Отвътре всички сме пълни с претенции

Отвътре всички сме пълни с претенции

Отдавна искам  да разработя визитна картичка на душевността ми.

Каквито имат Истинските Жени. Тяхната душевна визитна картичка е пост във Фейсбук или Инстаграм (в зависимост от възрастта).

Съставен е от две части – снимка и текст. От снимката Истинската Жена грее през няколко филтъра към нас с вакъл, топъл поглед. От него струи прошка към всички злобни жени, които според нея ѝ завиждат и към всички мъже, които, пак според нея, я желаят, но не могат да я имат. Повдигнала е завесата и към богатата си душевност чрез премъдрост в стил Паулу Коелю, като коментар под собствената си снимка. Нещо от рода на ( импровизирам по памет):

Разкажи ми за Нея..

Труден човек.. Силна и сложна личност.

И не, не се заблуждавай. Тя не е като останалите жени.

Когато реши да постигне благородната си цел

Ще я преследва докрай и ще я сбъдне,

Дава най-доброто от себе си

Независимо в колко голяма нужда е изпаднала…

А за Любимия би убила човек

Дори с изцапани ръце, тя остава с чисто сърце.

Такава жена не може да бъде контролирана.

Но дори и когато тя самата не може да се контролира

Дори и когато тялото ѝ започне да претендира

Тя винаги носи знака на победата – в ръцете си, в очите си.

И винаги носи коз в чантичката си – нейната красота и сила!

Ако не внимаваш – ще си тръгне завинаги.

От теб зависи! О, щастлив си ти, ако те избере!

Нещо такова.

Ясно е, че Жената, сътворила тази публикация, е решила да си направи малко само-рекламка.

Не ми е ясен обаче,  по-точно не ми беше ясен, чисто лексикалният смисъл на извратени изрази като „тялото й просто ще започне да претендира???“……

Но скоро преживях катарзис. Вземам си думите назад. Вече съм съпричастна с болката и отчаянието, които се крият зад точно тази лексикална конструкция.

Промених мирогледа си на едно бягане на 5кмрън. В един момент, бягайки, усетих как зад мен се залепиха двама бегачи, които явно искаха да ме ползват за пейсър. Приех си го за комплимент – аз, 41 годишната жена, която допреди 2-3 години беше на опашката на 5кмрън, вече я ползват за пейсър.

(*пейсър е човек, който с лекота може да поддържа желаното темпо на бягане за съответната дистанция и помага на друг бегач да бяга с желаното от него темпо, като бягат заедно и пейсърът го „дърпа“)

Браво на тялото ми помислих си, държи се като тяло на много по-млад човек! Насърчено от похвалата ми, тялото ми явно е сметнало, че колкото по-младежко поведение предприеме, толкова повече радост и веселие би ми донесло. За да ме зарадва докрай,  то започна да се държи от младежки по-младежки, а именно като тяло на пеленаче.

В смисъл – прииска  ми се да си бях сложила памперси.

При първия болезнен позив на червата ми, в съзнанието ми тържествено отекна прозрението на Лирическата Истинска Жена от Фейсбук/Инстаграм ….“в един момент тялото ѝ просто ще започне да претендира“!….Чак сега разбрах какво е искала да каже– че тялото ѝ си иска своето. И моето тяло в момента претендираше!

Бях едва на средата на 5 километровото трасе. Правеха ми компания над 250 човека и нула на брой тоалетни. Стегнах силно мускулите на задните си части. В резултат, временно замених бягането с патраво скоростно ходене със силно приземяване на пета. Вярно, забавих темпото си с 10-15 секунди за съответния километър, но потуших временно телесните претенции.

Всеки нормален човек би изчислил, че няма как да бяга още 2км и половина в това крайно напрегнато за духа и тялото състояние. Нормалният човек би се отклонил от трасето и би се втурнал да търси облекчение сред полята, далече от хорските очи.

Не и аз. Аз съм бегач – любител. Това беше първото ми бягане след 3-седмична почивка заради контузия и исках да проверя колко ми е паднало представянето, ако бягам 5 км на макс. След това щях  да сравня този резултат с най-добрия ми резултат по принцип и оттам да анализирам пораженията от почивката върху бегаческата ми форма. Да не говорим, че сама се бях натоварила с моралната отговорност да изпейсвам до финала двамата непознати, които, (така си въобразявах), ми бяха гласували доверие. Искаха или не, знаеха или не – те вече се бяха озовали  под моето дружелюбно пейсърско крило.

Чрез стискането на бузи, обути в клинче с телесен цвят, успях да неутрализирам донякъде претендирането на тялото, което ме заливаше на болезнени приливи и отливи. Изкарах двамата ми питомци, които вярно ме следваха, чак до средата на 5тия км.

На 500 м от финала се озовах лице в лице с фотографа на 5кмрън, който неочаквано изскочи зад един бор, и щракна в лицето ми. Щракването ме стресна. Стрясването доведе до секунда загуба на концентрация. Фатална секунда!

********************************

Фотографията е велико изкуство. Направена в точния момент, снимката запечатва неподправената емоция на модела в критичния миг.

Хубавото беше че фотографът ме засне в лице, а не в гръб. Увековечил е фасадата, но не и задния двор.  Където  след началния  неудържим устрем към свобода, въпросната част от претенциите на тялото ми, вече се беше кротнала в светлото ми клинче.

„Моите момчета“ обаче май все още бягаха плътно зад мен. Единият от тях се изравни с мен. Имаше желание да Сподели-Деликатна-Информация с пейсъра си. Едва ли бе нещо, което не знаех..

-Извинявайте, че се обръщам към Вас без да Ви познавам. Сигурно Ви е много неприятно да…….. – Доста раздразнена, се подготвих се за най-унизителния разговор в живота ми – налагаше ли се да дискутираме очевадното?. – Човекът продължи ……… „да ме слушате как пръхтя. Просто не мога да си контролирам дишането, докато бягам. Още веднъж –  много извинявайте“.  

Тогава разбрах, че всеки от нас се пържи в собствения си ад, който често го заслепява дотам, че да не забележи чуждите преизподни. Добрият човек не беше забелязал, че и аз имам да му се извинявам за това-онова. Размахах  великодушно с ръка ( хем и да пораздвижа малко въздуха). Жестът ми беше наситен с покровителственото: „ Извинен сте, какво да ви правя. Начинаещи – едно дишане не могат да контролират. “. Надянах леко осъдителната физиономия на изряден гражданин и пуснах двете момчета да ме минат. Нека се радват.

Сетих се, че мога да си сваля якето и да си го вържа на кръста. Което и направих в движение на финалната права. След финала потънах в небитието за малко, за да се приведа в годен за обществото вид. Обходих старт/финала на 5км, стрелкайки гузно хората с очи. В опровержение на чувството, че истината е написана на челото ми с алени букви, никой не ми обръщаше кой знае какво внимание.

Емил ме пита къде съм била. Казвам му, че бягането е отключило проблеми с телесните ми функции. Той кима разбиращо, сещайки се за предишни мои бегачески преживявания: „Ела да те гушна, Пикло!“

„Пикла бях едно време“ – изгледах го надменно – „Подценяваш ме!“

Емил се пляска по челото с ръка. Въпреки, че си ме познава и очаква от мен какво ли не, не може да предположи, че съм вдигнала толкова високо „нивото“. Кара ме да му обещая, че няма да разкажа на никого тази история. Особено, натъртва той, ми забранявал да я разказвам на мъже.

Става ми мило как се грижи за имиджа ми сред мъжете. Няма да разказвам бе, Емо. ( Нали писането на блог не се брои за разказване?)

Показването на тази снимка нали също не се брои за разказване:

бягам с претенции отвътре

Това е въпросната снимка, която смятам да си я пазя цял живот. Всеки път като ми стане тъжно си я гледам и си казвам –  Евалата, Нийка! Нищо, че в този момент се на*§@*@ш, важното е, че пред камерите си вдигнала знака за победа. С две ръце!

Така че – ако някой ме попита, каква е визитната картичка на душата ти, Ния, с кой пост би си направила малко само-реклама?

Ето го и моят пост:

Създаден е от две части – снимката по-горе и текстът по-долу:

Разкажи ми за Ния..

Труден човек.. Силна и сложна личност.

И не, не се заблуждавай. Тя не е като останалите жени.

Като си реши да пейсва някой

Ще го пейсва докрай, дори и той да не знае

Дава най-доброто от себе си

Независимо в колко голяма нужда е изпаднала.

Тя няма да спре по трасето

Дори с изцапани дрехи, тя остава с чисто сърце.

Такава жена не може да бъде контролирана.

Но дори и когато тя самата не може да се контролира

Дори и когато тялото и започне да претендира

Тя винаги носи знака на победата – в ръцете си, в очите си.

И вече винаги носи нов коз в чантичката си –Имодиум.

Ако не внимаваш – ще си тръгне завинаги.

От теб зависи! О, щастлив си ти, ако те избере!

Какво е искала да каже Жената, сътворила тази публикация ли?

Искала е да каже, приятели, че е хубаво да не го раздаваме тежко- тежко.
Отвътре всички сме пълни с претенции.
Не се знае кога ще решат да заизлизат от нас.
Кутията на Пандора

Кутията на Пандора

Всяко семейство си има няколко дни в годината, в които си знае, че трябва да подготви подарък за половинката. Рождени дни, годишнини и тн.

В допълнение към тях, аз съм се преборила вкъщи  да не пренебрегваме 8ми март и 14ти февр. Не беше лесно. Все пак двата празника са нагъсто, а мъжът ми е практичен човек.

Дълги години той се опитваше да ме прекърши с приказките как на 14ти февруари само пълним джобовете на големите производители  на картички, бонбони и други боклуци. Факт. Но го парирах с контра-аргумента, че всеки ден пълним джобовете на големите производители на всякакви боклуци, без дори да се почувствам специална. Защо пък един ден поне да не се почувствам специална, докато им ги пълня тези проклети джобове?

Изразът „всеки ден“ даде идея на мъжа ми за нова защитна тактика. Този път наблегна на духовното. Любовта е всеки ден, в малките ежедневни неща – присети се той. Той бил толкова щастлив с мен всеки един ден, че не изпитвал нужда да демонстрира това само на 14ти февр. Той отказвал да принизява Любовта по този начин!

Не на мене тия.

Освен това съм му спестила чуденето какво да ми купи. Дала съм му готово решение за подарък – имам си една гривна „Пандора“ и съм му я казала да ми я „пълни“. Чиста работа.

Едно талисманче от Пандора на 14ти февр, още едно на 8ми март и после няма никакви ангажименти с подаръци ча-а-а-ак до годишнината от сватбата ни!

На 14ти февр аз си получавам „Пандората“. Ама ви казвам, подаръчен плик като подаръчен плик с розовата панделка, с всичко. Кутията си е кутия. В нея хубаво талисманче – даже много хубаво – едно цветенце, обкичено с мънички камъчета.  Веднага си го нанизвам на гривната. Празнуваме, каквото празнуваме и на другия ден се сещам, че искам да си прибера сертификата в една кутия, при другите сертификати от Пандора. В торбичката обаче няма сертификат.

Питам мъжа ми къде е – „Ееееееее – казва, аз пък взех точно сертификата да го забравя в офиса! Заключил го, завалията, в чекмеджето на бюрото и после изгубил ключа от чекмеджето. Изглежда съсипан.

Нищо, нищо – успокоявам го. Работата ми става ясна.

Казвам му, че за мен важен е жестът, а не сертификатът. Което е и самата истина – щом се е постарал, за мен няма значение дали висулката е „истинска“, или реплика.

Това взе, че го жегна.

-Не, кълна ти се, забравих го в офиса.- Подозренията ми за автентичността на бижуто са оборени. Защитата е желязна: Ако не му вярвам, че е заключил сертификата в чекмеджето в офиса си, и след това е загубил ключа за чекмеджето, да съм питала някоя си Мариета.

Мариета, сещам се, е неговата колежка по стая, с която веднъж обядвахме заедно. Мила жена.

Мисля си какво хубаво шоу ще се получи, ако наистина взема да ѝ звънна да я накарам да свидетелства, че Емо ми е заключил сертификата в чекмеджето и след това е глътнал ключа или там каквото беше казал, че е направил с него, за да го загуби. Но както казах, тя ми изглеждаше мила жена. Не заслужаваше да ѝ го причинявам. Пак натъртвам на Емил, че за мен е важна стойността на жеста, а не на цената на дрънкулката.

Емо присвива очи и клати заплашително глава. Изръмжава, че другия път и сертификат „ще получа“. Звучи ми като „най-накрая ще си го получиш“.

На 8 ми март освен букет и парфюм, си  го получавам. Дежурното пакетче с розова панделка. „Искаше сертификат – ето ти сертификат!“ – това е пожеланието от Емо за празника ми. Прогърмяно е с триумфиращ глас, докато ми връчва подаръците. Тази реплика така ми разпалва любопитството, че едва се удържам. От чиста куртоазия успявам да погледна първо подаръка, вместо да се нахвърля стръвнишки върху сертификата.

Но все пак и на него му идва реда. В ръцете ми е! Шедьовър! Като видях колко работа и планиране са вложени в изработката му, този сертификат ми стана почти любимият ми подарък на всички времена. ( На второ място след една керамична картина, която Емо поръча и изобразява две животни, които са галените имена с които се наричаме един друг).

Защото винаги ми е било най-мило, когато някой положи труд и отдели време да персонализира подаръка ми. А Боже, колко труд, време, креативност и екипна работа бяха инвестирани в моя сертификат! Представете си хубава плътна гланцирана хартия. Истински сертификат е пресниман на цветен ксерокс. Във формата на книжка е, като „гръбчето“ на книжката грижливо е „минато“ няколко пъти с нокът, докато не се получи идеален ръб. Печатът на вносителя си е там. Вярно- личи си, че е на ксерокс, но все пак ксероксът е цветен. Така че тъмно-синият цвят на оригиналния печат е коректно пресъздаден. А черешката на тортата е, че като разтворя сертификата, в него с грижовен женски почерк, е изписан дори някакъв идентификационен номер на моята дрънкулка. Подозирам, че е дело на верния съмишленик на Емо – Мариета.

Дотук работата на Мариета по сертификата ми, ме остави с впечатлението, че тя е перфекционист. Затова отдадох леко разкривено изрязания сертификат като дело на Емо. Пак ми стана мило като видях как отдолу беше разграфил с моливче и линийка къде трябва да се разреже и след рязането не ги беше спазил съвсем точно. Трябваше и рязането да делегира на Мариета.

Тази мисъл ме кара да избухна в смях. Емо се смее облекчено с мен. Посмяхме се хубаво заедно, докато установихме, че се смеем по различни причини . Неговият смях беше смях на човек, на когото му е леко на сърцето, защото  сертификатът му е „минал“. Коригирам това му виждане с въпроса:

-Добре де, сега ако отида в – поглеждам към ксерокопирания ми сертификат, за да се осведомя къде е закупено талисманчето ми – …ако отида в Mall of Sofia ( прехапвам си езика, за да не кажа „АлиЕкспрес“), и поискам от продавачката да го смени с друго, дали ще успея да го заменя, ако ѝ представя този сертификат?

-Еми отивай, щом не те е срам…..

– Ха! Защо да ме е срам? Имам си оригинален сертификат! – реших да го хлъзна малко. Иначе да  – това беше прекрасен сценарий за скрита камера – да отида в магазина на Пандора да си поискам замяна с Емовия сертификат. Може да направим някое семейно шоу по YouTube.

– Ако не те е срам, че не ти харесва подаръкът, който съпругът ти е избрал с толкова любов, имах предвид.

Ако нещо трябва да му призная е, че храбро се бори до край и не се поддава на подхлъзвания.

Прибирам си сертификата, ще си го пазя цял живот. Не го слагам при истинските ми сертификати на Пандора, но решавам да го прибера при разни картички и пожелания със сантиментална стойност, които съм натрупвала с годините. Със сигурност мястото на този документ е при ценните спомени.

Минаха няколко месеца и емоционалният ексхибиционист в мен поиска да опише въпросната история. За мен това е много лесно. Не съм от хората, за които е важно да изкарват себе си, брака си и съпруга си перфектни в очите на другите. По-скоро обичам да намирам забавното в ежедневието .

Трудното идва, когато вече написано, разказчето трябваше да бъде одобрено и от цензурата на семейното правителство – Емо. Започвам да разбирам какво им е било на писателите по време на тоталитаризма. Той сяда с царствена осанка, аз чета с треперещ, подмазвачески глас. От време на време поглеждам към него, с надежда историята как той ми е купил фалшиви бижута, но аз много съм харесала старанието, което е вложил в изработката на сертификата, да му е харесала. Знаех си, че няма много шанс, но както се казва и в старо-гръцката легенда за оригиналната Кутия на Пандора – надеждата винаги остава до последно с нас, сгушена на дъното на кутията на Пандора.

-Ама ти продължаваш ли да твърдиш, че последните две висулки не са истински!!! – ревва цензурата! – Какво ще си помислят за мен? Че купувам на жена си фалшиви бижута????

-Щом са истински, защо ми пробутваш фалшив сертификат???- напрежението започва да расте, но героят на този разказ в нетипичен за него стил, го уталожва.

Е да, фалшив бил сертификатът, признава смекчено той. Но и аз да съм признаела, че се е получил много добре – с Мариетка е трябвало да проникнат в кабинета на шефовете, за да се докопат до цветния принтер. Усещам, че леко поддава, затова използвам случая да понатисна.

„Каква е ролята на горката жена в целия този цирк“, питам аз.

Оказва се по-голяма от второстепенните длъжности на Евентуален Свидетел и Главен Калиграф, които аз смятах, че изпълнява . Мариета е и Доставчик на моите  Пандори-без-сертификат. Тя също има гривна Пандора, но я е „препълнила“ и на нея вече няма място за нови висулки. Емо изкупува нейната стока. Не е можел да ми даде нейните сертификати, понеже са със стара дата, на чуждо име и аз ще разбера за сделката.

Но пък имам снимка на гривната ѝ с всичките ѝ талисманчета и вече съм си избрала следващото за идния празник. Много държа да се подари със старателно изработен сертификат.

П.С. Според древно-гръцките митове и легенди, Пандора е нещо като еквивалент на Ева от Стария Завет. Жена, чието любопитство докарва несгоди на цялото човечество. Ева кара Адам да изяде ябълката, Пандора отваря кутията, от която излизат всички нещастия за човечеството. Явно е, че много от древните текстове, основополагащи човешките разбирания за света са писани от мъже и някак-си показват само мъжката гледна точка. Затова аз се наемам да покажа и женската гледна точка.

Лечение с чесън

Лечение с чесън

Лечението с чесън се състоя по съвет на домашната ми помощница. Тя се казва Оксана, на 75 години е и е рускиня. Много симпатична и работлива жена, изключително поддържана, изглежда на не повече от 55. Щом дойде вкъщи и започне да чисти, тя си вади слушалките и започва да си слуша нещо на телефона. Веднъж я попитах какво толкова интересно слуша.

– Ниечка, слушам си онлайн льекции на двама велики проффесорах – Доктор Мермерски и Доктор Ко.

За Мермерски бях чувала, че лекува с билки, за Ко не знаех нищо.

-Ниечка, Доктор Ко е специалист по междуличностни взаимоотношения, и по-специално – по сексуалний. Женьи на наша възраст трябва да слушат сексуални лекции на Доктор Ко, за да не вземе някоя млада лисьица да открадне наши муже…. Защо с Емо (б.а.- Емо е мъжът ми) не отидете на примерно един басейн – да не ми се пречкате докато чистя?

Преглътнах термина „наша възраст“, който намерих  за неточен –  все пак съм 35 години по-млада от нея.

Иначе с Емо я послушахме и отидохме на басейн. Според мен си изкарахме добре. На другия ден разбрах, че не сме си изкарали чак толкова добре, тъй като вероятно от мръсната вода в басейна бях получила гъбична инфекция „там долу“.

Идната неделя, ден за чистене в нашия дом, Оксана пристъпва вежливо през входната ни врата, с желание, освен да чисти, да си похортуваме и на най-любимата ѝ тема на света – темата за жената, нейната женственост и пагубното въздействие на годините върху тях.

-Ниечка, възрасть не прощава, знаеш ли как завиждам на някоя като ми каже, чье е на 70! На мьен чак на 74 ми увьиснаха миса ( б.пр. – меса) на ръце.

За да онагледи нещастието си, Оксана поклаща трицепсите си, за да ми покаже „увьисване“. Прекъснах я малко грубичко, но точно в този момент не ми беше до проблемите на „нашата възраст“.

-Ти знаеш ли, че заради твоите съвети с Емо да ходим на басейн, сега имам гъбична инфекция и трябва да пия антибиотик.

Оксана изпуска с трясък прахосмукачката и ме поглежда с укор, а тя рядко си позволява да укорява някого:

-ВАУ! – възкликва Оксана. С нея се познаваме достатъчно дълго, за да знам, че на руски „Вау“ означава „Уау“! – Ниечка! СТУОП!… СТУОП!  Нье можеш да си позволиш да имаш гъбички там, където Доктор Ко казва, че е „извор на свещена женска сьила“! Професор Мьермьерски – продължава Оксана- има рицепта точно за такива като теб,  в своя книга „Требник на билките“. Лечение с чесън.Това, което трябва да направиш ье: взьимаш скилидка чьесън. Тапиш чьесън двадесет и четьри час в зехтин и вечер, преди да спиш, пъхаш чьесън в онова, което Доктор Ко нарича – гласът на Оксана тук се извисява тържествено –  „извор на твоя свещена женска сьила“. На сутринта, като си правиш сутрешен тоалет, вадиш скилидка чьесън оттам, и вече няма да имаш гъбички.

Речено – сторено. Направих цялата процедура и заспах. На сутрина, по време на сутрешния ми тоалет, установих, че Мермерски хич не беше изпипал детайлите относно процедурата “лечение с чесън”. Как разбрах това ли – ами след като претърсих с треперещи пръсти надлъж и нашир няколко пъти „извора на свещената ми женска сила“, и в моя извор, аз чесън така и не намерих.

Какво да правя сега?  Бях седнала на тоалетната чиния и краката ми трепереха. Единственото, което ми дойде наум, беше да отида до най-близката болница.

В болницата беше пълно с чакащи. Процедурата беше следната – новодошлият пациент отива на регистратура, обяснява какво му има, после сяда и чака указания на висок глас от регистратурата, към кой кабинет да се придвижи.

Отивайки към регистратурата се чудех как да поднеса по-смилаемо проблема си. Винаги съм се притеснявала какво си мислят „хората“ за мен. Исках да изглеждам като нормален и достоен данъкоплатец на тази държава, какъвто в края на краищата, наистина си бях.

-Здравейте! – постарах се да звуча като човек без отклонения.

Жената на регистратурата пишеше нещо в една тетрадка и моят поздрав не се отрази на дейността ѝ. Повъртях се малко, хъм-кайки.

-Казвайте какво има, сливи ли имате в устата? – обади се изведнъж тя, без да вдига поглед към мен, продължавайки да пише. Започнах историята си:

– Бях на басейн преди няколко дни, а знаете какви са мръсни басейните.

Исках да й дам предистория на „заболяването“ ми, за да знае, че не съм някаква несериозница, а просто загрижен за здравето си човек. Скоростта на писане отсреща не се забави, явно чистотата на обществените басейни не беше сред приоритетите ѝ.

-И аз като съм плувала в мръсния басейн и съм хванала гъбички там долу, нали се сещате……

Продължаваше да дращи. Май не се сещаше.

-……И понеже не обичам антибиотици, реших да се опитам да излекувам гъбичната си инфекция по алтернативен начин…. Помълчах преди коронната реплика – Чрез употреба на зеленчук!

Бях дълго обмисляла формулировката на „лечението“ и накрая се спрях на по-общото и неутрално  „зеленчук“ . Сметнах, че е по-подходящо от „чесън“, тъй като все пак „чесън“ се асоциира с неприятна миризма.

-И за беда, зеленчукът се заклещи в мен по време на лечението – заключих. Стараех се да звуча ведро.

Реакция накрая се появи, и за мое щастие, беше доста по-хуманна, от това което очаквах.

-Не се притеснявайте, не е страшно. Изчакайте да Ви извикаме за кабинета на Доктор Маринов.

Бях толкова потресена от тази неочаквана проява на човещина и професионализъм, че облята от топла вълна на благодарност, се отпуснах да споделя опасенията си. Така – чисто по женски.

-Сигурно за пръв път Ви се случва да се сблъскате със случай като моя.

-О не,  случвало ни се е и преди да помагаме на дами във Вашата ситуация. Ако можете да сядате, седнете си на пейката  и изчакайте да Ви извикаме.

Можех да сядам  ( какъв беше пък този коментар) и се треснах с облекчение на пейката. Слава Богу, не съм някакъв прецедент в национален мащаб – имало и други дами като мен!

Чакалнята беше пълна с народ. Същият този народ стана неволен  свидетел на най-срамния момент в съзнателния ми живот, когато след около 20тина минути бях извикана по микрофона по следния начин:

-Жената със заклещеното външно тяло, да се яви в 8ми кабинет, гинекология.

Оттогава, при гъбични инфекции, избягвам лечение с чесън.

Определението за секс

Определението за секс

Искам да споделя колко е важно да казваме нещата на децата си с истинските им имена. Особено когато става дума за определението за секс. Ще си спестите много унизителни моменти. А на децата си,  ще спестите доста чудене и объркване. Казвам това, защото го научих по най-трудния начин – от личен опит.

Моите родители са били нудисти, тоест, по-правилно е да кажа бяха нудисти, тъй като отчетливо се сещам за първият си нуди плаж, когато бях на три. Още помня момента, в който аз тригодишна открих основата причина за това, защо баща ми е различен от нас с майка ми. То и с майка ми не бяхме много еднакви ( тогава още възрастните не са си обезкосмявали интимните части), но въпреки, че и двамата ми изглеждаха като рунтави чудовищни Йети-та, някак-си тя ми се виждаше една идея по-приемлива от него. Странното е, че от всички хора на нуди плажа съм запомнила само родителите ми, никой друг не е оставил отпечатък в паметта ми.

Също така, няколко години след това се опитаха да ме убедят, че сексът не е нещо срамно. Разбрах го от първа ръка, като станах през нощта да си издухам носа и  успях да се натъкна на нашите, които точно това и правеха. Само дето си изглеждаше бая срамно, както за мама, така и за татко ми. Като се връщах в моята стая, се чудех ако бях на чие от двамата място, мен би ме било повече срам пред детето ми. Очаквах на другия ден да съм обсипана от подаръци от гузните си родители.

В шокиращата светлина на новия ден обаче се оказа, че нито един от тях не го е било срам. Напротив – беше ми обяснено, че сексът не било нещо срамно, а напротив – било нещо красиво.

Красиво??? Тия двамата си мислеха, че докато го правеха изглеждаха красиво? Боже, какво самочувствие имаха тези хора!

Мъжът ми  от своя страна е възпитан в консервативно семейство, уважаващо традициите. Предполагам, че там думата секс никога не е изговаряна на глас.

Това породи първият от многото ни сблъсъци по отношение на това как възпитаваме децата по отношение на секса.

Мъжът ми настояваше до край да отстояваме теорията за щъркелите или пчеличките. Аз исках да кажем истината, нали няма нищо срамно в акта на любовта. Ето, моите родители даже едно време настояваха, че е красив.

След редица скандали, в които мъжът ми ме обвиняваше в това, че съм хипи, нудистка и безсрамница, а аз него – в това, че е ограничен кон с капаци, който не може да вижда по-далече от закостенялата си муцуна, дадохме на Валентин – големия ни син –  следното анемично обяснение, което беше краен компромис за принципите и на двете родителски страни.

Сексът е когато момче и момиче си легнат  в леглото, прегърнат се и се целунат.

Валентин изглеждаше слабо заинтересован от въпроса за секса въобще. Каза “ок”, вяло повдигна рамене в смисъл „поредната безсмислена информация от безсмисления живот на родителите ми“ и продължи да си прави видеа за канала си в YouTube.

Семето на Знанието явно обаче, е покълвало бавно в главата му, защото след няколко дни, когато една неделя бяхме на гости на моите  родители, той намери за благоразумно да сподели с тях:

  • А мама прави секс всяка вечер и с тати, и с Николай.

Николай е другият ни син, по-малкият брат на Валентин.

Родителите ми мълчаха. Шокът  от чутото накара баща ми да забрави да си всмукне от цигарата. Това беше първия път в съзнателния ми живот, в който го виждах да пропусне смукване, когато вдишва въздух. По принцип всеки негов прием на кислород беше гарниран с никотин. Пропуснато смукване от цигарата, преведено на пушаческия език на тялото му, представляваше пропуснат удар на сърцето.

Мъжът ми ме гледаше зверски. Безмълвно ми пращаше сигнали с очи, които аз разчетох безпогрешно. Те ми казваха: “Защо аз, изрядният гражданин,  подреденият човек, потомъкът на почтен род, който държи на традициите и на това семейството да сяда на масата вечер заедно, трябваше да се запозная с теб? Ти развратнице, ти – потомък на нудисти, (не само сте нудисти, но и още по-лошо – вечеряте по различно време и не сядате заедно на масата), с какво АЗ заслужих да се обвържа с ТЕБ? Каква тежка карма изплащам в този живот? “

Аз самата съм дотам шокирана от разказа на Валентин за собственото ми поведение, че още не мога да смогна да издам звук в своя защита и дори съм склонна да се съглася с мъжа ми.

То бива, бива, бива – дори си помислих за една част от секундата, в тон с надигащото се всеобщо възмущение – ама това моето на нищо не прилича!!!

Само Николайчо, миличкият, като един остров на спокойствието, ритмично си сърба от супичката с едната ръка, а с другата скролва някакви видеа в TikTok.

Валентин някак-си вижда, че разказът му далеч не се приема толкова добре, колкото той е очаквал. Затова решава да покаже на баба си и дядо си, че все пак в това семейство има и един неопетнен юноша, който не се поддава на инсинуациите на майка си. Самият той.

-Иска и с мен да прави, обаче само аз от цялото семейство  ѝ се опъвам и с мен –  Валентин добива мъченическо изражение – мама прави секс насила.

Въпреки, че и до днес в мен къкри желанието да  го върна на родителите си. И за нуди-плажовете, и за красивите секс сцени, на които ставах неволен свидетел в тийнейджърските си години. Но все пак това надхвърляше в пъти жестокостта на отмъщението, което заслужаваха.

Майка ми едно време е вилнеела гола и без кола маска на триъгълника по нуди плажовете покрай Созопол. Но откакто стана баба, се промени. Стана домакиня с консервативни разбирания за живота. Обожава да ме занимава с подробности от рода на това, че Валентинчо обичал пилешката си супа без застройка. А за миналата Коледа ми подари ТЕНДЖЕРА. Мислила, милата, мислила, и решила, че една тенджерка най-щяла да ме зарадва. Поредното доказателство, че човек погрешно смята собствените си приоритети за приоритети и на всички други.

Не можех да й причиня подобни абсурдните твърдения на Валентин, които отгоре на всичко, както се сещате сами, нямаха абсолютно нищо общо с истината. ( освен частта с мъжа ми).

Баща ми вече почти минута не беше дърпал от цигарата си, която догаряше и пепелта ѝ безпомощно падаше върху покривката. Трябваше да се намеся бързо, доказвайки невинността си. Иначе този човек скоро щеше да си умре от никотинов недостиг.

-Валентине!!! – най-накрая успях да проговоря – Какви глупости говориш на баба си и дядо си??? Кога съм правила секс с брат ти????? Кога съм искала да правя секс с теб насила??

Валентин непоклатимо отстоява позицията си.

-Всяка вечер! – Той ме гледа искрено с големите си искрящи светло-кафяви очи, обрамчени с гъсти мигли – Като си лягаме с Николай вечер, ти идваш да ни пожелаеш “Лека Нощ” и ни прегръщаш, и ни целуваш като сме си легнали. И тати отделно го целуваш за “Лека нощ”.

– Е, и??? – сега се сещам, че от месец насам ( после включих, че явно откакто се запозна с родителската версия на “какво означава думата секс”), Валентин започва да търчи като опарен из къщата всеки път като се опитам да го целуна за “Лека нощ”. Налага ми се да го прикова с лакти и колене на леглото, докато го нацелувам хубаво. Междувременно той се отбранява и бърше гнусливо следите от моите целувки от бузите си.

-Нали с тати ми обяснихте че “секс” означава “когато момче и момиче си легнат  в леглото, прегърнат се и се целунат”!!! Ти си момиче, ние сме момчета! Само ни изчакваш да си легнем в леглата и веднага идваш да ни целуваш за „лека нощ“ и да ни прегръщаш.

Скоро след това Вальо разбра в час по биология в училище какво е наистина секс. По време на вечеря сподели, че вече знае какво е това. И то е много по-гадно, отколкото си го е представял.

Николай попита какво точно е това, и брат му му каза „Вярвай ми, рано ти е да знаеш. Ще ти кажа, но първо искам да си изживееш спокойно детството“.

Приятелките на Хан Аспарух

Приятелките на Хан Аспарух

Съзряването и след това възрастта идват  първо при нас, жените. Това го забелязах още като бях на 12-13 и всички момчета на моята възраст ми изглеждаха като недоразвити амеби. От друга страна ние – аз и приятелките ми от 7“а“ клас-  ние си изглеждахме точно както трябваше (според нас) да изглеждат млади дами на нашата възраст – с грим, прически и впити дрехи.

В днешно време, в качеството ми на майка на две момчета, вече имам нова гледна точка. Момчетата ми се виждат нормално развити дечица , а момичетата на същата възраст ми се струват нахакани акселерати, които със самото си присъствие заплашват моите невинни зайчета-байчета. Знам, знам – започнах да се превръщам в типична мъжка майка.

Валентин, големият ми син, е на 13. В съзнанието си обаче той е още дете и въобще не се интересува как изглежда. За пореден път се убедих в това на семейното ни посещение на морето, когато се понесе към плажа  с бодра стъпка, издокаран с бански, бели хавлиени чорапи до коляното и гумени джапанки на дългите си космати крака.

След  час хвърляне във вълните, Вальо виси унило на плажа – висока, космата, отегчена мускулеста върлина, преливаща от неосъзнати хормони. Аз побутвам Мъжа ми Емо и му показвам с поглед Валентин. Пак с поглед искам да предам на Емо, че на Вальо  му е скучно.

Емо веднага взима нещата в свои ръце.  Поглежда Вальо и гласът му изгърмява наставнически: „Абе Валентине, вземи си една кофичка и една лопатка и си поиграй в пясъка. Аз ли да ти измислям игрите?“

Емо ми пуска властен мъжки поглед, който казва – „Ето, безсилна женичке, успокои ли се, проблемът  ти е решен. Ако имаш друг проблем за решаване – насреща съм“.

Вальо  от своя страна, пусна този поглед към нас с баща си.

Разбирам Вальо. Извъртам си бялото на очите, за да му покажа, че душевно съм с него.

Вечерта се храним с децата и едно приятелско семейство в ресторант до плажа. Идилия! Вальо си седи на масата при нас. Цъка нещо на телефона си, опрян на сгънатите му крака, върху които любимото ми комбо от чорапи и джапанки е възстановено. До него брат му наднича в екрана му. Аз си пия бялото вино и си хапвам пържените калмари. Емо се разтоварва от разрешаването на проблемите ми като си пие бирата, все пак е на почивка човекът.  Заглеждам се в една страхотна мадама на съседната маса. Изглежда ми около 20 годишна, много добре гримирана, с лъскава коса, страхотен тен, натежал бюст и много дългокрака. Брей, тази днешната младеж колко е красива! Добре, че не ми е конкуренция! – минава някак си небрежно през главата ми.

Оказва се, че не е изключено и да си станем конкуренция, защото Мария, жената от приятелското ни семейство с които вечеряме, маха от нашата маса към страхотната мадама:

-Алекс, ела при нас да те запозная с един батко, да има с кого да си играете!

Виж я пък тази Мария! Подскачам като ужилена! Откъде накъде иска да запознава красавицата Алекс с мъжа ми, и отгоре на всичкото го представя като „батко“. Светкавичната ми асоциация като чуя „Батко“ е за свалка. „Батко“ незабавно извиква в съзнанието ми образ на мустакат сваляч с привкус на тарикат. Предполагам, че е така заради натрапваната ми с години класика в поп-фолка, а именно – “Я елате, пиленца, при батко”. Но освен това, сещам се, че преди да, така да се каже, „укротя“ мъжа ми, той се подвизаваше из София със сваляческото прозвище „бат’ Ем4о“.Много в стил 1999-2002 година.

Връщам се към настоящето и към недообмисленото, да не кажа безотговорно поведение на приятелката ми Мария……Ама тази Мария вярно какви ги върши –  отгоре на всичко вика Алекс да си били „играели“ с баткото, моля ти се! Представям си как скришом от мен мъжът ми се потупва сам себе си по рамото и си  казва тихичко “бат’Ем4о о6те го бива в игри4ките”!

Разярено  се обръщам на другата страна към Мария. Ако й е толкова важно да запознава Алекс с „батковци“, да я запознае с Бат’ 4ефо ( нейния си мъж и стар авер на Бат’Ем4о, с когото едно време са вършали заедно из дискотеките).

Но за голяма изненада, нашата маса излъчва трети, неочакван за мен представител на „батковците“

-Алекс, запознай се с батко Вальо! – Мария запознава Алекс с ДЕТЕТО МИ!

-Ти 2008ма година ли си? – пита Алекс подавайки си ръката

– 2007ма съм роден – изревава мутирало Вальо.

-Еййй ама вярно си ми бил батко. Аз съм 2008ма.– Алекс  изчезва в мрака, оставяйки след себе си  облак прекрасен парфюм, обвиващ неизреченото, но очевидно “въпреки това, малък си за мен”. Чудя се дали е забелязала чорапите и джапанките.

Оказа се, че Алекс е на 12, а не на 20. Мария, която е приятелка на майка ѝ,  ме пита как така не съм познала Алекс. В отговор на учудения ми поглед разбирам, че когато 2010 г Алекс била бебе, аз съм я взимала няколко пъти с нас, за да си „играят на плажа, с кофичката и лопатката на батко Вальо“. Емо ме сръчква – “Ето, като си е играел с кофичката и лопатката, поне е успявал да задържи интереса на Алекс по-дълго към себе си. Ти не се ли научи, че винаги съм прав! Другият път ще ме подкрепиш като казвам на детето какво да прави, а няма да ми въртиш бялото на очите си”.

Въобще не го и слушам. Срам ме е от себе си. Сетих се как, вече в средата на 20те ми години, съм виждала оценяващи погледи на (както аз така им виках тогава -) „женички“ на 40ина години, които с опитно око „пробягваха“ по фигурата ми и пускаха коментари от рода на „ами ние с теб сме с еднакви дупета“. Признавам си, тогава си казвах-когато стана на 40, няма да съм като тези – аз ще остарея с достойнство. Във въображението си се виждах като една достолепна 40 годишна госпожа, облечена в безформен блузон, която затваря буркани с туршия, шие гоблени и не си мери дупето с тези на младите.

На 40 не правя нито едно от тези четири неща.  Но за сметка на това  правя целенасочени усилия да се видя отстрани. Видях се отстрани и осъзнах, че съм попаднала в капана на цикличното поведение, налагано ни с векове, като  „жена, която има син и става майка-орлица“. Също така съм се обиждала, когато са ми казвали, че изглеждам добре за възрастта си ( чудя се защо – предпочитала съм да ми кажат, че изглеждам зле за възрастта си ли). Сега пък се притесних от 12 годишно дете!

Сетих се за  моята домашна помощница, 75 годишната рускиня Оксана. Тя не не се обижда на тема „възраст“, както и на повечето други теми, защото е в мир със себе си. Разбрах това, когато един ден малкият ми син Николай, още преди да тръгне на училище, се чудеше дали хан Аспарух е имал мускули и дали е можел да се набира. Този въпрос го човъркаше цял ден,  защото „ако е можел да се набира, как така не е успял да счупи сноп стрели“. В търсене на съвременник на Хан Аспарух, който да свидетелство от първо лице за физическите му способности, погледът на Николай с надежда се спря върху Оксана. Изтърси без никакви заобиколки:

-Окси, а ти била ли си приятелка на Хан Аспарух? Ако си го познавала – помниш ли дали е можел да се набира?

Замръзнах. Щях да разбера, ако Оксана се обидеше. Не е първа младост, ама чак пък наборка на Хан Аспарух….

-Да, миличък – отговори Оксана и погали Николай по главичката. Бьла многа близка с Ган Аспарух. Имал агромни мускули и бьл отльичен военньик.

Оксана ми намига. Аз й се усмихвам облекчено. Николай е щастлив. Оттогава като стане дума за Окси вкъщи, винаги я споменаваме като „Приятелката на Хан Аспарух“. И ако „Приятелката на Хан Аспарух“ означава жена, която е в мир със себе си, живее спокойно живота си, не се обижда и не се сравнява с никого, тогава и аз искам да стана “приятелка на хан Аспарух”.  Защото това е да остаряваш с достойнство…. всъщност, този израз въобще не ми харесва. Поправям се – исках да кажа – това е да живееш с достойнство.

За Оксана с любов

За Оксана с любов

И преди съм споделяла за силната привързаност, която изпитвам към Окси, моята домашна помощница – рускиня. Освен, че помага с къщната работа, Окси силно се интересува и от живота вкъщи. В добрите стари времена преди Ковид, когато пътувах много, Окси се вълнуваше повече от мен за всяко мое пътуване или липса на такова.

-Ниечка, вече цял месец не си пътувала…всьичко наред ли?

Ако ѝ кажа, че скоро ще ходя някъде, лицето ѝ се озарява. Оставя парцала и ме хваща заговорнически под ръка. С избила по страните руменина, ми споделя шепнешком история от рода на следната:

-Ти знаеш ли колко си щастльва, че си само на сорок один года. ( Окси е на 75, но има желанието за живот на 18 годишна и външния вид на най-много 50 годишна). Ниечка, тьи знаеш ли колко хубаво можеш да си изкараш на ьедна командировка, например? Аз като бьла на сорок години и била командировка във Варна. И когато затваряхме конгресс, един висок,  прьедставителен муж спря Волгата си на мен. Беше чул, че говоря руска реч; поканил ме да прекарам нощ с нево. А на друг ден щеше лично да ме върне с Волга на София. И аз мноога мислила, мноооога мислила и накрая отказала. Заради Кьисела Дьядка отказала. ( Кисела Дьядка е съпругът на Окси).

Окси прави необходимата пауза преди грандиозния финал…. – А потом се оказало че непознат представителен муж бьл – тук самият въздух около Окси вече присвятква и трепти– Самий Главний Министр Тежка Промишленост СССР-а.

– Та така, Ниечка – завършва вече на висок глас Окси. – Аз многа абичам командировки. – След кратък размисъл добавя: – Ну, вече съм много стара, мень няма кой да ме покани. За тьеб още има шанс да си направиш поне един прьекрасен спомен от командировка. Да те грей до край на жьивот.  И не повтаряй мои грешки – поглежда ме многозначително.

Емо, мъжът ми, минава покрай нас. Няма как да разбере какво сме си говорили допреди само минута, защото с приближаването му, Окси мигновено преустановява рубриката „Практични-съвети от-една-омъжена-дама-за-друга“ и  започва усърдно да лъска кухненските плочки, заела раболепна поза.

Откакто разбра, че Емо е зодия рак, тактиката на Окси беше да няма много вземане-даване с него. За раците Окси ми е казала, че „са отговорни към семейства, но много обичат да командват свои жени.“. До този извод е стигнала от личен опит, тъй като се оказва, че и Кьисела Дьядка е представител на същата зодия.

Отначало Емо приемаше близостта между нас с Окси безразлично. Но тя е толкова забавен и интересен събеседник, че от един момент нататък, Емо започна да иска да се присъедини към нашето весело кръгче. Малко по малко той се опитва да спечели благоразположението ѝ:

-Окси, на колко си години, имаш ли 55?

Окси кокетно му отговаря, че е на 76, но просто е прокльета с много младолик ген. Иначе нямала никакви пластични опьерации.

-Еееее, представям си колко готина мацка си била като млада!

Не съм сигурна доколко комплименти тип „за 100 годишна – ставаш“  биха я спечелили, тъй като

 1. повечето жени мразят точно този тип комплимент

2. все пак Окси е крайно предубедена срещу зодията му. На няколко пъти е подхващала колко много командорят тези раци и как техни настроения непредьвидими. Дотам само тази песен пее, че и на мен взе да ми втръсва. Понеже все пак (и отгоре на всичко) и двамата ми сина са раци. Казвам й го.

-Оооой, и дьечица ли…..- Окси си слага ръка на устата за да сподави мъката си по живота, който съм обречена да живея, обградена от 3-ма бъдещи Кьисели Дьядки.  „Да имаше понье ьедна везничка около теб, Ниечка, да те пази“, жали ме тя. После чевръсто и деликатно напуска стаята, защото смята, че е прекалила със съветите. Преди това все пак ми пояснява, че ако имах везничка, тя щеше да  ме пази, така както любим Путин пази нея и нейния народ. (Проверявам в Гугъл – да, Путин наистина е зодия везна).

Окси е много кротка, възпитана и човечна. Има широта на възгледите. Приема философски много човешки слабости, смятайки че всеки от нас трябва да извърви собствения си път. Обожава си работата – чисти с удоволствие и не иска да води уседнал живот, „като бабичките“.  Но има една тема, на която не позволява никакъв коментар – това е темата за Путин.

Един ден виждах как душата й отвътре вреше и кипеше против някаква несправедливост. Понеже знаех, че скоро ще си заминава за лятната почивка за Нижний Новгород, реших да я разведря, като я заговоря за пътуването. Попитах я с коя авиолиния ще лети.

Окси ми отговори разсеяно с някакво име на руска авиолиния. Мозъкът ѝ витаеше някъде надалеч. След няколко минути трескаво мълчание, реши все пак да ми сподели:

  • Мисля как хубавичко да насоля мой сьин. Той вчера много обидил Путин.

Когато Окси си е резервирала билета за Н.Новгород, се оказало че трябва да плати допълнително за багажа си. Синът й ( не мога да повярвам до каква степен не познава майка си), вероятно на шега ѝ е казал, че „нейният Путин май много не се грижи за народа си, щом кара руснаците да плащат допълнително за багаж в собствените си авиолинии“. Тази реплика беше докарала Оксана до сегашното й трескаво състояние и обмисляне на ответен удар.

-Ще му кажа, Ниечка, ще му кажа: „ПУ!!! Ти не знайш какво говориш! Тьи недостоен дори да споменаваш име на самий великий гуманист в света – име Путина“. – Сините очи на Окси ме прогарят из основи.  Междуметието „ПУ“- беше изказано с цялата презрителна страст, на която е способна необятната руска душа.

Какво пък е това гуманист? Звучеше ми като комунист, който притежава гумаджийница. После се сетих – когато се развълнува, Окси преминава от български с примеси от руски на руски с примес от български. А руснаците казват „Г“ вместо „Х“. Нали на Хитлер казваха Гитлер. Значи – хуманист е искала да каже.

Докато се чудя какво да отговоря, Емо, който продължава да се бори за нейното приятелство, се намесва: – „Права си, Окси! Но недей да се сърдиш на сина си – той не е виновен. Все пак той е само 50% руснак – нали в него тече и кръвта на твоя съпруг“.

Окси не казва нищо, но по изражението ѝ си личи, че е съгласна. Не можеш да очакваш кой знае какъв акъл от човек, който носи наполовина гени на Кьисела Дядка.

Следващата седмица, когато Окси пак е вкъщи, заварвам следната картинка:

Емо, приклещен в един ъгъл от Окси. Тя е запомнила, че той се чудеше как ли е изглеждала като млада и е решила да го избави от мъките на незнанието. Държи тесте черно бели снимки и му ги подава една по една:

-А тук аз шестьдесет восма на море на Солнечний берег. Можеш ли да кажеш, че съм родила сьин преди една година?

Мисля, че официално вече, Оксана е забравила за предразсъдъците си спрямо раците и Емо е спечелил доверието ѝ.

Това е малка част от историите за моята човечна, пълна с радост, с желание за живот, работа и щастие Оксана! Моята любима Гуманистка!