Всяко чудо – за три дни

Всяко чудо – за три дни

    В разгара на Ковид-истерията през 2020 г. получих болки в областта на пикочния мехур, нарастващи всеки ден и ходех до тоалетната на 10-15 минути, дори и през нощта. Реших, че това се дължи на естественото за възрастта ми уголемяване на простатната жлеза. Точно тогава по телевизията почти ежедневно рекламираха лекарство, възстановяващо нормалната й функция и дебело подчертаваха- и мъжката потентност.

В рекламата един мой набор непрекъснато сновеше от брачното ложе до клозета и жена му го наблюдаваше с тревога, докато накрая извади от чантата си опаковка с вълшебно лекарство. Скоро той забрави за тоалетната, а в леглото двамата отново си имаха занимание – да гледат усмихнато в опаковката и да поклащат одобрително глави. Аз бях скептичен- вярно, пикаех много често, но, да чукна на дърво, все още намирах някой промеждутък и за жена си. С нея спяхме в различни стаи и за да не ме чува, ходех като котка до тоалетната, но скоро тя разкри, че често не съм нито при нея, нито в стаята си и ме попита от какво страдам- от запек или от диария.

Отговорих й, че май имам проблеми с простатата. За разлика от онази жена от рекламата обаче тя не извади от чантата си вълшебната опаковка и ми нареди още утре да отида на уролог, докато все още не е станало много късно. На другия ден в една клиника урологът ми направи ехография. Категорично отхвърли хипотезата за простатата и заяви, че трябва да ми се направи Цистоскопия, което било клинично тридневно изследване и ако искам, ще ме запише за следващия ден. Приех, понеже по време на прегледа той натискаше с нещо, наподобяващо ютия, мехура ми и ме заболя още повече.

Вечерта жена  ми, чувайки думата цистоскопия се разтревожи, а се бях надявал да каже, че това е елементарно и лекарите го правят просто за да си вържат гащите. За да намаля тревогата й, а и моята, се пошегувах, че „скопия“ не означава скопяване, а наблюдение, ха-ха. Тя отвърна, че съвсем не й е до смешки и ми приготви нещата за болницата с вид на човек, изпращаш свой близък в последния му земен път. Каза, че я боли глава и си легна. Не ми дойде нищо друго наум, освен стандартното ни заклинание, с което се окуражавахме при необходимост: – Обещавам ти!

    Цяла нощ ходех като призрак до тоалетната. Вече се бях изпедепцал в това да шуртя тихо- прицелвах се точно в наклона на фаянса на чинията, въпреки че не палех лампата. Лягайки си, усещах, че се пълня отново, сякаш с въпросната чиния бяхме скачени съдове. За да не мисля върху това като Архимед, се престраших да отворя Гугъл и намерих какво точно значи цистоскопия- от гръцки- „цистос“- мехур и „скопия“- наблюдение, но не продължих. Сетих се за един от любимите ми писатели Джеръм Джеръм, който бе описал как решил да потърси в медицинската литература чрез симптомите си от какво страда и накрая открил, че единствената болест, която го била подминала до момента е „възпаление на капачката на коляното“. На сутринта жена ми изглеждаше сякаш по-ниска от мен. Под очите си имаше тъмни кръгове и побързах да й кажа бодро: – Спокойно, бе, какво толкова- ще ме омотаят в жици, ще ми наблюдават мехура, а аз ще си решавам кръстословици и след три дни, в резултат на розовите хапчета, с  които ще ме тъпчат, ще ме изпишат здрав като бик.

Тя кимна в смисъл: „Мечтай си ти, а аз теб трябва все да те мисля”. Поля ми вода и преди да вляза в асансьора, ми пожела: -И много те моля, като пикаеш, вдигай капака на тоалетната чиния!  Особено в болницата! – От опит знаех, че това бе любимият й похват да ме разсее от мрачни мисли.

     Отначало в клиниката се заеха с мен като с Ковид пациент и започнах да се тревожа дали няма да побързат да ме счетат за такъв. Накрая все пак ме пратиха в урологията, откъдето- в клиничната лаборатория, на кардиограф, отново на ехограф, до регистратурата /за да платя/, после още в няколко отделения. По принцип в сгради се обърквам и всеки път, когато бе време да се върна откъдето съм дошъл, питах доста служители, чиито съвети според мен или взаимно се изключваха, или бързах да им благодаря още преди да съм ги изслушал докрай.

Накрая най-после попаднах на една разбрана жена, която просто ме заведе в урологията, където бе главна сестра и ме настани в свободното легло на стая с още трима пациенти. За моя радост те изглеждаха добре и се обнадеждих, че тук сме само леки случаи. Още повече, че от дългите разходки между етажите мехурът ми почти не се обаждаше. След вечеря във видимо добро настроение всеки се обади на жена си и проведе същия разговор като преждеговорившия. Накрая мина застъпващата на смяна главна сестра. Каза ни, че утре ще ни водят един по един в залата да ни правят цистоскопия и че ако през нощта почувстваме някаква нужда от нея, ЗА КАКВОТО И ДА Е, да натиснем бутона вляво от главите си. Ако бе по-млада и не гледаше толкова строго, бих се пошегувал, че АКО ЩЕ Я ВИКНА ЗА НЕЩО, то ще е да ми поразтрие мехура.

Преди да заспим, попитах „колегите“ дали знаят значението на думата цистоскопия, но те като доста по-млади от мен бяха в неведение. Кой знае тази нощ какви ли митични чудовища- Цистоскопии щяха да ги карат да се въртят ужасени. Като най-възрастен, реших, че ще е уместно да им разкажа за произхода на тази дума и за хипотезата си, че очаквам тази наша скопия, наблюдението на нашите „цистос“- мехури да е безобидна и скоро те заспаха по същия начин, както и двете ми внучета, след като им разкажех авторската си приказка за Лиско и Ежко.  

    На сутринта същата сестра запали лампите още в 6 ч. и ни каза, че е време за личен тоалет и отвори прозорците толкова широко, че ако някой от нас реши да се метне, да му е лесно. Каза, че в 7 ще ни донесат закуската, а за визитацията в  8 ч. трябва всички да сме по добре изпънатите ни легла, да не четем книги, да не говорим по телефона и да сме с маски. В 8 ч. отдавна бяхме разказали на жените си какво сме закусвали, леглата ни бяха като за парад и държахме ръцете си отпред върху одеалото вече от половин час. В 8,30 ч. вихърът на визитацията отмина за по-малко от половин минута и настана безвремие до към 11 ч., когато дойдоха две сестри. Първо съблякоха един от нас както майка му го бе родила, облякоха му дълъг бял халат от нещо изкуствено, хванаха го за двете ръце и го поведоха като арестуван член на Ку-клукс-клан /расистка организация, преследваща чернокожите в САЩ в 50-те години, известна с белите си качулки/. Останалите се надявахме да го върнат в стаята максимум до 20 минути. В 12,30  вече се питахме какво ли му се случи на горкия, когато една сестра дойде в стаята и с гробовна физиономия подкара леглото му навън и чухме песента на колелата му да се отдалечава в ляво по дългия коридор.

Цветът от лицата ни се оттече. Ако така завършваше всяка цистоскопия, „да би бегали по-добре“, както бе казал някога дядо Вазов. Насред тези ни мисли за „о боже почившия“ ни съкилийник, откъм коридора се дочу същата песен. За наша радост в леглото бе „колегата“, но бе бледен, както някога казваше баба ми: „като на бегал пред змии“. В дясната си ръка той стискаше прозрачно найлоново пликче, пълно с урина и кръв, от което към завивката му отиваше шлаух, пълен със същата течност. Явно бе с катетър. Другите двама ме изгледаха със същия поглед, както и дъщеря ми, която като малка бях завел да й вземат кръв и преди това й бях обещал, че това ще е не само безболезнено, но и много забавно. Към 17 ч. всички бяхме в стаята си в състоянието на първия, а устите ни безмълвно проклиняха цяла вселена, подобно на Х.Димитър в стихотворението на Ботев и отказахме вечеря. Преди заспиване обикновено превъртах филма от деня.

    Спомних си, че в „залата“ сестрите ме бяха помолили да сваля халата и да легна гол, вдигайки краката си на нещо като родилно магаре и така стоях, слушайки ги докато упойката не ме бе хванала. По едно време ме събудиха. Дадоха ми да си държа внимателно торбичката от катетъра и хванали ме за двете ръце ме върнаха в стаята, където другите трима се оплакваха по телефоните на жените си, но когато ни дадоха вечерята я излапаха като невидели. Казах им да изядат и моята и набрах телефона на жена ми. Преди това обаче погледнах в гащите си и там видях, че пенисът ми, може би защото смучеше кръв от тръбичката към резервоара, бе необичайно наедрял. Смятах просто да я успокоя, че всичко е минало добре, но при тази гледка не се стърпях първо да й се похваля: – Ако само видиш колко ми е голям!

 На което тя отвърна, че трябва да настоявам да ми сложат по-малък катетър. Казах й, че не става въпрос за катетъра, а за …и замълчах деликатно. Тя попита дали имам температура и какви лекарства ми дават. След което повторих тихо, така че да не ме чуят другите:- Става въпрос за пениса ми, а не за катетъра, на което тя отвърна: – Ако чакаш да дойда там и да свърша тази работа вместо теб, не си познал! Като ти е голям, обърни се към някоя сестра да ти го смени, иначе може да получиш възпаление!  

На другия ден пропорциите в гащите ми не се бяха променили, но пикочният ми канал ме болеше кански, според мен- естествена ре-акция от растежа и мъдро си казах: – Трай, бабо, за хубост.

Другите в стаята май ми бяха сърдити, пъшкаха прекомерно и се оплакваха един на друг и на жените си, на които звъняха час по час. Нямаше как да не си помисля, че никой от тях, за разлика от мен, не бе ходил войник. Идеше ми да им кресна да спрат да се лигавят и само за миг да си представят, че в онази зала, след като ги качеха на магарето, трябваше да раждат. Насред тези ми мълчаливи мисли се сетих, че не съм пушил от 30 часа. Бе абсурд да си понеса контейнерчето извън болницата и да пуша отвън. На свой риск изпафках една цигара в тоалетната, като преди това отворих всички вътрешни прегради в нея, за да има конвекция. Обадих се на жена си и й съобщих, че нямам никакви проблеми. Казах това високо, за да чуят и онези. Те вече предварително си разделяха моята порция, тъй като бях обявил, че смятам да погладувам с лечебна цел и се захванах с кръстословици и с пафкане. Радвах се, че по време на пандемията свиждания не се допускаха. Иначе жените им щяха да са по цял ден до тях, да разберат какви ги върша в тоалетната и да ми забранят да съсипвам белите дробчета на мъжлетата им. На другия ден ни изписаха. След като ми свалиха катетъра, още по пътя към вкъщи болката намаля, но усещах как с нея си отиваше и новата ми гордост. Всяко чудо- за три дни.

Недоразумение в аптека

Недоразумение в аптека

На една алея в полите на Витоша мъдро пише: „Няма горска пътека, която да води в аптека„. Въпреки че бях редовен турист, понякога ми се налагаше да влизам в аптеки и в тях често се обърквах. Например:

      Преди доста години ми трябваше нещо против настинка. Наскоро бях гле-дал ТВ реклами, на които хората още щом отпиеха от чашата с разтвореното там вълшебство, веднага грейваха. Зад щанда в аптеката стоеше красива мла-да служителка, от която лъхаше на чистота и приятен, ненатрапчив парфюм. Според мен мястото й бе в моден салон. Бих предпочел все пак да бе някоя с повече професионален и житейски опит, но се престраших да споделя пробле-ма си. Помолих я да ми препоръча нещо разтворимичко. Тя предложи няколко варианта, от които избрах средния по цена.   

-Цяла опаковка ли искате? 

-Да. Как се използва-  моля, обяснете ми- да не чета листовката.          

-Изпивате по едно Шаше сутрин, обед и вечер. Ударението й бе на е. Поради стъклената преграда или увредения ми слух, който трудно различаваше съгласните, се замислих дали пък не бе казала Чаше. Ние, недочуващите, тълкуваме подочутото и разчитаме повече на вътрешното си ухо. Точно в този момент си спомних, че като малък бях с мама на почивка и там една баба се гордееше с  наскоро проговорилото си внуче. Сочеше му: – Какво е това?- Масе. – А това?- Столе. И двете- с ударение на е. Те бяха от Дупница.  Аа, ясно- казах си- и аптекарка е оттам. Тук, в София, чаше е малка чаша. Предположих, че опаковката съдържа лекарство и няколко чашки, за които не ми се плащаше- вкъщи имах всякакви. Но кои от тях биха били подходящи?

– Ама това Чаше– натъртих деликатно на “е”- какво трябва да е?

Каквото си е. Опаковката е за 10 чашета. Явно бях познал с това „Ч“. 

-Все пак- колко да е голямо?

-Ами те са стандартни. Такива са, каквито са.

И моите бяха такива, каквито са. Бях ги купувал отдавна, когато още нямаше ментета и със сигурност бяха по БДС. Ако тя ми бе отговорила нещо по-ясно, например: чаше за ракия /50/100 грама/, винско, чаено, за кафе, за бира и т.н., щях да си тръгна веднага, кълна се. Мина ми идеята, че бих я насочил деликатно към размера на чашето, ако й подскажех с усмивка:

-Вижте, госпожице, нали знаете, че „Размера има значение“, ха-ха. Но щеше да е неуместно предвид възрастта ми. Самият аз мразех дърти „пиргиши“.  

 Б.а.: „пиргиш“- разг. – противен, омразен дъртак, развратник, мръсник. Тук е мястото да уточня, че съм зодия Дева и държа всичко да бъде пределно ясно. В момента нямаше други хора и аптекарката имаше прекрасни условия да накара клиента, дори да бе самият Алцхаймер, поне да кимне. Вдигнах въпросителен поглед към нея, на който тя устоя мълчаливо. Видът й бе на жена, пояснила вече надълго и нашироко очевадни неща- по задължение, иначе откога да ми е теглила една майна. Явно не й се повтаряше, че чашетата са каквито са си и са стандартни.  В погледа й се четеше убеденост, че ако сега излезе навън и зададе на 100 човека гатанката:

„Малко, стандартно, каквото си е- Що е то?“,

всички, освен мен, ще отговорят веднага: – Чаше! Сигурно за нея „Размера“ нямаше значение. Трябваше бързо да намеря верния път към ленивото й мозъче иопитах по-заобиколно:    

  • Извинете ме, но се опасявам да не сбъркам с дозировката.  
  • Тя е много проста: сутрин, обед и вечер- по едно Чаше. Разтваряте го в чаша топла вода, не гореща, например- 200 милилитра и я изпивате.

      Най-после бе казала нещо конкретно- 200 милилитра. Но пък се оказваше, че разтварям чашето в чаша. По тази логика щеше да се разтвори и самата чаша.Опаковката, бе казала тя, била за 10 чашета. Не бях сигурен дали вкъ-щи имах 10 чашета от един и същи вид и подпитах:   

-А задължително ли е чашетата да са еднакви? – Може би две няма да ми достигнат- имам предвид- от същия модел.  

-Тогава си купете още две отделно! Тонът й бе като на даскалица и вече не ми изглеждаше толкова хубава. Тя взе да барабани нервно с маникюра си по поставката за парите и след няколко такта отсече: 

-Искате ли отделно две чашета или не?

-Не, благодаря, май не искам. Ще се оправя някакси и без тях.

Концентрирах се пак. Преди малко, може би неволно, тя бе изрекла и думата Чаша. В русата й главица кое е чаше и кое- чаша може би бе напринципа „онче-бонче“. В напрегнатата ми глава се появи представа как като Мистър Бийн влизам вкъщи и избирам едно по-малко чаше- може би- юзче за ракия. След това разделям лекарството на 10 равни части- имах фина теглилка. Натъпквам в юзчето една от 10-те дози и го цамбурвам в чашата 200 милилитра, предварително пълна наполовина с притоплена, но не гореща вода. В чашата  ще започнат се появяват мехурчета. Това бе насока. Отказах се да я помоля да извади от опаковката чашетата, понеже си имам и й предложих примирено:

– Добре, дайте да оправим сметката!

-Четири и 20.  

     Правех се, че прибирам бавно рестото. Не измислих нищо по-умно от:

чашето ще се разтвори ли лесно в чашата ?

      –    То си е разтворимо. Мега-лесно разтворимо. Дори и за Вас, господине! Нейното „господине“ прозвуча като „тъпанарю“.

      За наша обща радост се появи друг клиент.

      Тръгнах си с чувството, че настинката ми в момента бе последното нещо, което ме вълнуваше. Много мразех епитети от рода: „Мега“, ,„Яко“, „Хипер“ и други подобни, характерни за сегашното поколение и си зацъках наум:

-Боже, как първото впечатление може да те заблуди!

     Вкъщи отворих листовката. В нея пишеше, че опаковката съдържала 10 раз-творими Сашета. Със С, а не с Ч. Имаше прилежна рисунка как се отваря Сашето, как се изсипва съдържанието му в чашата топла вода и дори как се разбърква- в посока на часовниковата стрелка. Евала на производителите- „Made in France“. Мега-якият ми извод бе, че Чашето е Саше, а Саше /с ударение на е/,бе пакетче. И че аптекарката може и да не бе от Дупница. За свое оправда-ние ще добавя, че тогава думата Саше бе известна толкова, колкото сега- думите: джангър, пенкелер, пиростия, пиргиш, стахановец и Гулаг.

Една почти любовна история

Една почти любовна история

На село се събуждам винаги още по първи петли, далеч преди видело.

В София шумът на ранните трамваи и автомобилния транспорт не ми пречи до към 10 сутринта, но тук кресчендото на петлите, примесено с кучешки лай след  непрогледната тишина на нощта направо ме стряскат и бързам да скоча, надя-вайки се поради  чистия въздух и близостта на природата да съм се наспал.

Бях дошъл тук сам с единствената задача да поразчистя двора. Направих си кафе и после още едно, понеже бе 6 ч. и не се бе разсъмнало. Бе делник. В града планът ми за деня би бил ясен, а тук не знаех откъде да започна. Дворът бе пълен с битови боклуци в черни здрави чували, с пръчките от лозата, изсъхнали клони и листа, които миналата година бях зарязал в двора.

Бях опитвал да ги изхвърля в общинските кофи за боклук, но още щом доближех някоя, нечие перде се вдигаше и дори кофата да бе празна, зад прозореца някой размахваше пръст или още по-лошо – излизаше и ме гледаше мръсно. С колкото чували тръгвах, с толкова се връщах.

Погледнато отстрани бях особен тип, който обича да си разхожда чувалите. Веднаж в отчаянието си бях изхвърлил два чувала посред нощ в кофа далеч от дома ми. На следващата сутрин се бе оказало, че някой ги бе хвърлил обратно през дувара в двора ми въпреки че се бях постарал да не ме видят. Бях се оплакал на кмета, че и аз плащам такса смет, а той бе отговорил, че ме разбира, но вече няколко години не получавал заявените лично от него допълнителни кофи за боклук. А селяните считали близките кофи за свои.

Този път взех генерално решение- всичко да изчезне наведнаж, а начинът бе да намеря човек с кон и каруца, който да свърши тази работа срещу 20 лева, какво толкова го мисля. Бе само 7 часа сутринта. Петлите вече пееха прегракнало и по-тихо, а слънцето се бе подало свенливо.

Лястовичките под стрехата ми се бяха разлетяли и денят обещаваше да е хубав. Някои разочаровани читатели с основание ще се запитат: Уж щяхме да четем нещо любовно, а този ни занимава с боклуци!. Моля имайте още малко търпение.

Ще стигна и до любовта и то примесена с животински секс.

   Твърдо решен да намеря човек с каруца отидох на площада. В задимената кръчма, сутрин-кафене подпитах този-онзи. Накрая ми дадоха указание:

     –    Виждаш ли отвън онзи дебелия с пръчката?- питай него, той е шефът тук!

   Казах на шефа какво ми трябва. Той вдигна пръчката-диригентска палка и ве-днага едно ромче цъфна пред него и получи заповед да извика Алито. След 5 минути пред нас „паркира“ каруца, от която слезе Али и шефът ми го представи като човекът, който ще ми свърши работа. Алито ме качи на каруцата и спряхме пред двора ми. Той огледа вътре,  изслуша ме и попита:

  • Колко даваш? 
  • Изхвърляне на чували с боклук, пънове и пръчките от лозата- 20 лева.
  • ОК, бате, но днес не мога! Ще дойда утре в 9 сутринта!  

   Да ме прощават националистите, но с ром като този, около 25-годишен, макар и вероятно нефинансиран от европейски програми за интеграция очевидно чо-век можеше да се разбере, ако пипаш по-деликатно! Огледах двора. Утре щеше да е за снимка, която да пратя на жена си.

   До 9 сутринта на следващия ден бях спокоен. Отхвърлих две кръстословици, ходене до тоалетна и дори изметох площадката пред къщата, където купчината под лястовичето гнездо бе достигнала 10 см. Гледах широко отворената врата на двора, от която всеки момент трябваше да се появи Али с каручката и коня.

 Ако той се изсереше в двора ми /конят, не Али/, щях да го накарам да си го из-хвърли- Алито, де. Към 9,30 минаха няколко роми- дали съм искал да посвър-шат тук нещо? Отказах им. Към 10 вече съжалявах. Али го нямаше. Подхванах нервно трета кръстословица. Не можех да отгатна и най-елементарни въпроси, като: „Човек, който пише книги“. В 10,15ч. тръгнах ядосан към центъра да се оплача на  едрия мениджър. Когато  го видях, бях по-мек:

  • Абе твоят човек щеше да дойде при мен с каруцата в 9, а още го няма!
  • Кой мой човек?
  • Алито!
  • Кой Алито?
  • Онзи, с каруцата, дето днес щеше да върши работа при мен!
  • Мчи той и другото Али е с каруца!

Понечих да си тръгна мълчаливо със зачервен гребен. Онзи ме спря:

  • Чакай, сега ще ти ги докарам! Само ми посочи кой от тях е твоят Али!

  Началникът „Логистика“ на „Мениджъра“- ромчето хукна и след 5 минути на площада имаше две каруци и две Алита. „Разпознах“ моя. Той ме качи на ка-руцата си и отпрашихме към двора ми. Каза, че не трябвало да го топя пред шефа му и припомни, че вчера сме се били разбрали за 30 лева. Възразих, че уговорката ни е била за 20 лева и да дойде още в 9, а вече е 10,30.

  Алито попита: -Ти сега пазариш ли се? Да знайш, не обичам цигании!

  В главата ми се очертаваха два варианта: С Али1 или с Али2. Другият може би все още бе на центъра и чакаше заповед от „мениджъра“. А вчера шефът  бе казал, че при него всичко било точно. По-приемливо ми се виждаше моят Али1 да свърши работата, но само ако си признае, че бе закъснял. И аз не обичах цигании. Попитах го защо се бе забавил. От отговора му зависеше дали ще го  изпъдя и ще прибегна към варианта Али2. Гледах го смръщено и очаквах той да се оплете в лъжи и наивни обяснения. Но не бях очаквал да ме изненада с една почти любовна история.   

  • Виж, бате! – започна той:

   Тъкмо бях тръгнал в 8,30 към тебе с каручката, когато по съседната улица се зададе кобилката Трайка. Той, моят кон Дорчо е много див- веднага й скочи от-горе, със все каруцата. Едва не паднах, досега съм го чакал да свърши. Ако бях художник, бих нарисувал по въображение картината „Страст“. На нея- в профил: Али на върха на каруцата, на капрата, под ъгъл 45 градуса, перчемът му се вее и е с бяла риза. Каруцата, той и  конят Дорчо ще са така преливащи се, че общо ще приличат на Кентавър. А кобилката Трайка ще е с китка на челото. Щях да зарежа имота веднага и да се прибера в ателието си. С тази картина сигурно бих спечелил луди пари. Развинтеното ми въображение на градски човек огледа мъжкаря Дорчо, на когото и каруца на гърба не пречеше да прави любов. Евала. Но бързо се върнах в реалността.

   Казах на Али да влиза в двора и да изнесе всичко уговорено. Да пълни каруцата догоре и да не ми говори за брой курсове. 30 лева! Точка. Но бях леко гузен. Историята му ми си струваше все по-прекрасна, сигурно щях да я помня цял живот. Размечтах се да напиша поне разказ за любовта между Дорчо и Трайка и с него да спечеля „Пулицър“.

В този момент той се изсра /конят, не Алито/. Казах му да не бере грижа /на Али/. Не че той бе угрижен. В момента пресмяташе нещо наум- май сделката ни. След което вкара каруцата в двора. Конят захрупа от тревата като косачка. Али се зае да хвърля върху каруцата битовия боклук.

След 15 минути се върна за пръчките и пъновете. Сметището на селото, доколкото знаех, бе на майната си. Ако това се повтореше, щеше да свърши цялата работа само за 1 час. Моята часова ставка като работещ инженер тогава бе 7 лева на час. Посочих му и неспоменати вчера от мен неща за изхвърляне. Той ме застреля с черните си като маслини очи и вдигнах цената на 40 лева.

Накрая дворът ми бе „светнал“ за под два часа, т.е., часовата му ставка бе 20 лв. на час. Погъделичках социалното си чувство, че съм щедър работодател, а не като шефа ми. Все пак Али нямаше постоянни клиенти, а и буйния му кон-мъжкар и каруцата изискваха съответните грижи. Определено взех да се чувствам готин.

  Дадох му парите и го поканих да пийнем по биричка на площадката пред къщата. Той разпрегна коня си, за да попасе и седнахме. Конят му взе да пасе, замириса на трева и пчелите на съседа дойдоха на рояци и  се включиха в компанията ни. Слънцето се скри зад облаците, за да не нагрява излишно биричката ни и си отворихме по още една, замаяни сякаш от природата. Не изпитвахме никаква нужда да си говорим някакви глупости ей-така, заради някаква си бира. В този момент откъм улицата се подаде кобилка, която след кратко двоумение влезе в двора и захрупа все по-близо до него /до коня, не до Али/. Очаквах Дорчо да скочи веднага да скочи върху нея, но той продължи да пасе така, сякаш аз пасях до него. Али видя погледа ми и го дешифрира моментално:

  • Конят ми, ако е без каруца, е много кротък. Иначе от кога да й е скочил!

Той определено четеше мислите ми.

  След третата бира се размислих. Според Алито, който познаваше коня си най-добре, той /конят, не Али/ не й скачал, понеже бил без каруцата. Фройд не  бе споменавал за влиянието на каруците върху либидото на конете. Пред мен се ширна поле за разсъждения. Първото и най-логично бе, че конят му, когато го впрегнат в каруца, чудейки се как да отложи предстоящата работа, скача върху най-близката кобила. Второто- че конят на Алито иска да е верен на кобилата Трайка. Третото бе, че конят бе с леви убеждения и по свой начин изразява протеста си срещу експлоатацията. Отхвърлих  и хипотезата, че конят се чувства някакси гол и засрамен без каруцата.

Изводът ми бе, дано всички коне ме извинят, че те чувстват мъже само с каруца.

Това май бе гениален извод- си казах на четвъртата бира. Алито си тръгна заедно с обектите ми за размисъл. Веднага след него и кобилката спря да се прави, че пасе и залюля залудо ханшове в посока навън.

Пчелите, доскоро жужали в двора ми също напуснаха двора ми, разочаровани, че тук едва ли вече може да се види нещо интересно. Слънцето напече бирата ми и тя ме отврати. Затворих опустялия двор и изметох конските фъшкии и ги сложих в нов черен чувал. Изпратих на жена си снимки от светналия ни двор, в които чувалът не бе в кадър. Тя отговори, че съм се справил перфектно. Заспах още в 8 вечерта, за да съм готов сутринта за първите петли и кучета. Цяла нощ сънувах коне, които ми се надсмиваха с разширените си ноздри неясно защо.    

Някъде сутринта в просъница ми се мярна мисълта да си закупя каруца вместо да пилея грешни пари за разни афродизиаци. Когато и слънцето се изсмя в лицето ми, изпих едно кафе и отпраших с колата за София, за да избягам от фантазиите си тук.

Там моята Трайка може би ме чакаше с нетърпение.

Когато човек иска, той и може

Когато човек иска, той и може

Откакто се пенсионирах, често жена ми, тръгвайки за работа, се чудеше колко ли ми е тежко по цял ден да се мотам безцелно вкъщи. Обикновено започваше тирадата си на изходната врата. Казваше това с тон на човек, който обвинява най-вече себе си. След като тя най-сетне тръгнеше, започвах поредната серия на филма „Сам в къщи“. Чувал бях за хора, изпаднали в депресия след пенсионирането си. Явно не бях от тях. Съвсем храбро си отварях бира, запалвах цигара, след което редувах писане на разкази, онлайн игри на шах и бридж, решаване на кръстословици, слушане на музика и когато вечерта жена ми се върнеше, бях вече капнал, но се стараех да не ми личи.

      Една сутрин на вратата тя освен обичайните неща изрече и нещо ново:

– И днес гледай да свършиш нещо полезно! – С което сякаш съсипа този ден- нищо от заниманията ми вече не вървеше. В главата ми кънтеше само „Нещо полезно“ и след първоначалната обида взех смелото решение от утре да правя само неща в полза на домакинството, дори в ущърб на личните ми увлечения.

На следващата сутрин на вратата я изпреварих и обявих:  

-Днес ще изпера пердетата и ще измия прозорците.

      Когато тя се върна вечерта, я посрещнах с мокри ръкави, но весел и споделих, че днес работата ми е споряла. Разведох я из „светналия“ ни апартамент, за да се убеди сама, че няма нужда да се самообвинява повече и че мога и да върша и нещо полезно.

     Тя бе уморена, но обходи след мен и обобщи, че работата ми днес наистина е била спорна. Но с тон- „спорна“ = „може доста да се поспори“. След което вметна, че съм се справил, но сега пък с тон- „Като лисицата с опашката“. В моята зодия разбираме от намеци. Сам си добавих и „Като кучето на нивата“. Ние, Девите, не обичаме да не ни дооценяват. Готови сме и да се самоубием, ако с това ще си изкараме някоя похвала. Загорча ми. Свършената работа от мен днес вкъщи бе съвсем безспорна! Все пак, с типичната си самокритичност, разгледах пак прозорците и пердетата и видях, че- да, наистина би могло да се желае още. 

     Сутринта станах рано и направих закуска с тиганички и мляко- прясно и кисело. Тя ме похвали, че съм купил мляко по БДС и коментира:

  • Когато аз пържа тиганички, те стават или клисави, или прегоряли а твоите са хем клисави, хем прегоряли, как го постигна?

     Наведох глава, за да реша каква усмивка да пусна. Тя започна да се гримира и каза някакси между другото една любима своя сентенция:

  • Когато човек иска той и може.

     След тези две нейни двусмислени изказвания накуп, ми бе необходим по-дълбок анализ. Подвих си лисичата опашка и отидох в „покоите“ си, легнах и се загледах в тавана, моят най-добър съветник. Тя обикновено казваше „Човек“ само ако се касаеше за някой, живеещ правилно. Чувайки, че тръгва за работа, станах да я изпратя с неутрална физиономия, от която отсъстваше характерното ми гузно изражение. Въпреки огромното /според нея/ време, с което разполагах този ден, едва накрая стигнах до извода, че след като доизкусуря пердетата и прозорците, ще се захвана с каналите на мивките, банята и тоалетната. То се бе видяло, че ще зарежа всяко свое хоби, докато не получа ясна и недвусмислена положителна оценка. Вечерта, въпреки деликатните ми намеци, тя не намери нищо ново в тези помещения. На следващия ден пуснах такава прахо-смукачка, че килимите намаляха с поне милиметър. Вечерта за моя радост тя каза, че днес в къщата ни миришело необичайно свежо.

  • Е, как няма да е така, като тези дни, след прозорците и пердетата отпуших каналите навсякъде и пуснах една яка прахосмукачка?

    Първоначално тя отбеляза, че може би това се дължало на гръмотевичната буря днес и многото озон в атмосферата, но все пак добави:

– Ама определено и твоята дейност тук нещо е допринесла. – Уж каза това неутрално, но ако имахте толкова дълъг семеен живот с нея, колкото и аз, също щяхте да се възторгнете. Тя никого не хвалеше без да е заслужил това многократно с действия, а не с думи. Изглежда бях налучкал правилната посока и се поразмечтах за още успехи и с присъщото си нетърпение се заумилквах около нея, но тя набързо парира опитите ми за сближение с: „Остави ме сега, много съм уморена, а и ме боли глава.“

     На следващия ден в мен набъбваше огорчение, че усилията ми май удряха на камък. Към 19 ч. вечерта това чувство доби формата на буца, по-голяма от адамовата ми ябълка и реших като никога да не скокна да я посрещна още на вратата след работа, а да се направя на заспал.

     В тъмното чух, че след като тя влезе, отиде в тоалетната, след това – в стая-та, за да се преоблече и накрая- пак в кухнята, където включи телевизора. Секундите се каканижеха. С болка осъзнах, че тоалетната чиния, гардеробът, телевизорът и хладилникът вече бяха вече обгрижени  от нея, за разлика от мен, безполезния.

     Не бях прав- след малко тя надникна в тъмнината на стаята ми и като видя, че шавам, се обади весело: – Понаспинка ли се? – Ех, кой като тебе!

На следващите няколко вечери скачах бодро да я посрещна възможно най-мило, но така си бе открай време и дори предварително приготвените смешки не помогнаха за имиджа ми пред нея, който вървеше към „немидж“.  Нещо ново трябваше да предприема, но какво?

     Съзнавайки, че трябва да я облекча още, реших, че вече няма просто да влизам при нея в кухнята, за да й съобщя, че съм ял, а трябва освен да напазарувам и да сготвя. Не се стърпях и още същата вечер й съобщих за това решение. Тя вместо да се зарадва на новината, се разтревожи. Имах чувството, че идеята й хареса, но не и изпълнителя, и че търси наум манджа с минимум про-дукти, които и да бъдат похабени, какво толкова.

Казах й, че в Гугъл е пълно с рецепти. Да ми се довери- няма как да ги сбъркам! И че най-добрите готвачи са мъже и накрая тя кандиса. Сутринта на вратата ми каза само едно постно Чао.  

     Веднага намерих рецепта за винен кебап, който обичах, а много отдавна не бяхме яли това. Според мен, кебапът се получи върховен, но не посмях да ям преди тя да се върне. Сервирах така, както и турчин не бе сервирал. Тя ме похвали, че съм уцелил количеството сол /всъщност, в една манджа я интересуваше главно това/, но съм бил сложил много дафинов лист- в такива количества бил отровен и хапна само малко. Дояде си със сирене.

     На следващия ден на обяд изкусах кебапа, след което сготвих пиле с ориз и зеленчуци. Вечерта тя първо попита дали съм изхвърлил винения кебап. Потвърдих и й поднесох пилето с ориз, което бях позапекъл на фурна. Тя го похвали- оризът се бил смил, било малко безолно, но все пак се ядяло.

     На третата вечер я посрещнах с един, поне според мен, жесток „Тас-кебап“. Тя го започна, но по едно време спря и отсече, че нещо й миришело- да съм погледнел в Гугъл дали не съм бил сготвил погрешно „Таз-кебап“. Пак си дояде със сирене. Започнах да се ядосвам, че при такива хубави манджи ние хабим грешни пари за сирене.

      На петата вечер я шашнах с такава вкусна шкембе-чорба, с толкова чесън, че на другия ден не посмя да отиде на работа. Все пак ме похвали- понеже не съм бил измил добре шкембето, то й миришело много хубаво- на село, на свиня и дори някакси на патриотизъм.

      На седмата сутрин обявих, че днес е ред на кюфтетата по чирпански, които за мен са просто фасулска работа- слагам много магданоз, после кайма, ориз….

      Жена ми ме изгледа. Кафявите й очи в момента бяха тъмносини- досущ ка-то езерото „Окото“ в Рила. Направих й комплимент, който увисна.  

     Тя задържа твърде дълго погледа си върху мен. Очите й станаха като дула на двуцевка и изрече бавно и разчленено:

  • Само да си посмял да  ч и с т и ш  или  г о т в и ш повече!
  • Но нали ти самата искаше да бъда полезен? Не можеш да отречеш, че се постарах!
  • За мен ще си най-полезен, ако се разхождаш всеки ден поне по час, намалиш цигарите и бирата и не ме посрещаш с походка, сякаш на кораба ти в момента има морско вълнение. Прави само това, което ти казвам, моля те!  

      След което очите й станаха отново тъмнокафяви, като на сърне, което гледа укорително ловеца, който току-що го е застрелял.

     Някои мъже биха приветствали такова изказване от жените си, но не и аз. Да   се разхождам достолепно сам по градинки и да си се оплакваме с други дядки не ме блазнеше. Вече и обичайните ми дневни занимавки ми се виждаха тъпички. Животът ми бе на кръстопът, а всяка от посоките вещаеше нови терзания и  съмнения. Добре че бях оптимист и си спомних как с жена ми като млади вършеехме по планините и там бяхме най-щастливи. Наричахме ги „нашите имоти“ и обичахме често да ги „наглеждаме“. Казах си: – А сега какво ни пречи?

      В неделя отидохме с колата на будистката „Ступа“ в с. Плана, след това- на близката обсерватория, които жена ми не бе виждала дотогава. Когато вечерта й се умилках, главата не я болеше.

      Преди да заспя, моята посровителка Дева Мария ми намигна. Май и тя ми казваше, че когато човек иска, той и може.   

Разсеяната аз

Разсеяната аз

Това разказвам от името на жена ми Роси.

Джобовете на панталоните на разсеяния ми баща бяха винаги издути. В тях имаше цигари, кибрит, запалки, гаечни и обикновени ключове, бурми, отвертки, стотинки и т.н. Отдалеч приличаше на каубой с два патлака. Когато му се допушеше, бъркаше в тях безпомощно и бързаше да се откаже, ако наблизо някой бе пушач. Запалваше, всмукваше жадно дима и вдигаше поглед към тавана. Изпускаше тънка струйка и изпадаше в размисъл: „Какво нещо е димът! Дали движението му може да се опише математически?- едва ли, братче!“ Не търсеше пепелник, подлагаше  шепа под цигарата и тръскаше в нея дори да бе  загаснала. Дълбоките му разсъждения завършаха с .. .братче или …мамка му.   

Когато отиваше в командировка, понякога се оказваше с шлифера на майка ми и вечерта се чудеше защо цял ден той се закопчавал някакси на „една-страна“. Връщаше се с част от дрехите си, а веднъж- с чужд куфар.  

Разсеяността ми бе като неговата и често ставах за смях.

Например, идват ми гости. Искат ми чай. Донасям им го. След малко започва кикотене. Басирали се били, че няма да им донеса захар и лъжички. Веднаж се взех в ръце и внимавах много. Донесох им захарница, лъжички, дори и чинийки. В една от тях обаче вместо лъжичка бях поставила химикалка-тогава учех за изпит. Дълго след това искаха да им сервирам „Чай с химикалка“. Връх бе когато бях забравила изобщо да сложа липов цвят в чайника. Някои пиеха и дори хвалеха чая, но един от тях се усети, мамка му. Ще опиша случаи, в които разсеяността ми  бе развеселявала околните:

1.Мецанинът    

 Работех в проектантска организация. Веднаж един началник ми даде папка, която да предам на съветския специалист, който вчера бил в отдела ни и щял да ме чака на входа пред Мецанина на ЦУМ. Човекът гонел самолет.

  • Тичай веднага там, вземи папката му и я донеси веднага тук!

 Когато се озовах пред ЦУМ, се замислих. Ясно ми бе само, че другарят се казва Мецанин, но входовете на ЦУМ бяха три. Тръгнах от далечните към близкия  и обратно. Оглеждах се за съветски мъж с папка. Попитах двама:

  • Товарищ Мецанин?

Те ме поизгледаха и свиха рамене.

Най-накрая, прелитаща потна пред най-ниския от входовете, дочух:- Вы– Росыца?

– А Вы– товарищ Мецанин?

– -Нет, я– Новиков. Ну, дайте свою папочку! А вот и Вам! Большое спасибо!

Когато се върнах в службата, занесох папката на началника и се троснах:

  • Можеше да ми кажете, че не се казва Мецанин, а Новиков!

Случаят предизвика бурен смях сред колегите още същия ден. Накрая ми обясниха, че „мецанин“ значело приземен етаж. Мамка им.   

2.Саламът

Една вечер останах след работното време. Бяха ми възложили проект, който бе над възможностите ми и се потях. Вътрешният телефон звънна:

  • Роси, ще се качиш ли при мен?-познах гласа на главния проектант Митев.  
  • Разбира се. – Отидох в стаята му. Той и един колега бяха заболи глави в чертежите, явно имаха проблеми. Митев попита без да вдигне глава:    
  • Роси, би ли ни купила от близката бакалия хляб и някакъв салам?
  • Разбира се. Ама какъв салам искате?
  •  А какви салами има?
  •  Има твърди, тънки, дълги, меки, къси, дебели, сухи, мокри–всякакви.  

Двамата вдигнаха поглед и ме загледаха с интерес:

  •  А има ли дълъг, твърд и дебел?–попита  Митев развеселен. Може би току-що бе намерил решение на проблемите им. Започнах да се колебая дали да не му задам въпрос относно моя проект, когато другият колега повтори:
  • Роси, а има ли дълъг, твърд и дебел?
  • Може и да има, но аз такъв не съм виждала!

И двамата прихнаха и заляха със слюнки чертежите. Сопнах им се:           

  • Не знам защо ми се смеете. Ако не спрете, купете си хляб и салам сами!
  • Чакай, Роси, кажи ни– ти лично какъв салам предпочиташ?
  • Зависи с какво ще го ям. Ако има домати, ще си взема тънък, дълъг и твърд. Само с хляб бих си взела мек и дебел.

          Фръцнах се и тръгнах към бакалията. Коридорът все още кънтеше от смеха им, който преминаваше в хрипове. В тоалетната се успокоих- нищо не ми стърчеше и и гримът ми не бе размазан. Купих набързо хляб, салам и домати и им ги треснах на бюрото. Още сутринта на следващия ден колегите ме караха да разказвам многократно случая и се заливаха от смях.

  • Ама кажете най-накрая какво е смешното?

  Обясниха ми. Дърти хора–дай им да си говорят за пишки.  

3.Тоалетната

Преди доста години, приятелят ми и трима негови състуденти бяха решили да се почерпят във „Феята”–любимо място за много софиянци. Гаджетата на другите не дойдоха. По едно време отидох до тоалетната. Когато се върнах, те ме гледаха насмешливо. Притесних се да  не би да им мириша на тоалетна.

  • Роси, видя ли нещо особено там?
  • А, да–един мъж не знам защо бе вътре. А на една от стените имаше наредени 4-5 идиотски малки ниски мивчици! – Те се расмяха до сълзи. Реших да поясня:

     –  Все пак на нормалната мивка имаше сапун. Натъртих това. Те продължаваха да хлипат: „Идиотски малки ниски мивчици“. Ядосана, поисках обяснение.

 Гаджето ми каза, че съм влязла в мъжката тоалетна. Заоправдавах се:

  • Кълна се, че на вратата имаше надпис WC, но вместо „Жени“ имаше картинка на жена с панталон. Ами да правят картинките по-ясни!

Нов истеричен смях. Пръв „се върна“ гаджето ми. Обясни ми какви са били  „Идиотските малки ниски мивчици“– писоари за мъже.

 След малко приятелите му си тръгнаха и платиха сметката. Оказа се, че той се басирал с тях, че ще вляза в мъжката тоалетна. Не му говорих два дни.

 4.Конякът  

 Една неделя мъжът ми предложи да отидем да се почерпим, а родителите ми да гледат нашето бебе. За мен разнообразието бе добре дошло. По пътя той предложи в заведението да се държим по следния сценарий:

  • Ние с теб сме разведени. Детето ни е вече на 3 годинки и е при теб. Днес се срещаме, за да обсъдим някои имуществени проблеми относно развода ни. 

 Поръчахме си по една малка водка и газирано. Скоро на масата ни седна и друга двойка. Ние се бяхме се вживяли в ролите си и поожесточили:

  • А ти тръгна ли вече на работа?
  • След два месеца. Преди това ще дам детето на детска градина.
  • А аз дори не знам дали то е проговорило!
  • А бе ти идиот ли си? Тя е на три годинки и говори по-добре и от теб! – направо му се разкрещях. Вече не играехме, а се карахме. Не  обръщахме внимание на нищо. Сервитьорът дойде и поиска да платим сметката.

Мъжът ми се бръкна и каза: – Задръжте рестото /40 стотинки/.

Преди келнерът да си тръгне, мъжът от другата двойка му каза:

  • Чакайте, включете в сметката им и коняка ми!
  • Моля?– почти едновременно скочихме ние.  
  • Вие–погледна мен–Вие изпихте коняка ми, но не смеех да Ви прекъсвам!  
  • Извинявайте, но аз никога не пия коняк!
  • Е, днес пихте–но моя!  Келнерът се отдалечи, за да се разберем. С мъжа ми се чудехме какво да направим-нямахме толкова пари. Усетих и че съм доста пияна. В този момент се намеси жената от масата:
  • Скъпи, не видя ли колко бяха вглъбени в разговора си? Прежали, моля те, този коняк и си поръчай нов! И за тях, ако поискат още нещо!
 5.Манекенката

Един следобед мъжът ми се похвали по телефона, че е взел премия. Колежките ми тъкмо коментираха, че в ЦУМ били пуснали някакви много сладки дамски костюмчета. Зарадвана, го „поканих“ в ЦУМ да ми купи някоя дрешка. Там, пред каквото и да спирах, той веднага питаше: – Купуваме ли го?

  • Чакай, още не съм решила.

 На последния етаж се озовахме пред щанд на новопоявилата се модна къща „Валентина“. Каквото и да пипнех, мъжът ми бързаше:  

  • Иди да го пробваш!   

В пробната обикновено бяхме няколко жени. Бих искала да се поогледам отвсякъде в огледалото, но трудно заемах позиция. Отвън се дочуваше:

  • Роси?–Тамън ли ти е?–Роси, какво става?

Накрая се подавах облечена и следваше:–Взимаме го!

  • Виж, в раменете ми е малко тясно, а в ханша–широко.

     –    Ще понапълнееш. А и може да стесниш полата. Много ти отива!

Тръгнахме си разочаровани. Точно тогава сякаш нещо блесна срещу мен: Върху едно кубче-преградка седеше манекенка, почти с моите пропорции, облечена в костюмче, което ми спря дъха. Сякаш бе дошло от небето или от моите мечти. Затичах се и застанах пред нея, готова да браня костюмчето, което чудно защо все още не бе забелязано от другите женуря. Пипнах сакото- платът бе плътен и здрав. Когато бръкнах под полата, за да опипам и там, манекенката внезапно скочи и се развика:

– Ама какво правите, бе, другарко!

 Нещо като мое лично заключение:

Недостатъкът ми, че съм разсеяна и изглеждам в очите на другите „приятно смотаничка“ ме е притеснявал, но пък ми бе донесъл и много прители.

Едва ли щеше да е така, ако имах предимства в излишък.  

Женската интуиция

Женската интуиция

Много женени мъже имат проблем как да скрият от съпругите си, че имат любовница. Моят проблем е точно обратният.

Преди време в един разговор с жена ми на тема „Женската интуиция“ тя бе казала, че една съпруга винаги усещала ако нейният мъж й изневерява.  

Бях я попитал на шега: 

        –  А според теб, аз изневерявам ли ти? 
        –  Не. Абсурд!–бе отговорила моментално.

В случая женската й интуиция бе права. Обаче какво му бе толкова абсурдното аз да имам любовница? Признавам, че отговорът й, както и категоричността в тона й, образуваха буца в гърлото ми. Легнах си в другата стая. Последва вътрешен диалог с Егото ми

-Тя те счита за мъж втора категория и едва ли не те е била наградила чрез брака ви. Иначе и до ден днешен, според нея, си щял безутешно да подсмърчаш след разни фусти!

– Много си краен!

Егото ми наистина бе много цапнато в устата.

И то продължи в типичния си стил, че на мое място щял да си разпаше пояса със съвсем чиста съвест.  Да съм си отмъстел! Изневяра до дупка! Да видела тя!

Изтъкнах му съображения от най-висше естество -че я обичам и по принцип не одобрявам отмъщението, особено в любовта.

Егото смекчи тона и взе да се изразява по-премерено. Не съм бил прав. Досега дори съм бил държал жена си в неравностойно положение. Нейните женени приятелки сигурно се кахърели от забежките на съпрузите си, а аз съм я бил лишавал от това нейно исконно право. Другите жени се борели за съпрузите си, а само нейният бил в кърпа вързан. Приятелките й изпитвали тези силни емоции, но не и тя, това нормално ли е? – Не!!!!

Някъде рано сутринта бурните ни спорове стигнаха до компромисния вариант и си стиснахме ръцете:

  1. Да направя всичко възможно тя да се усъмни в моята вярност.   
  2. Без действителни изневери, тук бях безпрекословен.
  3. Когато тя „ме заловеше“, щях весело да призная за експеримента си.

Би следвало да си вземе поуката, че и женската интуиция може да направи грешка. Особено ако срещне брилянтна мъжка логика.

Като страничен ефект, очаквах рейтингът ми в нейните очи да се повиши. 

На следващия ден се прибрах по-рано и почистих навсякъде вкъщи и дори сложих красиво букетче в една ваза.

Според мен, гузният съпруг би следвало да чисти повече.  

Съгласно плана ми, взех нейно червило, начервих се, целунах листче и го отпечатих на лявата си буза. След това си изтърках устата с какво ли не.

 Когато жена ми се прибра, се прехласна по чистотата. Снима всичко, особено букетчето и разпрати месиджи до приятелките си с текст:

– „Вижте моичкият  как ме посрещна днес- дори и с букетче!“

 Това–„моичкият“, малко ме обезсърчи.

 Накрая тя седна.  Аз бях с лявата буза към нея, но заваляха обратни обаждания от приятелките й, насред едно от които тя просто се пресегна, на-плюнчи пръста си и изтри бузата ми.

 Грешките ми бяха очевидни–червилото бе нейно и стоеше някакси платонически върху бузата ми, а с домакинстването си само излишно я бях  разсеял.  

На другия ден, преди да си тръгна от офиса, помолих секретарката на шефа да ме целуне по врата без да ме пита защо. Тя и без това ме мислеше за „куку“ и го направи. Червилото й бе скандално тъмносиньо. Жена ми не би си сложила такова и посмъртно. Предвкусвах успех.

  Вкъщи този път не чистих. Но направих гузна салата и си сипах  чашка-две. Когато жена ми се прибра, сипах и на нея и се чукнахме. Тя сканира с бърз поглед кухнята, която си бе в състоянието от сутринта. Все пак оцени желанието ми да си пообщуваме. Въпреки че салатата била безсолна и с твърде малко лук и олио, а магданозът бил на големи парлаци.

  След което пусна телевизора, където вървеше турски сериал. Била изпуснала две серии и искаше да навакса. Погледът й бе само натам и трябваше да го отклоня някакси към врата си, който взе да се схваща в неудобната поза  на вратна пържола. Изпитаният ми метод да привлека вниманието й бе да я накарам нещо да ми заобяснява. Когато тя прави това винаги ме гледа в очите. „Поинтересувах се“ от връзката между Джамале и Орхан. Тя ми я обясни до болка и се вторачи пак в телевизора. Сипах си още чашка, което не убягна от периферното й зрение, колкото и деликатно да го направих.

  Когато започнаха реклами, тя се взря в мен точно където исках. Бях приготвил наивен отговор на въпроса й какво е това чуждо червило на врата ми. Наистина последва въпрос, но бе съвсем друг:

–       Мога ли да знам коя ти е тази чашка?

–       Втора.

–       Едва ли! Не от вчера виждам, че по носа ти има характерните за алкохолиците синьо-червени  жилки! И допълни

-А я си виж  врата-синките вече са плъзнали и по него!  От утре ти забранявам всякакъв алкохол!  

Явно, дотук не се справях добре. За следващия ден бях предвидил яркооранжевото червило на колежката от „Човешки ресурси“. Обаче пък кой знае какъв симптом щеше да нахлуе в главата на жена ми-че имам авитаминоза или хипервитаминоза с каротин или бог знае какво. Може би щеше да ми забрани моркови и цвекло. Не че те  щяха да ми липсват.  Отказах се от червилната атака. Реших, че ще е добре, като всеки изневеряващ съпруг,  да започна да обръщам изключително внимание на външния си вид  и да демонстрирам това.  Нагло.                                        

 На другия ден си купих чисто нов костюм, вратовръзка, обувки и бельо. Дори си изрязах ноктите. За хората може би това е елементарно упражнение, но не и за мен. Три дни след рязане на нокти се чувствах неуютно, като човек на плажа, чиито бански са пълни с пясък или е по чорапи, пълни с пясък. Жена ми вместо да се усъмни в скритата цел на покупките, ме похвали. С уговорката, че следващият път ще дойде с мен, за да направи точния избор.  

След вечерята тя ме попита какво са казали колежките относно новия ми вид.  Бях предвидил този въпрос. Отговорих й, че те ме били опипали с поглед. Усетил съм го с тила си- както всяка жена усеща мъжкия поглед.Най-после и аз да подметна нещичко на място.

Нямаше ефект и това че си направих една по-модна прическа. Това ме правело някакси по-съвременен, но и изтъквало недостатъците ми. Но пък явно съм се „очовечвал“-нещо, което отдавна очаквала от мен. Засега напредъкът ми бе нулев.   

  Скоро добавих щом жена ми се прибере да се обличам спортно и да помпам мускули чрез гирички, коремни преси и дори щанги.  Накрая влизах при нея задъхан с надеждата да й заприличвам все-повече на изневеряващ мъж.

Тя започна да се заглежда по набъбващите ми мощи и като ефект, сексът ни се възроди. Както се казваше: „Къде го чукаш, къде се пука!“  Все пак се успокоявах, че „Целта оправдава средствата“.

 Възроденият ни секс бе добре дошъл, но пък противоречеше на стратегията ми тя да ме заподозре в изневяра. Логично бе да си помисли, че мъжката ми сила не се пилееше „някъде навън“.  Моето поведение напоследък бе като на верен съпруг, който бе взел мерки за външния си вид, за тялото си, чисти повече и дори отново е влюбен в жена си. Напредъкът ми от нулев клонеше към отрицателен.   

 Започнах да закъснявам нарочно. По принцип жена ми се прибираше след мен. Бе дъждовен период и бях принуден всяка вечер да изчаквам стоически в един от отсрещните входове срещу нашата кооперация  лампата в апартамента ни най-сетне да светне, че да се прибера като бял мъж.  

Никакъв ефект, ако изключим, че живущите в онзи вход взеха да ме гледат накриво.   

Новата ми идея бе да се върна късно, миришещ на максимално курвенски  парфюм и бира.  Двете неща се връзваха идеално. В края на работния ден помолих една подходяща  колежка да ме напръска обилно с парфюма си.  Този път изчаках лампата ни горе да светне в близкото до дома ни бистро. Пиех бира и репетирах гузни отговори наглас. Някои наоколо взеха да ме гледат учудено, не виждайки по мен „хендсфрий“.   

Когато се прибрах, жена ми бе точно зад вратата, подуши ме и ме започна: 

–       Нека позная! В асансьора си пътувал с Петрова от шестия етаж, нали? Не мога й да дишам парфюма на тая кучка! Веднага иди и си простри дрехите на балкона да се отмиришат!

 Легнах си отчаян. Обаче като по поръчка по телевизията даваха филм, в който една  съпруга залови в изневяра мъжа си, понеже в джоба на сакото му имаше чужди дамски гащички.

 Ето, това бе мегаяка идея! Точно за мен! Нямаше начин да не сработи!

  Сутринта отидох нетърпеливо в един скъпарски магазин за дамско бельо.

Взех едни гащички  от щанда и застанах пред огледалото за да преценя дали биха станали на мен, съответно-на жена ми, понеже с нея имахме еднакви ханшове. Бях убеден, че гащичките трябваше да са точно с нейния размер. Иначе тя би заподзряла, че й кръшкам с някоя „свинкя“ или „кощрамба“ и да не обърне подобаващо внимание.  Понечих да „пробвам“  други, но продавачките вече ми носеха усмихнато следващи, кои от кои по-секси. Аз се фръцках пред огледалото и накрая купих едни. Смея да твърдя, че им станах много симпатичен. Разделихме с усмивки. Излязох от там като кинозвезда.

Вечерта се прибрах подобаващо късно и окачих сакото си на видно място. От десния му джоб извадих да стърчи ъгълче от гащичките. Извиках с  глас на гузен американски съпруг:

– Тук ли си, скъпа?

 Жена ми се подаде от стаята си и каза, че имала още работа там, подреждала си бельото.  Да съм вечерял каквото намеря за добре. Когато най-сетне тя влезе в кухнята с гащичките в ръце, видът й не бе гневен, а по-скоро-много тревожен и ме попита:

–       Ти знаеш ли къде намерих тези мои гащи?–В джоба на сакото ти, моля ти се!  Един бог знае защо съм ги зафучила там. Идиотка!

–       Ето-тя подуши гащичките-те си миришат още на магазин! Значи съм ги купила скоро, а дори не помня това! Очевидно нещо става с главата ми! Сигурно онзи-германецът-ме е нападнал! Как му беше името, бе–казвай го, казвай го по-бързо!

–       М-ммм- Бетовен?

–       Глупости! Онзи бе, с болестите в главата!

–    Ааааа, Шумахер?

–       Алцхаймер бе, глупчо! Сигурно и тебе те е гепил!

Осъзнах, че наистина бях глупчо. Как не се бях съобразил, че гащичките не би следвало да миришат на магазин?- Идиот!

Можело е да помоля някоя от любезните служителки в магазина за дамско бельо да ги поноси за 20-на минутки!  Какво толкова? На мен нямаше да ми откажат! Бях пропуснал златна възможност! Такава едва ли щеше да се открие оттук нататък пред мен.

   Преди да заспя си направих горчива равносметка какво бях постигнал дотук за последния месец:

   След  чуждото червило ми бе забранен алкохолът.

   Вече никога не се качвам в асансьора, ако ще пътувам с Петрова от шестия етаж.

   Хората от отсрещната кооперация ме избягват.

   Редовното рязане на ноктите ми ме бе поизнервило. 

 Бях похарчил излишни пари за костюм, вратовръзка, бельо и едни скъпи гащички. Всичките не бяха одобрени от жена ми. Относно моя костюм както и да е, но сърцето ме болеше за гащичките. Според нея, били като за застаряваща жена. Това май бе поредният ми гаф.  

 Бях разтревожил излишно жена си относно менталното й здраве.

Взе да ми писва от гиричките и щангите. Позитивно бе това, че възродихме секса ни. Ама не бе по плана ми, т.е., както винаги, хубавите неща в живота ми се случваха по чужда воля, а лошите-по моя воля.

Все пак, откакто наблегнах на външния си вид,  в службата колежките взеха да ме заглеждат. Както се пееше в една стара песничка: „От скромен и невзрачен мъж, аз станах търсен изведнаж“. Преди там ме мислеха за „куку“, а вече-за „пич“. Но като всяко хубаво нещо, това си имаше и недостатъци. Имаше опасност да се хлъзна по наклонената плоскост и да не устоя на някое изкушение.  А на сватбата ни се бях „врекъл“ на жена си във вярност „докато смъртта ни раздели“ и държа на думата си. Тя-както иска.

Бях „вдигнал летвата“ на жена си. Очертаваше се неизбежно да трябва да продължа да чистя, да държа на външния си вид, да се контя,  да се гледам в огледалото,  да си режа ноктите,  да помпам мускули и да се подстригвам редовно. Неща, които не ме кефеха.  Добър резултат от експеримента ми бе само възроденият ни секс. От което пък следваше, че за нея вече дори и да извадех  нотариално заверено свидетелство за изневяра, тя пак нямаше да ми повярва.

 Опълчвайки се храбро срещу женската интуиция, се бях надценил.                

 В невидимия мач между мъжката логика и женската интуиция резулта-тът бе 1:5. Засега.

Реших да се откажа от експеримента докато е време. Щях да се „наджапам“ още. Май женската интуиция се крепи на мъжката глупост, а?