Секс-символ от космоса

Секс-символ от космоса

Като дете отнякъде бях подочула думата секс-символ. Разбирах, че това е жена, която се харесва на мъжете. Скицирах си как би трябвало да изглежда един секс-символ. Дълга до кръста руса коса, сини очи, розови бузи и огромни гърди. Сравнявах този идеален образ с майка ми, която беше кльощава, с малки гърди, черни очи и къса черна коса. Чудех се как баща ми я е харесал. По нито един секси показател тя не се припокриваше с плакатните диви, тип Си Си Кетч и Саманта Фокс, които друсаха гърди в такт с музиката по кабинките на шофьорите на градския транспорт. А ме притесняваше и фактът, че и аз нося в себе си нейния непривлекателен ген и като порасна ще стана плоска тъмнокоска.

Та така. Оплаквах горко баща ми, който си е взел кльощава, късо-коса жена. Оплаквах и себе си, че и аз ще стана такава като порасна. Майка ми не я оплаквах, понеже вече я бяха “взели”. Но мен кой ли щеше да ме вземе, щом генетично не съм предразположена към това да съм секс-символ?

Докато един ден, след няколко години, баща ми ни разказа как като студент през 70те, няколко пъти е предоставял „материал“ в болница за изкуствено осеменяване. Сигурно си представяте, че за целта е бил оставен да се усамоти в стая, пълна с броеве на “Плейбой”, специално внесени от Щатите. Не. Бил е изоставен сам с чашката. В празна стая, в която единственото голо нещо е било крушката за осветление, която тъжно се е полюшвала над донора.

В тази потискаща атмосфера баща ми доста се е поозорил докато си изпълни задълженията. Затова е помолил идния път да го снабдят с нещо за „вдъхновение“. Болничната управа е уважила молбата му. Следващия път, в стаята го е чакала тази снимка.

Този разказ преосмисли детските ми представи за секс-символ – щом тази женица, облечена в скафандър беше използвана за секс-символ от докторите, значи още имаше надежда за всички нас, останалите, които не приличаме на Си Си Кеч.

Луканка, вместо БКП

Луканка, вместо БКП

Странно за човек, който е бил вегетарианец над 20 години, но……

…..Ходех на училище по време на соц-а и още от първи клас ни оформяха идеологически. Даваха ни за пример не знам си кое си съветско другарче, чиято първа думичка е била “социализъм”, друго детенце – българче, чиято първа думичка била “Партията” . Бидейки 7 годишна, исках да съм достойна да бъда едно от тези генийчета. В качеството си на отличничката на класа, смятах че далеч не е изключено и аз да съм проронила някой идеологичен бисер за първата си дума.

Много се надявах първата ми думичка да е била ” БКП”. Дори хранех известни надежди и за “КПСС”. Едва изчаках да се прибера вкъщи да попитам майка.

…Отговорът ѝ ме потресе – хич не отиваше първата дума на отличничката на 1-ви “а” клас да е срамежливо прошепнатото: “ЛУКАНКА”

Сега, след 20 години вегетарианство, което ме докара до анемия, проядох пак месо. И си мисля: вегетарианството е идеология и практика, която подкрепям с цялото си сърце. Просто не е за всеки. Не и за детенце, чиято първа думичка въобще е била “луканка”.

П.С. И се оказа, че “Луканка” не е било срамежливо прошепната думичка, както аз си представях. Била е изкрещяна от дебело бебе, захванато с колани към детската си количка, което не може да достигне масата, където възрастните си хапват сладко – сладко въпросния деликатес.

Ходи после като голяма да се обясняваш на психо-аналитика….

Правопис

Правопис

В трети клас научих колко е важно да можеш да пишеш без правописни грешки. Имам предвид – научих, че правописът ти помага да си постигаш целите . Било то благородни или не. На този етап целта ми беше да се науча да фалшифицирам извинителните си бележки в училище.

До този извод стигнах по трудния начин и затова урокът ми е останал за цял живот.

Имахме един след друг часове по физическо и хореография. Много обичах физическото, а мразех хореографията. Затова реших да напиша извинителна бележка от името на майка ми. Бях виждала другите деца да предават такива.

В бележката смятах да напиша, че имам рядка болест, която ми позволява да се движа активно само 40 минути (за да не изпусна физическото). След това, с цел запазването на живота ми, трябва веднага да преустановя движението ( за да бъда извинена от хореографията).

Точно бях на третия ред от бележката, която пишех от името на майка ми. Бях се развихрила, описвайки ужасната болест, която мори крехката физика на дъщеря й. В този момент самата ми майка влезе в стаята.

Явно лицето ми е придобило виновно изражение, защото тя нетърпеливо издърпа бележката от ръцете ми и започна да я чете. Бях готова за много неща, но не и за последвалата реакция:

– Ама по-неграмотна бележка не бях чела през живота си. На какво ви учат в това училище??? – майка ми ядосано запокити бележката в кошчето за боклук – Какво ще си помисли другарката за мен????

Майка ми нямаше да позволи някоя другарка да я мисли за неграмотна.

– Взимай нов лист и пиши: ( майка ми започва да диктува)- Първо напиши датата. След това – нов ред.

Уважаема другарко Клисарска…запетая, нов ред, главна буква.Моля дъщеря ми Ния да бъде извинена от час по хореорафия заради болестта си, болестта се пише с две Т. Случаят й е тежък, “случаят” е в пълен член, защото можеш да го замениш с “той”, а не с “него”… и тн, и тн.

Не помня каква болест измислихме с майка ми, но помня, че две седмици бях извинена от хореография.

А тя не ми направи никаква друга забележка, освен тази за правописа. Само ме изгледа странно и изкоментира, че явно още съм малка за доверието, което ми е гласувала. Оттогава се постарах да не предавам доверието й. Всичките ми извинителни бележки от 3ти клас нагоре, бяха написани много грамотно!

Да твориш добро

Да твориш добро

Един ден ме осени прозрението, че хората около мен все някога ще умрат. За себе си не се притеснявах – бях 3-4 годишна –прекалено млада, за да умирам. Но се разтревожих сериозно за родителите си, които бяха на “преклонната” възраст от 30 години, следователно – вече в рисковата група.Реших да посветя живота си на това да им попреча да умрат.

Решението на проблема беше кристално ясно – бях преценила ( не знам защо), че човек може да умре само докато очите му са затворени. Следователно, моя най-висша житейска мисия беше отсега натам да осуетявам всеки един опит на родителското тяло да си затвори очите. За зла нейна участ, майка ми попадна в обсега на моето добро-творчество, точно в момента, в който се беше отдала на сладка следобедна дрямка…. Тихо като пантера се приближих до дивана на който спеше и внимателно разтворих едното ѝ око. Задържах го отворено като държах опънати долния и горния клепач с пръсти. Така нямаше да успее физически да го затвори пак. За един кратък, но ужасен момент виждах само бялото на окото, което насилствено бях разтворила. Приличаше на зомби. Изтръпнах! Дали живото-спасяващата ми мисия не беше закъсняла? Дали вече не беше умряла? ……..

Никога няма да забравя топлата вълна на облекчение която ме заля, когато кафявата зеница все пак изплува отнякъде на повърхността на окото на майка ми и се фокусира върху мен. Вместо благодарност обаче, от вторачената майчина зеница струеше непреодолима досада и зле прикрито желание да удуши спасителката си. Това цялото се повтори 2-3 пъти за идния половин час. Въпреки последвалите караници, обяснения, молби и накрая издърпаните уши аз не се отказвах. Продължавах през сълзи и сополи, въпреки изричните забрани, самоотвержено да разтварям очите ѝ веднага щом ги затвори.

ТАЗИ ЖЕНА НЕ ВИЖДАШЕ ЛИ, ЧЕ ПРАВЯ ВСИЧКО ТОВА ЗА НЕЙНО ДОБРО?