как да е. Ще ти приготвя прилични дрехи. След това не ме закачай, защото ставам нервна, когато трябва да се издокарам.  

 Към 17 ч. поехме изтупани към сладкарничката до Халите, където се набухахме с тулумбички и боза до пръсване за 1,10 лв. На излизане жена ми каза:

  • Натежкарих се достатъчно за днес. Ако искаш, да отидем на кино или да се приберем. Срам ме е да ходя във Виенска сладкарница, след като преди това съм била в обикновена. Виж ми талията- вече е само една мислена линия.
  • Но пък ако отидем, после в службата ще можеш да разкажеш, че си била в „България“ и да дадеш сведения от първа ръка. С което май успях да я убедя.  

      В заведението влязохме точно в 19 ч. Една дама ни поведе към масата ни  така грациозно и тържествено, сякаш бяхме младоженци, при това- известни личности. Поднесе ни по едно луксозно Меню, в което побързахме да скрием погледи. Зяпахме в цветните картинки на пасти, торти и сладоледи и цъкахме наум. Около нас седяха достолепни двойки и компании, говорещи си тихо. До-чуваше се виенска музика. Скоро затворихме лъскавите алманаси. Сервитьорката дойде веднага и попита какво сме избрали. Жена ми замънка като двойкаджийка пред черната дъска:

  • За мен…хмм… такова… едно кафе… да, едно кафе.
  • Какво кафе?- предлагаме виенско, айс, шварц, капучино, еспресо, със или без сметана или мляко, късо или дълго….

     –     Не, не, просто едно кафе….късичко. Аз казах:

  • За мен-кафе и кока-кола …засега. Сервитьорката записа и се отдалечи.

      Попитах жена си защо не си е взела и кока-кола, на което тя отвърна:

  • А ти какво искаше да кажеш с това „Засега“?
  • Бе тактически ход- да реши, че ще поръчаме още нещо и да е спокойна.
  • Тя ще е още по-спокойна, ако не я гледаш с такъв лаком поглед докато ходи насам и обратно.
  • И това е тактически ход.
  • Но не е тактично. Особено към мен. Моля те, не си протягай повече така очите към нея- не си късоглед.

След малко „моята“ ни сервира прецизно и сервилно. В продължение на час ние отпивахме капка по капка от питиетата и се поотпуснахме. Освен да си говорим, тайничко оглеждахме посетителите и ги коментирахме. По едно време  възрастната двойка на съседната маса поиска сметката. Мъжът бе печен и накрая каза на сервитьорката стандартното:

      –    Задръжте рестото.

      Аз също поисках сметката и калъфчето ни дойде. Прошепнах на жена си:

      –    Сервитьорката ще е пред нас и ще ни изчаква. Не е удобно да се обле-щим в касовата бележка като пенсионери. А и това си е работа на кавалера!

       –   Уф, добре, отивам до тоалетната. Но после държа да разгледам смет-ката, ей-така, от любопитство!

 За мен най-важното бе тя да не види касовата бележка /нещо непознато дотогава у нас/, освен ако сметката не бе под 5 лв. Зачетох се умно в нея и погледът ми веднага попадна върху цифрата 20,13. Затворих ужасен калъфчето. Жена ми щеше да излезе права както винаги. Абсурд е да й я покажа! Заех се да смятам наум. В магазините тогава /ако изобщо имаше/, кока-колата бе 15 стотинки, а кафето-около 20 ст. Дори тук надценката да бе 20 пъти, сметката пак би трябвало да е под 9 лв. Побързах да пъхна 21 лева в калъфчето и да дам знак на сервитьорката. Тя застана чинно пред мен малко след като жена ми се върна. Със свойски жест подадох натежалото с повишението ми калъфче и й казах свойски заклинанието:

  • Задръжте рестото!
  • Благодаря – отвърна тя, но надзърна в него и вдигна учудено вежди:
  • Ама Вие сигурен ли сте, че искате да задържа рестото?
  • Абсолютно!
  • Цялото ли?
  • Разбира се!

       Жена ми стана и пое към закачалките да се облича. След кратко колеба-ние сервитьорката мушна деликатно в ръката ми касовата бележка и се понесе като гондола към бара, люлеейки бедра и ханшове. Скрих бележката. С жена ми поехме облекчени към дома. По пътя тя все ме подпитваше колко е била сметката. Направило й било впечатление, че когато  възрастният мъж от съ-седната маса казал като мен:-Задръжте рестото!, сервитьорката само благодарила и му се усмихнала, а мен учудено попитала дали съм сигурен,  дали да задържи рестото, ама цялото ли и т.н. С което драстично увеличи и без това набъбващите в мен съмнения. Поиска касовата бележка, но казах, че съм я хвърлил. Според нея, бакшишът било нормално да бъде закръглен до цяло левче, но подозирала, че съм дал още един отгоре. А съдейки по погледите ми към сервитьорката- може би дори 3 лв. Накрая не издържах и й „признах“, че сметката е била 5,40, а съм  дал 7 лв. и тя се възмути:

  • Сякаш кока-колата и кафето са дошли току-що от Америка и Бразилия!

Повече няма да им стъпя в това обирджийско  заведение!

      Вкъщи побързах да влетя в банята със скритата в гащите ми касова бележ-ка. Пуснах душа да шуми, а аз да разгледам бележката обстойно:

      Събота, 30.07.1982 г. Час: 20,13.

      Кока-кола          бр. 1   Ед. цена …..Сума …../не помня/

      Кафе еспресо   бр. 2   Ед. цена …..Сума …../не помня/

      Общо сметка: 4,60.       

       От мен започна да излиза пара колкото от горещата вода. Отначало се по-чувствах като наакано детенце. После си ги наговорих едни… и се гмурнах под душа, където винаги си пеех, а сега само се триех яростно с гъбата, сякаш ко-жата ми бе причината за провала. Накрая, след като се избърсах, се поразве-селих- сигурно тази сервитьорка с години ще разказва как един невзрачен на вид млад мъж й е дал бакшиш 16,53 лв. и то само за 2 кафета и една кока-ко-ла. В сегашни пари това е някъде около 180 лв.

       Вече ме кефеше, че в паметта й ще си остана като най-големия тежкар в кариерата й. И че неволно така „съм й вдигнал летвата“, че едва ли някога ще се усмихне на бакшиш под 3 лв. Може би всеки ден ще поглежда често-често към вратата на заведението с надеждата да се появя.  

       За пръв и единствен път усетих, че може би се бях превърнал в легенда за някого. И че едно от условията да станеш легенда е да направиш нещо много необичайно или дори доста глупаво.              

 

You May Also Like…

Недостатък ли е недочуването?

Недостатък ли е недочуването?

Спомням си, че като пубертети играехме играта „Грешното телефонче”. Нареждахме се в кръг. Един „пускаше” дума,...

Ефектът на пеперудата

Ефектът на пеперудата

   Шест братовчеда- четири момчета и две момичета живеехме в крайния софийски квартал „Надежда“. Дворът ни бе дълъг...

Случки от нудистки плаж

Случки от нудистки плаж

Преди доста години едно лято отидох в Созопол. Стопът вървеше и пристигнах там преди обяд. За да използвам деня реших...

0 коментара

Подайте коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *