Недостатък ли е недочуването?

Недостатък ли е недочуването?

Спомням си, че като пубертети играехме играта „Грешното телефонче”. Нареждахме се в кръг. Един „пускаше” дума, например, градина. Изговаряше я бързо в ухото на стоящия до него, той я предаваше на следващия и последният казваше високо на всички какво е чул, а първият- какво е пуснал и ни ставаше смешно. Чутото можеше да е година, машина, турбина и какво ли не още.

Ние, по-глухичките, играем тази игра цял живот. „Чуващите братя“ и с нас си  говорят тихо, както с другите. Ако вдигнем въпросителен поглед към тях, те или не повтарят казаното, или само част от него, по свой избор, често- с раздразнение. Ето защо недочуващите развиваме остро чувство да не ставаме досадни. Ако някой ни говори, обикновено само кимаме като кон на празни ясли. Когато „усетим“, че е „наш ред”, му казваме нещо обтекаемо: „- Да, бе, да” или: „- Да, бе, идиоти!”, ако говорещият е леко ядосан или става въпрос за политика.. Най-спокойно ни е просто да си мълчим, усмихнати загадъчно като Мона Лиза.

В тази връзка веднаж ми дойде прозрението, че може би и тя, докато е позирала на гения Леонардо, е недочувала какво си е бърборел той, докато я е рисувал. Вярно е, че правя  извод от гледната точка на човек с някакъв недъг, но изхождам и от максимата, че когато Бог вземе на някого нещо, в замяна му дава друго, понякога- в пъти повече. Нищо чудно, ако след време се окаже, че пръв съм разгадал тази световна загадка. За съжаление, признанието не идва приживе. Хората са склонни да отчетат заслугите на починал /вече безопасен/ човек, но на жив- много рядко- да не би да навири нос преждевременно.

Като инженер, ще добавя и че човек е нещо като компютър и когато „входове-те” му- очи и уши му подават изкривена информация, той се мъчи да я възстанови. Поради това на такива като нас централният процесор винаги работи на Гигахерци, а не на Мегахерци, както е при нормалните хора, въпреки че на тях им изглеждаме бавно загряващи. Привидно е така, но всъщност компютрите ни работят на „100 % CPU usage“, за да дешифрират полученото.

С жена ми често ходехме на театър. Купувах билети винаги за първите редове, но вече и от такава близост едва се сдържах да не помоля актьорите да по-вторят последната си реплика. В пиеси от рода на „Антигона” чувах ясно- в тях имаше и Хор, повтарящ най-важното, а в другите- само когато героите се кара-ха и то взе да ми харесва единствено заради добрата чуваемост, а не изобщо.

   Бях свикнал да недочувам, но това взе да придобива застрашителни размери.
Веднъж пътувах в такси. Бях пил и пушил повече. Усещах, че от гърдите ми излиза някакво хриптене, при това- с неравномерен такт, което съвсем ме обезпокои. Когато спряхме, започнах да се бъркам за пари. Шофьорът на таксито увеличи  радиото в колата и тя се изпълни с нещо, досущ като моето доскорошно хриптене. Оказа се, че той си бе слушал тихичко някаква музика, не били горките ми алвеоли. Този път не бях скръндза и му дадох голям бакшиш.

С една фирма се бях договорил да ни монтират система за контрол на достъпа. Обещаха ми, като на шеф, че щом им преведа аванс 30% и им изпратя по и-мейл Егото ни, щели да свършат всичко на следващия ден. Авансът преведох веднага, но дни наред това Его ме чегърташе и при мисълта за него въздишах и отлагах проблема. След седмица се обади секретарка им и каза със звънкото си гласче, че все още чакали имейл с Логото ни, за да го отпечатели върху картите ни за достъп. Оправдах й се нещо, но се засрамих, че този път не бях успял да дешифрирам чутото и май и в това вече не ме биваше особено.

Жена ми реши да чества свой юбилей в ресторант. Според нея, би трябвало накрая аз, като неин съпруг, да платя сметката и ми даде предварително предостатъчно пари. Още в началото на празника дадох да разбере на сервитьорката, която обслуж-ваше масата ни, че аз съм човекът, който ще плаща и тя взе да ме гледа както гледат цигуларите диригента. Ако нещо недочуех, не се свенях да я помоля да повтори. Всичко ни се поднасяше навреме и след тортата гостите взеха да си тръгват. Ръцете ме сърбяха да платя сметка, отдавна не бях плащал яко. Направих й царствен жест да ми я даде. Тя кимна и след малко ми донесе някаква дървена съдинка в битов стил, наподобяваща хаванче с капаче и ми прошепна:

– Късметче!

Видя ми се много мил жест от заведението. В момента тъкмо умувах как ли ще отнесем всички пликове с подаръци, строени като войници лично от мен върху два стола до масата ни и мушнах хаванчето с „късметчето“ в един от тях.

Седнах при останалите вече само най-близки роднини и приятели. Разговорът ни си вървеше, но скоро взе да ми прави впечатление, че другите започнаха да си поглеждат смартфоните. Жена ми каза да съм поискал сметката, хората ме чакали. Сопнах й се, че отдавна съм свършил това. Сервитьорката все по-често ни питаше искаме ли още нещо, а ние й отговаряхме отрицателно. Това ме поизнерви и й направих още по-ясен знак, че искам сметката, на което тя вдигна рамене, което ме подразни.

Някои започнаха да ме питат дали имаме достатъчно пари, за да ни помогнели, ако не можем да се справим. Този път изобразих във въздуха едър подпис към сервитьорката, когато тя погледна към мен. Тя обаче изигра пантомимка, в която първо ме посочи, а после вдигна ръце към тавана. Демек, какво искам, затрупана е с работа!

В момента в ресторанта бе останала само компанията ни, а масата ни бе отсервирана. Тръгнах към нея, готов и за скандал. Тя пое сърдито към бара, а аз- след нея.

За най-голямо мое учудване тя спря пред столовете с пликовете с подаръците и взе да ровичка в един. Преди да успея да реагирам, извади от него онова дървено хаванче, отвори капачето му и измъкна отвътре дълга касова бележка. Даде ми я и каза високо: „Сметката!“, след което отпраши със съдинката към бара. Компютърът в главата ми запуши и скоро ми просветна, че преди час тя май бе казала не „Късметче“, а „Сметката“. Признах какво се бе случило на гостите и те си тръгнаха, заливайки се от смях и обещавайки да ми купят подобно хаванче. Ако бях чул нормално, едва ли вечерта щеше да завърши чак толкова весело.

След горния случай чашата на търпението ми преля и още на следващия ден си записах час при ушния лекар в кварталната ни поликлиника. Не обичам да пръскам пари по разни лекари-светила в областта си. Когато влязох в кабинета му, ме стресна надпис от стената: „Норма за човешки слух: Шепот- 6 метра. /Ш. -6 м./ Моят слух варираше в интервала от шепот на ушенце до крясък- три метра. Той веднага ме заведе в манипулационната, за да ми махнела сестрата ушната кал. Ефектът, както и очаквах, бе нулев, дори чувах по-зле.

Компресорът или каквото и да е било там, все още бучеше в главата ми. След това лекарят ми направи аудиограма. Гледайки резултатите от нея, реши да се пошегува със стандартната смешка, че всичко било поради ЕГН-то ми. На тази смешка винаги отговарях и аз стандартно:

-Глупости! ЕГН-то ми си е едно и също откакто са ми го дали!

Онзи продължи да ме разпитва и да пише нещо. Съдейки по движението на тънките му злобни устни, май ставаше въпрос за лични данни. Понеже ми говореше само от 1 м. /в бланката си записа „Ш-1м“/, би следвало да чувам шепота му. Написа още една и каза по-високо, че била за пред ТЕЛК- да ме удостоверели за „индивид“, за да съм купел слуховото апаратче по-евтино. Поех към вкъщи. По някаква странна логика отвън чувах по-добре. Нямаше да е така, ако в него имаше високоговорители, както бе редно, вместо разни табелки с потискащи недочуващите пациенти надписи.

   Излизайки от кабинета, забелязах, че пред него пишеше: „Човек получава 60% от информацията за света чрез слуха си“.
А пред съседния кабинет, очния: „Човек получава 90 % от информацията за света чрез очите си“.

Кой ли пък според поликлиниката бе този, който получава 150% информация? А може би процентът вече не се изчисляваше като „еди-колко си на 100“, а на поне 237- поредната шантава английска мерна единица от рода на инч, ярд, фут и пр.

Вкъщи разбрах писмено, че трябвало да съм минел на ТЕЛК, за да ме удостоверели за инвалид, което бях чул като „индивид“. Инвалид ми звучеше доста обидно, а да се редя на опашка за подобен документ- направо абсурдно.

Купих си слухово апаратче без ТЕЛК и намаление. То ми пасна веднага и взех да чувам всичко. Бях се толкова „прочул“, че вече освен филми със субтитри, започнах да гледам и озвучени /дублирани/. Но, кажете, ще ви хареса ли, ако Ричард Бъртън каже нещо в сюблимния момент на филма с глас на меко  говорещ дубльор? Започвате да мислите, че Бъртън е родом от Стара Загора, а Лиз Тейлър му отговаря с глас на чалгаджийка.

Я пак да си гледам само филмите със субтитри! С жена ми отново тръгнахме по театри. Сега пък бе модерно актьорите да викат повече- докато публиката не се разкикоти. Чувах ги и без апаратче, дори и от последния ред. Наричах това „Силов хумор“, който така и не се опитах да харесам, явно бях станал много закостенял динозавър.

Скоро взех да получавам почти 90% от информацията за света чрез ушите, а знаех, че това е над нормата от 60%. И без медицинска помощ стигнах до извода, че бе поради влошеното ми зрение и си купих и очила. И те ми паснаха, но и това сякаш не бе само за мое добро. Преди доста мадами ми бяха изглеждали перфектни, а с тях- не чак толкова. Разочаровах се и от тях и от очилата.

Преди „подобренията ми“ бе по-весело. Сума ти смешни неща ми се бяха случили докато съм си бил недочуващ или недовиждащ. Тогава мозъкът ми бе работел на Гигахерци, за да пооправи получената информация, а сега я получаваше наготово правилна и горкият той скоро наистина взе да загрява бавно. Сякаш се бе превърнал в рудиментарен орган, както си бе по волята божия- когато нещо ти се даде, ти се взима друго. Така е  и според закона за съхранение на енергията.

Спомних си романа на Дино Будзати „Татарската пустиня“. В него се разказва за млад офицер, изпратен далеч от цивилизацията в крепост на самия край на държавата, след която започвала пустиня. Напразно се молел на началството да го преместят в някой град вътре в страната. После започнал да наблюдава с бинокъл дали откъм пустинята не се задава враг, както твърдели шефовете му и дори да си фантазира, че е така и спрял с молбите си за преместване. Години наред подготвял старателно войниците си за отбрана на крепостта. Накрая, когато наистина откъм пустинята се задали вражи войски, получил известие, че го пенсионират. Наблюдавал с тъга прииждащите подкрепления, за които той бил никой. Качил се със странна усмивка в изпратената за него карета, която да го върне в родния му град, за което някога толкова бил мечтал, но не и сега.

А може би и самата Мона Лиза със загадъчната си усмивка също е прикривала някакво разочарование. Да не би пък да е очаквала, че след толкова дълго позиране пред гениален художник накрая ще изглежда по-добре в картината? Не, все пак хипотезата ми, че е недочувала, е по-добра.

Ефектът на пеперудата

Ефектът на пеперудата

   Шест братовчеда- четири момчета и две момичета живеехме в крайния софийски квартал „Надежда“.

Дворът ни бе дълъг около 100 метра и широк 15. Към улицата гледаха фасадите на две от къщите- магазини „Плод и зеленчук“ и „Млекарница“.

Рано сутрин камионите, които ги зареждаха, извозваха ненужния им амбалаж, натрупан в двора ни и за кратко в него ставаше по-широко, но скоро планината от щайги, тенекии, каци, легени и др. отново се издигаше почти до покривите.

Магазинерите препълваха дворните кофи за боклук още сутринта. Изхвърляха в канала пред чешмата кисело зеле, скапани марули и домати, негодни за продажба мляко и сирене.

Каналът често се запушваше, но и да не бе така, бе център на смрад и огромни рояци мухи и оси. До към 11 ч. дядо ни се бореше с поразиите около него, а след това и с дворния ни клозет. Изгаряше хартиите от кошчетата, лисваше кофи с вода и често варосваше стените и вратите му, но свежият мирис на вар бързо се загубваше сред останалите миризми.

Имах чувството, че и живеещите в двора носехме със себе си аромата му дори и след баня, което тогава се правеше веднъж седмично.

По време на един семеен празник дядо бе споделил голямата си болка:

-Аз и баща ми сме построили къщите в този двор. Сами си правехме дори тухлите. Навремето две семейства живеехме в две къщи, а другите две дадохме под наем на магазини, от които получавахме добри пари. Сега те са държавни и за тях получавам общо 3,40 лв. на месец- колкото е кило сирене. На хартия все още съм собственик на къщите, но не ми се разрешава да ги изгоня, въпреки че вече сме четири семейства с шест деца и ни е тясно. За това ли бях строил къщите за магазините, в които се ширят те- за да чистя всеки ден двора, за да не го зарият съвсем с боклуците си? И това ако е живот!

Когато децата бяхме в 3-6 клас, всички се паднахме в първа смяна в училище. Един следобед ни хрумна да превърнем вече никому ненужната барачка в задната част на двора в „наш офис“. Почистихме и я подредихме с „мебели“. Тя бе извън полезрението на възрастните и в нея се чувствахме големи. В един разговор стигнахме до извода, че всички беди и миризми в двора ни се дължат на магазините и трябва да се опитаме да ги прогоним. Хем ще заживеем по-нашироко, хем и дядо няма де се бъхта и заради тях. По онова време в държавата ни често се споменаваше думата „враг“ и ние също си бяхме намерили такъв.

Батко, като най-голям, предложи да направим така, че когато в магазините дойдела ревизия, да ги „надчетели“. Ние го зяпнахме тъпо и му се наложи да поясни, че ревизорите ги проверявали за съответствие между отчетените пари и получената стока. Щели сме да прецакаме магазинерите, ако им свиваме по нещо от нея. Идеята му ни се видя много яка и уточнихме и тактиката на нака-зателните ни акции- двама ще действат, а четирима ще бдят и ще ги предупреждават при опасност:

– Круша, крий!- както правехме при игра на „жмичка“.

Първата ни акция бе да изнесем от мазето на „Плод и зеленчук“ щайга с портокали, която скрихме в „офиса“. Бе тъпо да ги оставим да се развалят и ги изядохме. След още няколко щайги нямаше реакция от семейството, което работеше в магазина, а и от милицията.

Окуражени от този факт, им гепихме и една тенекия с мармалад, около 5 кг., от който също бързо ни втръсна. Ужилихме и „Млекарницата“. Сутрин им доставяха алуминиеви тави с кисело мляко и те оставяха част от тях на сянка в двора.

Връщайки се от училище, тайно взимахме  една. „Млекарите“ продаваха на децата от квартала, дори и на нас, техните хазяйчета, само „цвик“- мътната рядка долна част от тавата, а на възрастните- останалото, за да не им мрънкат.

В „нашите“ тави отгоре имаше гъсто кисело мляко с каймак. Изяждахме го като невидели, след което незабелязано изхвърляхме останалото в канала и подпирахме тавата при другите. Освен към портокалите и мармалада, охладняхме и към киселото мляко. Завлякохме им и тенекия сирене, от която хапвахме по малко, за да не би после да не вечеряме. То  взе издайнически да мирише и го скрихме в съседния двор. Зад оградата му към нашия бе пусто място.

Една вечер братовчедка ни Ани обобщи стореното:

-Целта ни бе да накажем магазинерите и да облекчим работата на дядо. Е, успяхме ли? Той върши същата работа, а ние разхищаваме откраднатото без дори да го ядем!

Батко й се сопна, че все още в двата магазина не е идвала ревизия и трябва да продължим до победен край. Целта оправдавала средствата за постигането й. Така бил казал някой си светец Лойола.

Това ни освободи от излишни душевни терзания и взехме да влачим повече неща в  съседния двор. Хапвахме от тях само колкото да не кажеше Ани, че разхищаваме храна. След около месец на вратата на единия, а след дни- и на другия магазин висна дългоочакваната табела: „Ревизия“.

 За наша изненада, те отвориха още на същия ден. Ако магазинерите бяха надчетени, ревизията би продължила поне до смяната им с нови. Те някакси бяха надхитрили ревизорите и май щеше да е така дори и тонове продукти да им бяхме отвлекли.

Към тази ни тъжна констатация се добави и че дори и да ги бяха надчели, едва ли държавата щеше да ги изгони и да каже на дядо да прави каквото иска с къщите си. Батко бе най-разстроен и изрече поредната си мъдрост- че сме се били борили за кауза пердута, сиреч, напразно. Трябваше ни нова цел, на която да се отдадем,  та ако ще и тя да се окажеше кауза подута /както бяхме запомнили израза/.

На 12.04.1961 г. сутринта по радиото гърмеше новината, че съветският кос-монавт Юрий Гагарин е излетял в космоса, обиколил е Земята и се е приземил успешно. Още на връщане от училище по будките за вестници имаше негови снимки, които се разграбваха като топъл хляб. Очаквахме от тях да ни гледа скулесто лице, като на сегашен супермен, но то бе на обикновен, миловиден и дружелюбен човек. В цялата ни страна настана космонавтомания.

Хората летяха в Космоса, а ние? По телевизията често даваха как съветските космонавтите тренирали в някаква камера, в която ги въртели, за да свикнат с безтегловността.

Пробвахме с въртене около себе си, но веднага ни се завиваше свят и започваше да ни се повръща. Един следобед момчетата решихме единодушно, че трябва да се заемем с тренировки за космонавти, което братовчедките подкрепиха с ентусиазъм. Батко даде поредната си гениална идея:

-Виждате ли онези големи празни каци от „Плод-зеленчук“? Ще ги използваме за тренировъчни камери, а не само да ни смърдят и да ни се пречкат тук!

Докарахме една в средата на двора. Вътре бе мръсничка, но я поизчистихме с разхвърляните амбалажни хартии около магазините, след което той обяви:

-Влизам вътре. Ще подпра ръцете си така, че да не се клямбучкам и когато ви кажа, че съм готов, катурвате кацата и започвате да я търкаляте. Ако ми стане лошо, ще ви извикам да спрете.

Започнахме да бутаме кацата с кандидат-космонавта напред-назад по дворната пътека, настлана с едри плочи. Батко и по-големият ми братовчед изкараха само малко. Дори и като за първи опит постиженията им, отчетени по часовник от братовчедките, не бяха обнадеждаващи.

Според търкаляните, трябвало да намаляваме скоростта, когато преминаваме между плочите. Така нямало полза-друсало много и гърбовете ги заболявали още преди да им се завиело свят. Обръчите на кацата се бяха разместили и тя заплашваше да се разпадне. Закрепихме я внимателно където си бе и взехме следващата „камера“, но и тя се разхлопа.

Решихме да подравним двора, за да друса по-малко и на космонавтите и на каците и здравата се потрудихме. Вечерта усилията ни бяха оценени от родителите ни и най-вече от дядо.

След няколко дни, в които разбрицахме и другите каци, както ме въртяха и аз   стисках зъби, въртенето изведнъж спря. През отвора й се надвеси магазинерът от „Плод и зеленчук“ и ми закрещя да излязам, извивайки ухото ми. Заболя ме, но пък спря да ми се повръща.

Онзи врещеше, че сме съсипвали инвентара му и родителите ни трябвало да го платят. Дядо го бе дочул, въпреки че бе време за следобедната му дрямка. Излезе, зашлеви звучен шамар на магазинера и му каза с гръмогласния си глас на герой от Балканската война:

-Ей, глупако! Ще ти оправя каците, но вече ще искам преди да си тръгваш оттук да почистваш канала в двора и да си подредиш амбалажа!

Показа му как се поправят каци, след което извика и другия магазинер и обясни и на двамата как да не задръстват канала и как да се грижат и за клозета ни, който и те ползваха.

Видът му бе ядосан и те не посмяха да му възразят, виждайки големите му мустаци да треперят от гняв. В края на всеки работен ден магазинерите си отиваха чак след като си оправеха бакиите в двора ни, което трая само докато дядо бе жив.

После те пак се отпуснаха, както и живущите в двора и той скоро заприлича на съседния. Когато проимах гадже, реших да я заведа у нас. Още след дворната ни врата тя си бе запушила носа, а аз й се бях оправдал нещо толкова гузно, че и сам не си бях повярвал.

Много години по-късно прочетох за „Ефектът на пеперудата“. Според американския учен Едуард Лоренц, за пръв път употребил този израз през 1972 г., помахването с крила на една пеперуда в Бразилия би могло да предизвика торнадо в Тексас.

Т.е., малки разлики в началните условия можели да причинят сериозно различаващи се резултати в системата като цяло.

Бе от типа „крилати фрази“, допаднали на много хора и възбудили въображението им. Та и аз, като човек вече на преклонна възраст, склонен да ровичка в спомените си за нещо по-значимо, извършено от него, се разфантазирах, че без нашия, макар и неуспешен „бунт на мравките“, едва ли щеше да се стигне до това дядо да „постави на мястото им“ магазинерите въпреки „чадъра“ над тях от ревизорите и държавата.

Продължих и с доста по-глобални разсъждения: – А защо не дори и да сме подтикнали самия Гагарин да полети в Космоса, по-късно американците да на-пуснат Виетнам, Берлинската стена да падне и светът  вече да не е същият?

В математиката има едно основно понятие- „Необходимо, но не и достатъчно условие“. Според този Лоренц необходимото условие в случая бе пеперудата да маха с крилата си.

А с цялата си фраза може би бе искал да оспори теорията на вероятностите в частта й спрямо обществото и да окуражи и най-обикновените хорица, че стореното от тях все пак има значение за системата като цяло.

Взех да разсъждавам и за жизнения цикъл: яйце- ларва/гъсеница/- какавида- пеперуда, в който с годините се бях върнал назад и отново размахах крила като пеперуда, което не бях правил отдавна и определено ми бе липсвало.

В обзелия ме душевен подем вдигнах поглед към небето и попитах дядо какво мисли по всички тези въпроси. Той, може би зает с небесни дела, не ми бе отговорил, но аз побързах да приема, че ми бе кимнал одобрително и позасукал големите си мустаци, наподобяващи ми в онзи момент на крила на пеперуда.

В сънищата ми тази нощ за пръв път всичко бе цветно и оптимистично.

Случки от нудистки плаж

Случки от нудистки плаж

Преди доста години едно лято отидох в Созопол. Стопът вървеше и пристигнах там преди обяд. За да използвам деня реших да потърся квартира вечерта и с раничката с багажа ми на гърба поех в северна посока да потърся див скалист залив, в който да поплувам далеч от човешката суета.

Пътят ми мина през централния, после през „Царския плаж“, който бе с много фин пясък  и изглеждаше наистина царски. В края му взех да срещам и чисто голи хора, а след още няколко минути само такива, предимно чужденци. Като малък бях чувал за „Адамов“ и „Евин“ плаж, но на мода вече явно бяха нудистките. Сред голи жени, с раница и бански се почувствах леко неудобно. Спомних си за Одисей, за песните на Сирените и как той накарал моряците да си запушат ушите с восък, а него да завържат за мачтата, за да преминат покрай опасния остров без сирените да ги съблазнят да слязат на брега му.

Седнах на едно по-празно място с поглед, yж зареян в морето. Тук жените ходеха без излишна суетност, като деца, а и не малко мъже строяха клекнали пясъчни замъци. Скоро по силата на човешкия  конформизъм всичко взе да ми из-глежда съвсем естествено, а и защо не? В края на краищата, животът на Земята се бе зародил първо във водата, а и всички се раждаме голи.

Съблякох се и заплувах. Усещах се като блажено божие чадо в пълен синхрон с природата. Кръвта ми бе като газирана от обзелия ме възторг и галещия допир на морето. Плувах кроул, дишах равномерно и порех уверено навътре.

За жалост това трая кратко, защото ми мина идиотската мисъл как ли изглеждах плуващ съвсем гол. Вероятно гениталиите ми се клатеха наляво-надясно. Дядо ми обичаше да лови риба в реката „на блесна“, която представляваше няколко цветни метални заврънкулки, подобни на обички, бляскащи търкалца и накрая- две кукички. Бе ми обяснил, че на хищните риби блесната им приличала на дребна рибка и те бързали да я налапат въпреки липсата на истинска стръв.

Щом в реките имаше такива риби, в морето би трябвало да са още по-хищни и панически заплувах към брега само с дясната ръка, а с лявата пазех „блесната“ си. Този стил на плуване ме изтощи напълно. Когато най-сетне излязох невредим, побързах да си обуя банските и да легна по-далеч от мо-рето. Когато слънцето ме затопли, си дадох сметка, че в последните  минути съм бил в плен на болното си въображение и се засрамих.

Вечерта намерих квартира и преди да заспя си припомних Нуди-плажа. Ако вчера някой ми бе казал, че ще бъда на такъв плаж, щях да му се изсмея. Според тогавашните ми представи, нудистите търсят публика за хубавия вид  на тялото си, но на техния плаж бях видял и хора, за които това едва ли се отнасяше. Всъщност, там ми бе харесало. На сутринта младият хазяин ми препоръча един „Нуди плаж“, който бил на Юг, след „Каваците“ и поех натам. Още в началото му дочух:

-Ей, Бога, ела при нас!

Бе моят състудент Владо, който се бе изправил сред една група и настоя да ме запознае с всички. Аз, все още по бански, се усмихвах неловко докато се ръкувах с тях. Седнах до него, а той взе да разказва на компанията весели случки, в центъра на които съм бил аз. Историите им харесаха и някои взеха да се надигат да видят пак кой е този Богата, а аз нервно припалвах цигара от цигара и мечтаех приятелят ми най-сетне да млъкне. Вчерашният плаж също бе нудистки, но там бях анонимен, а тук бях обявен за Шегобиеца, което повече ми звучеше като „Иванку, убиецът на Асеня“. По едно време една от мацките каза:

-А бе, Владо, този твой приятел е много непринуден!

Явно намекваше, че те са нудисти, а аз- не, но се направих на тъп и й заобясня-вах, че още от малък съм си такъв- дърдоря повече и много обичам смешките.

След малко и друга мадама от групата подхвърли:

-Бога, по-добре сваляй банските си, тук да си облечен е даже неприлично!

Да си призная, в онзи момент усещах, че пенисът ми бе обзет от необясним свян и се бе сгушил нейде „вдън“ банските ми. Точно в този момент не бих ги събул за нищо на света. За сведение на читателките ще поясня, че женската суетност е нищо в сравнение с мъжката, когато се касае за нашия атрибут. При страх или притеснение той се свива като охлюв в черупката си. Погледнах към изказалата се и съвсем се спекох. Тя бе хубава и това затвърди решението ми.

Преди години, като войник, в една болница трябваше да ми правят клизма. Бе дошла възрастна сестра. Каза ми да си сваля гащите и да легна настрани, което и направих. В този момент бе влязла хубавка млада сестра, а старата бе излязла. При вида й веднага бях вдигнал гащите си, почервенял като рак и дори й се бях извинил- нещо, което дори не ми и бе минало наум да кажа на старата.

-Хайде, хайде, Бога, сваляй банските! – подкани ме весело първата мацка.

-Добре, де- отговорих, станах и ги свалих. Всички избухнаха в смях, защото под тях имах още едни и това съвсем не бяха очаквали.

-Искаш ли да поплуваме, Бога? – попита ме след малко пак тя.

-Разбира се!

Във водата влязох с банските и заплувах след нея. Пред мен голото й тяло бе обвито в мехурчета досущ като тези в кръвта ми. Плуването й бе като на нимфа и бях готов да я последвам и вдън море. Наоколо имаше и голи плувци, които явно не се плашеха като мен от хищни риби. За радост, мадамата поплува доста преди да поеме към брега. Приближавайки до който,аз се засрамих, че наблизо май само аз, капризната девица, бях с бански. Свалих ги и ги и захапах с уста, за да не ми пречат на плуването. На брега излязохме заедно. При вида на банските в устата ми компанията прихна и с овации ме обяви за „принуден“. А „моята“ им бе заявила:

-Не му се смейте! Какво друго можеше да направи той? Не е първият мъж, който при вида на тялото ми си изяжда банските!

От разговорите в групата стана ясно, че всички от компанията бяха състуденти в Софийски Университет, само аз и Владо бяхме от Техническия. И че никой на никого тук не бе гадже. Въпреки широко разпространеното мнение, че в Техническия сме сухари, с Владо бяхме център на внимание и бълвахме смешки и предлагахме игри. Стана  интересно и до обяд и не помислихме за плуване. Темата секс отсъстваше.

Накрая се излегнахме и всеки се уви в своите мисли. На мен ми се доспа, но счетох това за обидно спрямо четирите жени. Чудех се дали да не взема да поканя „моята“ да плуваме. Нямаше да е много честно спрямо гаджето ми в София, но пък да поплувам пак с тази мацка ми изглеждаше твърде примамливо. Все още се двоумях, когато на близкия до плажа път спряха две милиционерски камионетки. Четирима униформени дойдоха сред нас и ни наредиха строго:

-Обличайте се, ще ви закараме в участъка за проверка на паспортите ви!

-Ама чакайте, бе, защо? – попита приятелят ми.

-За нарушаване на обществения морал!

-Никого не смущаваме или развращаваме! Вижте- наоколо всички са голи!

-Другите изглеждат чужденци, а тях не бива да закачаме!

По онези времена държавата ни водеше война с вредното Западно влияние сред младежта. Милиционерите слагаха печати по краката на мадамите с къси поли, подстригваха грубо дългите коси и брадите на младежите, а по доклад на някой от БКП или ОФ можеше и да те изхвърлят като мръсно коте от Университета. Всички се заобличахме, само „моята“  продължи да се излежава гола, правейки се на заспала. Взех да се ядосвам, че ако преди малко се бях престрашил да я поканя, сега двамата с нея щяхме да си плуваме безгрижно.

Старшият милиционер, стараейки се да не гледа директно в нея, й рече строго:

-Хайде и ти бе, малкия, почни да се обличаш, какво чакаш?

Тя се изправи бавно, зачервена от гняв и му каза:

–    Вие май се опитахте да сте деликатен и ме нарекохте „малкия“. Забелязал сте, че нямам бански, а че съм жена- не! И много моля, говорете ми на “Вие“!

От компанията й казахме наум едно огромно „Браво“ и се позасрамихме. Старшината се изчерви, а подчинените му се ухилиха. В милицията ни заплашиха, че при второ подобно нарушение ще последва глоба 20 лева и вписване в характеристиките ни. В следващите два дни компанията ни бе на Северния, а после се върнахме пак на Южния нудистки плаж. Започнахме игра на криеница с милицията. Най-обсъжданата ни тема бе за тяхната „деликатност“.

Вече един от нас дежуреше и ако се наложеше, панически се обличахме. Смеехме се, че при тази наша тактика единственият им възможен ход бе да ни пратят гол милиционер, който да ни залови на местопрестъплението. Което обаче би означавало, че и него ще сме го „принудили“ и щеше да е наш триумф.  А и той не би могъл да се легитимира пред нас като орган на реда. Фантазиите ни на тази тема  дори ни поразнообразиха. Особено доволен бях, че „моята“ мацка не ме форсираше да станем гаджета. Харесвахме се и дори се целувахме без да поемаме никакви ангажименти.

 

След още години, вече женен, убедих жена ми и наши приятели да станем нудисти заедно с малките ни деца. Когато това се случи, забелязах, че 4-годишната ни дъщеря на този плаж бе необичайно мълчалива. Размислих се дали аз като малък бих искал да съм заедно с голите си родители на море. Вероятно на нейната възраст не бих бил притеснен, но по-късно- със сигурност. Дадох си сметка, че тя е вече индивид, с когото не се бях съобразил. Извиних се на другите за тъпата си идея и скоро се върнахме на обикновения плаж, където щерката бе отново весела. Темата пол, а особено пък секс на родителите е доста смущаваща за децата и спрямо тях те обикновено са строги моралисти.

 

От нудисткия ми период в главата ми са останали две образни представи, които, ако бях художник, бих превърнал в картини с маслени бои: „Нудистка спори с милиционер“, на която гневна млада дама се кара на свелия глава униформен и  „Принудения“, в която захапал банските си мъж тича от морето към брега след гола жена.

Емоции с кучета

Емоции с кучета

 

Едни наши познати се бяха обадили на жена ми да я помолят да гледаме кучето им Мечо докато са на екскурзия в Гърция. Тя все още работеше и попита мен, като пенсионер, дали ще поема тази грижа. Знаела добре, че не си падам по домашни любимци, но да съм помислел.

Ставало въпрос за периода 17-25 този месец, а в момента бе 10-ти. По принцип, ако някой ме попита дали днес съм навит да свърша нещо, обмислям доста по-трезво отговора си, но за някога си, в бъдещето, с лека ръка приемам всякакви ангажименти. Отговорих й веднага, че няма проблем.

Датата 17-ти взе да наближава и си спомних как преди години на жена ми й бе предложено куче, чистокръвен пинчер, още бебе, почти без пари.

Вечерта тя ни бе съобщила това и децата ни, около 10-годишни, бяха изпаднаха във възторг. Бях възразил, че ако живеехме в къща с  двор, бих приел, но не е честно животинчето да стои по цял ден в апартамента ни и да чака да бъде изведено навън.

Тримата скочиха веднага- те щели да вършат това. Жена ми накара децата да обещаят, че ще го разхождат сутрин и вечер, а те, подобно на мен, понеже ставаше въпрос за някога си, приеха. Цяла седмица упорствах, но накрая взехме кученцето- момиче с името Дара, от породата „сърнист пинчер“. Обикновено са с цвят на сърна, но нашето бе чисто черно, ако изключим корема му и пръстите на  краката.

Бяха ни предупредили, че първата ни работа ще е да я възпитаме. Приготвихме й един леген, постлан с одеялце и й обяснихме, че трябва да спи в него.

За два дни ентусиазмът на децата ни се изпари и те спряха да я извеждат. Гонеха я и от стаите си, за да не им лае и да не скача по тях.

Аз, като човек, на когото тя бе натрапена въпреки несъгласието му, също пасувах. Цялата тежест по разхождането на кучето пое жена ми. Тя ни изнесе дълга лекция как всяко живо същество се нуждаело от движение на чист въздух. Щяла да ни докаже, че вследствие на това то ще започне да ни се отблагодарява със съответното послушание.

Но дори и тя още на третия месец каза, че Дара изглежда е кармично обременена. По време на разходките им лаела по всички кучета, особено по-едрите.

Дори и да не й обърнели внимание, ги гонела, докато не й заръмжели. Тогава скоквала с калните си лапи в прегръдките на жена ми.  От там, вече в безопасност, започвала тържествуващо да им показва среден пръст с предните си лапи.

Дара не се поддаваше на никакво възпитание. Нито веднаж не спа в легена си. Остана докрай вярна на принципа си, че е тъпо да акаш по време на разходка, вместо да свършиш това още вкъщи и навън само да се кефиш.

Децата всеки ден откриваха на ново място нейно „ако“ и взеха да наричат породата й „серящ пинчер“. Казах на жена ми и моята теория, която бе по-конкретна: „Дара е резултат на кръвосмешение между сатаната и дявола и ако остане дълго тук, ще обремени кармично и нас“.

Характерът й бе в унисон с черния й цвят и теорията ми. В потвърждение ще добавя и как тя се справяше като куче-пазач. Ако се прибираше някой от нас или ни идваха гости, се скъсваше да лае, но ако пред вратата ни се дочуеше шум, бързаше да се мушне пред някой креват и да се направи на умряла лисица.

Според черната й главица порядъчното куче лае само стопаните си, понеже ги познава и се крие от външни хора, които може и да са опасни.

Отначало се притеснявахме много дали не лае непрекъснато и в наше отсъствие. Питахме съседите, а те все отговаряха, че напротив, точно тогава у нас било необичайно тихо.

Скоро разбрахме и причината. Оставайки сама, тя ни отмъщаваше, късайки тапетите и изяждайки части от килимите ни. Накрая и жена ми се предаде и обяви, че предишната стопанка на Дара я молела да й я върне, понеже сестрата на Дара била починала внезапно, а тя не можела без куче.

Този път семейството ни бе единно и тържествено закарахме Дара в родния й квартал Симеоново. Там тя зарадвано прекоси големия двор, скочи в къщата и не гъкна. Боже, колко съм бил прав, че куче в апартамент си е като на гол тумбак пищови!

Тези спомени ме нападнаха, когато наближи датата 17-ти. Първото, върху което се замислих бе, че ще гледам куче с името Мечо и то сигурно ще да е голямо. На онова дребно пинчерче преди години му бяхме слагали каишка, а на този „дзвер“, ако му сложех накриво намордника, можех ли да разчитам, че няма да изпохапе гражданите и най-вече мен?

Накарах жена ми да попита каква порода е тоя Мечо.  Тя звънна по телефона и ми предаде, че било порода Йоркширски териер. В деня преди да „настъпи периода на териера“ в живота  ми, проверих в Гугъл и останах очарован. Йоркширският териер бил малко куче с много добър нрав, достигащо до 20 см. височина и тегло до 3,2 кг.

На следващата сутрин приех кучето и с него веднага се харесахме. И как няма да не е така, като аз наближавах 70, а той бе на 12 кучешки години?

Мечо изпрати без никакви сцени доскорошния си стопанин и си легна кротко на килимчето на пода до мен. Цялото му поведение бе в смисъл:- „Ти си цъкай спокойно на лаптопа, имаш още много време“.

На вечерната разходка се изака така деликатно в един храст, че и агенти от ХЕИ да ни преследваха, нямаше да ми направят забележка. Определено бе и естет- изпика се само върху чисти автомобилни гуми, по възможност високи, като на джип.

Чак след задълженията си той взе да се интересува от кучетата, вървящи срещу нас. Ако усетеше, че бяха мъжкари, бързаше да ги отмине, след което правеше същите риещи движения със задните крачета както след акане.

Ако обаче бяха женски, им обръщаше подобаващо внимание и започваше да танцува радостно около тях. Въпреки че Мечо ми бе „батко“ /7х12 =84/, явно не бе загубил интерес към жените и реших, че ми дава пример да се поотпусна и аз, какво като съм женен.

Доскоро не бях осъзнавал колко много хора разхождат кучета и че това е удобен повод за социални контакти. След като се прибрахме, той се наяде, напи с вода и легна в креватчето си до моето легло. Когато жена ми си дойде, не я залая, а й изръмжа, просто за авторитет.

Замислих се какъв неочакван приятел си бях намерил, при това със сходен характер. Заспивайки, ми дойде наум, че ако сега се водеше „войната на розите“ между Йорк/шир/ и Ланкастър, бих се записал веднага като доброволец на страната на Йорк.

На сутринта Мечо ме изчака спокойно да си изпия кафето с няколко цигари и чак тогава застана мълчаливо пред вратата. Разбирам от намеци, а и самият аз бързах, защото снощи си бях набелязал три дами с женски кучета /съобразявайки се и с неговия вкус/, на които да наблегнем в следващите дни.

С първата започнахме някакъв любезен, но доста вял разговор. През това време кучката й, може би защото бе по-едра, се въртеше непохватно пред танцуващия неспирно около нея Мечо и накрая загледа безпомощно господарката си, демек, да си тръгват.

Тя счете това за леко невъзпитано и я оправда:

– Тя моята е много срамежлива, а вашият е толкова напорист!

Бях си помислил леко ядосано:

– А моят Мечо дори не бе посегнал на старата ти мома! Макар и да е на възраст, той е мъж и недей да очакваш от него да стои като паметник пред твоята!

След малко зърнах втората и го задърпах натам. Този път ролите бяха разменени. Кучката бе по-активна и бих казал, не криеше похотливите си намерения. Мечо, като всеки от нашето поколение, предпочиташе първо да опознае добре партньорката си, преди да пристъпи към необмислени действия, за които после може и да съжалява. Така и не срещна разбиране от оная и скоро ме задърпа да си ходим.

Стопанката й каза гордо: – Моята е много палава и обича да си играе. А вашият колко е годишен? Отговорих й съвсем честно и веднага съжалих: – Ами като мен е- около 70.

-А, ясно защо не му се играе!  – След което двете се фръцнаха и отпрашиха, а на мен тъкмо пък ми се бе доиграло.

Третата дама се оказа голям темерут и въпреки че кучетата ни се харесаха, а аз се опитвах да я позаговоря на тема кучета, тя мълчеше като пукел. Сега пък аз задърпах Мечо към дома ни. Стана ми съвестно, че му бях прекъснал флирта, но той може би бе преценил, че не бива да се караме заради жени, а и че няма за кога да ми вдига скандали.

В следващите дни все нещо не ни допадаше в партньорките ни. Не знам за него, но аз бях навъртял социални контакти колкото за цяла година.

На петия ден „и на нашата улица изгря слънце“. Срещнахме една съседка от входа ни, която ми бе симпатична. Този път не само се поздравихме, но и се заприказвахме, а и кучетата ни веднага се харесаха. Няколко дни и на четиримата ни бе много приятно заедно.

Преди разходките ни сутрин и вечер се изчаквахме пред входа ни. Когато наближеше часа, Мечо ме побутваше, а аз вече не му казвах като на внуче: -Чакай бе, дядо!, а: -Чакай бе, пич! Нека двете повисят още малко долу, а ние с теб да се държим на ниво!

Разходките ни ставаха все по-дълги и двамата се прибирахме с розови бузки. Жена ми се радваше на свежия ни вид- дължал се на движението ни на чист въздух, а аз си мислех:- „ Блажени са верующите“.

Но, като всяко чудо, и това трая само три дни.

Когато Мечо си го взеха, той хич не се разстрои от раздялата ни. На другия ден грейнах срещу комшийката, но тя се държа резервирано, а кучето й ме залая.

Вчера Мечо ме бе пообидил, а днес и те двете, защото бях без него. Всеки от тях бе прав за себе си. Отказах се и от разходки, за да не срещна някоя от социалните ми контакти в последните дни, която също да ме низвергне понеже съм без куче.

Размислих се всъщност кой на кого бе по-верен- кучето на човека или обратното. Може би и преди не съм бил съвсем прав- човек в апартамент без куче също бе като на гол тумбак пищови.

Накрая мирясах, когато си помислих колко малък опит имах с кучета и че не съм аз този, който трябва да прави обобщения на тази тема.

Езиковата бариера

Езиковата бариера

 

    Преди доста години, още пристигайки на морето с гаджето ми, срещнахме неин братовчед. Той се похвали, че баща му го бил уредил да спи безплатно в едно бунгало. Като разбра, че си търсим квартира, ни покани- бунгалото било с четири легла и щяло да е негово още седмица.

    Настани ни и побърза да ни заведе на плажа. Закъснявал за срещата си с две унгарки- Ержи и Бьожи, с които се бил запознал там. Те бяха  девойки на наша възраст и вече с нетърпение очакваха братовчеда Емил. Поздравих ги на руски, международния език в тогавашния ни социалистически лагер, но те веднага ме парираха:- „Нем ту дом“. Емил ми каза да не се и опитвам на руски. Разбирал се с тях, като им обяснявал какво иска да им каже с картинки върху мокрия пясък до морето. Те му отговаряли със същото.

В краен случай, използвали и по някоя дума на немски. С гаджето ми се чудехме как тримата с ча-сове се забавляваха да си рисуват по пясъка. Унгарките се кикотеха тихичко, а братовчедът- като типичен български сваляч по нашето черноморие- високо и с мачовски тембър.

Следобед им обясни жестомимично, че има кола и кани всички ни да отидем в Бургас. Искал да ни почерпи по една голяма резлива боза. Не миряса, докато и те двете не се научиха да произнасят правилно думата боза.

    В сладкарницата той донесе на масата ни табла с 5 големи бози. Видът ми беше, сякаш ни сервира божествена амброзия, изпратена му от бог Зевс, негов личен приятел. Тримата българи изпихме веднага своите бози и дори се облизахме. Унгарките не бяха пипнали чашите си и ни гледаха ужасени. Изправиха се пребледнели и показаха с пръсти, че ще ни чакат отвън, искали да се поразходят.

Емил позамаза гафа си пред една кебапчийница. Накара да дишат по-дълбоко и да решат дали искат да хапнем кебапчета.

Там излапахме по три кебапчета с шопска салата и руменецът по бузките на двете се възвърна. Това е всичко, което помня за Ержи и Бьожи от годината 1974.

    През 1977 г. от БДЖ бяха пуснали специално намаление за пътуване на студенти по маршрута София-Прага-Будапеща . Аз и двама приятели решихме да се възползваме. Отпътувахме за Прага на 07.07.1977 г.- денят, в който трябваше да настъпи краят на света /поради многото 7-ци в да-тата/.

Там единият от нас ни уреди да спим безплатно в стаята на негов приятел в студентските общежития. Не само краят на света не дойде, но и си прекарахме добре и съвсем по джоба ни. След седмица с нежелание поехме с влака към Будапеща. Пристигнахме рано сутринта и веднага попаднахме в капана на езиковата бариера. Унгарците говореха само на техния език. Един от нас знаеше добре френски, друг- английски, а аз- немски и руски, но какво от това?

С часове обикаляхме за по-евтина квартира, гадаейки надписите дали не значат онова, което търсим. Гарата бе в частта на града Пеща, в която се въртяхме безпомощно до следобеда, когато вече кански ни се ходеше до тоалетна.

За наш късмет, зърнахме ниска сграда, подобна на нашите. От двете й страни имаше табелки, но на тях пишеше не „Homes” и “Dames”, а „Noi“ и „Ferfi”. Самата перспектива за скорошно облекчение караше пикочните ни мехури да се пръснат, но не посмяхме да влезем или да се изпикаме до сградата. Измина доста време, докато най-сетне един мъж хлътна откъм „Ферфи“ и влетяхме след него.

Вътре се разприказвахме, а въпросният човек се оказа българин в командировка и ни упъти как да стигнем до най-близкия хотел. Бяхме вече доста отегчени и бързо кандисахме да преспим там срещу повече от една трета от наличните ни пари, а за компенсация не вечеряхме.

    На сутринта се възползвахме от безплатното кафе в хотела и се закахърихме как ще се справим с парите, докато след седмица дойдеше датата на билетите ни за София.

Спомних си, че онези две унгарки бяха от Будапеща и когато с братовчеда ги изпратихме до летище Бургас, бяха написали собственоръчно адресите си в нашите тефтерчета. Казах това на приятелите си и че нося тефтера и поехме с надежда към града. Наврях написаните на унгарски адреси вочите на първия срещнат младеж и той ни заведе до този на Ержи.

Там имаше голям вътрешен двор с 4 високи, много стари сгради с по 5-6 етажа. Приятелите ми се смълчаха, но аз, човекът, поел ролята на „спасителя в ръжта“, отхвърлих пасивния вариант да чакаме кой знае докога отнякъде да се появи Ержи.

Седнахме на пейката в средата на двора, а аз се изправих и започнах да викам високо, с шепи около устата ми: Ержи! Ержи-и! Е-ер-жи-и-и!!

   Ако бях направил същото в подобен български двор, по балконите щяха да наскачат възмутени обитатели и да ме навикат. Окуражи ме мисълта, че или живущите в сградите бяха починали отдавна, или бяха свикнали всеки ден по това време някой отдолу да крещи името на комшийката им Ержи. След малко и приятелите ми взеха да викат в синхрон с мен.

Скоро на един балкон се появи самата Ержи, която този път ми се видя много по-красива. Покани ни с жестове да се качим на третия етаж, за да пием по кафе. В дома й бе и баба й,  която ни го приготви и сервира без да проявява каквото и да е любопитство, сякаш й бяхме отколешни познати.

По време на кафето с Ержи си „припомнихме“ морето. Тя каза намръщено „боза“, след това- „ке-бапче“ и след като повъртя очи, ме посочи: Бо-жо-мил?

Реших да карам направо и й „обясних“ нашия проблем. Как съм направил това почти без думи и без да чертая на мокър пясък не помня, но тя май ме разбра, защото хвана телефона и след малко ни поведе към Бьожи. Явно в малкия й апартамент имаше място само за нея и баба й.  

   В автобуса бе чак неприлично чисто и ние тримата се заоглеждахме тревожно за билети, но Ержи ни направи жест да кротуваме. На една спирка се качи униформена контрольорка, която просто ни продаде три билета, при това с усмивка.

Огледахме се любопитно и забелязахме, че доста млади хора си седяха по седалките без да се оглеждат гузно, а някои дъртаци стояха прави, но не сипеха към тях „зли хули и студени речи“. За капак на всичко, пътуващите млади унгарки бяха без сутиен и гърдите им при всяко подрусване подскачаха като прасенца в чувал.

Рейсът пресече Дунава и запъпли нагоре по улиците на Буда. Вчера се ядосвахме, че бяхме зарязали Прага заради някаква си там Будапеща, а днес се чудехме какво пък чак толкова ни бе харесало в Прага.

   Пристигнахме при Бьожи. Ние бяхме готови да спим и на пода, стига да бе безплатно. Къщата й се оказа голяма, с двор с късо подстригана трева и гледка към Дунава. Тя ни настани в  отделни стаи и ни покани на кафе и уиски отвън, под сянката на една шатра. Двете с Ержи изчезнаха някъде, а ние, невиделите подобни чудесии, не смеехме да повярваме какво се случваше. Последва богата вечеря, която двете унгарки ни приготвиха и сервираха. Късно вечерта Ержи си тръгна, а Бьожи ни посочи стаите. Дълго не заспивах и си прожектирах наум вълшебния филм от деня, в който съдбата бе благосклонна към нас.  

   Сутринта след закуската двете ни заведоха на хълма Гелерт над Дунава, с крепост, музиканти и гледки към реката и по-ниската част на града- Пеща. Пихме кафе в бар, в който един мъж свиреше на пиано и пееше тихичко популярни шлагери на английски. После унгарките ни вкараха в един ресторант наблизо, понеже били гладни. Ние, усетили, че май ще ни се наложи да платим сметка-та, пихме само по една бира, а те двете си хапнаха доста яко.

„Оправдахме“ им се някакси, че след такава обилна закуска, българите дори и не сме помисляли за обяд. Следобед двете ни върнаха в имението на Бьожи, където, за наша изненада, ни очакваха  родителите й, вече подредили пищна трапеза като за банкет.

Мина ни през ума, че май искаха да си приберат щерката, за да не остане сама в къщата с трима тъмни балкански субекти, но те бяха настроени за общ купон и такъв наистина се получи. Танци, вицове, плюскане и много смях, може би защото родителите се престрашиха да говорят и на руски.

    На следващия ден след закуската и кафето, според нас тримата, двете май ни бяха предложили да ходим на плувен басейн, от което се притеснихме. Обяснихме им криво-ляво, че първо трябва да си купим  бански, защото не си носим. Те ни изгледаха учудено, но ни заведоха в един магазин и ни изчакаха отвън.

Купихме си по едни за цели 12 лева наши пари, при положение, че в България бяха до 3 лв. и излязохме понацупени. Двете също бяха леко кисели, но ни качиха на някакво весело изрисувано влакче, което ни закара в едно артистично градче с името „Сент Андре“. По улиците имаше художници, продаващи картините си, а всяка втора къща бе арт-галерия.

Нищо общо с плувен басейн.

Видът на унгарките подсказваше, че са ни довели тук само заради наш каприз, а нашият:- А бе къде ви е плувния басейн, заради който похарчихме сума ти пари за бански?

Но на всички ни градчето взе да се харесва все повече. Накрая двете се умориха и огладняха, както и ние. Посочиха ни една красиво изрисувана къща наблизо, май арт-кръчма, при вида на която на нас ни се отяде. Предложихме им алтернатива: Да хапнем на крак по един сандвич и да пийнем по биричка на улицата. Изведнаж Бьожи се изчерви и проговори на чист руски:

     – Сандвич- сухой! Пиво- тепло! Нет, я этого не хочу!

   В кръчмата бяхме изумени, че хората пригласяха на дочуващите се мелодийки от оперетите на Калман и скоро и петимата се включихме. Пеейки, „простихме“ на унгарките за банските, а те на нас- може би дори и че изобщо им се бяхме натресли. Те пак ядоха много, а ние пихме вино. Парите ни стигнаха и за бакшиш и се прибрахме, почти припадайки от смях по пътя.

На нас ни бе най-смешно как така внезапно Бьожи бе проговорила на руски, за да не би да остане гладна, а на тях, може би, че ние, българите, преди да отидем на картинна галерия на открито, си купуваме бански. Окикотихме влакчето и рейса, дори заразихме и някои пътници. А бе големи чешити бяха тези унгарци- през цялото време на престоя ни в Будапеща така и никой от тях не  ни се скара!  

   Прибрахме се „вкъщи“ ухилени до уши. Ержи остана да спи при Бьожи, а тя  покани по телефона родителите си и пак стана щур купон. Междувременно се оказа, че Ержи също поназнайва руски и езиковата бариера между нас рухна съвсем. Жалко, защото най-веселото ни недоразумение се дължеше именно на тази бариера.

Докато танцувахме с двете и с майката на Бьожи, бяхме хем ве-сели, хем и сърдити на живота, според който всяко нещо си има своя край.  

  След дни унгарките ни изпратиха на гарата, Не бяха весели и за да ги разсмеем, им казахме „Егешегедре“- наздраве на унгарски, а те на нас- „кебапче“.

Още на гарата в София, за да потушим мъката си, хапнахме по едно и пийнахме по биричка, спомняйки си на думите на Бьожи:

„Сандвич-сухой, пиво-тепло“. Именно това ни очакваше пак нас, понаживялите се в чужбина студенти.   

Детски приумици

Детски приумици

Преди да започна със самите детски приумици, ще цитирам изказвания на децата ни, доказващи по безспорен начин любовта им към нас, родителите им: 

Дъщеря ни в първи клас към майка си:- Мамо, обичам те почти колкото другарката Клисарска!

Синът ни в шести клас, след като най-сетне му бях купил мечтаното голямо шах-табло за игра на стена:- Татко, обичам те най-много от целия вход!

 Нека уточня, че живеехме в  девететажен блок с 5 входа.

                                                      Бу-бу

    Дъщеря ни бе току-що проходила и бърбореше някои срички. В събота с жена ми решихме тримата да се поразходим из квартала с чисто новата ни кола. В нея детето се заоглежда с интерес, но щом запалих колата, то ревна. Жена ми се премести отзад и взе да го успокоява:

– Не бой се, маме, това е тати- бу-бу! Добро бу-бу, о-о-о, тати- бубу!

Аз, начинаещият шофьор, потеглих чак когато сълзите на малката преминаха в сополи, с много газ и на полусъединител. Минувачите взеха да се обръщат към нас и това веднага успокои щерката. Тя и досега обича всички да гледат в нея.

След 20 минути, изтощен, паркирах пред блока ни. Справих се с това само с три опита. И двете ми женички бяха разочаровани от твърде кратката ни разходка. На деветия етаж, на който живеехме,  жена ми изведе киселата ни дъщеря на балкона, показа й къде е колата ни долу пред блока и й каза:

– Ето го там „тати-бубу“, но то сега трябва да нани! Помахай му и му изпрати целувка!  Аз също като тати-бубу исках да „понаня“. За да си осигуря по-скоро тишина, реших този път по изключение лично аз да пусна прахосмукачката, понеже бях по-експедитивен.

Когато обаче я извадих на стартова позиция, щерката скочи въпреки страха си от нея, хвана ме за ръка, заведе ме на балкона, посочи долу колата ни и ми каза:

– Тати-бу-бу! Върна ме отново вътре, хвана майка си за ръка, заведе я пред прахосмукачката и й за-повтаря:

– Мама бу-бу!

Накрая жена ми се сети какво се иска и взе да чисти с нея. Така в един ден детето  ни не само преодоля страха си от прахосмукачката и колата, но и внесе известен ред в дейностите в семейството ни.   

                                                     Вълчо

   Същото дете, след само две години започна да чете. Не само книжки, а и где каквото зърнеше. Един ден тръгнахме с колата към вилата на родителите ми. По пътя спряхме на един червен светофар, а дъщеря ни веднага възкликна:

       –    Я, не знаех, че и те имат фамилии!

     Бях все още неуверен шофьор и не бе разумно да приказвам, но я попитах:

       –    Кои- Те?

     Щерката отговори:

-Как кои? – Вълците!

     Наредих на жена си да провери дали дъщеря ни има температура. Нямала. Все още не можеше да потеглим и попитах пак:

-Нийка, кажи, тати, за какви вълци говориш? Те са в гората, не се бой!

 Детето продължи да си умува на глас:

-От животните май само Заю-баю има фамилия- Средногорски. Мецана е баба, Ежко си е Бежко, но това май му е прякор, а не фамилия.

   Ама че Вълчо се казвал Иванов, ето това го научавам чак сега!

   С жена ми се спогледахме тревожно. Май щеше да е най-добре да се върнем още сега и да заведем детето на психолог. Светофарът все още бе червен и се замислих къде ли след него ще мога да направя обратен завой.

    В този напрегнат момент жена ми се разсмя неудържимо. Това вече ми идва-ше в повече- май психологът трябваше да прегледа и нея, а може би и мен. По-нечих да й се сопна, но тя се хилеше и безгласно сочеше оживено нещо през прозореца. Погледнах ядосано натам. Върху покрива на сградата в дясно има-ше голям светещ надпис: „Завод Вълчо Иванов“. В този момент се отприщи както моя смях, така и движението. За пръв път потеглих с лекота и карах така докато пристигнахме. Точно тогава се бях отпуснал като шофьор.

    В оставащия път съвсем се напикахме, слушайки размислите на щерка ни как си представя този Вълчо Иванов- с костюм, вратовръзка и лачени обувки, а Кума Лиса Иванова- начервена, гримирана и с чадър, за да се пази от слънцето.  

                               Покръстването на кокошарника

    Като малък, в двора ни имаше кокошарник. Това, което често правех, бе да застана отвън пред мрежата му, да изкопая някой червей или просто да взема трева и да размахам това, което държа пред тях. Наляво-надясно и нагоре-на-долу, във формата на християнския кръст. Кокошките се скупчваха зад мрежата  и започваха с главите си да правят същите  движения като мен. По този начин ги „покръствах“. Петелът нито веднаж не се прекръсти. Все се караше на кокошките си и ги кълвеше по гребените. Според мен, той така и си остана антихрист- само заради проклетата си ревност.  

                                      Триумфът на сина ни   

     Една неделя жена ми се зае яко със сина ни по математика. Той бе вече в четвърти клас и според нея, изоставал. Тя го накара да прочете гласно задачата, която им бяха дали за домашно. Синът се справи с текста, който бе, цитирам: „Ако сега е 12 ч. на обед, можем ли да се надяваме след 36 часа да грее слънце?“ Жена ми го попита:

-Разбра ли какво те питат в задачата?

    Той й отговори съвсем честно:

-Аз досега внимавах само в четенето, дори не знам за какво се говори!

-Добре. Сега отиди в детската стая, помисли как да я решиш и когато си готов, се върни при мен в кухнята. Но да знаеш, че ще искам и да ми обясниш как и защо си решил задачата!

    След малко, минавайки близо до детската стая, дочух следния разговор между него и кака му:

-Ама аз откъде да знам дали ще има облаци?

    Тя му отвърна почти веднага:

-Ами помисли!

-Аз да не съм метеоролог? 

-А бе, тъпчо, ти не загряваш ли, че 36 ч. след 12 ч. на обед ще е нощ?

-Ти пък откъде знаеш?

-Помисли още, бе!  След 24 часа колко часа ще бъде?

-Май пак 12 ч. на обед.

-А след още 12 часа?

   След малко синът ни не само загря, но и изтича в кухнята. Аз го последвах и бях свидетел как след като той се аргументира добре пред майка си защо именно така бе решил задачата, тя направо се възторгна:

-Браво, мами!  Мама толкова се радва, че в същност ти си бил много умничък! Боже, как съм се заблуждавала досега! Браво, миличък!… и т.н. Добре, че не беше чула оригиналното му решение на задачата: “ Аз да не съм метеоролог“

                                         Бебе в шишенце   

   През 1972 г. бъдещите ми жена и кума ми разказаха през смях една история от тяхното детство.

   Двете били неразделни приятелки още от забавачката и някъде около трети  клас се замислили, че след доста време ще имат деца от бъдещите си мъже. Понеже двете много се обичали, решили, че още преди това ще си родят  едно свое дете. Ще го отгледат тайно в бараката в двора на едната, в която отдавна  никой не влизал, а там имало дори и печка. Знаели, че за тази цел са необходими две неща: менструална кръв и сперма, при смесването на които се получава бебе.

   Разбрали се така: Щом на някоя от тях й дойде цикъла, да капне малко от него в едно шишенце от пеницилин и да го запуши с гумената му тапичка. А след това другата ще открадне малко сперма от по-големия си брат и във въпросната барака те ще излеят съдържанието на двете шишенца в трето, което ще увият топло, както правели бабите им, за да получат кисело мляко от прясно и закваска, а после ще го наглеждат често и ще го прехвърлят в по-голям съд.

   Когато на едната в шести клас й „дошло“, заредила отдавна приготвеното си шишенце и го запушила с тапичката му. Отишла веднага при приятелка си и я попитала дали все още помни уговорката им за бебето. Запитаната се зарадвала на благата вест и й отговорила, че ще  се постарае най-късно утре и тя да е заредила своето, за да не вземе материалът в първото да прокисне.

   В този момент двете се усетили, че спермата на мъжа излиза от същото мяс-то, от което и урината му, т.е., ще има проблем. След дълги разсъждения стиг-нали до  извода, че може би мъжете имат някакво кранче, с което да превключ-ват кое от двете неща да потече. Приятелката с мензиса помолила другата да вземе от батко си спермата му съвсем тайно, през нощта, без той изобщо да усети, за да не вземе после да предяви претенции за бащинство.

    На следващата сутрин те се срещнали направо в бараката. Едната носела шишенцето си, а другата притеснено й обяснила, че снощи случайно била нахлула без да почука в дворната баня и заварила там брат си да се къпе. Бил с насапунисана глава и не я бил видял. Моментът бил много удобен, още повече, че шишенцето било в нея, но колкото и отблизо да оглеждала анатомията на батко си, не успяла да види никакво кранче.

   Така целият им проект пропаднал.

   Сега си мисля, че може би тогава, в квартал „Хаджи Димитър“, в София през 60те години, е зародена идеята за бебе в епруветка. За наш, български срам, това обаче не се  получило поради липсата на някакво си там кранче. Такива сме си открай време- все пропускаме по някоя дреболия, която накрая се оказва най-важна.