Пътепис – Амстердам

Пътепис Аместердам

Written by Ния

август 25, 2022

 

Като ти дават – взимай, като те ритат – бягай

Много уроци за това как да изживея живота си съм получила едно време от един мой добър приятел евреин. Той имаше бизнес в  България, а аз работех за него. Особено го вълнуваха ежедневието и маниерите на българските жени, които подлагаше на безпощаден анализ.

Ще трябва да призная, че за много неща беше прав. Не ги осъзнавах, докато не ми ги каза в лицето. Например фактът, че глупавото ми поведение, което смятах  за венец на женското достойнство и скромност, всъщност си е просто едно глупаво поведение. Какво имам предвид ли?

Наблюдение номер 1:

Веднъж му споменавам, че  България се намира на кръстопът между Европа и Азия.

Шефът ми е съгласен с мен. Само че неговото виждане как ние сме на кръстопът между културите е далеч от традиционното, че кръстопътят е географски. Това, че България се намира на кръстопът между Европа и Ориента, казва той, натъртвайки на „Ориента“ – си личи най-вече от отношението към вас, българските жени. То е взело най-лошото от двата свята.

Повдигам въпросително вежди. Какво ни е на нас? По-добре можем да се оправяме в живота от вашите разглезени котарани, които един шекел не са изкарали през живота си. Това не го казах на глас, понеже освен, че издържаше котараната си, той все пак плащаше и моята заплата.

-Мъжете ви се държат с вас съвсем по ориенталски – игнорира вдигнатите ми вежди той – готвите им, слугувате им и сте винаги виновни за всичко. Все едно сте в някоя мюсюлманска държава. Но сте по-зле от тях – там  мъжете ПОНЕ са длъжни да издържат финансово жените. Докато вие тук изкарвате пари като мъже и плащате като мъже. Но еманципацията ви свършва до тук. После като се върнете вкъщи, се започва с пазаруването, готвенето, сервирането, отсервирането и тн. И през цялото време, вместо благодарност,  по вас нещо се вика, или нещо  ви се натяква. Отношението към вас е комбинация от най-лошото от двата свята.

Наблюдение номер 2:

Един ден той ми казва, че изглеждам много хубаво в някаква рокля. Аз отговарям с единственият за мен към онзи момент достоен отговор:

-А, в този стар парцал ли, че аз я купих за 15 лв от една разпродажба.

Вместо възхита от скромността ми, в погледа на израелеца се чете съжаление. Казва ми, че е крайно време да се науча да приемам комплименти достойно. Да кажа просто едно „благодаря“. Ако след „благодаря“ кажа нещо, то да не е в мой ущърб.

-Удоволствие ли ти доставя да се само-принизяваш? Не само ти  де, повечето български жени сте така – тонът му омеква – Я дай да изтренираме как да приемеш комплимент като жена.

Тренировката ми в това да стана жена включваше повтарянето на един и същи диалог, докато аз се науча да отговарям правилно.

Той: Ния, много си хубава с тази рокля

Аз: Благодаря!!!!!!!!!!!!

Стената удивителни в пунктуацията по-горе е с цел да илюстрира стената от вътрешни усилия, които полагах, за да не кажа нищо след „благодаря“. Само аз си знам как успях да сподавя спонтанно бълбукащата и бликаща като гейзер навсякъде от мен, имах чувство, че и от ушите ми, информация за тънката ми мазна коса или за пъпката, която усещах, че ми излизаше на брадичката. Ужас! Човекът беше прав!

Поведението ми беше напълно автоматизирано – щом чуех комплимент, в мен сякаш някой натискаше бутон и започвах да споделям всеки компромат за външния си вид, за който се сетех. Защо го правех ли? Не знам.

Наблюдение номер 3:

Израелецът, в ролята му на мой работодател, ми дава много голям бонус на работа. Аз, все пак съм  човек, който не може един комплимент дори да приеме като хората, камо ли пари. Отидох да му кажа, че според мен този бонус е прекалено щедър.

Вече не съм сигурна защо съм го направила, това беше преди повече от 10 години и още нямах няколко кредита на главата си. Сега не бих постъпила така. Може би съм си мислила, че със скромността си ще му направя добро впечатление.

Шефът ми ме погледна кротко и ми каза:

  • В Израел имаме една приказка: „ Като ти дават – взимай, като те ритат – бягай“.

Така че не очаквах човек, който искрено работеше върху това да спра да съм толкова задръстена, да ми спретне номера, за който ще ви разкажа.

Тъй като въпросният господин напускаше България със семейството си, той имаше план преди да се върне в Израел, да обиколи като семейна екскурзия няколко държави в Европа с личния си автомобил. Идеята му беше от Амстердам да вземат самолет до Тел Авив, а ние с Емо да отидем до Амстердам и оттам да върнем автомобилът му в София, където да бъде продаден.

С пристигането ни в Амстердам, с Емо искаме да опитаме всичко, което този град има да предложи, а то е основно: – 1. Колелета 2. Червени Фенери 3. Трева .

Тоест, аз – всичко без Червените Фенери, а Емо – всичко без пушенето на трева.

Като че ли постигнахме консенсус само за колелетата. Взехме по едно колело за 24 часа, като ако не го върнехме навреме, щяха да ни удържат по 100 евро на колело от кредитната карта.

Действаме на принципа „Като си в Амстердам, прави като амстердамчаните“.  Емовата трактовка на тази максима е да отидем да видим какво става  в неговия любим квартал. Това е улица с витрини и във всяка витрина има по едно момиче. На дрешката й има етикет с името й. Самото момиче отегчено си цъка на телефона, докато чака някой да го избере. Ситуацията е като дискотека в Студентски град, само че мацките в квартала на Червените Фенери бяха доста по-прилично облечени от тези в Студентски.  

– Емиле, начеса си крастата – казвам – сега хайде да ходим да пушим трева. Завеждам Емо, който в момента изглеждаше като човекът с най-неначесаната краста в света,  в един „кофишоп“.  Coffeshop на територията на Амстердам е заведение, в което се продава легално трева. Вътре е пълно с някакви типове с хиляда обеци по лицето и расти. На техен фон- ние с Емо, на висок глас обсъждаме „менюто“, изложено на едни стъклени лавици. Стъкленият витраж само разпали носталгична нотка в Емо по предишното „меню“,  което той така и не успя да консумира.  То също се предлагаше в стъклени витрини. Както и в предишното меню,  всичко и тук си има по едно дискретно етикетче с име. Тъй като нищо не разбирам, избирам джойнт само по гръмкост на името. Затова поръчвам за нас по един “Dragon Spirit”. Звучи ми като за хора с шампионски характер като нас.

Продавачът си знаеше работата:

-За вас двамата – никакъв Dragon Spirit. От цялата  ни продуктова гама, за вас може единствено това – той ми мята две порции от някаква трева за начинаещи, с безобидното название “Morning Dew”.

И двамата с Емо сме жалки пушачи. Дори и за “Morning Dew” не сме достойни. Аз не съм пушила дори обикновени цигари в живота си и не знам как да гълтам. Давя се като куче. Емо дори не се и опитва да пуши. Дръпва веднъж-дваж и започва обичайната си тирада за това какво свястно, консервативно и патриотично момче е той и как аз само го развалям. Освен това, тази трева го сдухвала.

 Гледам го невярващо, през насълзени от кашляне кървясали очи. Човекът, когото насила извлачих от квартала на Червените Фенери сега реши, че е “консервативно момче”?

За да не се сдухва допълнително, изпушвам и неговата цигара, в допълнение на моята. Чакам да ме хване, но без резултат. Почаках още малко – пак нищо.

В един момент се сетих, че при мен медикаментите действат с голямо закъснение. Например, като раждах трябваше да ми излеят 3 банки окситоцин, докато се задейства матката, понеже от 1 нямаше ефект.

Сетих се за това чак когато се бях качила на колелото, което трябваше да върнем на фирмата и карах зад Емил. А причината да се сетя, че съм албански реотан по отношение на медикаментите беше, че докато карам колелото всичко около мен започва да ми става неестествено смешно. Особено смешни ми бяха коленете на Емо, които отскачаха настрани, докато въртят педалите.

Около 2 минути след като беше направена снимката по-горе, смехът започна да ме залива на мощни вълни, коремът и скулите на бузите ми – да  се тресат в спазми. Натиснах спирачката на колелото, но то не ме слушаше. Не спираше. Силно дрънчене се разнесе из централните улици на Амстердам. Идваше от моето колело, което вместо да спре, се носеше все по-бързо, само че звънейки. Объркала бях ръчката на спирачка с ръчката на звънеца. Силно звънейки се залепих за  някаква стена и паднах от колелото. Нищо ми нямаше, само ми стана още по-смешно.

Нищо ми няма, бе, хора!

Емо ме намери въргаляща се от смях на земята, докато  педалите на събореното колело до мен бавно забавяха оборотите си. Не съществуваше шанс да запазя баланс дори и ходейки, камо ли карайки колело. Моето колело остана без водач. Завързахме го за един стълб, тоест Емо го завърза, докато сипеше проклятия по „напушеното хипи“. Заради което ( разбирайте – заради мен) сега сме щели да върнем само едното колело навреме и да ни приспаднат 100 евро глоба.

Това беше едно от най-забавните неща, които бях чувала. Докато вия от смях, Емо ме метна на рамката на неговото колело. Трябваше да успеем да върнем поне неговото колело до 11 ч ( в момента беше 10:50), а след това в 12:30 трябваше да сме със събран багаж на летище Схипхол, където да приемем колата на израелеца и да я върнем в България. Под „успеем“ имам предвид Емо трябваше да успее. Аз временно бях извън строя.

Емо караше колело,  клатушкащо се от тежестта на нецентрираното ми тяло, което продължаваше да се  люлее от смях на рамката на колелото му.

Съпругът започна да се оплаква, че съм била много тежка. Времето, заяждаше се Емо, си било оставило своя отпечатък върху тялото ми. Да съм била приемела факта, че тялото ми вече не било на 20 годишна, каканижеше като някаква стринка той, докато въртеше с огромно усилие педалите, опитвайки се да държи колелото в баланс. ( Цялата тази случка се развива, когато аз бях на 30, а той на 32)..

Значи, една българска жена може и да не е научена да приема комплименти достойно, но практиката я е срещала с достатъчно пасивно-агресивни изказвания на уонаби-мачовци, ударени по джоба със 100 евро. Това, дори в онова състояние, можех да го отиграя:

-Тялото ми вече не е като на 20 годишна, прав си. Тялото ми вече е много по-хубаво от на 20 годишна, ЕМИЛЕ!

Собствената ми духовитост ме довежда до поредния залп смях, този път победоносен. Е, много съм забавна, поздравявам се сама себе си. Напомням си като се видя с израелеца да му се похваля как не позволих „мъжкарски“ изказвания на мой гръб. Той много държеше да се науча да си отстоявам правата.

След около час и половина имах възможността да му се похваля лично. За това време бяхме успели да върнем едното колело, да си вземем багажа и да стигнем до Схипхол. На човекът, обаче, не му беше до моите малки женски победи.

Той подаде ключа от джипа си на Емил с думите:

  • Да знаеш, че има бензин само за 50 км.
  • Няма проблем, бензиностанция има на по-близко от 30 км от летището.
  • Да…пожелавам ви късмет, ще имате нужда от него. Освен това…..има още един мъничък проблем. Акумулаторът на колата е празен, нещо не може да зарежда хубаво. Но аз съм взел едни кабели, ще ви ги дам. Ще си намерите някой на летището да ви даде ток.

Искаше ми се още да съм под влиянието на джойнта, за да приема с леко сърце и безгрижен смях създалата се ситуация. Но въпросният ефект беше отшумял. Единствените безгрижни хора бяха евреите, които си отлетяха към Тел Авив със самолетче, пълно с гориво и с ток. Представях си ги как се смеят весело, докато отлитат към хоризонта. Ние трябваше да се оправяме сами.

Емо си е мъжкар и казва, че ще се справи. Помоли един холандец да ни даде ток. Човекът нямало да ни даде, понеже в Холандия да даваш ток на летището било незаконно и подлежало на глоба.

-Колко е глобата?

– 300 евро.

-Ако ни хванат, ние ще ти я платим – Нямаме намерение да му плащаме глобата, но смятаме, че също така няма шанс някой да дойде и да го глоби, че помага на закъсали хора.

Човекът се съгласява да помогне. Започват да се размахват един кабели, защипват се някакви плюсове и минуси. Емо ме е сложил на шофьорското място и ме кара да въртя ключа, да натискам газта и да казвам кои лампички по таблото са светнали. Аз тогава още не шофирах, но разбирах дотам, че да разпозная, ако нито една лампичка на таблото не е светнала. При натискане на педала на газ от моя страна и при подаден ток от страна на холандския непознат, се чуваше 2-3 секунди половинчат вой от страна на Шевролета, който после биваше удавен в гъгнещи звуци. Повторихме това упражнение 5-6 пъти, тъй като Емо смяташе, че аз не знам как се натиска педал. Когато той дойде и взе нещата в свои ръце, сам разбра, че колата няма как да тръгне.

Не, ние нямахме гориво за 50 километра. Нямахме гориво и за 5 км. Нямахме и 5 капки бензин. И всичката тази повсеместна липса на гориво беше съчетана с празен акумулатор.

Припомних си максимата на тогавашния ми шеф, същият, който ни беше спретнал този номер. „ Като ти дават – взимай, като те ритат – бягай“. Това беше чист случай на „като те ритат – бягай“, но как да бягаме с тази купчина желязо, на която всички способи за придвижване й бяха като че ли нарочно деактивирани? Започваше да се свечерява……

 

( Очаквайте продължение)

You May Also Like…

Пътепис – Индия на черен петък

Пътепис – Индия на черен петък

Малко са хората, които в Индия са си изкарвали по-хубаво, отколкото на Малдивите. Аз съм една от тях. Да, на Малдивите...

8 маратона и половина през 2022

8 маратона и половина през 2022

Бургас рън 2022-ра, началото на Септември. Кретам към старт-финала, спирайки на всяка чешмичка или пункт за да се...

0 коментара

Подайте коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *