Шутаранга

Шутаранга

Трите семейства от двора се бяхме събрали в къщата на баба и дядо по повод нечий рожден ден. По традиция ние, шестте внучета, започвахме веднага с яденето, а възрастните- със салатите, ракията и наздравиците. Този път из-глежда те си бяха пийнали повечко и решиха да попеят още преди да са хапна-ли. Дадоха правото за избор на песен на дядо и той подхвана нещо неизвестно до този момент- поне за нас, малките. Бе песен от рода „Стари градски шлаге-ри“. Възрастните поеха с възторг веднага след него. Мелодията бе малко тъж-на и протяжна. През 10-на секунди се повтаряше припевът: – ….“Забрави шутаранга свой“….

 

 

       Ние, децата, се спогледахме. Предполагам, и те мислеха като мен, че тек-стът на песента е мръсничък и поискахме да излезем навън. Те ни разрешиха с жестове. Наближаваше любимият припев, на който възрастите ревяха с цяло гърло. Като никога досега само ни посочиха с пръст двора без инструкции ка-кво да си облечем или съблечем, да не пием вода потни и т.н. 

 

 

       Навън се оказа, че дори и братовчед ни Томи, който бе „цапнат в устата“ не знаеше какво значи това шутаранга. В едно бяхме напълно сигурни- думата бе много мръсна. Събрахме се в кръг. Обикновено така се наговаряхме с коя игра да започнем, но в момента хич не ни бе до игри. Да не знаеш нещо по матема-тика или български- как и да е, но ако не знаеш подобна думичка- кой-знае кога и къде може да се изложиш. Започнахме да гадаем. Братовчедките си зашушу-каха нещо и обявиха, че според тях думата е от женски род. Батко, най-голе-мият сред нас, четвърти клас, безспорен наш авторитет, веднага ги опроверга:

 

 

      – Ето, чуйте- тъкмо отвътре пак се дочуваше: „Забрави шутаранга свой“- В мъжки род е, иначе щеше да е- забрави своята шутаранга. Момичетата бяха затапени. Но пък момчетата не можехме да си представим как някой може да си забрави някъде шутаранга. Песента-дразнител най-сетне спря и бе замес-тена от тракане на лъжици в чинии. 

 

 

       В тази патова ситуация, а и в безсилието си да намерим верния отговор ед-ната братовчедка, сестрата на Томи, каза, че е разочарована от поведението на възрастните, които са си позволили да пеят неприлични песни пред децата си. Всеки от нас добави и своето възмущение, но сякаш избягвайки родителите си и визирайки най-вече баба и дядо. Които отгоре на всичкото бяха в преклон-на възраст- наближаваха 60-те. 

 

 

      Тук се намеси батко. Той бе започнал да чете още на четири години и ни бе чел и приказки, а останалите го бяхме слушали със зяпнали уста. Бе с големи сини очи, най-големият сред нас. Май искаше да оправдае баба и дядо, като каза, че сигурно ги е хванал климактериума. Най-малкият братовчед го попра-ви- преди два месеца дали другата им баба в крематориум, а не в климак-териум. Батко взе да обяснява кое от двете какво точно значи. Вече ни бе писнало от неизвестни думички и започнахме играта на сляпа баба, но някакси доста вяло и я претупахме набързо. . 

 

 

     Накрая си обещахме на следващия ден всеки от нас да попита съучениците си дали знаят думичката, която ни бе разтревожила днес. 

 

 

     Преди да заспя, в просъница ми дойде идеята, че е псувня, може би- циган-ска. Цяла нощ се мятах на сън, в който шутаранга бе дори вид змия или отров-на билка, от която ме караха да пия. Когато исках да избягам, се оказваше, че не мога и да тичам- опитвам, но краката не ме слушат- стара моя слабост- на-сън тичах много бавно.

 

 

      На следващата вечер децата се събрахме възбудени в двора. Оказа се, че и никой от нашите съученици не е знаел тази проклета думичка. В този момент сякаш си мислихме едно и също- хубаво си живеехме до вчера без тази гадна шутаранга. Претупахме набързо една игра на „Стражари и апаши“. Така бе и цялата седмица. Сякаш и игрите ни- Кралю-порталю, Волейбол над телта за пране, на думички, на бесеница, на прескочи-кобила, на футбол, топчета, крие-ница и т.н., вече бяха безсолни. Сигурен съм, че и другите бяха търсили кош-марната думичка в речници. Аз дори се бях записал в една библиотека. Дори  библиотекарката не я знаеше.

 

 

      Казано на поетичен език, призракът Шутаранга вече бе обсебил двора и нищо не бе същото както преди. Това сякаш ни преследваше и тровеше живота ни. Чак след месец, преди да заспя, ми дойде идеята да попитам другаря Ко-жухаров- отскоро бе учител по български в училището ни и наш класен настав-ник- трети клас. Дори играеше с нас футбол. Бе готин. Заспах като къпан.  

 

 

     На другия ден по време на мача единствената ми цел бе да му се набия в очите не само като футболист, но и като момче, което не нагрубява противни-ците си по време на мач. Накрая на мача той лично дойде да ме поздрави- не само за трите отбелязани гола, но и за спортсменството ми. Моментът бе бла-гоприятен и не го пропуснах: 

 

 

  • Другарю Кожухаров, имам труден въпрос към вас- по български. Кога и

 

 

къде ще Ви е удобно да попитам? 

 

 

  • Ами, Богомиле, щом си преценил, че въпросът е труден, най-добре ела

 

 

у дома след 16 ч. Знаеш ли къде живея- точно встрани на училището? 

 

 

  • Знам!  

 

 

    Точно в 16 часа бях при него и той ме въведе в кабинета си. Почерпи ме с една паста, която изядох трудно- може би заради огромния въпрос в устата ми. А и как точно да попитам без да ме вземе за хулиган, нахал, циник или простак. Дори ми минаваха мисли да си тръгна, но той сякаш ме съживи: 

 

 

  • Е, Богомиле, какъв е въпросът ти към мен? 

 

 

  • Другарю Кожухаров, какво означава думата шутаранга
  • Зависи в какъв контекст е била спомената. Т.е., с кои още думи си я чул?
  • Бе в някаква песен, която възрастните изпяха, а децата не я разбрахме. 
  • Я опитай да запееш песента, ако все още я помниш.
  • Та тата та рататата – Изпей ми, шуте, серенада……..

 

 

…. Забрави шутаранга свой ….

 

 

  • Стана ми ясно. Това е стара градска песен. И я запя:    
  • Веднаж кралицата каза: 

 

 

      Изпей ми, шуте, серенада

 

 

 и трогнеш ли сърцето ми, 

 

 

 целувка ще ти дам в награда.

 

 

……..

 

 

    За разлика от нашето празненство, той не крещеше на припева. Накрая ми даде книжка с текстове на стари градски песни- „Песнопойка“. Добре че ми по-ясни и какво в случая бе шут- не ритник по топка, а придворен смешник. А ранг значело мястото на човек в обществото. Като човек с нисък ранг, Шутът на-празно се надявал кралицата да го обикне.  

 

 

    Вечерта, пълен с отговори, бях центърът в двора ни. Не бързах да ги светна веднага. Така и така-…ранг- шут- песен, нещастна любов и т.н. Благоволих да им обясня всичко това поотделно и заедно. Те постепенно започнаха да загря-ват. Никога преди това не се бях чувствал толкова значим. Накрая им изпях, гледайки в Песнопойката: 

 

 

                         Песента на шута 

 

 

              Разправят, в стари времена
              живял е крал със хубава кралица.
              Придворний шут деня, нощя
              със своите песни ги развличал.

              И за беда влюбил се той,
              но не във простичка девица.
            Забравил шутът ранга свой,
            обикнал своята кралица.

            Веднъж кралицата каза:
            Изпей ми, шуте, серенада,
            щом трогнеш ти сърцето ми,
            целувка ще ти дам в награда……… 

 

 

     За по-сигурно добавих отново какво точно значи Забравил шутът ранга свой – този път- като цяло.  

 

 

     За моя изненада, те все още не ми ръкопляскаха. 

 

 

     След минута обаче осъзнаха всичко и ме поздравиха, че съм ги освободил от кошмарната думичка. 

 

 

     Родителите ни одобриха новото ни занимание с Песнопойката. Скоро то ни омръзна и си запяхме пак любимите ни детски песнички. На първия следващ празник изпяхме заедно с възрастните „Песента за шута“, която постепенно се превърна в своеобразен химн на родата ни. Понеже ние, малките, се натъжа-вахме, когато накрая на песента кралят обезглавяваше самозабравилия се шут, съответните куплети скоро отпаднаха.  

 

 

      Ще е редно накрая и вие да чуете самата песен

 

 

https://www.youtube.com/watch?v=8S7CcKB6NNo

 

РАЗКАЗИТЕ НА НИЯ

No Results Found

The page you requested could not be found. Try refining your search, or use the navigation above to locate the post.

Ready to Stand Out From the Crowd?

Трийсе

Трийсе

                                                       

        Чаках за ехографско изследване в Гастроентерологията. Имах записан час от преди два дни за някой си д-р Хоровиц. Представях си го висок, кокалест мъж с изпити скули, прошарена коса и рогови очила. Надявах се да бе съвър-шен диагностик. На листчето, което ми бяха дали от рецепцията, пишеше:  „Каб. 3., ет.2, д-р Хоровиц, 09.10.2018, 8,30 ч.“

Към 7,30 вече седях пред кабинета. Към 8 без 4 се дотътри един дядка, който държеше подобно листче. След това и една жена- в  8,12. Не съм от пасивните и полюбопитствах какво пише на техните листчета, най-вече- като час. Съмненията ми се потвърдиха:

И там-8,30! Ти да видиш!

Към 8,27 две жени отключиха кабинета и влязоха- може би-сестрите на д-р Хоровиц- имам предвид медицинските му сестри. Още по-добре, че са две! Към 9 без 21 в кабинета влезе, без да почука, мъж, когото първоначално счетох за д-р Хоровиц. Отвътре започнаха да се дочуват разговори, съвсем не делови, а хахо-хихи.            

        Когато си пред лекарски кабинет, мислиш не толкова за прегледа, колкото някой да не се шмугне преди теб. Към 9 без 10 интуицията ми подсказваше, че влезлият бе май пациент- връзкар. При този кикот отвътре, бе по-добре да не е бил докторът. След 9 вече бях убеден, че е техен познат. От кабинета чат-пат излизаше някоя от сестрите. Гледаше напред, сякаш, подобно на кучетата, бе лишена от периферно зрение и не забелязваше  какво брожение предизвик-ваше на пейката.

Походката на двете бе доста различна. Чернокосата ходеше много бързо. Влизаше в някои кабинети и се връщаше почти веднага. Русатата крачеше ситно с обувчици най-много номер 33. През 9 минути посещаваше само тоалетната. Според мен, мястото й бе в Урологията. Тук отварям една скоба, че на вратата на тоалетната пишеше „персонал“ и се заключваше.

Тези похождения на Русата подбуждаха и нашите нужди. Но всеки се стискаше- да не е луд да пропусне реда си заради някакво си пикане. Явно, знаейки това, в лечебните заведения не предвиждат друга тоалетна освен „персонал“. В 9,11, на нас, множащите се пациенти, адреналинът ни бе на макс- кой би влязъл, кога и ако е друг- откъде-накъде.

Аз на равни интервали поглеждах часовника си и изпусках въздишка в смисъл: „Господи, ако до 5 минути не вляза, може да се случи непоправимото!“ Други залагаха на измъчен външен вид и едва сподавена болка. Заприлича ми на приемен изпит в НАТФИЗ. Като пърформанс всички бяхме на високо ниво и се раздавахме на 100%.      

        Точно тогава онзи, познатият им, излезе, но затвори вратата. Чакащите се размърдахме и станахме. Опитвахме се да заемем удобни позиции пред нея.  Ситуацията наподобяваше предстоящо изпълнение на корнер във футбола. Разликата бе само, че центрирането щеше да дойде от самата врата. Един остана на пейката. Заподозряхме го, че е връзкар. Така и се оказа. След  малко извикаха именно него. Чернокосата сестра ни нареди строго да си  изчакаме търпеливо реда. Понечих да вметна, че всички ние отдавна сме на ред, но се въздържах.

Когато тя се прибра, болката се оттече веднага от лицата ни. Реагирах пръв и седнах на най-близкото до вратата място. Надявах се реферът на невидимия мач да не ми свири „засада“. Другите почти се сборичкаха кой да седне до мен. Върнахме се към досегашните си занимания- оглед на коридора, ослушване и артистични миниатюрки. Сестрите направиха по още няколко кур-са. Ние скачахме прави, готови да им отдадем и чест по военному. Физиономиите ни бяха смесица от болка, раболепие и надежда.  

          Преброих плочките на пода и по стените. Също така пейките, кабинетите, пациентите и лампите. Заех се да прогнозирам колко време и крачки ще са необходими на Русата сестра да отиде до и да се върне от тоалетната. Не бе сложна задача- крачка под 30 см., разстояние около 22 метра. Първият път прогнозата ми бе с грешка под 7%, но на втория бях точен.

          Този връзкар излезе след само 22 минути, но затвори вратата. Изправих се пред нея и свих показалеца си във формата на чук-чук, но не се реших. . Душевната ми борба доведе до още няколко свивания и отпускания на пръста ми, в който бяха фокусирани погледите на всички. Точно така прави снайперистът, малко преди да натисне спусъка. След 112 безкрайно дълги секунди, Чер-нокосата сестра  отвори. Главата ми вече бе цъфнала като буца сирене пред нея и тя леко се стресна. Бях я поставил в „цуг-цванг“ и ми каза примирено :- Ами влезте Вие!

          Обля ме топла вълна. Ама и ние, българите, сме едни! Какво толкова сме недоволни от здравната ни система? Влязох в кабинета и затворих хубаво вратата. Плебеите останаха отвън да си се тровкат. Вляво имаше ехограф с екран. До него- легло. Русата сестра стоеше зад бюро и пишеше. Вдясно имаше параван. Дали пък зад него не се спотайваше д-р Хоровиц? Наруших тишината:

  • Добър ден! Аз съм за преглед при доктор Хоровиц. Натъртих на името.
  • Да, да- каза тя, без да вдигне поглед. Ей-сега!

     Черничката сестра я попита, гледайки я в очите:

  • Д-р Хоровиц, да повикам ли и стажанта?
  • Да, извикай го! И му кажи да не се мотае! А Вие легнете и свалете блузата си!

          Тук оркестърът трябваше да засвири „Туш“. И таз хубава, оказваше се, че именно Русата бе д-р Хоровиц! Цели два дни напразно си бях представял доктора като мъж, разбиращ напълно гастропроблемите на другите мъже.    

  • Да си събуя ли обувките?- бавех топката, смилайки новата ситуация.
  • Не! Лягайте по гръб!

           Ето този израз никак не го обичах. Когато ти кажат това на плаж, май искат да си попечеш гърба. Лежа по гръб или на гръб? Според мен да лежиш по гърба е неясно. Такова изказване винаги ми е лазело по нервите и никога-на тях. Съобразих, че ако гърбът ми е отдолу, ще мога да гледам нагоре, а не да съм забил нос в чаршафа и да гадая какво ли ми правят в момента.

           Следващото ми двоумение бе свързано с една найлонова лента, широка около две педи, която бе поставена перпендикулярно на леглото. Явно бе предпазна, но кое предпазваше-  главата на пациента, за да не се изцапа от чаршафа или чаршафа от обувките? В другия дълъг край на леглото имаше салфетка също с неясна функция.

           Чернокосата сякаш усети колебанието ми и каза учтиво:

    –     Легнете с глава на Север!

Бих се ориентирал лесно накъде е Север, ако някъде по леглото имаше мъхове и лишеи, бил съм скаут. Или ако  носех компас. Легнах по мой вкус. Гърбът ми бе върху кревата, главата ми бе върху лентата и така можех да виждам екрана на ехографа, ако си раздалечех обувките.  

В този момент влезе стажантът и ми нареди да легна наопаки.

           Това също бе неясно- да сменя местата на корема и гърба си или на краката и главата? Забавих се малко, за да взема решение.

  • Наопаки, бе, дядо! – Аа, изцапал си с обувките салфетката! – Сестра, смени салфетката на дядо!

           Каза го, сякаш- да ми смени памперса! Преди малко не трябваше да се събувам, което бях предложил все пак. Ама кой командваше тук, аджеба? А и на този мухльо не му бях дядо!!

          Лежах вече на гърба си, но не виждах екрана. Нищо, казах си: „И без това си бях забравил очилата. Както и недочувам, ще им бъда идеалният пациент- нещо като учебно пособие. Оставям се в ръцете им. По-добре да се упражняват върху мен, отколкото върху млад човек! И дано след някой час да не извикат жена ми да ме разпознае! Прекръстих се.

           Стажантът седна до мен и намаза доста немарливо коремната ми област с гел. Някои зони останаха съвсем сухи. Не му казах нищо, въпреки че хората на моята възраст обичат да правят забележки от рода на:

  • Не така, бе, дядо-още малко тук!- Не-не-по-горе /долу/! -А така, дядовото!

Стажантът докладва, че е готов. Готов-трънки, тук-там нямах гел, а на места бе в излишък. Видях това и без очила.

           По време на ехографското изследване докторката му посочваше къде да постави сондата върху мен. След това му обясняваше нещо, но твърде тихо, сочейки му екрана, който бе вдясно от главата ми. Отвреме-навреме май искаха да се обърна настрани. Чаках нещо по-ясно- наляво или надясно, на Изток или на Запад. Те се усетиха и взеха да ме въртят несръчно с ръце- като кебап-че на скара. Тревожех се, че понякога пак ме връщаха на старото място. Явно нещо на  екрана ги караше да не вярват на очите си. Чат-пат ми казваха по-силно- и да не дишам. Бе излишно- бях така затаил дъх, че вече берях душа.  

Първоначалното ми очакване бе:

Трък-трък със сондата–след което докторката обявява тържествено, така, че да чуе ясно дори и стажанта:

  • Б.О.–Без Особености.

Но те продължаваха неравномерно вече над 6 минути. Понякога прекъсваха гладенето с „ютията“ /сондата/ по корема ми. Точно както правеха и внуче-тата ми с джойстика, когато играеха на „Плейстейшън“. Спираха да ръчкат, когато чакаха да „отидат на следващо ниво“. Те поне си викаха: „Йес“! и „Гив ми файв!“ ! А лекарката и стажантът продължаваха да си шепнат, според мен- все по-съзаклятнически. След малко и това престана. Пълна тишина. Още по-лошо.

           Разтревожих се не на шега. Диагнозата /присъдата/ явно бе заплетена. Точно сега Хю Лори /от „Д-р Хаус“/ трябваше да докуцука отнякъде.    

           Успокоих се, когато предположих какво- Дай-Боже-бе сега в главите им:           „На пациента му няма нищо, но трябва да изровим подходящо скъпи пътеки за лечение според каноните на здравната каса“. Ама наистина имаше нещо много гнило в здравната ни система!    

    –    Салфетки, трийсе-  чух властния глас на докторката Хоровиц.

Това ме стресна. Погледът й сочеше вляво от главата ми. Не бях сигурен дали съм чул правилно, а и дали се отнася за мен. Изчаках, нали съм дядо.  

           Тя повтори:

  • Салфетки, трийсе!

Погледнах пак вляво от главата ми. Да, там- върху шкафчето,  наистина имаше голяма купчина салфетки. Бяха поне 80. Да й подам, но чак пък 30? А може би пък ставаше въпрос за „формат 30“? Но салфетките бяха 20х20, дори-15х15. Къде бе логиката? Дойде ми спасителната мисъл да й подам 3-4. На нея наистина й бяха далече, но не посмях-бях сигурен, че ще ми се скара. Доскоро мечтаех да вляза в пустия му кабинет, а сега- да изляза.    

             Докторката, след още няколко наброски по бланката вдигна поглед, изгледа ме като артефакт и потрети:

  •  Салфетки, трийсе! – След което подшушна нещо на ухото на чернокосата сестра. Тя излезе видимо разтревожена. Стажантът пое също навън, вероятно да се помотае, мухльото му с мухльовците.    

Зарових се отново в салфетките. Броях напрегнато. Тъкмо бях стигнал до двайсе, държах ги все още в лявата си ръка, когато докторката вдигна поглед към мен:

  • Трийсе, де!

Изглежда с опитното си око бързо прецени, че салфетките са само двайсе и за всеки случай добавих върху корема си с треперещи ръце още 10-на, ей-така- на око. Тя продължи да си пише нещо в бланката-ребус.

Може и да ми се подхилквате, но аз тогава разсъждавах тревожно:

           Чернокосата сестра бе изпратена от докторката спешно нанякъде, може би за скалпел. Следващото изследване или операция евентуално изискваше докторката да отвори коремната ми кухина. Ще рукне кръв. Явно докторката бе много печена. Кой знае откога отваря коремни кухини и знае точния брой необходими салфетки за спиране на кръвотечението. Нямах право на грешка и се заех да преброя по-прецизно дали салфетките върху корема ми са точно трийсет, а не така, на око. Подредих ги върху себе си успоредно, след като върнах двете излишни на мястото им. Тя продължаваше да си пише. Вече- върху лява и дясна бланка. Според мен- за интензивното /ако издържа интервенцията/ и за моргата. Казах си наум молитвата- цялата, точно три пъти. Подготвих се психически за упойка и евентуално- заупокойна, тунел със светлина и пр.

           Докторката най-сетне вдигна отново поглед към мен и срещна смирения ми овчи поглед. Стана, взе ядосано салфетките от корема ми, който в момента бе наистина коремна кухина и ги тури върху другите- на шкафчето, без да ги преброи. Оттам взе една и понечи да разтрие стомаха ми доста гнусливо, но се отказа и я остави. Разстреля ме с поглед и заповяда с ненужно силен глас:

  • Трий се, де!  Какво чакаш- изтрий този гел от корема си със салфетките и ставай!
  • Ама докторе?
  • Няма ти нищо!