Емоции с кучета

Емоции с кучета

 

Едни наши познати се бяха обадили на жена ми да я помолят да гледаме кучето им Мечо докато са на екскурзия в Гърция. Тя все още работеше и попита мен, като пенсионер, дали ще поема тази грижа. Знаела добре, че не си падам по домашни любимци, но да съм помислел.

Ставало въпрос за периода 17-25 този месец, а в момента бе 10-ти. По принцип, ако някой ме попита дали днес съм навит да свърша нещо, обмислям доста по-трезво отговора си, но за някога си, в бъдещето, с лека ръка приемам всякакви ангажименти. Отговорих й веднага, че няма проблем.

Датата 17-ти взе да наближава и си спомних как преди години на жена ми й бе предложено куче, чистокръвен пинчер, още бебе, почти без пари.

Вечерта тя ни бе съобщила това и децата ни, около 10-годишни, бяха изпаднаха във възторг. Бях възразил, че ако живеехме в къща с  двор, бих приел, но не е честно животинчето да стои по цял ден в апартамента ни и да чака да бъде изведено навън.

Тримата скочиха веднага- те щели да вършат това. Жена ми накара децата да обещаят, че ще го разхождат сутрин и вечер, а те, подобно на мен, понеже ставаше въпрос за някога си, приеха. Цяла седмица упорствах, но накрая взехме кученцето- момиче с името Дара, от породата „сърнист пинчер“. Обикновено са с цвят на сърна, но нашето бе чисто черно, ако изключим корема му и пръстите на  краката.

Бяха ни предупредили, че първата ни работа ще е да я възпитаме. Приготвихме й един леген, постлан с одеялце и й обяснихме, че трябва да спи в него.

За два дни ентусиазмът на децата ни се изпари и те спряха да я извеждат. Гонеха я и от стаите си, за да не им лае и да не скача по тях.

Аз, като човек, на когото тя бе натрапена въпреки несъгласието му, също пасувах. Цялата тежест по разхождането на кучето пое жена ми. Тя ни изнесе дълга лекция как всяко живо същество се нуждаело от движение на чист въздух. Щяла да ни докаже, че вследствие на това то ще започне да ни се отблагодарява със съответното послушание.

Но дори и тя още на третия месец каза, че Дара изглежда е кармично обременена. По време на разходките им лаела по всички кучета, особено по-едрите.

Дори и да не й обърнели внимание, ги гонела, докато не й заръмжели. Тогава скоквала с калните си лапи в прегръдките на жена ми.  От там, вече в безопасност, започвала тържествуващо да им показва среден пръст с предните си лапи.

Дара не се поддаваше на никакво възпитание. Нито веднаж не спа в легена си. Остана докрай вярна на принципа си, че е тъпо да акаш по време на разходка, вместо да свършиш това още вкъщи и навън само да се кефиш.

Децата всеки ден откриваха на ново място нейно „ако“ и взеха да наричат породата й „серящ пинчер“. Казах на жена ми и моята теория, която бе по-конкретна: „Дара е резултат на кръвосмешение между сатаната и дявола и ако остане дълго тук, ще обремени кармично и нас“.

Характерът й бе в унисон с черния й цвят и теорията ми. В потвърждение ще добавя и как тя се справяше като куче-пазач. Ако се прибираше някой от нас или ни идваха гости, се скъсваше да лае, но ако пред вратата ни се дочуеше шум, бързаше да се мушне пред някой креват и да се направи на умряла лисица.

Според черната й главица порядъчното куче лае само стопаните си, понеже ги познава и се крие от външни хора, които може и да са опасни.

Отначало се притеснявахме много дали не лае непрекъснато и в наше отсъствие. Питахме съседите, а те все отговаряха, че напротив, точно тогава у нас било необичайно тихо.

Скоро разбрахме и причината. Оставайки сама, тя ни отмъщаваше, късайки тапетите и изяждайки части от килимите ни. Накрая и жена ми се предаде и обяви, че предишната стопанка на Дара я молела да й я върне, понеже сестрата на Дара била починала внезапно, а тя не можела без куче.

Този път семейството ни бе единно и тържествено закарахме Дара в родния й квартал Симеоново. Там тя зарадвано прекоси големия двор, скочи в къщата и не гъкна. Боже, колко съм бил прав, че куче в апартамент си е като на гол тумбак пищови!

Тези спомени ме нападнаха, когато наближи датата 17-ти. Първото, върху което се замислих бе, че ще гледам куче с името Мечо и то сигурно ще да е голямо. На онова дребно пинчерче преди години му бяхме слагали каишка, а на този „дзвер“, ако му сложех накриво намордника, можех ли да разчитам, че няма да изпохапе гражданите и най-вече мен?

Накарах жена ми да попита каква порода е тоя Мечо.  Тя звънна по телефона и ми предаде, че било порода Йоркширски териер. В деня преди да „настъпи периода на териера“ в живота  ми, проверих в Гугъл и останах очарован. Йоркширският териер бил малко куче с много добър нрав, достигащо до 20 см. височина и тегло до 3,2 кг.

На следващата сутрин приех кучето и с него веднага се харесахме. И как няма да не е така, като аз наближавах 70, а той бе на 12 кучешки години?

Мечо изпрати без никакви сцени доскорошния си стопанин и си легна кротко на килимчето на пода до мен. Цялото му поведение бе в смисъл:- „Ти си цъкай спокойно на лаптопа, имаш още много време“.

На вечерната разходка се изака така деликатно в един храст, че и агенти от ХЕИ да ни преследваха, нямаше да ми направят забележка. Определено бе и естет- изпика се само върху чисти автомобилни гуми, по възможност високи, като на джип.

Чак след задълженията си той взе да се интересува от кучетата, вървящи срещу нас. Ако усетеше, че бяха мъжкари, бързаше да ги отмине, след което правеше същите риещи движения със задните крачета както след акане.

Ако обаче бяха женски, им обръщаше подобаващо внимание и започваше да танцува радостно около тях. Въпреки че Мечо ми бе „батко“ /7х12 =84/, явно не бе загубил интерес към жените и реших, че ми дава пример да се поотпусна и аз, какво като съм женен.

Доскоро не бях осъзнавал колко много хора разхождат кучета и че това е удобен повод за социални контакти. След като се прибрахме, той се наяде, напи с вода и легна в креватчето си до моето легло. Когато жена ми си дойде, не я залая, а й изръмжа, просто за авторитет.

Замислих се какъв неочакван приятел си бях намерил, при това със сходен характер. Заспивайки, ми дойде наум, че ако сега се водеше „войната на розите“ между Йорк/шир/ и Ланкастър, бих се записал веднага като доброволец на страната на Йорк.

На сутринта Мечо ме изчака спокойно да си изпия кафето с няколко цигари и чак тогава застана мълчаливо пред вратата. Разбирам от намеци, а и самият аз бързах, защото снощи си бях набелязал три дами с женски кучета /съобразявайки се и с неговия вкус/, на които да наблегнем в следващите дни.

С първата започнахме някакъв любезен, но доста вял разговор. През това време кучката й, може би защото бе по-едра, се въртеше непохватно пред танцуващия неспирно около нея Мечо и накрая загледа безпомощно господарката си, демек, да си тръгват.

Тя счете това за леко невъзпитано и я оправда:

– Тя моята е много срамежлива, а вашият е толкова напорист!

Бях си помислил леко ядосано:

– А моят Мечо дори не бе посегнал на старата ти мома! Макар и да е на възраст, той е мъж и недей да очакваш от него да стои като паметник пред твоята!

След малко зърнах втората и го задърпах натам. Този път ролите бяха разменени. Кучката бе по-активна и бих казал, не криеше похотливите си намерения. Мечо, като всеки от нашето поколение, предпочиташе първо да опознае добре партньорката си, преди да пристъпи към необмислени действия, за които после може и да съжалява. Така и не срещна разбиране от оная и скоро ме задърпа да си ходим.

Стопанката й каза гордо: – Моята е много палава и обича да си играе. А вашият колко е годишен? Отговорих й съвсем честно и веднага съжалих: – Ами като мен е- около 70.

-А, ясно защо не му се играе!  – След което двете се фръцнаха и отпрашиха, а на мен тъкмо пък ми се бе доиграло.

Третата дама се оказа голям темерут и въпреки че кучетата ни се харесаха, а аз се опитвах да я позаговоря на тема кучета, тя мълчеше като пукел. Сега пък аз задърпах Мечо към дома ни. Стана ми съвестно, че му бях прекъснал флирта, но той може би бе преценил, че не бива да се караме заради жени, а и че няма за кога да ми вдига скандали.

В следващите дни все нещо не ни допадаше в партньорките ни. Не знам за него, но аз бях навъртял социални контакти колкото за цяла година.

На петия ден „и на нашата улица изгря слънце“. Срещнахме една съседка от входа ни, която ми бе симпатична. Този път не само се поздравихме, но и се заприказвахме, а и кучетата ни веднага се харесаха. Няколко дни и на четиримата ни бе много приятно заедно.

Преди разходките ни сутрин и вечер се изчаквахме пред входа ни. Когато наближеше часа, Мечо ме побутваше, а аз вече не му казвах като на внуче: -Чакай бе, дядо!, а: -Чакай бе, пич! Нека двете повисят още малко долу, а ние с теб да се държим на ниво!

Разходките ни ставаха все по-дълги и двамата се прибирахме с розови бузки. Жена ми се радваше на свежия ни вид- дължал се на движението ни на чист въздух, а аз си мислех:- „ Блажени са верующите“.

Но, като всяко чудо, и това трая само три дни.

Когато Мечо си го взеха, той хич не се разстрои от раздялата ни. На другия ден грейнах срещу комшийката, но тя се държа резервирано, а кучето й ме залая.

Вчера Мечо ме бе пообидил, а днес и те двете, защото бях без него. Всеки от тях бе прав за себе си. Отказах се и от разходки, за да не срещна някоя от социалните ми контакти в последните дни, която също да ме низвергне понеже съм без куче.

Размислих се всъщност кой на кого бе по-верен- кучето на човека или обратното. Може би и преди не съм бил съвсем прав- човек в апартамент без куче също бе като на гол тумбак пищови.

Накрая мирясах, когато си помислих колко малък опит имах с кучета и че не съм аз този, който трябва да прави обобщения на тази тема.

Езиковата бариера

Езиковата бариера

 

    Преди доста години, още пристигайки на морето с гаджето ми, срещнахме неин братовчед. Той се похвали, че баща му го бил уредил да спи безплатно в едно бунгало. Като разбра, че си търсим квартира, ни покани- бунгалото било с четири легла и щяло да е негово още седмица.

    Настани ни и побърза да ни заведе на плажа. Закъснявал за срещата си с две унгарки- Ержи и Бьожи, с които се бил запознал там. Те бяха  девойки на наша възраст и вече с нетърпение очакваха братовчеда Емил. Поздравих ги на руски, международния език в тогавашния ни социалистически лагер, но те веднага ме парираха:- „Нем ту дом“. Емил ми каза да не се и опитвам на руски. Разбирал се с тях, като им обяснявал какво иска да им каже с картинки върху мокрия пясък до морето. Те му отговаряли със същото.

В краен случай, използвали и по някоя дума на немски. С гаджето ми се чудехме как тримата с ча-сове се забавляваха да си рисуват по пясъка. Унгарките се кикотеха тихичко, а братовчедът- като типичен български сваляч по нашето черноморие- високо и с мачовски тембър.

Следобед им обясни жестомимично, че има кола и кани всички ни да отидем в Бургас. Искал да ни почерпи по една голяма резлива боза. Не миряса, докато и те двете не се научиха да произнасят правилно думата боза.

    В сладкарницата той донесе на масата ни табла с 5 големи бози. Видът ми беше, сякаш ни сервира божествена амброзия, изпратена му от бог Зевс, негов личен приятел. Тримата българи изпихме веднага своите бози и дори се облизахме. Унгарките не бяха пипнали чашите си и ни гледаха ужасени. Изправиха се пребледнели и показаха с пръсти, че ще ни чакат отвън, искали да се поразходят.

Емил позамаза гафа си пред една кебапчийница. Накара да дишат по-дълбоко и да решат дали искат да хапнем кебапчета.

Там излапахме по три кебапчета с шопска салата и руменецът по бузките на двете се възвърна. Това е всичко, което помня за Ержи и Бьожи от годината 1974.

    През 1977 г. от БДЖ бяха пуснали специално намаление за пътуване на студенти по маршрута София-Прага-Будапеща . Аз и двама приятели решихме да се възползваме. Отпътувахме за Прага на 07.07.1977 г.- денят, в който трябваше да настъпи краят на света /поради многото 7-ци в да-тата/.

Там единият от нас ни уреди да спим безплатно в стаята на негов приятел в студентските общежития. Не само краят на света не дойде, но и си прекарахме добре и съвсем по джоба ни. След седмица с нежелание поехме с влака към Будапеща. Пристигнахме рано сутринта и веднага попаднахме в капана на езиковата бариера. Унгарците говореха само на техния език. Един от нас знаеше добре френски, друг- английски, а аз- немски и руски, но какво от това?

С часове обикаляхме за по-евтина квартира, гадаейки надписите дали не значат онова, което търсим. Гарата бе в частта на града Пеща, в която се въртяхме безпомощно до следобеда, когато вече кански ни се ходеше до тоалетна.

За наш късмет, зърнахме ниска сграда, подобна на нашите. От двете й страни имаше табелки, но на тях пишеше не „Homes” и “Dames”, а „Noi“ и „Ferfi”. Самата перспектива за скорошно облекчение караше пикочните ни мехури да се пръснат, но не посмяхме да влезем или да се изпикаме до сградата. Измина доста време, докато най-сетне един мъж хлътна откъм „Ферфи“ и влетяхме след него.

Вътре се разприказвахме, а въпросният човек се оказа българин в командировка и ни упъти как да стигнем до най-близкия хотел. Бяхме вече доста отегчени и бързо кандисахме да преспим там срещу повече от една трета от наличните ни пари, а за компенсация не вечеряхме.

    На сутринта се възползвахме от безплатното кафе в хотела и се закахърихме как ще се справим с парите, докато след седмица дойдеше датата на билетите ни за София.

Спомних си, че онези две унгарки бяха от Будапеща и когато с братовчеда ги изпратихме до летище Бургас, бяха написали собственоръчно адресите си в нашите тефтерчета. Казах това на приятелите си и че нося тефтера и поехме с надежда към града. Наврях написаните на унгарски адреси вочите на първия срещнат младеж и той ни заведе до този на Ержи.

Там имаше голям вътрешен двор с 4 високи, много стари сгради с по 5-6 етажа. Приятелите ми се смълчаха, но аз, човекът, поел ролята на „спасителя в ръжта“, отхвърлих пасивния вариант да чакаме кой знае докога отнякъде да се появи Ержи.

Седнахме на пейката в средата на двора, а аз се изправих и започнах да викам високо, с шепи около устата ми: Ержи! Ержи-и! Е-ер-жи-и-и!!

   Ако бях направил същото в подобен български двор, по балконите щяха да наскачат възмутени обитатели и да ме навикат. Окуражи ме мисълта, че или живущите в сградите бяха починали отдавна, или бяха свикнали всеки ден по това време някой отдолу да крещи името на комшийката им Ержи. След малко и приятелите ми взеха да викат в синхрон с мен.

Скоро на един балкон се появи самата Ержи, която този път ми се видя много по-красива. Покани ни с жестове да се качим на третия етаж, за да пием по кафе. В дома й бе и баба й,  която ни го приготви и сервира без да проявява каквото и да е любопитство, сякаш й бяхме отколешни познати.

По време на кафето с Ержи си „припомнихме“ морето. Тя каза намръщено „боза“, след това- „ке-бапче“ и след като повъртя очи, ме посочи: Бо-жо-мил?

Реших да карам направо и й „обясних“ нашия проблем. Как съм направил това почти без думи и без да чертая на мокър пясък не помня, но тя май ме разбра, защото хвана телефона и след малко ни поведе към Бьожи. Явно в малкия й апартамент имаше място само за нея и баба й.  

   В автобуса бе чак неприлично чисто и ние тримата се заоглеждахме тревожно за билети, но Ержи ни направи жест да кротуваме. На една спирка се качи униформена контрольорка, която просто ни продаде три билета, при това с усмивка.

Огледахме се любопитно и забелязахме, че доста млади хора си седяха по седалките без да се оглеждат гузно, а някои дъртаци стояха прави, но не сипеха към тях „зли хули и студени речи“. За капак на всичко, пътуващите млади унгарки бяха без сутиен и гърдите им при всяко подрусване подскачаха като прасенца в чувал.

Рейсът пресече Дунава и запъпли нагоре по улиците на Буда. Вчера се ядосвахме, че бяхме зарязали Прага заради някаква си там Будапеща, а днес се чудехме какво пък чак толкова ни бе харесало в Прага.

   Пристигнахме при Бьожи. Ние бяхме готови да спим и на пода, стига да бе безплатно. Къщата й се оказа голяма, с двор с късо подстригана трева и гледка към Дунава. Тя ни настани в  отделни стаи и ни покани на кафе и уиски отвън, под сянката на една шатра. Двете с Ержи изчезнаха някъде, а ние, невиделите подобни чудесии, не смеехме да повярваме какво се случваше. Последва богата вечеря, която двете унгарки ни приготвиха и сервираха. Късно вечерта Ержи си тръгна, а Бьожи ни посочи стаите. Дълго не заспивах и си прожектирах наум вълшебния филм от деня, в който съдбата бе благосклонна към нас.  

   Сутринта след закуската двете ни заведоха на хълма Гелерт над Дунава, с крепост, музиканти и гледки към реката и по-ниската част на града- Пеща. Пихме кафе в бар, в който един мъж свиреше на пиано и пееше тихичко популярни шлагери на английски. После унгарките ни вкараха в един ресторант наблизо, понеже били гладни. Ние, усетили, че май ще ни се наложи да платим сметка-та, пихме само по една бира, а те двете си хапнаха доста яко.

„Оправдахме“ им се някакси, че след такава обилна закуска, българите дори и не сме помисляли за обяд. Следобед двете ни върнаха в имението на Бьожи, където, за наша изненада, ни очакваха  родителите й, вече подредили пищна трапеза като за банкет.

Мина ни през ума, че май искаха да си приберат щерката, за да не остане сама в къщата с трима тъмни балкански субекти, но те бяха настроени за общ купон и такъв наистина се получи. Танци, вицове, плюскане и много смях, може би защото родителите се престрашиха да говорят и на руски.

    На следващия ден след закуската и кафето, според нас тримата, двете май ни бяха предложили да ходим на плувен басейн, от което се притеснихме. Обяснихме им криво-ляво, че първо трябва да си купим  бански, защото не си носим. Те ни изгледаха учудено, но ни заведоха в един магазин и ни изчакаха отвън.

Купихме си по едни за цели 12 лева наши пари, при положение, че в България бяха до 3 лв. и излязохме понацупени. Двете също бяха леко кисели, но ни качиха на някакво весело изрисувано влакче, което ни закара в едно артистично градче с името „Сент Андре“. По улиците имаше художници, продаващи картините си, а всяка втора къща бе арт-галерия.

Нищо общо с плувен басейн.

Видът на унгарките подсказваше, че са ни довели тук само заради наш каприз, а нашият:- А бе къде ви е плувния басейн, заради който похарчихме сума ти пари за бански?

Но на всички ни градчето взе да се харесва все повече. Накрая двете се умориха и огладняха, както и ние. Посочиха ни една красиво изрисувана къща наблизо, май арт-кръчма, при вида на която на нас ни се отяде. Предложихме им алтернатива: Да хапнем на крак по един сандвич и да пийнем по биричка на улицата. Изведнаж Бьожи се изчерви и проговори на чист руски:

     – Сандвич- сухой! Пиво- тепло! Нет, я этого не хочу!

   В кръчмата бяхме изумени, че хората пригласяха на дочуващите се мелодийки от оперетите на Калман и скоро и петимата се включихме. Пеейки, „простихме“ на унгарките за банските, а те на нас- може би дори и че изобщо им се бяхме натресли. Те пак ядоха много, а ние пихме вино. Парите ни стигнаха и за бакшиш и се прибрахме, почти припадайки от смях по пътя.

На нас ни бе най-смешно как така внезапно Бьожи бе проговорила на руски, за да не би да остане гладна, а на тях, може би, че ние, българите, преди да отидем на картинна галерия на открито, си купуваме бански. Окикотихме влакчето и рейса, дори заразихме и някои пътници. А бе големи чешити бяха тези унгарци- през цялото време на престоя ни в Будапеща така и никой от тях не  ни се скара!  

   Прибрахме се „вкъщи“ ухилени до уши. Ержи остана да спи при Бьожи, а тя  покани по телефона родителите си и пак стана щур купон. Междувременно се оказа, че Ержи също поназнайва руски и езиковата бариера между нас рухна съвсем. Жалко, защото най-веселото ни недоразумение се дължеше именно на тази бариера.

Докато танцувахме с двете и с майката на Бьожи, бяхме хем ве-сели, хем и сърдити на живота, според който всяко нещо си има своя край.  

  След дни унгарките ни изпратиха на гарата, Не бяха весели и за да ги разсмеем, им казахме „Егешегедре“- наздраве на унгарски, а те на нас- „кебапче“.

Още на гарата в София, за да потушим мъката си, хапнахме по едно и пийнахме по биричка, спомняйки си на думите на Бьожи:

„Сандвич-сухой, пиво-тепло“. Именно това ни очакваше пак нас, понаживялите се в чужбина студенти.   

Детски приумици

Детски приумици

Преди да започна със самите детски приумици, ще цитирам изказвания на децата ни, доказващи по безспорен начин любовта им към нас, родителите им: 

Дъщеря ни в първи клас към майка си:- Мамо, обичам те почти колкото другарката Клисарска!

Синът ни в шести клас, след като най-сетне му бях купил мечтаното голямо шах-табло за игра на стена:- Татко, обичам те най-много от целия вход!

 Нека уточня, че живеехме в  девететажен блок с 5 входа.

                                                      Бу-бу

    Дъщеря ни бе току-що проходила и бърбореше някои срички. В събота с жена ми решихме тримата да се поразходим из квартала с чисто новата ни кола. В нея детето се заоглежда с интерес, но щом запалих колата, то ревна. Жена ми се премести отзад и взе да го успокоява:

– Не бой се, маме, това е тати- бу-бу! Добро бу-бу, о-о-о, тати- бубу!

Аз, начинаещият шофьор, потеглих чак когато сълзите на малката преминаха в сополи, с много газ и на полусъединител. Минувачите взеха да се обръщат към нас и това веднага успокои щерката. Тя и досега обича всички да гледат в нея.

След 20 минути, изтощен, паркирах пред блока ни. Справих се с това само с три опита. И двете ми женички бяха разочаровани от твърде кратката ни разходка. На деветия етаж, на който живеехме,  жена ми изведе киселата ни дъщеря на балкона, показа й къде е колата ни долу пред блока и й каза:

– Ето го там „тати-бубу“, но то сега трябва да нани! Помахай му и му изпрати целувка!  Аз също като тати-бубу исках да „понаня“. За да си осигуря по-скоро тишина, реших този път по изключение лично аз да пусна прахосмукачката, понеже бях по-експедитивен.

Когато обаче я извадих на стартова позиция, щерката скочи въпреки страха си от нея, хвана ме за ръка, заведе ме на балкона, посочи долу колата ни и ми каза:

– Тати-бу-бу! Върна ме отново вътре, хвана майка си за ръка, заведе я пред прахосмукачката и й за-повтаря:

– Мама бу-бу!

Накрая жена ми се сети какво се иска и взе да чисти с нея. Така в един ден детето  ни не само преодоля страха си от прахосмукачката и колата, но и внесе известен ред в дейностите в семейството ни.   

                                                     Вълчо

   Същото дете, след само две години започна да чете. Не само книжки, а и где каквото зърнеше. Един ден тръгнахме с колата към вилата на родителите ми. По пътя спряхме на един червен светофар, а дъщеря ни веднага възкликна:

       –    Я, не знаех, че и те имат фамилии!

     Бях все още неуверен шофьор и не бе разумно да приказвам, но я попитах:

       –    Кои- Те?

     Щерката отговори:

-Как кои? – Вълците!

     Наредих на жена си да провери дали дъщеря ни има температура. Нямала. Все още не можеше да потеглим и попитах пак:

-Нийка, кажи, тати, за какви вълци говориш? Те са в гората, не се бой!

 Детето продължи да си умува на глас:

-От животните май само Заю-баю има фамилия- Средногорски. Мецана е баба, Ежко си е Бежко, но това май му е прякор, а не фамилия.

   Ама че Вълчо се казвал Иванов, ето това го научавам чак сега!

   С жена ми се спогледахме тревожно. Май щеше да е най-добре да се върнем още сега и да заведем детето на психолог. Светофарът все още бе червен и се замислих къде ли след него ще мога да направя обратен завой.

    В този напрегнат момент жена ми се разсмя неудържимо. Това вече ми идва-ше в повече- май психологът трябваше да прегледа и нея, а може би и мен. По-нечих да й се сопна, но тя се хилеше и безгласно сочеше оживено нещо през прозореца. Погледнах ядосано натам. Върху покрива на сградата в дясно има-ше голям светещ надпис: „Завод Вълчо Иванов“. В този момент се отприщи както моя смях, така и движението. За пръв път потеглих с лекота и карах така докато пристигнахме. Точно тогава се бях отпуснал като шофьор.

    В оставащия път съвсем се напикахме, слушайки размислите на щерка ни как си представя този Вълчо Иванов- с костюм, вратовръзка и лачени обувки, а Кума Лиса Иванова- начервена, гримирана и с чадър, за да се пази от слънцето.  

                               Покръстването на кокошарника

    Като малък, в двора ни имаше кокошарник. Това, което често правех, бе да застана отвън пред мрежата му, да изкопая някой червей или просто да взема трева и да размахам това, което държа пред тях. Наляво-надясно и нагоре-на-долу, във формата на християнския кръст. Кокошките се скупчваха зад мрежата  и започваха с главите си да правят същите  движения като мен. По този начин ги „покръствах“. Петелът нито веднаж не се прекръсти. Все се караше на кокошките си и ги кълвеше по гребените. Според мен, той така и си остана антихрист- само заради проклетата си ревност.  

                                      Триумфът на сина ни   

     Една неделя жена ми се зае яко със сина ни по математика. Той бе вече в четвърти клас и според нея, изоставал. Тя го накара да прочете гласно задачата, която им бяха дали за домашно. Синът се справи с текста, който бе, цитирам: „Ако сега е 12 ч. на обед, можем ли да се надяваме след 36 часа да грее слънце?“ Жена ми го попита:

-Разбра ли какво те питат в задачата?

    Той й отговори съвсем честно:

-Аз досега внимавах само в четенето, дори не знам за какво се говори!

-Добре. Сега отиди в детската стая, помисли как да я решиш и когато си готов, се върни при мен в кухнята. Но да знаеш, че ще искам и да ми обясниш как и защо си решил задачата!

    След малко, минавайки близо до детската стая, дочух следния разговор между него и кака му:

-Ама аз откъде да знам дали ще има облаци?

    Тя му отвърна почти веднага:

-Ами помисли!

-Аз да не съм метеоролог? 

-А бе, тъпчо, ти не загряваш ли, че 36 ч. след 12 ч. на обед ще е нощ?

-Ти пък откъде знаеш?

-Помисли още, бе!  След 24 часа колко часа ще бъде?

-Май пак 12 ч. на обед.

-А след още 12 часа?

   След малко синът ни не само загря, но и изтича в кухнята. Аз го последвах и бях свидетел как след като той се аргументира добре пред майка си защо именно така бе решил задачата, тя направо се възторгна:

-Браво, мами!  Мама толкова се радва, че в същност ти си бил много умничък! Боже, как съм се заблуждавала досега! Браво, миличък!… и т.н. Добре, че не беше чула оригиналното му решение на задачата: “ Аз да не съм метеоролог“

                                         Бебе в шишенце   

   През 1972 г. бъдещите ми жена и кума ми разказаха през смях една история от тяхното детство.

   Двете били неразделни приятелки още от забавачката и някъде около трети  клас се замислили, че след доста време ще имат деца от бъдещите си мъже. Понеже двете много се обичали, решили, че още преди това ще си родят  едно свое дете. Ще го отгледат тайно в бараката в двора на едната, в която отдавна  никой не влизал, а там имало дори и печка. Знаели, че за тази цел са необходими две неща: менструална кръв и сперма, при смесването на които се получава бебе.

   Разбрали се така: Щом на някоя от тях й дойде цикъла, да капне малко от него в едно шишенце от пеницилин и да го запуши с гумената му тапичка. А след това другата ще открадне малко сперма от по-големия си брат и във въпросната барака те ще излеят съдържанието на двете шишенца в трето, което ще увият топло, както правели бабите им, за да получат кисело мляко от прясно и закваска, а после ще го наглеждат често и ще го прехвърлят в по-голям съд.

   Когато на едната в шести клас й „дошло“, заредила отдавна приготвеното си шишенце и го запушила с тапичката му. Отишла веднага при приятелка си и я попитала дали все още помни уговорката им за бебето. Запитаната се зарадвала на благата вест и й отговорила, че ще  се постарае най-късно утре и тя да е заредила своето, за да не вземе материалът в първото да прокисне.

   В този момент двете се усетили, че спермата на мъжа излиза от същото мяс-то, от което и урината му, т.е., ще има проблем. След дълги разсъждения стиг-нали до  извода, че може би мъжете имат някакво кранче, с което да превключ-ват кое от двете неща да потече. Приятелката с мензиса помолила другата да вземе от батко си спермата му съвсем тайно, през нощта, без той изобщо да усети, за да не вземе после да предяви претенции за бащинство.

    На следващата сутрин те се срещнали направо в бараката. Едната носела шишенцето си, а другата притеснено й обяснила, че снощи случайно била нахлула без да почука в дворната баня и заварила там брат си да се къпе. Бил с насапунисана глава и не я бил видял. Моментът бил много удобен, още повече, че шишенцето било в нея, но колкото и отблизо да оглеждала анатомията на батко си, не успяла да види никакво кранче.

   Така целият им проект пропаднал.

   Сега си мисля, че може би тогава, в квартал „Хаджи Димитър“, в София през 60те години, е зародена идеята за бебе в епруветка. За наш, български срам, това обаче не се  получило поради липсата на някакво си там кранче. Такива сме си открай време- все пропускаме по някоя дреболия, която накрая се оказва най-важна.    

Ковид бизнес

Ковид бизнес

   Когато пандемията от Ковид19 се развихри през 2020 г., бях отскоро пенсиониран. Ограничителните мерки стигнаха и дотам, че такива като мен трябваше сутрин да пазаруват само от 8 до 10 ч., а следобед- от 16 до 18 ч. В останалите часове можеха да пазаруват само по-младите от нас. На първия ден от това ново правило отидох на пазар в близкия „Фантастико“.

В 9 ч. група възрастни излизахме. Една млада жена се отправи веднага към мен и ме помоли да й купя отвътре една баничка, понеже била много гладна, а не я пуснали като под 60 годишна. Не знаела за новите часови и възрастови ограничения. Това, че бе избрала именно мен сред излизащите, изобщо не ме учуди. Много отдавна бях установил, че сякаш на челото ми бе изписано нещо от рода на: „Поискай и ще ти се даде“.

Още от малък често приютявах вкъщи някой пиян от съседната до нас кръчма, заспал насред двора ни. На кого ли не бях услужвал с шапка или ръкавици през зимата, цигара, геврек или левче през лятото. Свикнал бях с това и съм го приел като моя лична карма или мисия. Естествено, приех да помогна на жената. Когато излязох и й дадох топлата баничка, тя разговаряше с други хора, които също като нея не знаели за новото правило. И те веднага съзряха надписа върху челото ми и в рамките на час услужих на още 5-ма. В поръчките им имаше повече разнообразие- цигари, зеле, тоалетна хартия, хляб и салам, та дори и дамски превръзки.

Докато се отчитах с покупките и рестото на последния, се сетих, че бях забравил да си купя маг-даноз. Бе станало 10 ч. и нямаше как да се върна. А и онзи бабанка вътре, натоварен да не пуска никого от друга възрастова група, май бе заподозрял какви ги върша. Гледаше ме на кръв и едва се удържаше да не ме изгони.

     Не ми се идваше пак между 16 и 18 ч. заради някакъв си магданоз и помолих няколко канещи се да влязат младоци да ми купят само една връзчица магданозец, но те се направиха, че не ме забелязват.

Мина ми горчивата мисъл, че напоследък при разминаване с по-млади се чувствах като невидим. Те все гледаха далеч напред, сякаш в бъдещето. Ако в квартала ни някой от тях търсеше улица, блок или магазин и не видеше наблизо друг освен мен, ме поглеждаше в смисъл:

„А бе тоя „склери“ я ме чуе, я не! Ако пък ме чуе, я ме разбере, я не! Я да опитам все пак!“ За тяхна изненада се справях и дори ги завеждах до търсе-ния обект, за да не се объркат. Интересуваха ги все такива неща. Според мен, те определено подценяваха енциклопедичните ми познания в доста области на науката и живота, а и уменията ми да давам мъдри съвети, които после се помнят за цял живот.  Дето бе казал нашият народ: „Нас, възрастните, вече изобщо не ни бръснат и за слива“.

 

В 10,30 си бях вкъщи, обзет от смесени чувства. Като капак в този момент жена ми, която бе отишла на работа, ми звънна да ми каже само, че сутринта не я били пуснали в магазина, колкото и да им се кълняла, че е над 60 години. Гласът й не бе възмутен, а по-скоро весел. Аман!

Казвам аман, защото колчем с нея се срещнехме с наши общи познати от миналото, те веднага възкликваха:- „Леле, Роси, ама ти изобщо не си мръднала!“. Явно, нейната младежка визия вече бе потвърдена и от големите търговски вериги. Леко ядосан, си помислих, че нищо не й пречело да им покаже личната си карта и хич да не ми ги разправя тези, но си замълчах. Открай време съм си такъв- спестявам на другите неприятните си констатации, за разлика от тях. Очевидно, хората считаха само мен за мръднал. Обзет от сарказъм, дори си помислих:- Нищо чудно съвсем скоро, като изляза на улицата, хванат под ръка с жена ми, някои там да ме помислят за педофил.

    Взех да обобщавам деня си дотук. Все пак бях помогнал на някои човеци в нужда, т.е., бях полезен за тях, което не ми се бе случвало отдавна. Да, но по-късно те  не бяха помогнали на мен. Мисълта ми пак хукна нанякъде, иди, че я спирай. В главата ми се заредиха заглавия от наши класици от рода на „Опак свят“, „Не пей ми се, не смей ми се“, „Майце си“ и пр. Дай на някой българския поет тъжна идея и гледай после какво става. Да, но не бях поет, нито пък песимист и се напънах в жилите ми да потече отново бодрост и оптимизъм. Апропо, а защо според науката кръвта тече във вените, а според поетите- в жилите ни? Имам и още много други щекотливи въпроси, но нека не се отплесвам.

    Под напора на потеклия в жилите ми оптимизъм си спомних мъдрата сентенция, че песимистът вижда риск във всяка възможност, а оптимистът- възможност във всеки риск. Направих си едно кафе и взех да разсъждавам по-глобално. Някои са забогатяли покрай война, а според мен Ковид19 си бе война.

Хората вече бяха луднали от засипващите ни новини за настъплението на болестта. Почти всички, които умираха напоследък, биваха отчитани като Ковид-пациенти. Очакваше се да ни забранят и да се разхождаме по парковете, да влизаме в молове, да ходим на футболни мачове, театър и опера, учениците щели да учат дистанционно. Ходехме с маски, миехме си ръцете през 15 минути и се пръскахме с дезинфектанти, сякаш сме инсекти. А бе откачена работа.

   Та Рокфелер бил забогатял от една ябълка, която бил измил и после продал.  Дрън-дрън. Бил Гейтс и Онасис са уловили гребена на вълната. Сега бе моментът и аз да се съпикясам навреме и да извлека някаква изгода, при това- не само за другите, както бях правил досега, а и за семейството си.  

Жена ми бе права, като казваше, че откакто съм се пенсионирал, съм станал в известен смисъл излишен, ако не броим чистенето, пазаруването и миенето на чинии. Не съм допринасял съществено за семейния ни бюджет. Лежал съм на „тази кълка“- мижавата ми пенсия, стигаща само за парно, топла вода, ток, данъци сгради и смет. Когато бе казала това, бях промълвил скромно, че пенсиите в Родината ни са си такива. Въздържал се бях да й подхвърля типично по женски, че ако ще си говорим за пенсии, то нейната бе със 17 лева по-малка. Тя също се бе пенсионирала наскоро, но продължаваше да работи.

Много ми е чудно как при този й младежки вид изобщо я бяха пуснали да влезе в НОИ. Тя бе основ-ната причина да се справяме не само с текущите ни разходи, но и да си позволяваме някои екстри като едноседмична почивка на море и още една на село.           

    Понесен на крилете на мислите ми, си обобщих: Когато една врата се затваря пред теб, опитай да видиш дали не се е отворила някоя друга. Ограничителните мерки определено ни дискриминираха по възраст и часове. Замириса ми на бизнес и главата ми съвсем шупна, сякаш бях глътнал бакпулвер и се размечтах. Дойде ми следната яка бизнес-идея: Сега е моментът да „отворя“ фир-ма. Нарекох я спонтанно: „Ковид Шопинг Ънлимитид“, „СSU“, т.е., неограничено пазаруване, по всяко време, въпреки Ковида и целяща хората да си купят ка-квото искат когато им трябва, а не когато са им казали.

Нали всички ядем, пием лекарства, алкохол, трябват ни и тоалетна хартия, перилни препарати, плодове, лекарства и пр.? Естествено, ще правя това срещу комисионна. Дооформиха ми се и някои детайли. ДДС е със ставка 20% и още щом чуят за такава комисионна, по асоциация, клиентите биха се отвратили. Номерът с 19,99% бе твърде елементарен и отсякох:- Не, комисионната на фирмата ни ще е само 17%!  Вторият детайл бе прост. Брат ми бе бивш софтуерист и набързо спретна един сайт за проба. Даде ми и права на администратор.

Качих на сайта снимка, показваща млад мъж и позастаряла жена с маски как пазаруват едновременно. Указах и от кой район фирмата ни приема доставки /засега/. Изцеден напълно, си легнах чак след 22 ч., нещо нечувано за мен от години.

   На сутринта в сайта имаше 20-тина заявки за доставка в посочения от мен район- София, жк. „Дружба 2“. Би трябвало да се зарадвам, но ме нападнаха съмнения. Забелязал бях, че при мен поговорките: „Рано пиле рано пее“ и „Утрото е по-мъдро от вечерта“ никога не бяха сработвали.

Ставах оптимист чак късно вечер, а сутрин въпреки /а може би поради/ яркото слънце, виждах нещата в по- тъмни краски. Едно е да кроиш планове вечер и после да си легнеш, а съвсем друго е сутрин, когато ще трябва и да ги реализираш. Най-добре го бе казал Й.Радичков: „Едно е да искаш, друго е да можеш, а трето и четвърто е да го направиш.“

До 8 ч. имаше още два часа. Погледнах първата заявка, която бе: „Кило домати, ама твърди и да са до 3,50 лв. Половинка сирене- твърдо, узряло и под 8 лв. килото и една ролка тоалетна хартия, от по-евтините.“ Адресът бе наблизо. От тази заявка бих спечелил около 1,60 и употребил време 15-на минути и още кой знае колко докато бабичката ми опипа доматите и сиренето и евентуално ги одобри.

Втората бе: „Моля да дойдете първо на адреса ми, да вземете рецептурната ми книжка към здравната каса и да ми купите съответните лекарства. Ще ви дам и бакшиш.„ Адресът бе по-далечен и общото време напред-назад, заедно с дългото чакане в аптеката щяха да отнемат поне 50 минути. След  двете заявки,  щях за минимум 70 минути да съм изкарал максимум 5 лв. Стана ми до болка ясно, че за пореден път бях направил погрешен бизнес-план. За някакви си 7-8 лева за два часа щях да слугувам на хора, които вчера поне ми благодаряха, а днес щяха да ме гледат накриво.

Бях навикнал много лошо другите- да съм услужлив и безкористен. Дето се казва: „Късно е, либе, за китка“. Направих си равносметка на моите бизнес-проекти досега:

   Някога имах успешен бизнес, приходите от който бяха, естествено, в лева. За разлика от хората, които, ако им се освободеше някой лев, тичаха да го обърнат в долари, аз правех месечни депозити в лева, съблазнен от високия лихвен процент на БНБ. Левчетата ми само за няколко дни се обезцениха главоломно, но не се отчаях. Все още имах свободни и реших да ги обменя, макар и късно, в долари и паунди. Един приятел ме се бе похвалил, че в Лондон „играел“ на фондовата борса и печелел добре. Дадох му 4000 паунда в кеш и той ги отнесе в Англия. На третата година ми донесе 4200 паунда и каза, че вече ставало рисковано.

Благодарих му, че бе точен, но скоро разбрах, че Паундът /Английска-та лира/ в момента бе 2,2 спрямо долара. А когато му ги бях дал, бе 2,7. Обърнах ги в новопоявилата се валута ЕВРО и ги внесох в стабилния германски инвестиционен фонд „Алианц“. В настъпилия световен  финансов срив, докато се усетя да си ги дръпна, 70 % от тях бяха потънали.

   Реших да изтегля и последната си гордост- шестте си хиляди долара. Но двама яки ме бяха проследили още от банката и ме обраха посред бял ден. И те, както всички други, бяха поискали и им бе дадено. Накрая си го казах право в очите: -Не, вече си нямам никакво доверие по финансови въпроси! Поне от този бизнес трябва да се измъкна  сух,  и то навреме!  

 

Искрици живот

Искрици живот

Люси и Анн бяха приятелки от детинство. Такова трайно приятелство между жени е възможно само при общо минало. Ник и Том не се бяха виждали, докато двете не ги запознаха след като те се бяха уволнили от казармата. Оттук ната-тък животът им стана общ. Бяха на около 21 години. Ник и Том учеха за висше, Анн и Люси работеха и ги подкрепяха, дори бих казал, хрантутеха.

Ник бе влюбен в Анн, Том- в Люси. Когато мъжете завършиха следването си, четиримата се ожениха в обща церемония, на която нямаше никой друг. Продължиха да се виждат почти всеки ден и след като мъжете заживяха в къщите на жените си в техния квартал. Родиха им се и първите им деца. Скоро след това Том и Люси заминаха на гурбет в чужбина, от който не се върнаха. По онова време нямаше Интернет и връзката им с Анн и Ник бе само с писма веднаж месечно. След тридесетина години Том и Люси, а и двете им деца се прибраха в България.

  След като се пенсионираха, четиримата единодушно решиха, че градът вече не е за тях. Ник и Анн имаха къща на село, която бе подходяща за „златната” възраст. Уредиха делата си в града и заживяха там за постоянно. Наблизо има-ше две планини, река, язовир. Възобновиха туризма, обща слабост от младеж-ките им години. Сутрин, по време на кафето, избираха някакъв маршрут и оти- ваха с кола до изходния пункт. В радиус 50 км. „овършаха“ всичко.

Понякога преспиваха в хижа и на другия ден правеха още един преход по билото и когато слезеха, пътуваха с автобус до колата. Обикаляха и по близките исторически, географски и етнографски забележителности.

Връщаха се около 17 часа, изкъп-ваха се и вечеряха, след което си бъбреха. Естествено, централна тема бяха спомените, децата и внуците. По-късно се отдаваха на другите си страсти. Най-голямата им- бриджа, практикуваха няколко пъти седмично. Играеха и на зарове, наречия, асоциации, доноси, решаваха и кръстословици. Купуваха си от хората в селото истинско мляко. Четяха много книги. Отглеждаха цветя и зеленчуци, без да се увличат. Беряха гъби и билки, ходеха за риба.

Когато изчерпеха спомените си, знаеха, че винаги могат да разчитат на някой чисто нов спомен, изровен току-що от дебрите на паметта на Анн. Главата й бе сякаш детска ка-ичка, в която случките влизат и си остават там, докато не я счупиш. Шегуваха се, че именно заради това тя носи шапки с най-големите номера. Децата им понякога ги навестяваха. Животът им изглеждаше заслужено блажен. Годините се нижеха безметежно и четиримата надхвърлиха осемдесетте. Но, както се казва, дори и в приказките има край. Здравословните им проблеми ги спохождаха често. Екскурзиите им се стопиха до съвсем къси  разходки.

Общият тонус, веселието и оптимизмът им изчезнаха. Обездвижиха се, взеха да се залежават, вторачени безмълвно в симптомите си. Колата също се залежа и ги гледаше от двора вече не с укор, а с разбиране.  Една вечер, седнали на масата за бридж, виждайки, че не върви, Ник каза:

–  Не знам вие какво мислите, но май е време да приключваме със земния си път. В настъпилото мълчание, добави:

– Докато не сме станали бреме за децата ни и за самия Бог. Заедно сме живели добре, не виждам защо и да не умрем заедно. Моля, помислете и нека в някой от следващите дни го обсъдим. Никого не задължавам, аз вече съм взел решението за себе си. Знаеха, че от-край време той обичаше театралното и че е импулсивен, но и виждаха, че в момента говори напълно обмислено и отговорно. След няколко дни Люси каза, че е мислила дълго за предложението на Ник и е съгласна. В края на краищата, телата им не ги слушаха и това вече не бе живот, а вегетиране.

          –   И аз. Единствено се  притеснявам, че това е грях – добави Анн.

          –   Всъщност това, което предлагам, е доброволно прекратяване на агонията и мъките ни, допълни Ник. Том се съгласи, че така ще е най-добре за всич-ки, дори и за децата. Оставаше да решат как точно да стане. Ник започна:

-Никой не помни нищо добро за самоубийците и алкохолиците. Сякаш тези хора не са вършили и добри дела, гледали семейства, обичали. Децата ни биха останали с мрачен спомен за нас. В никакъв случай не бива да изглежда като самоубийство!

    Лесно стигнаха до идеята да прилича на нещастен случай, например, по вре-ме на екскурзия. „Не са успели да се приберат навреме, горките и силите не са им стигнали“ – ще си казват децата, а и другите хора.

-В същност, това на няколко пъти можеше наистина да ни се случи в планините по време на нашата младост- каза Люси, гледайки към Анн. Съгласиха се това да стане на едно от любимите им места, на 2 километра над селото, в полите на планината и денят да бъде в понеделник, след седмица.

    Може би всеки дълбоко в себе си се бе надявал, че останалите ще се разколебаят, но явно никой не искаше да го счетат за малодушен и въпросният  по-неделник дойде. Бе слънчево, но мразовито. Оставиха къщата отключена, а на масата в кухнята- списък с телефонните номера на децата си. Проветриха, изхвърлиха боклука и подредиха. Не биваше вътре да мирише на старци. Жените изкоментираха, че най-важният проблем – с децата и с другите хора е решен разумно.

Мъжете взеха по една раница, като за излет, но почти празна и чети-римата, след като прекръстиха къщата с думите: – „Бог пред нас и ние след него“, поеха по пътя към планината. В  момента никой не мислеше за друго, освен за това дали ще успее да стигне до целта. Първият километър беше най-тру-ден. Сухожилията им сякаш съвсем точно отговаряха на наименованието си и с тях проблемът беше най-сериозен. Помагаха си и се окуражаваха. Почиваха често, но за малко. От опит знаеха, че при пешеходни преходи темпото не бива да се губи, дори и да е мравешко.  Когато пристигнаха, бе притъмняло. Седнаха по двойки, опирайки гърбовете си. Жребият бе хвърлен! Известно време мъл-чаха. Когато дишането им се поуспокои, пиха вода, а Ник извади кутия цигари. Вече не пушеха повече от двадесетина години, но  си запалиха по една.

-Това бе добра идея, куме! – каза Том.

    Изпушиха цигарите без да бързат. Казаха си по няколко думи и се смълчаха. Всеки се унесе в мислите си. Наум си шепнеха си молитви, в които си пожелаваха  да се унесат и това да свърши по-бързо. Луната изгря. В сравнение с лицата им тя бе направо червендалеста. Потта им бе започнала да застива и трепереха още по-силно. Температурата беше около нулата. Ник и Том съблякоха якетата си и загърнаха жените си.

-Няма за кога- пошегува се Анн.

-Е да, ама не можем иначе- отговориха мъжете.

-Ама така ще изстинете!-  каза по инерция Люси.

-Няма за кога-  тихо се обади Ник.

   Наведоха главите си към коленете и се умълчаха. Всеки се сгуши в душата си. По това време в другите дни отдавна спяха. След половин час взеха да се поунасят. Топлината се отдръпваше от телата, мисълта им ставаше все по-ле-нива. Бялата смърт надвисваше ниско над тях. Гората и вечерният ветрец също замлъкнаха, сякаш в очакване да видят какво ще се случи.  

     Другите трима вече дремеха, а Ник не успяваше. Когато и той се унесе,  започна да сънува някакви несвързани фантасмагории и ужаси. Стресна го сова или бухал. Прозвуча му като гръм от черно и ужасяващо небе. Обзе го неудържима паника  и той скочи, треперейки:

-Другарчетата, аз предлагам да се прибираме!

    Бе нетърпелив да дообясни и да се оправдае. Май не го бяха чули, но все пак видя, че треперят. Посръчка  ги и повтори с по-силен глас. Отчаяно искаше да го чуят, и то веднага.

„Цял живот съм гонел нещата си така- сега, веднага!  Майка ми, бог да я прости, често ми казваше, че съм  много припрян- помисли си той. Според Ник измина цяла вечност преди някой от тях да проговори:

– Ама ще успеем ли? – попита Люси. Аз нямам сили.

 -Всички сме така- каза Том, но нали знаеш- баба знае две и двеста. Освен това имам бурканче с мед в раницата си, може и да ни подкрепи! 

     –    И без това не бе наша работа да се месим в божиите дела. Това си бе грях, може би щяхме да горим в Ада- обади се и Анн.

–    С меда бе добра идея, куме! Ти винаги предвиждаш всичко!- каза Ник.

   Гласовете им бяха немощни, треперещи, бавни, сякаш звукът се луташе из кухините на главите им и чак накрая се сещаше за гърлата и устата им. Ставането им бе като на забавен кадър. Отварянето на буркана с мед с вкоченени пръсти мъжете я разрешиха с цялата си налична воля и парченца сили. Всички пийнаха от меда. Бурканът сякаш бе от олово. Тръгнаха и заскрибуцаха надолу като скелети от училищен кабинет по анатомия. След половин час светлинките на селцето вече се виждаха. За пръв път си помислиха, че може пък и да стигнат. Останалият път изминаха за около два часа. Прибраха се много късно, селото отдавна спеше, а къщата сякаш им казваше:

    –    Знаех си, че ще се върнете! Когато светнаха лампата, лицата им бяха като неонови. В  момента това не ги тревожеше, гонеха ги глад и студ.

-Някой иска ли качамак? – попита Люси- Нямаме нищо друго, освен царевично брашно.

-Ти си гений! – зарадваха се другите.

-А след качамака, ще ви почерпя по още една цигара. Толкова пъти в живота си  съм казвал, че това ще ми е последната и все не е било вярно- добави Ник.

-И ти си гений! – отговориха му.

  Запалиха печката. Списъкът с телефоните на децата се сгърчи в огъня. От много време не бяха яли с настървение. Не им се лягаше, докато не се постопли навсякъде. Поговориха си празни приказки и след  цигарите запалиха четирите дълги свещички, които бяха взели на Великден от местната църква. Гледайки пламъка им, Том стана, загаси лампата и каза:

-Това са нашите четири искрици живот, които ни върнаха. Както винаги,бе лаконичен и точен. На Ник му олекна, а Анн и Люси добавиха:

-Да ги загасим сега и да ги запазим!

  Три дни стигаха само до кухнята. На четвъртия ден обаче стигнаха и до магазина и напазаруваха. Хората ги гледаха сякаш са призраци, но им се усмихваха.    На същата дата във всяка от последвалите години си казваха: „Време е за на-шите искрици” и запалваха „онези” свещички. Вече наричаха този ритуал по църковному: „Возвращение“.  

А за „онзи понеделник“ така и никой не спомена

Имената ни, горките

Имената ни, горките

    Майка ми родила брат ми на Илинден и решила да го кръсти Илия. Татко обаче много държал батко да се казва на баща му Петър, понеже първото внуче в рода по традиция трябвало да носи името на дядото по мъжка линия. Така и станало.

Три години по-късно мама мечтаела да роди момиче с име Мария-Антоанета. Както ще видите по-долу, това име е нямало да бъде разрешено, този път от държавата. Появил съм се аз, отроче от мъжки пол. Мама имала и резервен вариант- Антон. Татко не възразил, но денят бил „Успение Богородично“ и кръстничката ми- д-р Телбизова била непреклонна: Името ще бъде  Богомил! Понякога мама въздишаше:  

     –   На поне едно от децата си да бях дала името аз!   

   През 1979 г. жена ми роди първото ни дете. На следващия ден ми каза от прозореца на трети етаж във Втора градска болница, че не й позволили да за-пише детето с името, което бяхме избрали – Ния. Нямало го в списъка с български имена и служителката била непреклонна. За свиждане с родилка тогава не можеше и да се мисли. Питаше ме какво да прави- без име не можело да ги из-пишат. На някой сега може и да не му се вярва, но е факт. Казах й да не отстъпва и че името на дъщеря ни трябва да бъде Ния! Точка!

   Преди няколко месеца една вечер й бях предложил да изберем име за бъдещото ни дете. Тогава все още нямаше видеозон и полът на детето бе неизвестен. Жена ми каза, че отдавна е готова с имената- Ния или Филип. Още чувайки Ния, бях скочил и изтанцувал танца на радостта. Казах й, че нямам търпение да роди момиче. Тогава това име бе известно само на челите трилогията на Ди-митър Талев. И за двама ни то бе символ на нежност и красота. Името Филип също ми допадаше.

   След новината за проблема с името на дъщеря ни, се прибрах се вкъщи ядосан, но взех да се разколебавам. Лесно ми бе на мен да съм твърд, но тогава с държавата шега не биваше и нищо чудно наистина да не ги изпишат.

   Добре че скоро вкъщи дойдоха бивш състудент и жена му за да ме поздравят за щерката. Сипах им водка. Те видяха, че съм кисел. Казах им защо и допълних, че бях имал съученик, роден тук, с името Илич /на Ленин/, след което бях изпсувал и отпил голям гълток с думите: – А това име да не би да е българско? 

   Приятелят ми Андро се бе загледал укорително в мен:   

-А вие двамата наистина ли държите детето да се казва Ния?

-Да, но нямало да ги изпишат без име на детето…

-Май се връзвате на някаква си там тъпанарка! Настоявайте! Без подпис на родителите онези там не могат да направят нищо!

-Благодаря ти, Андро! А сега, извинете ме, отивам в болницата!

   Изтичах до болницата и срещу два лева предадох по една сестра бележка за жена ми: Име на детето: НИЯ!!! НЕ ОТСТЪПВАЙ!

   На сутринта чаках жена ми да се появи на прозореца. Попитах я какво става с името, а тя вдигна рамене. И на следващия ден положението бе същото. Да настояваме или да се примирим? Накрая реших, че няма да си простя, ако допусна детето ни да започне живота си с компромис и утре след „срещата“ ни ще отида при директора на болницата да се разправям. Цялата нощ тренирах пле-доарията си. Най-ми харесваше частта от нея за правото на майката, износила плода да избере името му, дори и то да е нейна странна прищявка.  

   На следващия ден се оказа, че жена ми се бе справила някакси и без моя гняв и ми извика весело от прозореца да отида утре и да ги взема с колата.    

   Бе редно да почерпя в службата за бебето. Когато колегите попитаха как ще се казва дъщерята, обявих с особена гордост името: Ния!

-Как се казват майка ти и тъщата? Отговорих:- Виолета и Ненка.

-А, ясно- на тъщата! – ха-ха.

   Направо ми бе причерняло пред очите. Идеше ми да бутна трапезата и да си тръгна с гръм и трясък. Няколко дни по-късно им разказах за Талев, „Железни-ят светилник“ и героинята му Ния. Те ме гледаха мълчаливо с поглед, който означаваше:

– Да, бе, номерът с първата буквичка не си го измислил ти.

За пореден път се убедих колко е трудно да се бориш с хорските предубеждения.    

    През 1985 г. ни се роди и син. Бяхме си намислили име- Христо- на загиналия наскоро на слизане от вр. Еверест български алпинист Христо Проданов. Тогава пък баща ми се разсърди, че внук  му няма да носи неговото име, а майка ми добави, че не е хубаво името на детето да е на починал човек. Аз се заоправдавах, че не съм знаел, че правилото за името важи и за второто дете. Но за да има мир, се наложих на жена си да кръстим сина на баща ми Богдан. Държавата не бе успяла да промени името на първото, но „родата ми“ кръсти второто! И досега съжалявам за проявеното тогава от мен малодушие и за направения компромис.              

    Баба ми казваше на бул.„Г. Димитров“ „Мария Луиза“, на кварталната бакалия- „Тевекелиев“, на близкото фото- „Папакочев“, на ул. Жданов- „Солунска“. Ние, внуците, й се смеехме, но  след доста години имената, споменавани от нея се върнаха на старите си места.

   Помня и как, когато станах 16-годишен, дойде времето да си извадя паспорт. Според тогавашната практика фамилията следваше да е на дядо ми, а не както е фамилията на рода открай време. Дядо ми се казваше Петър. Но по онова време “Петров“ бе най-спряганото име на бюрократ с ръкавели и съответно- писарушка в хумористичния вестник „Стършел“. Поисках да бъда с фамилия Димитров- на прадядо ми Димитър. Нямаше как да ми откажат- тогава другарят Георги Димитров се считаше за вожд и учител на народа ни. 

   Името на майка ми преди брака е било Виолета Костадинова Андонова, а след брака й през 1948г.- Виолета Богданова Петрова- на мъжа й Богдан Петров Димитров. След това- Виолета Костадинова Петрова, а накрая- Виолета Костадинова Димитрова, т.е., този път са й „дали“ фамилията, а не презимето  на баща ми.

   Комунистическата ни държава е провеждала реформи в имената, целящи да се затрие родовата връзка и атакуваща най-вече буржоазните фамилии.

  Всеки се привързва към името си и то става неговото второ аз, дори и да не си го харесва особено. Не знам дали мама ще се успокои, но за мен ТЯ ми бе дала това име и аз си го харесвам. Забелязвам и че когато ме нарекат Бого, Бога, Боги, всичко е наред, но нарекат ли ме Богомил, значи нещо съм сбъркал. Т.е., името ми служи и като ясен индикатор как съм възприеман в дадения момент от околните. Нещо като лакмус.   

   Чудя се какво ще ли стане ако някой поиска да ми го промени. Със сигурност  бих реагирал както Вапцаров в стихотворението му „Вяра“, в което той си представя, че ще му отнемат макар и само късче от неговата вяра в бъдещето:

         …..

   Но ето, да кажем,

   вий вземете- колко? –

   пшеничено зърно

   от моята вера,

   Бих ревнал тогава,                    

   бих ревнал от болка,

   като ранена

   в сърцето пантера.

   Какво ще остане от мене тогава?

   Миг след грабежа ще бъда разнищен.

   И още по-ясно,

   и още по-право,

   Миг след грабежа

   ще бъда аз нищо!