от Ния | май 24, 2023 | Разказите на Бого
Благородният лъжец
Често ни се налага да излъжем някого, за да не го тревожим, разочароваме или обидим. Наричаме това „Благородна лъжа“.
Аз имах и свой мотив- да не развалям мнението на хората за мен.
Някои може би ме мислеха за по-умен, по-добър, по-готин и по-честен, отколкото съм и щеше да им е неприятно да установят обратното.
По-долу описвам случаи, с които се опитвам да докажа тезата си, че всяка, дори и най-благородната лъжа, може, дори и след доста време да доведе до нежелателни последствия.
Случка1:
В една дъждовна вечер се прибирах с колата. Дъждът бе силен, а чистачките ми- стари. На един завой надолу, след който следваше път с предимство, аз и останалите водачи, „пълзяхме“ и гледахме повече към главния път.
Блъснах леко онзи пред мен, но се чу лош звук. Другият шофьор слезе от колата си, готов да ме набие. Веднага му се извиних и огледахме. Поради наклона, моят фар се бе ударил в един от задните му тампони и се бе счупил, а на неговата кола й нямаше абсолютно нищо.
На сутринта трябваше да закарам жена си до работата й. Още вечерта се чудех как тя да не разбере, че съм виновен за счупения фар. Според нея, карах бързо и невнимателно. Ако й разкажех случая както си бе, нямаше да ми повярва и щеше да изкоментира нещо от сорта:
-При твоя начин на шофиране, чудя се как досега още не си изпотрошил съвсем колата, а и себе си!
Как аз, питам ви, да си признаех съвсем чистосърдечно?
Приближавайки към колата ни, започнах да ритам някакви въображаеми стъ-кла по асфалта и да повтарям: „Идиот! Идиот!“. Жена ми ме загледа учудено, а аз осъзнах, че тя е можело и да не забележи счупения фар. В колата виждаше всичко- прах по таблото, пълен пепелник, мръсни седалки и подови постелки, но отвън- обикновено- не. Но вече се бях хванал на хорото.
-Какво правиш?
-Не виждаш ли счупените стъкла по асфалта? Явно, през нощта някой е паркирал на заден и е счупил десния ме фар. Иди и го търси сега!
Тя се сепна и забеляза, че колата ни прилича на циклоп. Поогледа я и отсече:
-А може и да не е било точно така. Според мен, някой кретен го е направил нарочно- с камък. Ти обикновено не паркираш тук. Много мразя този маниер- да накажеш някого, че е паркирал на „твоето“ място. За никое място тук не се плаща, но онзи го е смятал за свое!
След кратка пауза, тя добави гневно:
-На счупилия фара ти да му изсъхне ръката!
Случка2:
Един ден бях решил да си работя в къщи по служебен проблем, който изискваше максималната ми концентрация. Както винаги, сутринта, тръгвайки за работа, вече на вратата, жена ми се сети за нещо:
– И днес вземи да оправиш най-сетне това проклето тоалетно казанче! Понякога пуска вода, но в повечето случаи- не! Изсипвам в него кофа като в селски клозет! Освен това и напазарувай!
-Борил съм се вече с него, но според мен то е непоправимо. Добре, ще се прибера по-рано от работа, ще напазарувам и ще извикам водопроводчик, дано да го оправи.
Не исках жена ми да изпита неприятнотo чувство, че отива да работи, а аз ще си седя вкъщи. Дълго е за обяснение, но понякога вкъщи, особено ако си програмист, работиш по-пълноценно. С кое да започна?
Геройски реших да спестя малко пари за семейния бюджет и да поправя сам казанчето. Тъй като жена ми няма вяра на уменията ми на водопроводчик, ще й кажа, че съм извикал специалист.
Значи първо отивам и напазарувам.
Връщам се и оправям сам казанчето.
Сядам и си гледам работата.
Когато жена ми се върне, ще й обявя, че оправеното казанче е работа на водопроводчика.
След пазара се заех с казанчето. Поплавъкът, който трябваше свободно да се вдига и спуска по една рейка, бе заял горе. Зарадвах се- ето я причината!
Вдигнах го и го спуснах няколко пъти, както се прави при къпане с пишката на бебе-момче. Затворих капака и се вглъбих в работата си, но на всеки половин час пусках пробно казанчето и то „пееше“- пускаше вода, дори повече от преди.
Стана време жена ми да се върне от работа. Достатъчно гузен, претоплих манджата, проветрих и измих чиниите.
Поразтребих, създадох уют, направих и салатка. Добре че не бях извикал водопроводчик! Аз да не би да съм кьопав?
Жена ми се прибра и ме похвали за уюта, след което попита в свой стил:
– Не си оправил казанчето, нали?
Разказах й за Одисеята на водопроводчика, който след доста мъки все пак се бил справил. Поискал ми 70, но съм му дал само 60 лв. Наум си изръкоплясках. За финал й споделих:
-Днес ми бе натоварен ден- работа, пазар, казанче.
Поразсъждавах гласно как в някои дни на човек просто всичко му върви.
След малко тя каза някакси замечтано:
-Ако всеки ден си такъв!
Съгласете се, че благородната ми лъжа бе дори в интерес и на любовта ни.
Тя отиде в тоалетната. След малко дочух оттам шум от изливане на кофа.
Когато се върна, я попитах насмешливо:
-Ама ти по инерция не пусна казанчето, а сипа в него вода с кофата, а?
Тя ме изгледа начумерено и каза:
-Иди и го пусни ти!
Отидох да проверя- бе права. Пак беше заяло. Ритнах ядосан казанчето и то веднага пусна вода съвсем нормално. Не съм такъв човек- да я извикам да види как да го подритне в долната му част.
Жена ми обаче вече стоеше зад мен и рече ядосана:
-Онзи те е прецакал! Взел ти е 60 лева. Демонстрирал един-два пъти, че то работи и ти си се подвел. Но така бизнес не се прави! И пак отсъди строго:
-Нека на този мърльо да му се скапе бизнеса!
Случка3:
Карах жена ми за работа. По принцип тя много се дразни от излишни клаксони, аз-също.
Неведнъж ми бе казвала, че ако от нея зависело, щяла да ги забрани. Тя има много изострено чувство за справедливост. Ако някога стана премиер, непременно ще й открия едно ново „Министерство на нередностите“.
Една кола пред мен се затутка. Светофарът скоро щеше да стане червен- всеки ден бях по този маршрут. Зад мен един наближи и възползвайки се от това, аз надух клаксона. Жена ми веднага реагира:
-Защо бибипкаш като някой идиот?
-Не бях аз. И аз ненавиждам клаксоните! Онзи отзад явно е много нервен!
Тя се обърна и му показа среден пръст, а шофьорът изскочи от колата си. Успях да хвана светофара, а той остана там, размахвайки ръце, целите в средни пръсти.
Жена ми отсече: – Дано този с клаксона да оглушее!
Случка4:
Една неделна сутрин жена ми реши да си боядиса косата. Досега бе правела това сама, но този път се бе схванала и помоли аз да я намажа. Бе приготвила кашичка, която да нанеса равномерно по косата й.
Изрази съмнение дали ще се справя. Обиден, започнах мазането. Където и да поставех гребена, бе недоволна: „Не тук!“
Както и да нанасях с четката: „Не така, а така!“.
Повтори, че особено важно е боята да не бъде напластена някъде повече, а някъде- хич.
Според мен, по-важно бе да няма места с „хич“- напластявания и мажех повече.
Жена ми държеше първо да прехвърлям кичур коса с гребена, след което да намазвам в корените, но само където е необходимо, при това- много тънко!
Искаше ми се това да свърши по-скоро и мажех дебело, признавам си. Кашичката в купата бе извън полезрението й. Когато й съобщих, че се е свършила, тя възропта.
За къса коса като нейната би трябвало дори да остане. Предложих й да забърка още малко, но тя отказа. Поразсъждава на глас, че това било боя, която досега не е ползвала. Направила била разтвора според инструкциите, в което й вярвах напълно. Ако й кажат 80 мг., тя не можеше да сложи като мен- ей-така- на око.
Задължи ме да огледам косата й отвсякъде и само да я поразресвам, докато цветът й стане съвсем равномерен и да съобщя веднага когато това се получи.
Според инструкцията щяло да е на петата минута. На деветата минута все още не смеех да потвърдя, за да не би боята „още да не е хванала“. Тя хукна към банята, а аз осъзнах, че я бях лъгал както за тънкото мазане, така и за равномерния цвят.
Не се бях придържал стриктно към указанията й. Тя се върна в кухнята, изсуши се, огледа се и попита:
– Виждал ли си врана или гарга? Е, точно такава съм аз. Черна, та черна! А в листовката пишеше, че цветът бил естествено кестеняв! Знаех си аз, че бои, които не съм лично изпробвала, не трябва да купувам! Преди давах 5 лева за боя, а за тази съм дала цели 12 лева! Веднага последва и присъдата й:
-Дано онези гадове от фирмата да оплешивеят!!
Години след произнасянето на тези строги, но справедливи присъди, реших, че трябва да изляза в отпуск. Причината беше, че ми се бяха струпали няколко проблема наведнъж:
Лявата ми ръка се бе извадила и в „Пирогов“ ми я наместиха трудно.
Бизнесът ми пропадаше.
Недочувах.
Бях оплешивял.
Мислейки по проблемите ми, стигнах и до общия им знаменател. Според изказаната присъда от жена ми след всеки от горните случаи, трябваше:
На счупилия фара ми- да му изсъхне ръката.
На водопроводчика- да му се скапе бизнеса.
Бибипкащият- да оглушее.
Онези гадове от фирмата за боя за коса- да оплешивеят.
Присъдите й се бяха стоварили върху мен, реалния виновник.
По принцип жена ми прощаваше грешките на хората, било нормално, но в горните случаи тя бе по-строг съдник.
Нищо чудно да ме бе подозирала и да е искала само да ме сплаши. Преди да заспя, си обещах тържествено, че повече няма и да помисля да излъжа, дори и благородно, поне не и самата нея.
от Ния | май 11, 2023 | Разказите на Бого
Това се случи през 1962 година, в периода на “Студената война“. Батко бе в 6 клас, а аз- в трети.
Преди да заспим, двамата си обсъждахме изминалия ден. Често му се оплаквах от родителите ни, но той обикновно ги защитаваше- може би, защото след моя беля те се караха повече на него, отколкото на мен.
Понякога дори искаше да се засрамя и в това успяваше повече от мама и татко. Една вечер в изблик на разкаяние му предложих да направим нещо толкова до-стойно и значимо, че родителите ни да започнат да се гордеят с нас. Той се съ-гласи, но за мое учудване, веднага след това заспа.
Хвана ме яд- как можеше да заспи при такава велика идея?
На следващата вечер му изказах възмущението си от снощното му дебелоочие- скоро бях научил тази дума и се надявах той да не я знае.
Не само че я знаеше, но каза, че бил обмислил предложението ми и вече имал конкретна идея. Според него, модерната тема във вестниците ни била за западните шпиони у нас. Империалистите ни ги пращали, за да напипат слабото място в отбраната ни и след това да ни нападнат.
-Ама шпионите как „напипват“ слабите ни места?
-Те се оглеждат, разпитват, записват и докладват на шефовете си къде и колко танкове, оръдия и самолети имаме.
– В нашия двор няма нищо такова.
-Дворът ни едва ли ги интересува.
-Тогава какво ни пука на нас?
-Да, но ако превземат държавата ни, ще искат всички да живеем като тях.
-Ние сме си добре. А те защо просто не докладват на началниците си, че тук си живеем много хубаво- мирно, щастливо и кротко?
-Целта на онези на Запад е само те да живеят добре.
Възмутих се:
-И ние стоим със скръстени ръце?
-Не, пращаме им наши разузнавачи, които да разберат навреме за пъклените им намерения и да вземем съответните мерки.
-А как изглежда един шпионин?
-Като всеки друг човек, но обикновно е с шлифер и бомбе.
-А тук у нас кой се грижи да залови тези гадове?
-Милицията.
-А защо не са ги изловили вече?
-Сигурно не е толкова лесно.
-То тази работа край няма. Решението е много просто- изгонваме всички западняци и- готово!
-Между шпионите има и българи, които са им се продали за пари.
-Ама като са българи, не трябваше ли те да са разузнавачи?
-Ох, много си тъп! Всички, които работят за Запада, са шпиони.
-Добре, а ако ние с теб изобличим някой шпионин пред милицията, няма ли да е велико наше дело и мама и татко да се гордеят с нас?
-Най-после ме разбра. Трябва да открием подозрителен човек и да докажем, че е шпионин. Сигурно ще се появи статия във вестник „Работническо де-ло“, посветена на две достойни деца- аз пионер, а ти- чавдарче. Ще започва с: „Хвала на …“, а ще завършва с нашите две снимки. Мама и татко ще са горди.
-Бате, може би знам за един шпионин. Съсед е на съученика ми- Дудето.Той ми е казвал, че комшията им бил облечен винаги с шлифер и бомбе. Живеел сам в къща с две стаи и според бащата му бил голям чешит.
-Хм, малко хора у нас живеят сами в цели две стаи!
-Освен това, според Дудето, на онзи лампата светела до много късно вечерта и явно не пестел от тока, както правим всички ние.
Следващият следобед бяхме пред къщата на съученика ми. За да не предизвикаме съмнения, се поразходихме насам-натам по улицата. Дудето се присъедини към нас и потвърди казаното. Допълни, че съседът им по цял ден се моткал в двора си, но все още не го е прекопал, въпреки че пролетта бе дошла.
На другия ден батко каза, че преди да отидем при Дудето, трябвало фактите от предишния ден да се обобщят. Наскоро бил чел книга за световноизвестния детектив Шерлок Холмс, според когото, всяко престъпление се разкривало чрез анализ и синтез.
След осмислянето на наличните факти /анализ/, те се обобщавали /синтез/ и следвало щракване на капана за престъпника и продължи:
-Шлифер и бомбе имат много хора. Но будят съмнение обстоятелствата, че прозорците на онзи не гледат към улицата, а и че в къщата е сам и необезпокояван. Живее там отдавна- идеални условия за всеки шпионин. Такива ги наричат „дълбоко внедрени“ и те са най-трудни за разкриване!
Вечерта проследихме подозрителния. Той отиде до магазините и си купи бял хляб и салам. Ние вкъщи рядко купувахме салам, понеже бе скъп, а бял хляб-никога. На следващата вечер си купи половинка сирене- овче, което бе по-скъ-по от кравето. В „Плод и зеленчук“ дълго оглеждаше и дори опипваше нахално стоката, но си излезе.
Не се срещаше с никого и никой не го посещаваше. Веднъж вися много дълго в хлабарницата, а излезе оттам с празна торба. В дневника ни за наблюденията страниците заприличаха на близначки. С изключение на новото обстоятелство, че връщайки се от пазар, шпионинът взе да накуцва.
Когато „обектът“ /според батко, така трябвало да наричаме онзи/ се прибереше, оставяхме наблюдението в ръцете на Дудето. На следващия ден той ни докладваше, че онзи бил излизал два-три пъти до клозета и кашлял, а понякога си тананикал. Явно, хитри лисици бяха това шпионите! Хайде не на нас тези номера- „Който пее, зло не мисли“!
Така бе според мен и Дудето, но според батко, все още сме нямали събрани неопровержими доказателства. Ако не бе той, ние със съученика ми откога да бяхме наклепали обекта пред милицията.
Една вечер дадох гениалната идея да попитам обекта на връщане от пазаруването му колко е часа. Батко каза, че е доста тъпо, но бях категоричен:
-Ако е западняк, часовникът му ще показва с един-два часа назад!
-Пак тъпо -отсече батко.- Часовникът му ще показва като нашите!
-Не! – отговорих му- ако онзи предава по радиостанция в един и същи час, часовникът му ще е като на ония! Тук батко се размисли и се съгласи.
Когато обектът излизаше от магазина, го попитах колко е часа.
-Седем без двайсет.
Бе толкова, за мое съжаление. След известно двоумение докладвах на бате, че бил отговорил: „Шест без двайсет“- не ми се падаше по гръб и гузно му пред-ложих вече само аз и Дудето да дежурим, а той само да анализира информа-цията, която му подаваме.
Той се съгласи- и детективът Шерлок се разсейвал на местопрестъплението- следи, косми, кръв и т.н. и пращал там помощника си Уотсън. А самият той се затварял вкъщи, впивал поглед в тавана, запалвал цигара и мислел как да навърже фактите, т.е., да направи Дедукция.
На другия ден казах решението му на Дудето, но той се възмути от батко.
Според неговия баща- работник, работата я вършели все работниците, а началниците само си почивали на гърба им.
Една вечер попитах батко:
-Абе този твоят Шерлок Холмс какъв е по народност?
-Англичанин.
– Значи- западняк, гад, империалист.
-Той е умрял отдавна. Тогава е нямало още шпиони.
-Добре, де, няма ли някоя книга, по-съвременна, в която да се описва от някой наш или съветски разузнавач как се разкриват шпионите?
-Взел съм и такива книжки напоследък. Вечерно време ти заспиваш рано, а аз ги чета до късно през нощта.
На следващия ден батко ни привика вкъщи и взе възбудено да ни обяснява какво още му липсва за цялостен анализ:
-Шпионите обикновено имат „свръзка“. Това е нещо като техен чирак. Нашият обект досега бе говорил само с магазинерите. Явно някой от тях му е свръзката. Може би в сиренето, салама или в марулите му увиват и листче с шифри за кодове.
С Дудето зяпнахме недоумяващо. Предложихме да следим какво му увиват. Батко ни спря- било много рисковано, но имал по-добра идея:
-На обекта ще му трябват кодове само ако има радиостанция, по която да предава чрез морзовата азбука шифровани радиограми. Във всяка къща има таван. Ако онзи държи някъде радиостанция, ще е точно там! Целта е още днес вие двамата да установите дали в тавана му има радиостанция!
Обектът отива до магазините малко преди да се стъмни и акцията ни трябва да стане тогава.
В 19,30 Шпионина тръгна на пазар. Аз и Дудето се покачихме по високата стълба от двора на тавана му и затърсихме радиостанция. Там бе тъмно и се опитахме да я намерим чрез напипване.
Тъкмо бяхме напипали нещо едро и метално, което се оказа, че бе шевна машина и батко изсвири отдолу с уста и двамата заслизахме по стълбата. По средата й дочухме гласа на Обекта:
-Ама какво става сега тук?
Като на скъсана кинолента всички замръзнахме за няколко безкрайни секун-ди. Батко дотича от улицата и веднага му се примоли:
-Другарю, моля Ви, пожалете тези момчета! За всичко съм виновен аз!
Онзи се поокопити и изрече с нетърпящ възражение глас:
-Я елате и седнете на тази масичка тук!
Донесе и столчета. Ние седнахме и забодохме очи в земята. Обекта влезе в къщата и когато се върна, ни донесе по една баклава в чинийка с виличка и рече:
-От известно време често ви виждам често наоколо.
Погледна батко. Той не можеше да лъже и си изпя всичко от игла до конец.
След кратко мълчание онзи сякаш отгатна мислите ни:
-Не съм купувал баклавата от сладкарницата. Правя си я сам. Обичам да ям сладко, но според лекарите трябвало да се въздържам. Имам запушване на артериите и ме пенсионираха по-рано по болест. Вече дори куцам и не ставам за физически труд. Ако изядете всичко, няма да се съблазня да похапна от нея и после да ме гризе съвестта, че с това съм навредил на здравето си.
Ние я излапахме бързо, преди да е започнал някаква нескончаема тирада. А най-ни бе страх да не ни заразпитва за родителите и училището. Човекът /за пръв път го наричам така/ ни донесе салфетки и добави съвсем весело:
-Ще се радвам, ако понякога ми идвате на гости! И от мен да знаете- шпионите не ядат баклава!
от Ния | апр. 26, 2023 | Разказите на Бого
Архаичният вече израз „Къде е ключът от бараката“ в преносен смисъл означава къде е номерът да разкриеш загадката. В този разказ изразът е използван и в съвсем буквален смисъл.
Когато с жена ми станахме на 50 години, си купихме къща с двор в едно село в Казанлъшко. Взех отпуск и отидох там, за да придам на имота ни приветлив вид. С двама колеги натоварихме излишните мебели от апартамента ни в София в камион. Разтоварихме го в „сушината“ на двора и те си заминаха. В къщата имаше само един контакт и бе най-належащо да направя вградена в стените ел-инсталация, след което да боядисам навсякъде. Реших да съставя план-график на предстоящите дейности и изкарах на терасата стол, маса, лист и химикалка. В този момент от съседния двор се появи около 65-годишно семейство, носещо купа със салата, шише ракия, чашки и прибори.
Имах още два стола и ги поканих да седнат при мен. Искали да ме поздравят с добре дошъл и да се запознаем. След наздравицата и размяната на имена, любопитните им въпропроси заваляха: Имам ли семейство и деца, Откъде съм, За колко съм купил имота и планирам ли да строя нещо в двора. Започнах с това, че съм женен и имам две деца. Дотук- добре, но въпреки че един мой познат ме бе посъветвал в провинцията на въпроса откъде съм да не казвам, че съм от София, взех, че си признах чистосърдечно.
По лицата им пробягна сянка. Комшийката реагира: „- А, нищо, нищо!“. Може би искаше да успокои мъжа си, че все пак съм българин. След като наум намалих цената, която бях платил за имота с 40%, им я съобщих и те двамата определено се възмутиха. Явно е трябвало да я сваля още. Започна дълъг техен разказ, изпъстрен с дати и имена на свидетели какъв мошеник бил предишният чорбаджия. Редуваха се и аз ги гледах като на тенис мач и кимах.
След час приключиха темата с извода: „Амчи имал си пари- дал си ги“, което си бе вид упрек и побързах да отговоря и на последния им въпрос:
– Смятам да построя дувар между дворовете ни- какъвто е позволен по закон. Ще го направя с мои средства, от вас няма да искам нищо.
Напълних чашата на комшията и след малко той протегна ръка. Протегнах и моята, за да потвърдим сделката, но той взе чашата си, изпи я и загледа черно в земята. Жена му също ми се видя угрижена, въпреки че, според мен, реакцията им трябваше да е дори радостна- не ги ангажирах с нищо. Прибрах увисналата си ръка и се замислих какво ли пак бях сбъркал. В неловката тишина ги попитах дали имат деца. На комшията не му бе до това и задряма, а жена му се оживи и след още час вече ми бе пределно ясно, че синът им Лалю следва за ветеринар в Стара Загора и след година щял да стане „вишист“.
Поинтересува се от моето образование. Отговорът ми, че съм инженер по електроника не й бе ясен дали значи, че съм вишист. Потвърдих, а тя добави, че сега вишисти- бол, но ако си ветеринар, носиш и отговорност. Особено ако нещо объркаш и поразиш „стоката “/добичето/ на някой човек. Казах й съвсем искрено, че наистина е така. Май остана доволна и заръчка мъжа си да се прибират. Той се поразбуди и изфъфли намръщено:
-Предишният чорбаджия на имота ти ми бе взел садът, а на мен ми трябва. Сигурно е в бараката ти. Ама той и с други неща ме е завлякъл!
Помолих го да повтори какво точно иска да си вземе, за да съм сигурен, че съм чул правилно. Не се реших да попитам аджеба що е това „садът“- по принцип, не точно неговия. Твърде отрано щях да му се видя смотан софиянец. Той издудня още нещо, а аз му отговорих уклончиво:
– Добре, но сега искам да обядвам. Ела надвечер да си го вземеш!
Жена му го отведе да подремне, а на мен хич не ми бе до ядене, трябваше да помисля. Ако двамата с него влезехме в бараката ми и той започнеше да ровичка, каквото и да обявеше за „садът“ му, дори и няколко неща като комплект, щях само да кимам. По-лошото бе, че не бях получил ключ от бараката. А да не би пък тя да не се заключва? Изтичах до нея. Вратата не помръдваше, а бравата й бе като от „Под игото“.
Ключът би следвало да е голям, като ключ от портите на някой град, но никъде на-близо не съзрях такъв. Потиснах се при мисълта, че съседът със сигурност не би ми повярвал, че нямам ключ. Сетих се, че онзи, дето ми продаде къщата, накрая бе заявил гордо, че всяко нещо в нея било там, къ-дето да му е „най-подръка“. В кухненския шкаф държал и отвертки, понеже пантите му често се нуждаели от регулировка. Под мивката имало гаечни ключове, а в банята- водопроводен. Щял да ми ги остави тук, ако съм увеличел сумата. Проверих- сега ги нямаше, може би, за да са му пак подръка. Бе ме прецакал и за други неща. Дори и да имах телефона му, не бих му звъннал. Трябваше да се справя сам и то съвсем скоро със загадката. В известна степен би ми било от полза и да знам какво значи „садът“.
Т.е., „ключът от бараката“ бе в загадъчната за мен дума „садът“. Мислите ми се завъртяха в омагьосан кръг. Добре го бе казал навремето дядо Вазов: „Отнийде отчаяний взор помощ не види“.
-Боже, колко съм умен! – възкликнах след малко, когато се сетих, че във все още неразопакования ми багаж имаше и „Тълковен речник на българския език“ с автор известният в миналото г-н Данчов.
Как ли ми бе хрумнало изобщо да го взема? За моя изнененада, в него нямаше „садът“. Считаният за корифей наш езиковед леко ми падна в очите.
Отидох да пия кафе в селската кафе-сладкарница, по-скоро кръчма. Кафето бе ужасно. Отпивах от топлата мътилка, когато на масата ми седнаха двама местни и се позаслушах в разговора им:
– Казвах му аз на братът да не сади дилянка, ама той- не, та не!
Не бях прав за кафето. Посъбуденият ми ум реагира веднага. Може би в селото допълнението в изречението, ако е в мъжки род, си е пак с пълен член?
Брат- братът, сад-садът. Т.е., садът би могло да е съществителното сад.
Вкъщи се нахвърлих отново върху тълковния речник. Нямаше и сад, но намерих „садя“- глагол в следните тълкувания, цитирам дословно:
- Заравям в земята корен от растение, за да се развива.
- Слагам яйца под домашна птица, за да се излюпят малки; насаждам.
- Садя кокошка. Напр.: Вече не садят кокошки, всички си купуват пилета.
Тълковният речник отново не бе дал отговор на въпроса ми и ме бе „насадил на пачи яйца“. Не бях заравял в земята корени или садил кокошки. Все пак „садя“ бе някаква насока. Единствената леха в двора ми бе между клозета и бараката. Огледах се по-внимателно и от новата ми гледна точка съзрях нещо като свредел или тирбушон, широк 30 см, висок около метър, с две дръжки, подпрян на стената на клозета, срещу лехата. Това май бе проклетия „садът“.
Вече бях убеден, че трябва да се изговаря винаги с пълен член. На дръжките му висеше връв с дълъг ключ, с който отключих бараката.
Привечер с комшията влязохме там и той се зарадва като го видя. Трябвало да дълбае дълбоки дупки, за да вкорени фиданки. Отнесе го и се върна с жена си, която пък припозна в бараката ми разни свои дупчила, а той- и негови стълба, количка и джага. На мен вече не ми пукаше.
Така и така в очите им бях пришелец, балама, а може би и мошеник, поне да не ме занимават повече. Но след тараша им в бараката те отново дойдоха със салата и ракия.
Подхванаха разни истории- как на някои в селото „доматито“ им залинявало, понеже съседите им били вдигнали високи дувари. А покрай дувар виреели само лози и тикви. Намекът им бе ясен, но този път си попийнах за кураж и потвърдих, че ще построя дувара. Те се прибраха с увиснали рамене. Когато си легнах, се зачетох в книгата „Бит и душевност на нашия народ“ от Иван Хаджийски, която се оказа, че също бях взел. В нея бе описана дълбоката връзка на българина със земята и ми стана ясно защо съседите бяха против дувара- заради сянката. Мина ми наум, че той би им пречил и на визуалния им контакт с нас, което с времето се убедих, че им бе не по-маловажно. След месец ремонтът в къщата и дуварът бяха факт и се прибрах доволен в София.
Отивайки с жена ми там, което правехме рядко, все някое дърво в двора ни, в близост до съседния, бе срязано като с трион от „буря“, „скорците“ били изяли плодовете на черешата и дрянката, лозите ни до дувара бяха изсъхнали.
Дуварът вече хвърляше и сянката на съмнението в душите ни като логична причина за тези природни катаклизми. Ние, с нашите градски бит и душевност, а и като планинари, ползвахме къщата само като базов лагер за преходи по близките планини, които шеговито наричахме “нашите имоти“. Не ни се водеха съседски войни- бяхме там епизодично и дворът ни изобщо не ни бе приоритет. Когато внуците ни поотраснаха, започнахме да ги водим на село. На тях им харесваха планинските разходки, но двора- не и ние се заехме да го пооправим.
Внучката на съседите се сприятели с нашите и те тримата сякаш „събориха“ дувара, който доскоро бе пречка за отношенията ни. В книгата на Иван Хаджийски се говореше и за здравата връзка на българина с рода си. Новото поколение, за което земята бе по-скоро терен, настъпваше и дуварите отново ставаха нещо в реда на нещата, както е било някога в Жеравна, Копривщица и къде ли не. На внуците ни дуварът изобщо не им пречеше да са приятели, а и до него имаше „комшулук“- врата, през която да преминават свободно. Вметвам само, че от тяхната страна имаше резе, а от нашата- не. Т.е., те идваха при нас когато си поискат, а ние при тях- ако не са си спуснали резето.
Все пак покрай внуците отново се посближихме със съседите.
от Ния | апр. 18, 2023 | Разказите на Бого
Още преди да навърша 45 г., „се сдобих“ със зъбни протези и няколко дни бях сърдит на целия свят. Имах нужда от съчувствие и звъннах на мама, за да й съобщя „новината“. Тя се опита да ме окуражи:
– Дядо ми, бог да го прости, беше поп. На 35г. вече бе с ченета, от които все недоволстваше, но на 92г. му изникнаха нови зъби и полека-лека започна да яде с тях. Казаното от нея го чувах за първи път и ми мина през ума, че нищо чудно да бе измислила сега историята, за да ми вдъхне кураж. Тя сякаш усети това и предложи: – Я ела с колата си до нас! Днес е събота и не си на работа. Хем ще те видя, хем и ще се разведриш!
Още на вратата ме накара да се усмихна и каза в типичния си стил, че съм изглеждал като киноартист. Предложи ми обяд, но поисках само кафе. Този път не ми се скара, че ям малко, но към кафето добави тулумбичка и еклерче и ми забърка чаша с разтворими мултивитамини. Даде ми опаковката, да съм пиел по едно всяка сутрин. Донесе отнякъде своя снимка като двайсетгодишна и ме накара да я погледна внимателно, след това и нея. Казах й, че е същата, но с неизбежните за възрастта й бръчки. Тя сложи дланите върху бузите си, така че да са от челото до брадата й. Разтегна настрани кожата на лицето си и попита:
– А какво ще кажеш сега? Не съм ли пак като на снимката?
Потвърдих това и си поприказвахме още малко. По пътя към вкъщи изведнаж ми дожаля за мама. Спомних си, че когато бе млада, всички казваха за нея, че е „окомуш-жена“ и голяма оптимистка. Понякога я „взимах“ от службата й, за да се върнем заедно. Там все бе заобиколена от приятелки, на които често гледаше на кафе и те я боготворяха, както и колегите й, защото бе винаги „изтупана“, весела и с чувство за хумор. Работеше като касиерка в голям завод и явно бе и много експедитивна.
Когато плащаше заплати, някои й припомняха, че преди нея в същата стая касиерките били три, а сега тя и сама се справяла по-бързо и по-точно от тях. Веднаж директорът на завода бе влетял в стаята и й бе направил забележка, че идва на работа в 10 ч., а си тръгва в 16 ч.
Мама му бе отговорила невъзмутимо:
– Добре, тогава още утре си взимам шапката!- а той бе побързал гузно да й се извини и да излезе.
Бе ми казала: – Не са ми нужни повече от 6 ч., за да си свърша работата. Знам си цената и както видя, и директорът я знае. Според мен е по-добре да си на хората в устата, отколкото в краката!
Не си спомням някога тя да бе чакала на опашка. Заставаше отпред сякаш това е в реда на нещата и обикновено никой не протестираше. Веднаж пак бе застанала свойски начело на опашка за вестници:
– Само един в-к „Спорт“, моля!
Гражданинът, който бе наред, се бе възмутил:
– А аз да не би да чакам за кило домати, ма?
Мама бе отвърнала:
– Браво, бе, и това ми било кавалер! Въпреки че на опашката почти всички бяха мъже, те нарекоха него „нахал“ и той си бе тръгнал вбесен и без вестник.
Често се бях чудел как ли тя е успявала да сугестира хората. Това харизма ли бе или мистична дарба? В семейството ни, ако на някого потрябваше документ от институция, тя поемаше с удоволствие неприятната задача и се справяше с лекота.
Девизът й бе: „Който не ме харесва, няма вкус!“ В рода ни казваха, че съм се бил метнал на нея. А защо сега и аз да не се опитах да погледна на живота по-оптимистично, като нея?
Може би, разтягайки лицето си пред огледалото, ми бе намекнала, че всичко е въпрос на гледна точка? В момента бях на възрастта, на която е била тя тогава и бе крайно време да я последвам.
Ще разкажа случки, на които бях успял да погледна от правилната гледна точка и това ми бе помогнало не само бързо да избия новия си комплекс, че съм с ченета, но и да си повиша жизнения тонус.
Първата бе, когато за пореден ден си бях тръгнал от зъболекаря с празни уста /без нито един зъб/. Бе ми се оправдал, че зъботехниците пак не били готови с протезите ми, но му обещали, че ще му ги донесат към 16 ч. Нямаше как да отида в такъв вид на работа и реших да направя малка екскурзия на Витоша. Слязох от трамвая на Княжево и поех към Копитото. Сякаш по законите на Мърфи от едно схлупено ламаринено заведение се понесе мирис на кебапчета, който ме съблазни. Приближих се, чудейки се не само как бих ги сдъвкал, но и как да ги поръчам.
Все пак се престраших и влязох. В него една женица въртеше разни неща на скарата и ме попита какво ще желая. Не исках да вижда, че устата ми е празна и й изфъфлих през шепата си, че искам две кебапчета и една бира. И да ми ги сервира на масата отвън, понеже ще пуша. След три повтаря-ния, май бе разбрала. Когато ми ги донесе, тя застана пред масата ми с чиния в ръка, тропна с крак и заяви твърдо: – Обаче искам първо да ми платите!
Щом платих, тя я остави. Казах си, че видът ми вече е неблагонадежден дори и в подобни заведения, но после прихнах и така и не хапнах нищо. Вечерта се прибрах с ченета и разказах случката на жена ми. Тя се разсмя и каза, че новите ми зъби още не били оцветени от никотин и трябвало да се усмихвам повече, докато не пожълтеели и те. Жалко, че не били по-едри, харесвала такива мъже.
Втората бе, когато с приятелска компания отидохме в хижа „Скакавица“ в Рила. Бе се оказало, че там можем да си вземем душ.
Не бях очаквал това и не си носех гащи за след банята. Жена ми каза, че си била взела два чифта и ми даде единия- бяха черни, силно изрязани и с дантелки.
Късно вечерта всички налягахме. Бе топло и заспах гол, без ченета и само с гащичките.
През нощта ми се допика и тръгнах към края на дългия тесен коридор, където би следвало да е тоалетната. Срещу мен се зададе млада жена, която, като ме видя, се спря нерешително. Усмихнах й се широко и я подканих да премине и дори се пошегу-вах: -Спокойно, не хапя! Тя се бе шмугнала уплашено между мен и стената, с гръб към мен. В тоалетната имаше огледало. От него ме гледаше оплешивяващ мъж, само по дамски гащички с дантелки. Ухилих се при вида му и му направих жест с палец- демек, хубава смешка. Онзи- също и нещата се подредиха в сънената ми глава.
Прибрах се в стаята, без дори да съм пикал и се стисках до сутринта. Отначало се разстроих от вида ми в огледалото, но после ме досмеша, че с беззъбата ми усмивка, а и с дамските гащички е било излишно да казвам на мацката:
-Спокойно, не хапя!
На сутринта поехме към Езерата. По пътя я зърнах в една друга група и й помахах с ръка. Отначало не сещаше кой съм, но скоро отвърна на поздрава ми. След това взе да разказва нещо на компанията си и повечето от тях се заобръщаха към нас, заливайки се от смях. Явно снощи не й се бях видял чак толкова страшен. Съвсем се успокоих, имайки предвид и че според психолозите нощем хората често изпитваме необоснован страх, идващ не от рационалното ни, а от подсъзнанието ни, целящо най-вече да ни понаплаши, за да сме нащрек през целия следващ ден.
Третата случка бе когато наши приятели бяха дошли на гости във вилата ни в едно казанлъшко село. Още рано на следващата сутрин бяха станали, направили кафе и ни чакаха на терасата. Дори бяха купили и закуски от баничарницата до нас. Пушех с тях, когато и жена ми се появи. Сигурно я е било много срам, че като домакиня не бе рипнала първа и взе да им се оправдава:
– -Снощи, преди да си легна, си сипах чаша вода и я сложих върху раклата в стаята ни, която е между ъгловите ни легла. Добре знаете, че „моичкият“ вече спеше. Хъркаше силно, но доста неравномерно и на моменти внезапно спира-ше да диша, сякаш бе предал богу дух. Чак след доста ръчкания от мен си поемаше въздух. Дишането му след алкохол винаги е било подобно, но толкова страх досега не бях брала. В София вече спим в отделни стаи и не го чувам, а тук нощите са толкова тъмни! Откога го моля да купи едно фенерче, с което да му светвам, вместо да го ръгам. Дано си даде сметка, че е жив само благодарение на героичните ми среднощни действия! Гостенката каза, че и нейничкят снощи бил хъркал и добави: – Такъв ни е бил късмета!, а жена ми възрази:
– Все пак чуй какво стана после! Когато той поутихна, усетих, че от страх май се бях обезводнила. Надигнах чашата с вода и отпих голям гълток, но веднага я изпуснах. Докато аз съм го ръчкала, междувременно той някакси е бил сложил в нея зъбните си протези! Доповръща ми се, но докато намеря легена, вече ми бе минало. Заспала съм чак по първи петли, които тук са толкова гласовити, че сигурно са ви събудили още по тъмно. Довечера обаче ще си сипя в малко шишенце вода и ще го скрия в кревата си. Вече- никакви чаши.
Гостите ни бяха много близки, иначе жена ми не би си позволила подобен разказ. Цял час и четиримата не спирахме да се смеем. Май бях заразил вече и жена ми да гледа на нещата откъм правилната гледна точка. Все пак тя малко бе попрекалила с хиперболата. Едва ли докато ме е ръчкала съм бил сложил протезите си в чашата- по-вероятно е да е станало в някоя пауза между тях.
Четвъртата случка: Бяхме на гости на наши доста замогнали се приятели и домакинът обяви, че ще приготви лично „Фон-дю“ пред нас. Запали огън под нещо като луксозна купа. Гледаше часовника си, за да види кога да сложи в нея разни неща, които именоваше на френски и гарнираше с исторически справки за произхода им. След „първото сиренце“ жена ми размаха ръка пред носа си, в смисъл:
– „Нещо ми мирише“.
Настъпих я в смисъл:-
Не ме излагай, ще потърпиш!
Започна процесът на разбъркване, а накрая и на изстиване на Фондюто. След малко домакините обявиха, че ястието е готово. Да сме набучели на вилицата си залче хляб, да сме го топнели и да сме го поднесели бавно към устата си, за да му се насладим. Спазих указанията и побързах да „се възторгна“, но ченетата ми се бяха залепили сякаш с лепилото “Loctite”. Другите вече бяха изразили възхищението си, а аз безпомощно погледнах към жена ми, която би трябвало да ни отсрами. Тя обаче май се мъчеше да не повърне и само вдигна палец.
Бе добра идея и направих същото, след което слязох до банята на дол-ния етаж. С топла вода успях да разлепя протезите си. Някой нетърпеливо взе да чука на вратата- бе жена ми. Когато се върнахме, и ние похвалихме Фондюто. Тя добави лукаво, че било „доста засищащо“, което едва ли би хванало д-киш за дълго, но вече бях предприел далеч по-далновидни действия.
Телефонът ми звънна. Включих на високоговорител и всички чуха, че дъщеря ни моли, ако може, да гледаме дечицата й, щяла да ги доведе след час.
Жена ми я подбра: „ -То така не става, маме, трябва да ни предупреждавате още предишния ден. Ето, в момента сме на гости и ..“
Притесних се, че в залисията ми не я бях посветил в моята конспирация, но я настъпих и тя ме разбра: „- Добре, мами, щом се налага, с баща ти ще вземем веднага едно такси и скоро ще си бъдем вкъщи“. Побързах да прекъсна разговора и взех да се извинявам, че ще тръгваме, няма как, нали ги знаете децата- все в последния момент….След което двамата, като добре смазана семейна машина благодарихме за поканата и специално за прекрасното ястие. Домакините ни сипаха в едно съдче от Фон-дюто за вкъщи, за да сме си доядели, а и внуците ни да го опитали.
Съдчето още си стои на балкона ни, за да ми напомня, че когато и на мен, както на прадядо ми поп, изникнат нови зъби, няма да залепват и след Фондю.
от Ния | мар. 16, 2023 | Разказите на Бого
Жена ми отдавна ми бе признала, че може би поради кармична или звездна причина /Козирог с аксендент Стрелец/, приготвянето на багаж винаги я изнервяло. Бих добавил, че във фобията й имаше и някои земни закономерности:
-Бе само ако ще пътуваме с кола;
-Бе еднопосочна- само преди тръгване /на връщане тя не се шашкаше/;
-Бе право пропорционална на предстоящия път, броя пътници в колата и на евентуалните ни нощувки.
Конкретен пример: Ще пътуваме с колата на 30-на километра, само двамата, ще преспим във вилата на наши приятели и на следващия ден ще се върнем.
Тя става още в 7 ч. Правя кафе и я каня- нямало за кога. Вратите на гардероби, ракли и шкафове в стаята й започват да се трескат и скърцат. Извиква ме там да съм ги оправел. Ама и чекмеджетата.
Отпивам гълток от кафето и се появявам с отвертка, чук, пила, масльонка и усмивка. Оправям което не се затваря или отваря и смазвам всичко, което скърца. В момента тя държи някаква своя дрешка /така нарича по-евтинките/ и я гледа нерешително.
Питам я дружелюбно какво държи, за да й съдействам поне духовно, а тя леко се стряска:
-А, това ли? Едно „боди“, което бях купила преди около година от „Втор употреба“. Забутала съм го тук и после съвсем съм забравила за него!
Понечвам да й кажа, че не му е сега времето да се чудим кога и защо сме купили разни неща, да се концентрира само в приготвянето на багажа си. Късно е. Тя вече е започнала да го облича. Застава пред голямото ни огледало в коридора:
– Как ти изглеждам?
В погледа й има толкова надежда, че изпускам отвертката:
-Господи, направо перфектно!
-А не ми ли прави задника сплескан? Донеси ми и настолното огледало!
Държи го зад главата си и се опитва да добие двуизмерна /2D/ представа в посока „Север-Юг“.
Което значи, че имам на разположение 5 минутки, в които тя ще е между огледалата.
Използвам ги, за да вляза в стаята й, да потърся още позабравени нейни дрешки в гардероба й и да ги скрия в онази негова част, наречена от самата нея: „Разни“.
Там тя само слага и не вади, с изключение на пролетното почистване. Доволен от „профилактиката“, се връщам и я оглеждам „3D“. Старая се да правя това с поглед на добронамерен хищник:
-Ама пък това боди така ти е лепнало! Сякаш е направено точно за теб!
-Ох, дори не съм го изпрала! Да знаеш, дрехите от „Втора употреба“ трябва да се изпират веднага! Иначе кой знае чии бацили ще прихванеш! Ей сега, само набързо ще го тръкна, не бива да го оставям в гардероба ми пак непрано!
Дали пък да не си допия кафето и да изпуша цигара в кухнята?
Сядам там, запалвам и започвам да се ослушвам. Дърпам дима като за последно, целият съм в слух.
В момента май „тръква“ бодито в банята…… а сега май отива да го простре. Загасвам цигарата, но тя още дими, когато жена ми влита в кухнята:
-Не му е сега времето да пушиш! Започвай да си приготвяш багажа!
-Ей-сега, ще го спретна само за минутка!
-Да, бе, то така се приготвя багаж- за минутка! И събери проклетите си чукала от стаята ми, че се спъвам! Аз ще подредя своя багаж, а твоя накрая ще го прегледам! Вземи си само най-необходимото! Писнало ми е да влачим излишни неща и като ги върнем да ги препирам!
-А защо ги препираш, като не са обличани?
-Не мога да ги оставя просто по местата им- те ще миришат на багаж!
Не разбирам защо тя винаги смесва приготвянето на багажа с чистка и ревизия на гардероба си.
И още нещо- ако не се оглеждаше отвреме-навреме, за да види какво още се моткам, нямаше ли вече да е готова?
Влизам в стаята й, готов да съдействам. Тя е в диалог със себе си:
-Да ме пита човек защо това все още не съм го изхвърлила!. Но пък може и да ми свърши работа през есента? Не, с костюмчетата ще се занимая друг път! Но защо пък не още сега? А бе я така и така съм отворила гардероба…..
Някои нейни дрехи отиват в чувала, грижливо надписан от нея „Парцалки“. По-късно част от тях отиват в раздела „Разни“ в гардероба й.
Всяко нейно действие се предхожда от проба, която не би била толкова „прибързана“, ако не съм й бил „висял над главата“. При едно мое появяване тя ми нарежда:
– Помисли кои твои неща вече няма да носиш! Някои ще дадем на брат ми!
Към 9,20 часа стаята й е като след обир. По пода има купчини дрехи и тя ходи между тях като щъркел.
В средата има леген с вода, препарат и домакинска гъба. Към 9,50 гардероба й /без раздела „Разни“/ е измит и започва най-трудната й част- подреждането му, ама без проба.
Легенът вече е ненужен, но си остава там. Тя го прескача гразиозно и дори бих казал- незлобливо, ако не гледаше така сърдито.
Влизам в стаята й тъкмо когато се чуди с какво да продължи. Оставям един голям празен сак, забърсан и с пораздвижени ципове лично от мен, нервакът.
Тя се усеща какво й намеквам и започва да подрежда в сака багажа си.
Казвам й:- Браво, миличка, страхотна си, днес свърши невероятна работа! Въздухът тук вече е друг! Знам, че ще последва някоя от любимите й сентенции и се опитвам да позная коя ще предпочете днес:
- „Всяко нещо трябва да се пипне от грижовна човешка ръчичка“
- „Ако всеки ден правим по нещо дори и малко за апартамента ни“…. ;
- „Хората си подреждат редовно домовете, а ние- само от дъжд на вятър“
Бях заложил на №1, но не познах- бяха 1,2 и 3.
Тя преглежда моя сак и чувалите ми “Парцалки“ и „За брат й“. Премества някои неща от единия в другия и иска да изхвърля чувалите ни „Парцалки“.
Полива цветята, избърсва прахта, вади от хладилника някои неща и ги слага в торбичка заедно с боклука от кухнята. Забърсва „набързо“ и хладилника отвътре.
Преди да излезем, жена ми обхожда с критичен поглед апартамента. Донамества столовете, поставя всички постелки и чердженца строго успоредно. Взира се в бюрото ми, което изпреварващо бях подредил.
Ама защо върху не-го имало листа и химикалки, след като имало и чекмеджета за тази цел?
Сигурен съм каква е причината да държи на перфектния ред в апартамента ни при напускането му.
Тя определено не иска да се изложим пред евентуалните крадци и те да си помислят, че тук живеят мърлячи. „Какво ще си кажат хората?“- това винаги я тревожи. Към 11 ч. потегляме.
В края на лятото, една вечер решаваме, че имаме нужда от заслужена едно-седмична почивка, във вилата ни в Казанлъшко, на 180 километра.
Планирахме заминаването ни за след 2 дни. Преди да заспя, се разтревожих: Според примера, за 30 километра и една нощувка, приготвянето на багажа ни бе отне-ло около 4 часа. Чисто математически погледнато, за 180 клм. и 7 дни биха би-ли необходими: 7 нощувки х 180:30 клм. х 4 часа=7х6х4=168 часа= една седми-ца.
Ужас!
В деня преди пътуването не отидох на работа. Освен основно почистване на апартамента /и заради крадците/, подредих гардероба й, а и своя. Грижовната ми човешка ръчичка опипа всичко. Приготвих багажа ни в два големи сака. Предвидих слънчево, дъждовно време, плаж, ранички за екскурзийки, книжки, карти, кръстословици, химикалки, шапки. Почистих хладилника, а саксиите натопих в легени, от които да пият водица цяла седмица. Дори ме хвана яд, че ще трябва да напуснем такъв изряден апартамент.
Когато жена ми си дойде вечерта, притоплих донесените от мен от близката пицария пици и ги сервирах. С което махнах едно „гайле“ от главата й. След като се нахранихме, тя заби угрижен поглед в тавана:
-Утре трябва да си оправим багажа, което още отсега ме съсипва!
-Виж, подредил съм и излъскал всичко. Дори и гардеробите. Приготвил съм багажите – и моя, и твоя! Ще добавиш само необходимата ти козметика!
-Ох, не знам, сега съм много уморена. Дано е така, благодаря ти!
-Утре ставаме, пием кафе, скачаме в колата и тръгваме. Довери ми се напълно и ми повярвай, че съм се справил добре, като хората. А сега си лягам.
На сутринта не я пуснах по стаите, докато не си изпие кафето. Карах я да ме пита каквото иска за приготвения багаж. Въпросите й отначало бяха: – А това взел ли си?, после: – А за това не си се сетил, нали?, а накрая: – Ама и това ли си взел?
Отговарях утвърдително, а тя не вярваше на ушите си. С моя помощ жена ми накрая взе храброто решение да се впусне в тази авантюра без да мисли повече. Мина по стаите. Ако щете ми вярвайте, но нямаше никакви забележки.
Още в 9,30 бяхме в колата- наш семеен рекорд. Аз бях оценен, а тя- спокойна и след малко заспа. Шосето се провираше между две планини.
Наляво и надясно- гледки. Средна гора се бе сгушила близо до Стара планина, както и жена ми до мен.
За пръв път шофирах с удоволствие. Бях помогнал на жена си във фобията й да приготвя багаж и бях горд. А защо досега не се бях сещал за това? Обещах си на следващия ден да си изрежа ноктите пред нея. Тя знаеше, че това пък бе моята фобия. С изрязани нокти винаги досега бях изпитвал някакъв странен гъдел и дискомфорт. Дни наред след това нервничех при докосване на каквото и да е, но се надявах този път да не бъде така.
Тя заспа, а аз си запях наум хубави италиански песнички от нашата младост. След половин час- вече и на глас. Тя скоро поде с мен песента, изпълнявана на времето от дуета „Уес и Дори Геци“, която някога с нея дори бяхме обявили за наш семеен химн: “Un corpo e un anima” – „Едно тяло и една душа“.Тогава любимата ни смешка бе, че в песента тя е тялото, а аз- душата.
Цялата седмица си прекарахме чудесно. Екскурзии в двете планини, с ранички, свободни, сред природата, а на вилата си не обръщахме никакво внимание- ако иска, да си се чисти сама или пък да си стяга багажа, на нас ни бе все едно.
След този случай за жена ми приготвянето на багаж вече не бе нито фобия, нито гайле, нито дерт. Участваше в това съвсем експедитивно, а за мен пък изрязването на нокти не бе събитие, от което да се плаша. Преди това си бях изрязвал ноктите на ръцете в единия месец, а в следващия- на краката. Вършех вече и двете веднаж седмично, бих казал- дори със садистично удоволствие.
Изглежда, за да разбереш чужда фобия, и ти трябва да страдаш от някоя. Така сме направени хората- с всякакви чудати кусури, фобии и всеки от нас си е поне малко откачалка на някаква тема.
И двамата с нея бяхме твърдо убедени, че много по-лесно е, ако някой близък те подкрепя в опитите ти да ги преодолееш. За сам човек това е доста по-трудно, склонен е дори да си ги харесва, нещо като вариант на „Стокхолмския синдром“, при който жертвата се привързвала към своя мъчител. Бяхме изпреварили момента, в който аз бих се при-вързал към ноктите си, а тя- към приготвянето на багаж.
от Ния | фев. 21, 2023 | Разказите на Бого
Преди 20-на години, на старта на Здравната реформа, нас, гражданите, ни призоваха да си изберем личен лекар. Бях много зает и натоварих жена си с тази задача. Щом се пенсионирах, ме загложди съвестта, че се бях отнесъл лековато към свое изконно гражданско право.
Болшинството ми връстници се бяха активизирали на всякакви обществени теми, а аз все още считах това за рисковано занимание, въпреки че като бивш адвокат не би трябвало да се опасявам, че някой ще ме преметне лесно. Реших да проверя лично личния ни лекар.
Още Сталин бил казал, че проверката е висша форма на доверие, съвременното Zero-trust.
Както и да го увъртаме или скриваме зад термини, е ясно, че проверката си е недоверие.
Името на личния ни лекар висеше отколе до Здравноосигурителните ни книжки на таблото ни „Разни“- д-р Каменов.
С жена ми не го бяхме посещавали и не го бяхме видяли що за стока е при някое наше заболяване. Започнах с преглед на текущото положение в Здравеопазването ни. В Гугъл се информирах, че Джипито бил първото стъпало в тази система. Той насочвал /бях си помислил – като Джипиес/ при нужда пациентите си към специалисти в МБАЛ /Многопрофилна Болница за Активно Лечение/, ако не можел да ги оправи в своя ДКЦ /ДиагностичноКонсултативен Център/, заместващ поликлиниките, в които, когато бях млад, старците носеха неща за изследване и си мереха кръвното.
Националната ЗдравноОсигурителна Каса /НЗОК/ плащала на МБАЛ за извършените дейности върху теб. Според мен, при безплатото здравеопазване, което бяхме отхвърлили като неефективно, е било все тая, но сега, при месечните ни вноски за Здравни Осигуровки, излизаше, че ще сме даже на далавера, ако често ходим с направление в МБАЛ.
Спрях да чета и се замислих за термина Личен лекар. Напуши ме смях при мисълта, че навремето за най-хубавата мома в селото са казвали, че е Лична мома. Може пък и д-р Каменов да бе най-хубавият в нашия ДКЦ, хи-хи, и вечерта заспах поразвеселен.
На следващия ден бях напълно сериозен и се размислих. Според мен, Личният ти лекар би трябвало да познава донякъде и родословното ти дърво- аномалиите и наследствените обременености в него.
Нищо чудно, ако в свръхтехнологичния 21 век, в базата му данни имаше и информация за прабаба ми Пана, известна в квартала ни с това, че била пристрастена към цигарите и че до-като е пиела юзчета с ракия, е управлявала два магазина. Това всичкото, докато прадядо ми Димитър е пасял стадото им крави. Той пък бил абсолютен въздържател. В квартала хората наричали рода ни Панините, а не Димитровите.
Държех да бъда при лекаря с час, което би дало възможност спокойно да се опознаем. Искаше ми се да му споделя наблюдението си, че аз се бях метнал на прабаба Пана, с всичките й пороци, а брат ми- на прадядо Димитър и неговата пуританщина и да поумуваме малко заедно.
Съзнавах, че това бе прекалено максималистичен вариант, но със сигурност би означавало и най-важното за мен- че докторът е човечен и общителен и шестицата щеше да му е в кърпа вързана. Бях приготвил и черноглед вариант- ако той се отнесеше нехайно и грубо, щях да се разпенявя:
-Докторе, от утре се считайте за уволнен като мой личен лекар! Дайте ми веднага цялото ми „досие“! Аз съм бивш адвокат и много добре познавам закона. Не Ви съветвам да се будалкате с мен, досега никой не е успявал!
В междинните варианти предвиждах, ако нещо не ми допаднеше в поведението му или в това на сестрата, да ги поставям веднага на място.
Записването на час при Джипито ставаше чрез портала „Супердок“. Първият свободен бе за след 25 дни, което ми се видя ясен знак, че е доста кадърен и потвърдих. Ден преди прегледа, от Супердок ми напомниха с SMS. За мен бе излишно, но явно Здравната ни система вече бе стъпила здраво на краката си.
Във въпросния ден тръгнах към близкия ДКЦ, решен да проведа теста бавно и методично. По пътя доуточнявах дребни детайли- крачките ми, когато влизам при него, тембър на гласа, израз на лицето ми, тип усмивка и пр. На масата на лекаря имаше голяма табелка: „Потребителска такса-2,90 лв.“ Сестрата ми я посочи с очи като мигачи. Сподавих въпроса си: „ -Ама нали Здравната каса…“ Платих като поп, а не като адвокат.
Тя седна зад компютъра, вторачи се в екрана и взе да ме разпитва за ЕГН, име, фамилия, пол, националност, гражданство, хронични заболявания и пр.
За да се държа „на положение“, я попитах незлобливо: – Извинете, но аз съм ваш пациент от 20 години и три месеца и тези неща би трябвало да ги имате в базата ви данни.
Тя отвърна леко ядосано:
– Дадоха ни нов софтуер и трябвало да качим отново цялата база данни.
Подметнах й, за да се поотпусне:
- И за пола ми ли трябва да Ви отговоря?
- Такъв е формулярът, господине!
Лекарят, вместо да слуша напрегнато отговорите ми и да си води записки, загледа ноктите си така, сякаш жена ми току-що му бе направила забележка, че също като моите не са съвсем чисти и че тя хич не харесва такива мъже.
Телефонът му звънна. Очаквах: „Не мога да говоря. В момента имам пациент“, но той се разбърбори. Имах чувството, че дори не позволяваше на обадилия се да се измъкне току-така.
Сестрата не спираше с въпросите си към мен. Отвреме-навреме питаше и него- това в тази графа ли да тури или в следващата. И той не бе наясно и й отговаряше: „Не, не тук, а по-долу /по-горе/“ или: „Абе все едно- майната им“, след което ме стрелкаше за кратко с укорителен поглед, сякаш аз бях авторът на тази тъпа кръстословица. С негова помощ тя за някакви си 12 минути нанесе всичко в графите на екрана. Понякога обелваше нагоре очи и явно прилагаше метода „Онче-бонче“. По едно време изпуфка и натисна яко „Ентер“.
Каменов приключи „набързо“ разговора си и ме попита: – Вие за какво сте?, което ми напомни за стиха на Смирненски: „Аз не зная за какво съм на тоз свят роден…“, но не продължих стиха гласно, а само смутолевих любезно:
-Ами аз….просто да се запознаем, нали съм ваш отдавнашен пациент….
-По закон имате право на безплатен профилактичен преглед веднаж годишно. Сега ще Ви направим кардиограма.
Посочи леглото и попита сестрата иска ли кафе. Излезе още преди да бе чул смешката ми, че и аз искам, а и репликата ми: – Ама какво му е безплатното на прегледа, след като „сестра ти“ ми взе 2,90 лв. още от вратата?
Бях замислил това като деликатна покана да „стопим ледовете“. Сестрата ме накачули с електроди и взе да ръчка кардиографа. Нещо май не се получаваше и тя често казваше: „Тцъ-тцъ-цъ“. По едно време въздъхна: „Най-сетне!“, но не разбрах за кое точно се отнасяше- за апарата или за лекаря, който току-що бе нахлул с две кафета.
Кардиографът взе да бълва хартия. Сестрата обра електродите от мен като от елха и седна да си изпие кафето.
Бе удобен момент да намекна, че не съм балък, като кажа и че по закон веднаж годишно ми се полагат и изследвания за кръв и урина и за „окултни кръвоизливи“ в изпражненията ми, както пишеше в Гугъл. Както и да попитам какво ли пък е това, защото ме плашеше. След което от дума на дума да стигнем и до наследствената ми обремененост от прабаба ми Пана.
Реших да ги изчакам да си изпият спокойно кафето, но скоро взех да имам чувството, че май щеше да се получи същото, както когато бях адвокат.
Съдията винаги отлагаше делото поради нередовно призован свидетел или отсъствие на ищеца или „нещеца“; още преди да се стигнеше до дълго подготвената от мен бляскава пледоария. Точно така стана и сега. Джипито сгъна кардиограмата и нареди на сестрата да я сложи в папка.
Тя се затюхка: Папка- папка- къде са папките- а, да, бе, ето ги!
Затърси маркер: – Маркер, маркер- къде съм ги дянала пък тях- а, ето ги!
Тъкмо да запише нещо с него, скрийнсейвърът на екрана реши да се изгъбарка с нея. Тя не бе от онези, дето питат за щяло и за нещяло шефа си и съживи сама екрана- май с лакът- и започна да си повтаря за всеки случай номера на досието ми- 565-397. Аз самият все още го помня, също за всеки случай.
Според мен, бе дошло време лекарят да докаже, че слушалките на врата му не са само декоративни и да ме преслуша с тях. Той сякаш се стресна от мислите ми и ме накара да вдигна блузата си.
В старата ни поликлиника възрастният доктор дълго бе почуквал по гърдите ми и ме бе карал да дишам дълбоко или пък да не дишам. Може би бе недочувал, но този доктор чу веднага каквото го интересуваше, а аз зачаках напрегнато заключението му и то не закъсня:
– Ама кафето от автомата долу нещо са го преебали!
Сестрата поде темата. Не можех да се включа, понеже не бях пил от това кафе. Стана ми обидно, че за тях бях само графа в базата данни и тук май вече бях излишен. Тъкмо отварях уста да се изкажа, докторът се взря дълго в часовника си, сякаш го бе купил току-що и накрая изрече с глас на Цар-Освободител:
-Свободен сте!
-Извинете, но Вие не казахте нищо относно здравето ми.
-А Вие не се оплакахте от нищо.- След малко отегчено добави:
-Кардиограмата Ви е наред, предвид възрастта Ви.
-А колко ми е кръвното?
-Във файла Ви всичко го има. И то е горе-долу в норма.
-Ъ-ъъ- Според вас, какво би било най-полезно да направя за себе си?
-Да дойдете пак след една година.
Изхъмках нещо като „довиждане“ и се изсулих навън. Отначало чувствата ми бяха като в сцена с буря и гръмотевици в хорър-филм.
За пореден не бях казал на когото трябва каквото и когато трябва. Поуспокоих се, че поне вече знам как изглежда личния ми лекар. Полека-лека взех да обръщам повече внимание на природата.
Птичките по дърветата си се кикотеха без да им пука за Здравната система. Добре че не бяха чули мислите ми отпреди малко- не бяха за пред тях. Слънцето се показа от облаците, за да напомни, че дърветата вече са напъпили, както и крачещите цветни минижупчета между тях.
Видя ми се неуместно да мисля негативно. Пред пролетта и боговете трябваше или да замълчат, или да си говорят само приятни неща.
В България е бъкано от природни красоти, включително и хубави жени. Може би и ние, българите, трябва да поживеем някъде без тези екстри, за да си подредим по-добре живота, ама пък това що за живот щеше да е?
Реших да перифразирам мотото на шопа:- „Оти да се косим напролет, като ке ми мине?“ Примирено си обобщих, че и лекарят, и аз, просто си бяхме пазели спокойствието, т.е, според Алеко Константинов, сме били маскари.
Джипи-тестът ми бе завършил с Реми. След бурята в чашата ми, водата бе наполовина. Оставих я сама да реши дали бе наполовина пълна или наполовина празна.
Пак бях проявил старата си слабост- преди всяко нещо да имам нереалистични очаквания.
Животът е такъв, какъвто е, а не какъвто го искаме. А ние сме не каквито искаме, а каквито сме наистина. Все пак бе по-добре да си мечтаем, отколкото да мрънкаме. Днес бях свършил добра работа.
Последни коментари