Случвало ли ви се е някой път да видите снимка на някой или на нещо, и да ви притегли неудържимо към него? Веднъж така, в един мрачен дъждовен ден преди доста години, докато работех в офиса, попаднах на снимка на Infinity pool-а на покрива на хотел Marina Bay Sands в Сингапур. Почувствах как ме притегля към себе си и бях сигурна, че един ден, аз ще отпразнувам рождения си ден точно в този басейн.
След няколко години, когато вече мога да си го позволя да „се бръкна“, точно това и правя. Резервирам самолетни билети до Сингапур и Куала Лумпур за период, който обхваща както рождения ми ден, така и маратона в Сингапур. Записваме се с Емил да участваме и в 10 километровата дистанция на маратона в Сингапур.
Между другото „бръкването“ за хотел не беше чак толкова скъпо, колкото очаквах. Една вечер в някое луксозно спа в България, всъщност струваше ПОВЕЧЕ, отколкото 1 вечер в Marina Bay. Басейн на покрива на Marina Bay Sands, с гледка отвисоко към нощен Сингапур на цена по-ниска от това да ям „имитиращ сирене продукт“ от ол-инкулизива на някой СПА-ресторант във Велинград ми се струва благословия.
Обещавам си да се таг-на с „фийлинг блесд“ от Infinity басейна.
Единствено ми направи впечатление, че от хотела ми блокираха 200 долара допълнително. Както ми обясниха – като гаранция, че няма да нанеса необратими вреди в хотела.
Пресмятам, че ако нанесем някоя вреда на стаята и затова ни задържат депозита от 200 долара, ТОВА вече ще изравни цената на нощувката в Marina Bay Sands с цената на нощувка в някое от българските СПА-та.
За дните извън единствената вечер престой в Marina Bay, ние резервираме някакво евтино апараментче, което се оказва в Сингапурския Чайнатаун. Апартаментчето се помещаваше в огромен комунистически блок. Там, най-вече поради смрадта, която се носеше из целия блок и се беше просмукала и в нашия апартамент, най-накрая открих тайната към извора на вечната младоликост на азиатците.
Тя се криеше в колагена, който те консумираха под формата на печени свински зурли, готвени кокоши крака, варени патешки човки барабар с патешките зъби и езици в тях и ред подобни деликатеси. Всички от тях непосилни както за очите, така и за обонянието на белия човек.
Колкото и да искам да се подмладя, не успях да се прежаля да хапна малко колаген под формата на патешка човка и кокоши крака. Не толкова поради външния им вид, но защото миришеха сякаш единствената термична обработка, която са преминали, е 2 седмици разлагане на директна слънчева светлина. Разбира се, с всичко се свиква и само след няколко дни, след като стомасите и обонянието ни позаякнаха, вече не се свенихме да се почерпим с друг местен деликатес. Вино с вкус, показателен за това, какво се е консервирало в него – полов орган на мъжки елен. Според аромата разнасящ се от виното – не-къпан.
Това, което виждате на снимката е въпросният атрибут. След като се хербаризира, се нарязва на парчета, които се слагат в бутилката вино.
Напомня ми за разгонена версия на българските сувенири – шише ракия, в която са потопени букети от билки.
Забелязала съм, че всяка една храна или напитка на азиатците спомага за нещо здравословно. Богатите на колаген храни – за изпъната кожа. Бутилката от вино с натопен ч-елен – разбира се – афродизиак, поради което разрешавам на Емо максимум една чашка.
А какво се случва, когато се срещнат консумиращите колаген и афродизиаци ли? . Ето това, но за него – по късно
Първо за Marina Bay.
На рождения ми ден си събираме багажа от смрадливата мизерия в Чайнатаун и се отправяме към 24 часовия лукс, който ни очаква. Като едно практично семейство обаче, ние мислим в перспектива. Да плувам в пурпурния залез на Infinity басейна на фона на Сингапур на рождения ми ден просто нямаше да е завършено преживяване, ако не беше съпроводено и с бутилка изстудено бяло вино.
А с Емо не сме хора, които ще си купят чаша вино от прескъпия бар на Infinity басейна. По-скоро сме хора, които ще си заредят хубаво с две бутилки бяло вино от един супермаркета в Чайнатаун, ще си купят една отварачка и ще ги внесат с багажа си в хотела.
На рецепция подавам паспорта си за регистрация и служителката вижда, че имам рожден ден. Казва ми да очаквам изненада в стаята си довечера. Емо се чувства ощетен. Врязва се в разговора с твърдението, че и той имал празник днес. Какъв – пита учудено служителката, която тъкмо е разтворила неговия паспорт и поглежда към дата му за раждане, която е след 7 месеца.
Разбирам, че Емо имал най-хубавия празник на света. Бил се оженил за тази прекрасна жена тъкмо на рождения й ден и днес имал кръгла годишнина от брака. Разбирам, че става въпрос за мен, защото ме прегръща покровителствено през рамото. Така че, да приготвят една отделна изненада и за него, ако обичат.
Първото нещо, което правим, като влезем в стаята си, е да извадим от мини бара на хладилника всичкия алкохол, шоколади и тн и на тяхно място да сложим нашето винце да се поизстуди. Искаме довечера на басейна бутилката да ни е потна. Разбира се, за нищо на света не бихме хапнали нищо от мини бара от хладилника.
Веднага щом виното се изстудява, ние го вадим от бара и връщаме цялото оригинално съдържание на мини бара на мястото му.
Вечерта става време за купон на басейна. Пълним раниците си с хавлии, бутилки вино, стъклени чаши за вино от стаята, слагаме си банските и се качваме на басейна. На инфинити басейна вали леко топъл дъжд, но въздухът и водата в басейна са също така топли. Изкарвам най-хубавия си рожден ден в басейна.
Емо не може да се отпусне и наслади на макс от басейна. Напрегнато слиза до стаята ни през 30 минути, защото много се вълнува какви ще бъдат безплатните ни изненади – за моя рожден ден и за годишнината от „неговата “ сватба. По едно време се връща с един шоколадов къп-кейк със свещичка, който е оставен на леглото. Това поражда лек спор между нас – този кейк за моя рожден ден ли е или за „неговия“ празник? Свещичката на кейка решава въпроса в моя полза. Емо тича още няколко пъти до стаята, но втора изненада там не открива.
„Крива баба си признава“, помислям си – тъй като годишнината от „неговата“ сватба или поне единствената такава, за която аз съм уведомена, е на 27.05, а не през декември.
Прекрасната вечер приключва и е време да се превърне в един от многото дни в живота ми, в които аз трябва да плащам за неща, които не съм консумирала. Не се чудете какво имам предвид. И вие сте абонати на българските мобилни оператори и доставчици на комунални услуги.
Тъкмо с Емо напускаме стаята си в Марина Бей и един служител на хотела от индийски произход влиза, за да започне да почиства. Първата му работа е да докосне някакво устройство до мини бара/хладилника, което изпищява и изплюва една фактура. Служителят подава фактурата, според която от мини бара са изконсумирани неща на стойност 240 $. Ама да не се притесняваме, ще платим само 40 долара, просто няма да ни върнат депозита. Отварям мини-бара и му показвам, че всичко в него е на мястото си. Той вдига незаинтересовано рамене, него обективните факти не го касаят.
Такъв тип отношение към клиента ми е някакси родно и ми носи усещане за познатост и уют. Намирисва ми, че отделът за монетизация на Марина бей е ходил на уроци в Отдел Продажби на някой от българските мобилни оператори. И най-вероятно на този, на който аз по неволя съм абонат.
На рецепция задаваме въпрос:
Защо не само няма да ни върнат депозита, ами ще трябва да плащаме и отгоре?
Служителката поглежда номера на стаята ни и ни уведомява, че сме били изконсумирали ВСИЧКО от мини-бара. До трошичка и до последната капка.
Това ми беше малко като дежа-вю от преживяванията ми с „моя“ мобилен оператор, който, за целите на разказа ще кръстя Е6. Случвало се е да подписвам договор с Е6 за 40 лв на месец с включени безкраен брой минути и тн и след това да получа фактура за 200 лв.
Във фактурата съм таксувана за услуги от типа на „домашен интернет“, „блекбери пакет“ и какви ли не отживелици, каквито не съм ползвала от 2010 г. Отидох с договора си в офиса на Е6 в Парадайз ( по някаква причина те не намираха тяхното копие от договора, което се съхранява в системата им и трябваше да си нося моя на хартиен договор).
Тогава се установи, че нито блекбери пакет, нито домашен телефон са описани като избрани от мен услуги. Моят случай се прехвърли към тежката артилерия. Бях поета от служител, който , ако можехме да съдим за произхода му само от външния му вид, беше кръстоска между Мон Дьо, и Котарака Бегемот от „Майстора и Маргарита“.
Както не можеше да намери в системата настоящия ми договор, така някак-си, въпросният господин успя да намери в същата система два от ИЗТЕКЛИТЕ ми договори.
Ето – договорът ми от 2014, който е приключил през 2016 е имал домашен интернет. А….я виж, виж ти…..-Опааааа! -гласът му трепери от удоволствие – договорът ми от 2010та е имал и блекбери пакет.
Е!!! И????
– Ами това, госпожа, е – лъсна бузите си полу-човек – полу-котаракът, е като да си спреш парното вкъщи.
Не разбирам.
E6 версията на Мон Дьо ми хвърля поглед. С него ясно показва, че това е материя, която не може да бъде разбрана от хора, чиито ум, за разлика от неговия, може да бъде побран в скромната скала на стандартен IQ тест. Започва да ми обяснява търпеливо с тон, предназначен за бавноразвиващи се, натъртвайки на всяка дума.
-Като минаваш през общите пространства на блока ти пак се топлиш, нали госпожа? Нищо, че си си спряла парното вкъщи. Нали, госпожа? Еми и затова пак ще плащаш цялата сума. Какво пише в действащия договор в този случай няма значение
След тази брилянтна аргументация, ме отпраща с претенциозен жест на късите пръстчета на пухкавата си лапичка. От очилата му с рогови рамки струи лека обида, че се налага да си губи времето с клиенти с кокоши интелект.
Тоя умник го уших, като написах писмо до централата на Е6, с копие до КЗК и до Омбудсмана, с приложен договор за услуги между мен и Е6. Възстановиха ми сумата, като ми я приспаднаха от бъдещи плащания.
Та и тук се получи нещо подобно. Само че, вместо за нежелани, недоговорени и неползвани услуги, аз трябваше да плащам за недокосвано съдържание на мини-бар. Единствената разлика е, тук поне че се държат с нас извънредно възпитано и не ни внушават, че сме нищожества.
Емо, който когато иска нещо е като развалена грамофонна плоча, похваща за пореден път въпроса с липсващата си изненада. Потискам всичко човешко в себе си, за да се сдържа да не му кажа, че е свободен да приеме сметката от мини бара като неговата изненада за измисления му празник и най-накрая да млъкне по въпроса.
От рецепция изпращат служител да провери наличността в мини-бара.
Човекът казва, че всичко е непокътнато.
Разпитват ни дали сме вадили нещо от него въобще и се сещахме, че извадихме цялото му съдържание съвсем за малко, докато си изстудим виното. Но го върнахме почти веднага.
Когато по-горе написах че сме били таксувани за „недокосвано“ съдържание на мини-бара, не съм била права. Вместо това е трябвало да използвам думата „неконсумирано“.
От хотела ни обясняват, че в мини-бара има датчици, които автоматично отчитат, ако нещо се извади оттам. Не съм изненадана да разбера, че, тези датчици работят еднопосочно. Не отразяват, ако нещо се върне там. Казват ни да обжалваме сметката, което и правим. След 2 месеца разследване по въпроса, какво толкова разследваха не знам, сметката ми се заверява с надплатените 240 долара.
Междувременно с Емо сме се върнали от Рая в смрадливия комунистически апартамент.
Предлагам му да се разведрим като вадим и връщаме каквото си искаме от хладилника безплатно, но и това ни носи радост за не повече от 5 минути.
Решаваме да поизлезем малко на шопинг, за да се разведрим. Не искаме да окъсняваме много, тъй като на следващия ден трябва да станем в 04:30. Трябва да хванем началото на маратона, което, поради голямата жега и високата влажност на въздуха е сутринта в 06:00.
Натоварили сме се с някакви торби с боклуци от шопинга и вече сме на път към смърдящата квартира. Минаваме покрай магазин на Gucci, в който има частно парти и влизането в него е ограничено. Има си списък на поканените.
Няма по-голяма мотивация за Емо да проникне някъде, от това да знае, че му е забранено. Щом разбира, че партито е само за поканени, очевидно Сингапурски ВИП-ове, Емо настоява да влезем.
Признавам, че изглежда примамливо, особено след като виждам как вътре се разнасят някакви много интересни коктейли, както и хапки. Доста съм гладна и жадна. Но аз знам, аз просто си знам, че мен без покана ще ме изхвърлят като мръсно коте. Емил настоява, че ще ни пуснат. Не съм ли била забелязала как го гледат тия сингапурки, жив щели да го изядат.
И тогава Емо ме научи на един от най-големите уроци през живота ми, а именно – никога да не се отказвам, независимо колко безнадеждно изглежда ми положението. Защото това, което на мен ми изглежда безнадеждно, за него е лесно.
Той тръгна да влиза на частното парти, а аз – с цел да му се подигравам за в бъдеще, заснех това видео. Смятах, че ще се окаже негов голям позор.
Оказа се, че заснех един невероятен триумф, за който думите бледнеят. И добре, че направих видео, защото не бих могла да го пресъздам чрез думи. Можете да го видите в линка по-долу, правено е в реално време.
След като Емо проникна през охраната на Гучи, той си взе един коктейл и с него ми направи знак „наздраве“ през прозореца.
Почувствах се като Гаврош пред лъскавите витрини на Гучи. Емо изчезна навътре и го изгубих от поглед.
След малко ми прати снимката с двете азиатки по-горе. Тези, които следят блога ми знаят за Емовата слабост към азиатки ( линк към друга история с азиатка).
Емо е обрамчен от не една, а от две сингапурки, които по неговите думи „жив щели да го изядат“. А отгоре на всичко, преди малко е пил „еленско“ вино!
Трябва да измисля начин да проникна и аз вътре и да въдворя малко ред!
Очаквайте продължение………….