Едни наши познати се бяха обадили на жена ми да я помолят да гледаме кучето им Мечо докато са на екскурзия в Гърция. Тя все още работеше и попита мен, като пенсионер, дали ще поема тази грижа. Знаела добре, че не си падам по домашни любимци, но да съм помислел.

Ставало въпрос за периода 17-25 този месец, а в момента бе 10-ти. По принцип, ако някой ме попита дали днес съм навит да свърша нещо, обмислям доста по-трезво отговора си, но за някога си, в бъдещето, с лека ръка приемам всякакви ангажименти. Отговорих й веднага, че няма проблем.

Датата 17-ти взе да наближава и си спомних как преди години на жена ми й бе предложено куче, чистокръвен пинчер, още бебе, почти без пари.

Вечерта тя ни бе съобщила това и децата ни, около 10-годишни, бяха изпаднаха във възторг. Бях възразил, че ако живеехме в къща с  двор, бих приел, но не е честно животинчето да стои по цял ден в апартамента ни и да чака да бъде изведено навън.

Тримата скочиха веднага- те щели да вършат това. Жена ми накара децата да обещаят, че ще го разхождат сутрин и вечер, а те, подобно на мен, понеже ставаше въпрос за някога си, приеха. Цяла седмица упорствах, но накрая взехме кученцето- момиче с името Дара, от породата „сърнист пинчер“. Обикновено са с цвят на сърна, но нашето бе чисто черно, ако изключим корема му и пръстите на  краката.

Бяха ни предупредили, че първата ни работа ще е да я възпитаме. Приготвихме й един леген, постлан с одеялце и й обяснихме, че трябва да спи в него.

За два дни ентусиазмът на децата ни се изпари и те спряха да я извеждат. Гонеха я и от стаите си, за да не им лае и да не скача по тях.

Аз, като човек, на когото тя бе натрапена въпреки несъгласието му, също пасувах. Цялата тежест по разхождането на кучето пое жена ми. Тя ни изнесе дълга лекция как всяко живо същество се нуждаело от движение на чист въздух. Щяла да ни докаже, че вследствие на това то ще започне да ни се отблагодарява със съответното послушание.

Но дори и тя още на третия месец каза, че Дара изглежда е кармично обременена. По време на разходките им лаела по всички кучета, особено по-едрите.

Дори и да не й обърнели внимание, ги гонела, докато не й заръмжели. Тогава скоквала с калните си лапи в прегръдките на жена ми.  От там, вече в безопасност, започвала тържествуващо да им показва среден пръст с предните си лапи.

Дара не се поддаваше на никакво възпитание. Нито веднаж не спа в легена си. Остана докрай вярна на принципа си, че е тъпо да акаш по време на разходка, вместо да свършиш това още вкъщи и навън само да се кефиш.

Децата всеки ден откриваха на ново място нейно „ако“ и взеха да наричат породата й „серящ пинчер“. Казах на жена ми и моята теория, която бе по-конкретна: „Дара е резултат на кръвосмешение между сатаната и дявола и ако остане дълго тук, ще обремени кармично и нас“.

Характерът й бе в унисон с черния й цвят и теорията ми. В потвърждение ще добавя и как тя се справяше като куче-пазач. Ако се прибираше някой от нас или ни идваха гости, се скъсваше да лае, но ако пред вратата ни се дочуеше шум, бързаше да се мушне пред някой креват и да се направи на умряла лисица.

Според черната й главица порядъчното куче лае само стопаните си, понеже ги познава и се крие от външни хора, които може и да са опасни.

Отначало се притеснявахме много дали не лае непрекъснато и в наше отсъствие. Питахме съседите, а те все отговаряха, че напротив, точно тогава у нас било необичайно тихо.

Скоро разбрахме и причината. Оставайки сама, тя ни отмъщаваше, късайки тапетите и изяждайки части от килимите ни. Накрая и жена ми се предаде и обяви, че предишната стопанка на Дара я молела да й я върне, понеже сестрата на Дара била починала внезапно, а тя не можела без куче.

Този път семейството ни бе единно и тържествено закарахме Дара в родния й квартал Симеоново. Там тя зарадвано прекоси големия двор, скочи в къщата и не гъкна. Боже, колко съм бил прав, че куче в апартамент си е като на гол тумбак пищови!

Тези спомени ме нападнаха, когато наближи датата 17-ти. Първото, върху което се замислих бе, че ще гледам куче с името Мечо и то сигурно ще да е голямо. На онова дребно пинчерче преди години му бяхме слагали каишка, а на този „дзвер“, ако му сложех накриво намордника, можех ли да разчитам, че няма да изпохапе гражданите и най-вече мен?

Накарах жена ми да попита каква порода е тоя Мечо.  Тя звънна по телефона и ми предаде, че било порода Йоркширски териер. В деня преди да „настъпи периода на териера“ в живота  ми, проверих в Гугъл и останах очарован. Йоркширският териер бил малко куче с много добър нрав, достигащо до 20 см. височина и тегло до 3,2 кг.

На следващата сутрин приех кучето и с него веднага се харесахме. И как няма да не е така, като аз наближавах 70, а той бе на 12 кучешки години?

Мечо изпрати без никакви сцени доскорошния си стопанин и си легна кротко на килимчето на пода до мен. Цялото му поведение бе в смисъл:- „Ти си цъкай спокойно на лаптопа, имаш още много време“.

На вечерната разходка се изака така деликатно в един храст, че и агенти от ХЕИ да ни преследваха, нямаше да ми направят забележка. Определено бе и естет- изпика се само върху чисти автомобилни гуми, по възможност високи, като на джип.

Чак след задълженията си той взе да се интересува от кучетата, вървящи срещу нас. Ако усетеше, че бяха мъжкари, бързаше да ги отмине, след което правеше същите риещи движения със задните крачета както след акане.

Ако обаче бяха женски, им обръщаше подобаващо внимание и започваше да танцува радостно около тях. Въпреки че Мечо ми бе „батко“ /7х12 =84/, явно не бе загубил интерес към жените и реших, че ми дава пример да се поотпусна и аз, какво като съм женен.

Доскоро не бях осъзнавал колко много хора разхождат кучета и че това е удобен повод за социални контакти. След като се прибрахме, той се наяде, напи с вода и легна в креватчето си до моето легло. Когато жена ми си дойде, не я залая, а й изръмжа, просто за авторитет.

Замислих се какъв неочакван приятел си бях намерил, при това със сходен характер. Заспивайки, ми дойде наум, че ако сега се водеше „войната на розите“ между Йорк/шир/ и Ланкастър, бих се записал веднага като доброволец на страната на Йорк.

На сутринта Мечо ме изчака спокойно да си изпия кафето с няколко цигари и чак тогава застана мълчаливо пред вратата. Разбирам от намеци, а и самият аз бързах, защото снощи си бях набелязал три дами с женски кучета /съобразявайки се и с неговия вкус/, на които да наблегнем в следващите дни.

С първата започнахме някакъв любезен, но доста вял разговор. През това време кучката й, може би защото бе по-едра, се въртеше непохватно пред танцуващия неспирно около нея Мечо и накрая загледа безпомощно господарката си, демек, да си тръгват.

Тя счете това за леко невъзпитано и я оправда:

– Тя моята е много срамежлива, а вашият е толкова напорист!

Бях си помислил леко ядосано:

– А моят Мечо дори не бе посегнал на старата ти мома! Макар и да е на възраст, той е мъж и недей да очакваш от него да стои като паметник пред твоята!

След малко зърнах втората и го задърпах натам. Този път ролите бяха разменени. Кучката бе по-активна и бих казал, не криеше похотливите си намерения. Мечо, като всеки от нашето поколение, предпочиташе първо да опознае добре партньорката си, преди да пристъпи към необмислени действия, за които после може и да съжалява. Така и не срещна разбиране от оная и скоро ме задърпа да си ходим.

Стопанката й каза гордо: – Моята е много палава и обича да си играе. А вашият колко е годишен? Отговорих й съвсем честно и веднага съжалих: – Ами като мен е- около 70.

-А, ясно защо не му се играе!  – След което двете се фръцнаха и отпрашиха, а на мен тъкмо пък ми се бе доиграло.

Третата дама се оказа голям темерут и въпреки че кучетата ни се харесаха, а аз се опитвах да я позаговоря на тема кучета, тя мълчеше като пукел. Сега пък аз задърпах Мечо към дома ни. Стана ми съвестно, че му бях прекъснал флирта, но той може би бе преценил, че не бива да се караме заради жени, а и че няма за кога да ми вдига скандали.

В следващите дни все нещо не ни допадаше в партньорките ни. Не знам за него, но аз бях навъртял социални контакти колкото за цяла година.

На петия ден „и на нашата улица изгря слънце“. Срещнахме една съседка от входа ни, която ми бе симпатична. Този път не само се поздравихме, но и се заприказвахме, а и кучетата ни веднага се харесаха. Няколко дни и на четиримата ни бе много приятно заедно.

Преди разходките ни сутрин и вечер се изчаквахме пред входа ни. Когато наближеше часа, Мечо ме побутваше, а аз вече не му казвах като на внуче: -Чакай бе, дядо!, а: -Чакай бе, пич! Нека двете повисят още малко долу, а ние с теб да се държим на ниво!

Разходките ни ставаха все по-дълги и двамата се прибирахме с розови бузки. Жена ми се радваше на свежия ни вид- дължал се на движението ни на чист въздух, а аз си мислех:- „ Блажени са верующите“.

Но, като всяко чудо, и това трая само три дни.

Когато Мечо си го взеха, той хич не се разстрои от раздялата ни. На другия ден грейнах срещу комшийката, но тя се държа резервирано, а кучето й ме залая.

Вчера Мечо ме бе пообидил, а днес и те двете, защото бях без него. Всеки от тях бе прав за себе си. Отказах се и от разходки, за да не срещна някоя от социалните ми контакти в последните дни, която също да ме низвергне понеже съм без куче.

Размислих се всъщност кой на кого бе по-верен- кучето на човека или обратното. Може би и преди не съм бил съвсем прав- човек в апартамент без куче също бе като на гол тумбак пищови.

Накрая мирясах, когато си помислих колко малък опит имах с кучета и че не съм аз този, който трябва да прави обобщения на тази тема.