Преди години бях с двете деца на открития минерален басейн в „Павел баня“. Те бяха току-що излезли от големия басейн и влезли в детския. Успокоен, отидох до багажа ни, за да си взема цигара. Когато се приближих към тях, многобройна тумба роми изскочи от големия басейн и ме наобиколи
- Какво тарашаше там, а? – Усетих една особена миризма-не от тях. Така ми миришеше като малък след падане или след бой. Погледнах към децата, които бяха дочули врявата и гледаха уплашено към мен. Обясних на ромите, че съм ровел в багажа си за цигара, от която си и дръпнах. И че съм тук с внучетата си.
- А, тоя номер с децата не ни го пробутвай на нас! – казаха почти едновременно няколкото ромки от групата. Поразколебаните им мъже ме накараха да им покажа багажа ни. Оказа се близо до техния, също на тревата отстрани. Погледнах към детския басейн. Големият ми внук, 11-годишен, бе напълнил очите със сълзи, а по-малкият-7 годишен, изскочи смело оттам, застана между мен и тумбата, разпери ръце като боксов арбитър и каза :
- Дядо, спокойно! Говори им само на английски!
След като вече се бях заоправдавал на български, бе късно да премина на английски. Но присъствието на детето между нас свърши работа и след малко ромската тумба се върна в басейна, оставяйки един за пазач на багажа им. Аз запуших цигара от цигара, а децата продължиха играта си в басейна. Боят ми се бе разминал. Какво ли щеше да стане ако бях сам? Що за дядо-пазител бях?
Когато бях малък, дядо ни бе едър, як, авторитетен, със страховити мустаци и според нас- шестте му внучета, би ни защитил с лекота и от триглава ламя.
След две седмици с жена ми, без внуците, решихме да направим екскурзия до х. „Средногорец“ в Средна гора. Някъде след с. Александрово в посока планината спряхме с колата. Един местен човек на въпроса ни накъде е хижата бе отговорил- по шосето, после в дясно има маркирана пътека, но е занемарена. И не си оставяйте колата тук- извън селото!
Не го послушахме. Намерихме пътеката, после я загубихме. Така- няколко пъти. Тъкмо се бяхме оправили и стигнали достатъчно високо, в гората започна да се носи дим. След малко стигнахме полянка, от четирите края на която ся-каш от земята изникваше пушек, от който пък наизлязоха 7-8 роми. Бавно отидоха до пътеката и спряха на 50-ина метра пред нас. Жена ми стисна силно ръката ми. Малко преди това бе говорила, че според много хора да ходиш в планина вече изобщо не било безопасно, на което се бях изсмял. На фона на дима ромите приличаха на дяволи, някои от които- дори с вили в ръце. Видът им не предполагаше да търсят интеграция. Пак ми замириса „на таркал“.
Май бе по-добре просто да се обърнем и да се върнем. Тогава се сетих за малкия ни внук Ничи. Казах на жена ми да изчака на място. Ако я повикам, да тръгне след мен и да им каже нещо на английски. Отправих се „смело“ към ромите. Ако бях Чък Норис- ясно, но не бях. В главата ми бе само т.н. от мен „Метод на Ничи“ и ги попитах: -„Do you know where is “Srednogorес” hut?“ Те не се усъмниха в произношението ми и отвориха коридор да преминем. Извикахна жена ми: – Come on, lady! Тя тръгна и ги поздрави: -Hi, guys! – направо ме възхити. След половин час стигнахме хижата. Бихме преспали там, но ни бе страх за колата. На връщане насред същата полянка стоеше камион. Ромитее го товареха с чували с дървени въглища- продукцията от дупките. Махнаха ни с ръка, някакси- на английски, в смисъл: „Разкарайте се по-бързо, please!“
Колата ни чакаше невредима и се прибрахме, кикотейки се на английски.
Методът на внучето ни Ничи против опасни роми се бе оказал перфектен.
На следващата година една вечер взех внучетата от училище и подкарах колата към дома на родителите им. На по-малкия му се допика, наложи се да спра до една градинка и отново потеглихме. След малко ни спряха катаджии.
- Добър вечер. Сержант Иванов. Излезте от колата с документите си.
Осмелих се да попитам:
- Някакво нарушение ли съм направил?
- Не бяхте включили светлините.
Започнах да се оправдавам с нуждата на внучето и че после съм забравил….
- Не ми обяснявайте. Елате в колата пред Вас да Ви съставим акт.
- Вижте, става тъмно, родителите на децата ще се притеснят. Поне да кажа на малките да постоят сами и мирно в колата, а?
- Добре, но не се бавете! – рече Иванов и пое към колата им.
Върнах се при децата, които ме гледаха уплашено. Казах им да ме изчакат без да излизат, защото катаджиите са ме хванали в нарушение и ще ми пишат акт за глоба. Те започнаха да питат какво е акт, какво съм сбъркал, колко ще ме глобят, колко ще се бавя, да се обадят ли на родителите си….
- Стойте тихичко тук, до 20 минути ще се върна. В никакъв случай не се обаждайте на мама и тати, за да не ги притесните излишно. Обещавате ли?
- Добре, дядо!
Отидох в катаджийската кола. Както и очаквах, старшията пред волана се правеше, че пише акт, а Иванов държеше документите ми. Обърна се към мен и подхвана т.н. от самия мен „преговори“, в които имах опит:
- Какво работиш?
- Инженер съм.
Нека ви преведа какво означава това. Въпросът им е анонс, че може и да не пишат глоба– и аз ще мина по-тънко, и те ще вземат пари. В завимост от професията ти глобата варира. Ако си адвокат или бизнесмен е много, ако си безработен- 10 лв. По онова време да си инженер беше нещо малко над 10 лв.
- Сега какво– да пишем ли акт за 50 лв.? Не изглеждаш пиян или тузар.
/– Дай 20 лв. и- кой- откъдето е./
- Абе дайте да не си усложняваме живота…./Съгласен съм/.
Започнах да се бъркам по джобовете за 2 х 10лв., за тяхно удобство. Точно тогава зад нас се чу детско врещене. Обърнах се уплашен. Големият ми внук Вики бе изкарал от колата малкия- Ничи, крещеше му и го налагаше, а той пищеше. Добре, че това ставаше на тротоара. Изскочих и хукнах да ги усмирявам. Някои минувачи, предимно жени, спряха и се канеха да се включат. Тъкмо мислех да хвана двамата за ушите и да ги вкарам в колата ни за да не ни гледат хората сеира, се появи Иванов, подаде ми документите и каза:
- Свободен сте, господине. Оправяйте се по-бързо с децата. И не забравяйте да си включите светлините! Вземете си документите.
Пъхнах ги машинално в задния джоб и благодарих. После хванах децата за лактите и ги забутах към колата, от което запищя и големият. Бяхме на прага на истерията. Креснах им така, че млъкнаха на мига. Стана ми неловко, но съвсем скоро, като по даден знак, те изведнаж се запревиваха от смях.
- Сега пък какво ви става, бе, идотчета такива? – почти им изревах.
- Виж, дядо, катаджиите си заминаха. Да изчезваме и ние!– каза по-големият. Двамата скочиха в колата и си закопчаха коланите веднага както никога.
Потеглих без да умувам, после щях да се разправям с тях.
- Светлините, дядо! – каза големият.
- Колана, дядо! – допълни малкият.
Бяха прави. След кратка пауза смехът им избухна отново:
- Ох, не, не, не мога! Много якоооо…..Cool ! Явно скоро нямаше да спрат с воплите си. В този момент се усетих. Когато поутихнаха, попитах:
- Кой от вас измисли да разкараме катаджиите по този начин?
- Аз! – отговори гордо големият.
- Поздравявам те, успя да излъжеш и мен!
Усмихнах се наум- явно това пък бе „Методът на Вики“ против катаджии.
- Ама дядо, не трябвашe ли да похвалиш и мен, че се съгласих Вики да ме набие без да съм виновен?
- Всъщност, благодаря и на двамата. И ви поздравявам за страхотното шоу. Някой ден ще ви почерпя!
- Wooow !
- А кой даде идеята? – Аз! – сам си отговори големият.
- Ама кой изяде боя? – Аз! – гордо допълни малкият.
За кратко отзад настъпи блажена тишина. След минута големият се обади:
- Дядо, недей да ни черпиш. И без това нямаш излишни пари.
Размислих се какво дете бе Вики- имаше чувствителна и съчувстваща душа.
Може би когато съм тръгнал към катаджийската кола се е разплакал, но все пак е намерил сили да ми помогне. Обичам го това дете. Не е като малкия си брат, който е устойчив психически и доста меркантилен. Но пък е много обичлив и грижовен. Обичам го и това дете. Поразчувствах се. Погледнах в огледалото за обратно виждане. Те си шушукаха оживено нещо със светнали очи. В ума ми нахлуха стиховете: „ Две хубави очи. Очите на дете. Музика, лъчи. Не питат и не обещават “… Явно бяха превъзбудени, миличките- кой знае колко страх бяха брали заради мен, техния любим дядо. От което съвсем се размекнах.
Наближавахме техния блок и тъкмо се канех да ги помоля да не разказват на никого за случката, големият ме попита:
- А дядо, колко щеше да е глобата?
- 50 лв! – изстрелях, без да се замисля, че това може да има и последици.
- Ееее, дядооо, защо не ни ги дадеш на нас? – добави мило, в характерния си стил малкият – все пак ние те отървахме от глобата.
- Тъпанар! – сряза го по-големият. Ако ни даде по 20 лв., и за него ще останат 10 лв.! Помисли малко преди да говориш!