В разказа са описани действителни лица и събития от периода 1975-1978г.
Един мой състудент ми бе казал, че негов приятел, следващ медицина, му споменал, че в края на лекциите си техен професор неведнъж призовававал студентите си да станат донори на сперма, защото в Медицинска Академия имало недостиг на такива. Приятелят ми бе учуден, че бъдещите лекари не се отзовават, въпреки че „на сеанс“ отскоро дори се заплащало по 5 лева.
- А какво означава сеанс?
- Дават ти шишенце, в което да дадеш „материала“.
- И го пълниш няколко дни вкъщи?
- Не. Вече съм проучил. Обаждат ти се и на следващия ден в уговорения час отиваш там, „зареждаш“ шишенцето и взимаш парите. Сеансите са максимум два в една седмица. Аз вече съм се решил, а ти- както искаш!
Бях доста смутен, струваше ми се долна търговия и не му отговорих веднага. Същата вечер си дадох сметка, че родителите ми се бяха охарчили за сватбата на брат ми. Изплащаха непосилен заем, така че десет лева седмично щяха да ми дойдат добре. За сведение, това се равнява на около 150 сегашни български лева. Всяка година дарявах кръв, а защо да не станех и донор на сперма, което е срещу пари? След няколко дни двамата отидохме в Медицинска академия да „кандидатстваме“.
Взеха ни изследвания за кръв, урина и микробио-логия, прегледаха ни невролог, андролог, вътрешни болести, психолог, хирург. Питаха ни за наследствени обременености и накрая взеха домашните ни телефони. Аз се притеснявах, че не бях висок и поради това можеше да ме отхвър-лят. На следващия ден ни извикаха.
Били сме одобрени дотук, оставало само да ни проверят спермограмите. Дадоха ни по шишенце и ни посочиха стая, в която влязохме един по един. Там имаше снимки на голи жени, което за онова време бе нещо невиждано. Бяхме доста експедитивни. Част от „материала“ ни се разля по пода и се забавихме само заради почистването му. Едва ли някога ще разбера защо в клиниките в България дават на пациентите толкова малки шишенца, та дори и когато им взимат екскременти.
Изчакахме отвън. По-късно ни извикаха в стая, но не в онази със снимките. Седнахме срещу лекар и две сестри на средна възраст. Лекарят започна инструктаж. Спермограмата ни била „плодотворна“, т.е., на единица течност имало много сперматозоиди и процентът на подвижните бил доста висок. Чутото не ни поласка, а разтревожи. И двамата с приятелките си използвахме метода на „прекъснато сношение“, при който може и да позакъснееш. По онова време презервативите се правеха сякаш от гума за галоши и дори бяха поръсени с талк. Да ги ползваш бе като да миришеш роза през противогаз.
Лекарят продължи. Жените идвали тук малко преди овулацията си. Правели им последователни „вливания“ от един и същи донор, чийто материал е взет току-що. Донорът бил длъжен да се е въздържал поне три дни от полови сношения, за да не намали „оплодяемостта“ на материала си. За нас това означаваше, че ни позволяват само по един ден седмично за гаджетата ни. Накрая бе направил дълга пауза, в която ни фиксираше през очилата си и бе казал:
- А сега ви оставям на сестрите, „които ще ви взимат материала“ – и излезе.
Признавам си, че този израз ми бе напомнил за един съвойник, който преди казармата работел като осеменител. Държали бика в клетка, пред която щом по-ставели дървен макет на крава, той бил длъжен да влезе в канала под бика, като в автосервиз, да му „помогне“ в точния момент, да събере ценната течност в найлонов плик и да я излее с едно приспособление в някоя крава от списъка.
Сестрите разсеяха съмненията ни. Наблягаха, че една жена след три „вливания“ просто светела от надежда да е заченала и е важно извън Академията да не си хабим материала. Щяли да ни търсят по домашните ни телефони и когато уточним час, да сме точни за срещата ни на следващия ден на четвърти етаж, където да започнем да се разхождаме нехайно. При разминаване с някоя от тях, ако ни направи знак, да продължим напред. Ако не направи такъв, тя ще ни даде празно шишенце с тапичка и ключ от кабинет № 8 на третия етаж, което да „заредим“, да й го върнем заедно с ключа и да си получим петте лева.
Тези „маневри“ се налагали поради много живия интерес на жените към донора. Ходели след сестрите с надежда поне да го зърнат, а това според закона било недопустимо. Дадоха ни да попълним формуляри с личните ни данни. Подписахме и декларации в смисъл, че докато сме донори, ще се въздържжаме от полови контакти.
Скоро се убедихме в ползата от инструктажа. Имаше случаи, когато срещу нас вървеше сестра, но ако зад себе си усещаше „опашка“, правеше жест в смисъл: „Не сега!“. Някои „разминавания“ сме повтаряли по 5-6 пъти, слизахме и качвахме етажи, следейки с периферно зрение действията й. Когато тя бе сигурна, че не я следят, ни даваше шишенцето и ключа и ни позаговаряше. И двете сестри много живо се интересуваха какво учим и как се справяме с изпитите. Бяха много мили и бързо се сприятелихме.
Полека-лека те взеха да ни викат по три пъти седмично, въпреки правилото за поне три дни между сеансите, но ни даваха свобода да изберем удобен за нас час, дори и да трябва да поостанат заради нас след работното си време.
Кабинетът на третия етаж, в който трябваше да дадем материала, с колегата наричахме „Кабинет по ръчен труд“. За разлика от онези в училищата, бе около 2х2 метра, с един стол, на който като седнеш, ръцете ти опират в кантонерките с наредени по тях прашасали папки, стигащи чак до тавана. За разлика от стаята, в която ни бяха взели спермограмата, нямаше еротични снимки. Не бяхме претенциозни, а и бяхме поели ангажимент и обикновено се справяхме. Все пак и на двама ни понякога се бе случвало:
Влизаш, запалваш лампата, заключваш и сядаш. Загасваш лампата, за да предизвикаш еротична мисъл, но тя отлита като бяла лястовица. Даваш си почивка и пак запалваш лампата, но мощната 100-ватова крушка отгоре започва да те пържи. Точно тогава бе открито, че кокошките в птицекомбинатите снасяли повече, ако им светели денонощно. Загасваш я, но се сещаш, че не знаеш къде си оставил шишенцето. Светваш, намираш го, поставяш го подръка и пак загасваш, но ти идват наум числата от Тото 2, глупавия ви спор с гаджето и че по един изучаван предмет си много зле. Часовникът ти започва да цъка. Обзема те паника, че на клиентката вече може и да й е минала овулацията, а сестрата се е изнервила да те чака. Заради теб, несръчния, страдат хора. Накрая почти се изнасилваш и „снасяш“. По пътя стискаш скъпоценното шишенце, решен да го държиш дори и да падне бомба.
След дълги отлагания с „колегата“ най-сетне се решихме да помолим сестрите да осигурят в „кабинета ни“ подходящи нагледни материали, доколкото им е възможно. Сигурен съм, че и двамата имахме предвид конкретна снимка от стаята, в която ни бяха взели спермограмата. На другия ден в кабинета ни имаше пожълтяла изрезка от вестник:
Валентина Терешкова. Снимка Архив
За сведение на сегашното поколение ще поясня, че Валентина Терешкова бе първата жена-космонавт. Снимката не ни помогна, въпреки че жената внея бе „само по скафандър“. Имахме чувството, че тя дори ни иронизираше:
- Вы онанируете? А я летаю в космосе!
Скоро обърнахме снимката й с гръб. Измина още година. Пред гаджетата си отдавна бяхме признали, че вършим това, но само от дъжд на вятър и то с благородни подбуди, въпреки че не бе точно така.
Поне веднаж в месеца сестрите ни даваха по един плик с кутия бонбони и бутилка коняк. А на „Бабин ден“- 8 Януари- денят на родилната помощ- уиски и не ни искаха материал. След време полюбопитствахме дали „има резултат“:
- Има, бонбоните и коняка не ги купувахме ние, а забременялите жени!
Това ни бе зарадвало, но и леко притеснило. Скоро и двамата се оженихме за приятелките си и поискахме от сестрите да ни отпишат, а те ни се примолиха:
– Вижте, душички, досега не сме имали донори като вас. Преди бяха „от кол и въже“, а жените се надяват бъдещият баща да е млад, красив и умен. Откакто сте при нас, на въпросите им отговаряме съвсем честно, че сте студенти- отличници. Доста от тях едва тогава се решават на този вид оплождане!
Те продължиха да ни се обаждат и да молят само за още едно шишенце, после едно последно и т.н. Освен петте лева, вече ни даваха и кексче или парче торта, вероятно тяхно дело. Тази обща мъка се проточи още няколко месеца.
И досега на „Бабин ден“ по традиция изпивам чаша коняк, въпреки че не обичам това питие. Взе да ме притеснява, че неволно съм се намесвал в чужди съдби. Някъде има мои деца, за които, а и за майките им не знам нищо. А още по-зле пък ако научех. Преди няколко години накрая почти си изкрещях: