Боли… болката е толкова силна, че просто искам да умра… всяка вечер заспивах, всяка сутрин се събуждах с една единствена мисъл, защо съм жива… ако изобщо мога да кажа, че съм спала… храната ме отвращаваше, сънят ме отблъскваше, имах нужда просто да затворя очи, завинаги…!

Страшничко, нали?!

Лято е, възможностите си валяха като летен дъжд и ме превземаха с всяка капка. Леко се подхлъзнах и внезапно се озовах далеч, далеч от семейство, приятели, човекът до мен и всичко, което ми беше на ръка разстояние. Озовах се там, там където може би завинаги ще остане част от мен или част от нас… упсс, това “нас” не съществува. Ново начало, това трепети, нови предизвикателства.

Той, от къде за Бога се появи. Внушителен, пленяващ, видимо звяр в облик на човек. От пръв поглед това беше всичко, от което се нуждаех. От някой като него, който да ме кара да не поискам друг и да бъда негова до края.

Виждайки  халката всичко бе помрачено. Казах си “недей, това няма да го бъде”. Сдържах се, потъпквах себе си, всичко, което бушуваше в мен. Не можех, не трябваше, но… мина месец, не издържах, всяка една част от тялото ми копнееше за неговия допир. Вече бях се доближила достатъчно до него, че да събера смелост и да получа всичко, което исках. Изненадващо за мен, просто се случи.

В началото, не изпитвах любов, просто страст, неутолима, раздираща ме страст. Не знам, дали някой, някога ме беше карал да се чувствам по този начин. Най-добрата ми приятелка знаеше. Предупреди ме, но уви… колкото и да твърдях, че това е просто секс, не, не беше… очевидно само за мен. Всичко, което споделяше с мен, за семейните си проблеми ме обнадеждаваше.

Мечтаех си, как един ден ще зарежа всичко и всички и ще бъда с него, само с него. Ще се грижа за децата му и за него, та той беше най-важен. Обичах с цялото си сърце приятеля си, но тази обич не беше толкова силна, колкото онази, онази с него (или поне така си мислих тогава). Минаваха се месеци, имаше кризи, но имаше толкова топли моменти, че забравях всичко друго.

За да бъда по-добра за него, започнах да практикувам неговото хоби и повярвайте ми, никак не ми беше лесно, но пък към ден днешен смятам, че съм много добра и ще ставам все по-добра, поне за това му благодаря. А, и за това, че ми помогна да вярвам повече в себе си и да разбера, колко по-добра съм от него, в хиляди неща. Познавайки го и знаейки, колко е очарователен, признавам си, много го ревнувах.

А той се забавляваше. Неговите сцени на ревност било то от човека до мен или някой общ познат ме караха да си вярвам още повече, ама защо ли, като всичко е било заради наранено его.

През май 2022 усещах, че нещо не върви (все още не сме били 3), но отдадох го на мен, че вероятно греша някъде… Един ден ми каза, че трябва да приключим, вече съм била част от неговата общност и не можело да имаме отношения/ връзка или каквото е там.

Знаех, че крие нещо, знаех че това не е реалната причина и след един час уговорки, получих най-силния шамар. Каза ми, че вече не го привличам, че съм се отпуснала и нямало, как да продължи с мен. В шока си, просто му припомних, че няма никакво право да ми казва тези неща. Предложи ми приятелството си, но на мен ми беше в повече.

Започнах мъчителни диети, до тотално изтощение само и само да му покажа, колко е сгрешил (а, аз самата, колко съм тъпа, сега го осъзнавам). Обичах го, исках да го опровергая или по-точно да си го върна отново. В крайна сметка, месец време ми беше достатъчен да го “впечатля”, отново. Ама май тук това е било най-незначителната причина.

Тук, причината е била тя, 3-тата – жената на живота му.

Много пъти ме отхвърляше, с извиненията, че трябва да оправи семейството си или да се разведе с чиста съвест. Един ден ми съобщи, че се мести в друг град, сменя работа и няма да сме постоянно заедно, както до сега. Вътрешно се изяждах… обвинявах всички останали, но не и него. Дойде и този момент, тежка раздяла, но с обещание да се виждаме и някак си да продължим, било то приятелски. Пътувах, минавайки стотици километри, за измамно щастие, траещо минути. Моменти на самозалъгване и откраднато щастие. Декември 2022 ме запозна с нея. Бяхме я виждали лятото, но тогава не показа с нищо, че тя има някакво значение за него. Същата вечер се скарахме, остана с нея и компания, а аз си тръгнах с един приятел, мислейки си че виждайки ме с него ще се трогне, да ама не.

Написа ми, че няма да дойде при мен и че повече няма, какво да ми даде. Изчерпал се бил.  Само след седмица се срещнахме, отново и не след дълго ме чакаше пред входа, за да се почувства желан, защото видиш ли, пак е бил отхвърлен.

Дойде и 2023 (година, която определено, ще остави отпечатък в живота ми). Аз вече подозирах и го бях питала неведнъж, но така и не получих отговора, който трябва, а този който исках да чуя. Дойде рожденият ми ден, той не дойде, с тъпото оправдание – жена си. На другия ден беше с нея (3-тата), успя да намери време, ама то как няма, та тя беше всичко, което е искал и търсил. Последваха няколко виждания, поредното измамно щастие. Усещах, че нещо не е наред. Усещах, че се случва нещо и един ден просто му разказах една история, за нея, него и всички събития през изминалите месеци. Вярвате ли ми, че всичко, което бях казала се оказа мота мо истина. Не съм врачка ама определено една жена, която обича, знае много неща.

Дойде лятото, отмина, сътресенията продължаваха, но аз вярвах, че всичко ще се нареди. Бях го питала, ако се разведе, дали ще ми даде шанс, за да опитаме да бъдем заедно. Отговорът беше – „ще ми трябва време да се отърся, може би няколко месеца (6, нещо такова ми се върти)“.

Казах му, че ще чакам, колкото е необходимо. Прекратих връзката, с човека, с който бях последните години, в очакване на подходящия момент да му кажа, че вече съм свободна и очаквам да минат тези тежки месеци на развод и самосъбиране, и да пробваме. Мечтаех си да се събуждам до него, да го правя най-щастливия мъж, да го карам да се чувства желан, да сбъдвам всичките му мечти, желания, фантазии…

Дойде септември, ах този септември. Толкова много неща ми предстояха, но мисълта за него ме крепеше. Тя, неговата любима вече беше от моето приятелско обкръжение. Винаги е имало нещо, което ме е държало една идея по-дистанцирана, но реших да ѝ дам шанс, да ми промени мнението.

Една сутрин бягахме, забавлявахме се, снимахме се, даже без да се наговаряме бяхме си обули еднакви шорти за бягане (ама то няма нищо случайно). Вървейки към колата тя “хвана един камък и ме замери в лицето”.Най-големият ми кошмар се сбъдна. Да, точно така, тя, тя беше другата, тя беше третата, тя беше любовта, а аз просто резервната врата. Ударът беше толкова силен, че исках това никога да не се бе случвало. Каза ми за тях, а аз опитвайки се да се сдържа, просто се свлякох на земята и не можех да кажа нищо. Исках да умра, да не чувствам, да не усещам, да не дишам и да не минавам пред всичко това. Нямаше връщане назад, казах ѝ всичко, аз го бях очаквала, но тя не. Виждах, че страда, но ми пукаше само за мен самата.

Обадихме му се и сложихме картите на масата. Всичко, което чух от него, реакцията му, всичко ми крещеше, че този боклук няма място в живота ми.

И тогава, започна истинският ад. Дни наред глад, безсъние, няколко пъти щях да катастрофирам, просто Господ ме пазеше. Знаеше, че не трябва да приключа по този нелеп начин.

Опитвах се да се храня, но повръщах всичко, повръщах целия ад, който бълбукаше в мен.

Оцелях… може би защото след хиляди молби и може би от съжаление, той се опита да си говори с мен, все едно нищо не е станало (въпреки, че вътрешно ме обвиняваше, че съм съсипала живота му). Отдръпнах се от нея, но се постарахме взаимно една друга да се нараним, до толкова, че да го мразим още повече. Но не… не го мразя, но не го и обичам. Може би дълбоко в мен има една скрита емоция към него, но в момента съм безразлична, а безразличието за мен е по-силно и болезнено от омразата.

Минаваха дни, седмици, започнах ново начало, с нова хора, нови полезни навици и усещах, че вече нямам нужда от него, но когато ми звъннеше отговарях, докато един ден каза че вече не съм му приоритет и там приключи всичко.

Нека не се лъжем, скъпи, никога не съм ти била приоритет. Вече съм чиста, нямам нужда от поредните дози секс, лъжи и измамно щастие. Имам нужда да обичам себе си, да бъда по-добър човек, да бъда най-добрата, в това, което правя и никога да не забравям, че най-силният човек, който познавам съм аз самата!

Колкото до нея, намерих сили да се върна към приятелството ни (надявам се, че съществува такова).

Колкото до жена му – съжалявам я, съжалявам тази наивност и безсмислена борба.

Колкото до него – достатъчно преживя, за да се осъзнае, надявам се да го направи и както той ми каза “днес, загубих и ТРИТЕ си жени”.

Аз мога да му отговоря само едно – ТИ ЗАГУБИ СЕБЕ СИ, загуби достойнството си и най-добрия си приятел, преди всичко бях това.

… а аз, аз съм просто щастлива, силна и уверена! 🙂