Когато човек иска, той и може

Когато човек иска, той и може

Откакто се пенсионирах, често жена ми, тръгвайки за работа, се чудеше колко ли ми е тежко по цял ден да се мотам безцелно вкъщи. Обикновено започваше тирадата си на изходната врата. Казваше това с тон на човек, който обвинява най-вече себе си. След като тя най-сетне тръгнеше, започвах поредната серия на филма „Сам в къщи“. Чувал бях за хора, изпаднали в депресия след пенсионирането си. Явно не бях от тях. Съвсем храбро си отварях бира, запалвах цигара, след което редувах писане на разкази, онлайн игри на шах и бридж, решаване на кръстословици, слушане на музика и когато вечерта жена ми се върнеше, бях вече капнал, но се стараех да не ми личи.

      Една сутрин на вратата тя освен обичайните неща изрече и нещо ново:

– И днес гледай да свършиш нещо полезно! – С което сякаш съсипа този ден- нищо от заниманията ми вече не вървеше. В главата ми кънтеше само „Нещо полезно“ и след първоначалната обида взех смелото решение от утре да правя само неща в полза на домакинството, дори в ущърб на личните ми увлечения.

На следващата сутрин на вратата я изпреварих и обявих:  

-Днес ще изпера пердетата и ще измия прозорците.

      Когато тя се върна вечерта, я посрещнах с мокри ръкави, но весел и споделих, че днес работата ми е споряла. Разведох я из „светналия“ ни апартамент, за да се убеди сама, че няма нужда да се самообвинява повече и че мога и да върша и нещо полезно.

     Тя бе уморена, но обходи след мен и обобщи, че работата ми днес наистина е била спорна. Но с тон- „спорна“ = „може доста да се поспори“. След което вметна, че съм се справил, но сега пък с тон- „Като лисицата с опашката“. В моята зодия разбираме от намеци. Сам си добавих и „Като кучето на нивата“. Ние, Девите, не обичаме да не ни дооценяват. Готови сме и да се самоубием, ако с това ще си изкараме някоя похвала. Загорча ми. Свършената работа от мен днес вкъщи бе съвсем безспорна! Все пак, с типичната си самокритичност, разгледах пак прозорците и пердетата и видях, че- да, наистина би могло да се желае още. 

     Сутринта станах рано и направих закуска с тиганички и мляко- прясно и кисело. Тя ме похвали, че съм купил мляко по БДС и коментира:

  • Когато аз пържа тиганички, те стават или клисави, или прегоряли а твоите са хем клисави, хем прегоряли, как го постигна?

     Наведох глава, за да реша каква усмивка да пусна. Тя започна да се гримира и каза някакси между другото една любима своя сентенция:

  • Когато човек иска той и може.

     След тези две нейни двусмислени изказвания накуп, ми бе необходим по-дълбок анализ. Подвих си лисичата опашка и отидох в „покоите“ си, легнах и се загледах в тавана, моят най-добър съветник. Тя обикновено казваше „Човек“ само ако се касаеше за някой, живеещ правилно. Чувайки, че тръгва за работа, станах да я изпратя с неутрална физиономия, от която отсъстваше характерното ми гузно изражение. Въпреки огромното /според нея/ време, с което разполагах този ден, едва накрая стигнах до извода, че след като доизкусуря пердетата и прозорците, ще се захвана с каналите на мивките, банята и тоалетната. То се бе видяло, че ще зарежа всяко свое хоби, докато не получа ясна и недвусмислена положителна оценка. Вечерта, въпреки деликатните ми намеци, тя не намери нищо ново в тези помещения. На следващия ден пуснах такава прахо-смукачка, че килимите намаляха с поне милиметър. Вечерта за моя радост тя каза, че днес в къщата ни миришело необичайно свежо.

  • Е, как няма да е така, като тези дни, след прозорците и пердетата отпуших каналите навсякъде и пуснах една яка прахосмукачка?

    Първоначално тя отбеляза, че може би това се дължало на гръмотевичната буря днес и многото озон в атмосферата, но все пак добави:

– Ама определено и твоята дейност тук нещо е допринесла. – Уж каза това неутрално, но ако имахте толкова дълъг семеен живот с нея, колкото и аз, също щяхте да се възторгнете. Тя никого не хвалеше без да е заслужил това многократно с действия, а не с думи. Изглежда бях налучкал правилната посока и се поразмечтах за още успехи и с присъщото си нетърпение се заумилквах около нея, но тя набързо парира опитите ми за сближение с: „Остави ме сега, много съм уморена, а и ме боли глава.“

     На следващия ден в мен набъбваше огорчение, че усилията ми май удряха на камък. Към 19 ч. вечерта това чувство доби формата на буца, по-голяма от адамовата ми ябълка и реших като никога да не скокна да я посрещна още на вратата след работа, а да се направя на заспал.

     В тъмното чух, че след като тя влезе, отиде в тоалетната, след това – в стая-та, за да се преоблече и накрая- пак в кухнята, където включи телевизора. Секундите се каканижеха. С болка осъзнах, че тоалетната чиния, гардеробът, телевизорът и хладилникът вече бяха вече обгрижени  от нея, за разлика от мен, безполезния.

     Не бях прав- след малко тя надникна в тъмнината на стаята ми и като видя, че шавам, се обади весело: – Понаспинка ли се? – Ех, кой като тебе!

На следващите няколко вечери скачах бодро да я посрещна възможно най-мило, но така си бе открай време и дори предварително приготвените смешки не помогнаха за имиджа ми пред нея, който вървеше към „немидж“.  Нещо ново трябваше да предприема, но какво?

     Съзнавайки, че трябва да я облекча още, реших, че вече няма просто да влизам при нея в кухнята, за да й съобщя, че съм ял, а трябва освен да напазарувам и да сготвя. Не се стърпях и още същата вечер й съобщих за това решение. Тя вместо да се зарадва на новината, се разтревожи. Имах чувството, че идеята й хареса, но не и изпълнителя, и че търси наум манджа с минимум про-дукти, които и да бъдат похабени, какво толкова.

Казах й, че в Гугъл е пълно с рецепти. Да ми се довери- няма как да ги сбъркам! И че най-добрите готвачи са мъже и накрая тя кандиса. Сутринта на вратата ми каза само едно постно Чао.  

     Веднага намерих рецепта за винен кебап, който обичах, а много отдавна не бяхме яли това. Според мен, кебапът се получи върховен, но не посмях да ям преди тя да се върне. Сервирах така, както и турчин не бе сервирал. Тя ме похвали, че съм уцелил количеството сол /всъщност, в една манджа я интересуваше главно това/, но съм бил сложил много дафинов лист- в такива количества бил отровен и хапна само малко. Дояде си със сирене.

     На следващия ден на обяд изкусах кебапа, след което сготвих пиле с ориз и зеленчуци. Вечерта тя първо попита дали съм изхвърлил винения кебап. Потвърдих и й поднесох пилето с ориз, което бях позапекъл на фурна. Тя го похвали- оризът се бил смил, било малко безолно, но все пак се ядяло.

     На третата вечер я посрещнах с един, поне според мен, жесток „Тас-кебап“. Тя го започна, но по едно време спря и отсече, че нещо й миришело- да съм погледнел в Гугъл дали не съм бил сготвил погрешно „Таз-кебап“. Пак си дояде със сирене. Започнах да се ядосвам, че при такива хубави манджи ние хабим грешни пари за сирене.

      На петата вечер я шашнах с такава вкусна шкембе-чорба, с толкова чесън, че на другия ден не посмя да отиде на работа. Все пак ме похвали- понеже не съм бил измил добре шкембето, то й миришело много хубаво- на село, на свиня и дори някакси на патриотизъм.

      На седмата сутрин обявих, че днес е ред на кюфтетата по чирпански, които за мен са просто фасулска работа- слагам много магданоз, после кайма, ориз….

      Жена ми ме изгледа. Кафявите й очи в момента бяха тъмносини- досущ ка-то езерото „Окото“ в Рила. Направих й комплимент, който увисна.  

     Тя задържа твърде дълго погледа си върху мен. Очите й станаха като дула на двуцевка и изрече бавно и разчленено:

  • Само да си посмял да  ч и с т и ш  или  г о т в и ш повече!
  • Но нали ти самата искаше да бъда полезен? Не можеш да отречеш, че се постарах!
  • За мен ще си най-полезен, ако се разхождаш всеки ден поне по час, намалиш цигарите и бирата и не ме посрещаш с походка, сякаш на кораба ти в момента има морско вълнение. Прави само това, което ти казвам, моля те!  

      След което очите й станаха отново тъмнокафяви, като на сърне, което гледа укорително ловеца, който току-що го е застрелял.

     Някои мъже биха приветствали такова изказване от жените си, но не и аз. Да   се разхождам достолепно сам по градинки и да си се оплакваме с други дядки не ме блазнеше. Вече и обичайните ми дневни занимавки ми се виждаха тъпички. Животът ми бе на кръстопът, а всяка от посоките вещаеше нови терзания и  съмнения. Добре че бях оптимист и си спомних как с жена ми като млади вършеехме по планините и там бяхме най-щастливи. Наричахме ги „нашите имоти“ и обичахме често да ги „наглеждаме“. Казах си: – А сега какво ни пречи?

      В неделя отидохме с колата на будистката „Ступа“ в с. Плана, след това- на близката обсерватория, които жена ми не бе виждала дотогава. Когато вечерта й се умилках, главата не я болеше.

      Преди да заспя, моята посровителка Дева Мария ми намигна. Май и тя ми казваше, че когато човек иска, той и може.   

Разсеяната аз

Разсеяната аз

Това разказвам от името на жена ми Роси.

Джобовете на панталоните на разсеяния ми баща бяха винаги издути. В тях имаше цигари, кибрит, запалки, гаечни и обикновени ключове, бурми, отвертки, стотинки и т.н. Отдалеч приличаше на каубой с два патлака. Когато му се допушеше, бъркаше в тях безпомощно и бързаше да се откаже, ако наблизо някой бе пушач. Запалваше, всмукваше жадно дима и вдигаше поглед към тавана. Изпускаше тънка струйка и изпадаше в размисъл: „Какво нещо е димът! Дали движението му може да се опише математически?- едва ли, братче!“ Не търсеше пепелник, подлагаше  шепа под цигарата и тръскаше в нея дори да бе  загаснала. Дълбоките му разсъждения завършаха с .. .братче или …мамка му.   

Когато отиваше в командировка, понякога се оказваше с шлифера на майка ми и вечерта се чудеше защо цял ден той се закопчавал някакси на „една-страна“. Връщаше се с част от дрехите си, а веднъж- с чужд куфар.  

Разсеяността ми бе като неговата и често ставах за смях.

Например, идват ми гости. Искат ми чай. Донасям им го. След малко започва кикотене. Басирали се били, че няма да им донеса захар и лъжички. Веднаж се взех в ръце и внимавах много. Донесох им захарница, лъжички, дори и чинийки. В една от тях обаче вместо лъжичка бях поставила химикалка-тогава учех за изпит. Дълго след това искаха да им сервирам „Чай с химикалка“. Връх бе когато бях забравила изобщо да сложа липов цвят в чайника. Някои пиеха и дори хвалеха чая, но един от тях се усети, мамка му. Ще опиша случаи, в които разсеяността ми  бе развеселявала околните:

1.Мецанинът    

 Работех в проектантска организация. Веднаж един началник ми даде папка, която да предам на съветския специалист, който вчера бил в отдела ни и щял да ме чака на входа пред Мецанина на ЦУМ. Човекът гонел самолет.

  • Тичай веднага там, вземи папката му и я донеси веднага тук!

 Когато се озовах пред ЦУМ, се замислих. Ясно ми бе само, че другарят се казва Мецанин, но входовете на ЦУМ бяха три. Тръгнах от далечните към близкия  и обратно. Оглеждах се за съветски мъж с папка. Попитах двама:

  • Товарищ Мецанин?

Те ме поизгледаха и свиха рамене.

Най-накрая, прелитаща потна пред най-ниския от входовете, дочух:- Вы– Росыца?

– А Вы– товарищ Мецанин?

– -Нет, я– Новиков. Ну, дайте свою папочку! А вот и Вам! Большое спасибо!

Когато се върнах в службата, занесох папката на началника и се троснах:

  • Можеше да ми кажете, че не се казва Мецанин, а Новиков!

Случаят предизвика бурен смях сред колегите още същия ден. Накрая ми обясниха, че „мецанин“ значело приземен етаж. Мамка им.   

2.Саламът

Една вечер останах след работното време. Бяха ми възложили проект, който бе над възможностите ми и се потях. Вътрешният телефон звънна:

  • Роси, ще се качиш ли при мен?-познах гласа на главния проектант Митев.  
  • Разбира се. – Отидох в стаята му. Той и един колега бяха заболи глави в чертежите, явно имаха проблеми. Митев попита без да вдигне глава:    
  • Роси, би ли ни купила от близката бакалия хляб и някакъв салам?
  • Разбира се. Ама какъв салам искате?
  •  А какви салами има?
  •  Има твърди, тънки, дълги, меки, къси, дебели, сухи, мокри–всякакви.  

Двамата вдигнаха поглед и ме загледаха с интерес:

  •  А има ли дълъг, твърд и дебел?–попита  Митев развеселен. Може би току-що бе намерил решение на проблемите им. Започнах да се колебая дали да не му задам въпрос относно моя проект, когато другият колега повтори:
  • Роси, а има ли дълъг, твърд и дебел?
  • Може и да има, но аз такъв не съм виждала!

И двамата прихнаха и заляха със слюнки чертежите. Сопнах им се:           

  • Не знам защо ми се смеете. Ако не спрете, купете си хляб и салам сами!
  • Чакай, Роси, кажи ни– ти лично какъв салам предпочиташ?
  • Зависи с какво ще го ям. Ако има домати, ще си взема тънък, дълъг и твърд. Само с хляб бих си взела мек и дебел.

          Фръцнах се и тръгнах към бакалията. Коридорът все още кънтеше от смеха им, който преминаваше в хрипове. В тоалетната се успокоих- нищо не ми стърчеше и и гримът ми не бе размазан. Купих набързо хляб, салам и домати и им ги треснах на бюрото. Още сутринта на следващия ден колегите ме караха да разказвам многократно случая и се заливаха от смях.

  • Ама кажете най-накрая какво е смешното?

  Обясниха ми. Дърти хора–дай им да си говорят за пишки.  

3.Тоалетната

Преди доста години, приятелят ми и трима негови състуденти бяха решили да се почерпят във „Феята”–любимо място за много софиянци. Гаджетата на другите не дойдоха. По едно време отидох до тоалетната. Когато се върнах, те ме гледаха насмешливо. Притесних се да  не би да им мириша на тоалетна.

  • Роси, видя ли нещо особено там?
  • А, да–един мъж не знам защо бе вътре. А на една от стените имаше наредени 4-5 идиотски малки ниски мивчици! – Те се расмяха до сълзи. Реших да поясня:

     –  Все пак на нормалната мивка имаше сапун. Натъртих това. Те продължаваха да хлипат: „Идиотски малки ниски мивчици“. Ядосана, поисках обяснение.

 Гаджето ми каза, че съм влязла в мъжката тоалетна. Заоправдавах се:

  • Кълна се, че на вратата имаше надпис WC, но вместо „Жени“ имаше картинка на жена с панталон. Ами да правят картинките по-ясни!

Нов истеричен смях. Пръв „се върна“ гаджето ми. Обясни ми какви са били  „Идиотските малки ниски мивчици“– писоари за мъже.

 След малко приятелите му си тръгнаха и платиха сметката. Оказа се, че той се басирал с тях, че ще вляза в мъжката тоалетна. Не му говорих два дни.

 4.Конякът  

 Една неделя мъжът ми предложи да отидем да се почерпим, а родителите ми да гледат нашето бебе. За мен разнообразието бе добре дошло. По пътя той предложи в заведението да се държим по следния сценарий:

  • Ние с теб сме разведени. Детето ни е вече на 3 годинки и е при теб. Днес се срещаме, за да обсъдим някои имуществени проблеми относно развода ни. 

 Поръчахме си по една малка водка и газирано. Скоро на масата ни седна и друга двойка. Ние се бяхме се вживяли в ролите си и поожесточили:

  • А ти тръгна ли вече на работа?
  • След два месеца. Преди това ще дам детето на детска градина.
  • А аз дори не знам дали то е проговорило!
  • А бе ти идиот ли си? Тя е на три годинки и говори по-добре и от теб! – направо му се разкрещях. Вече не играехме, а се карахме. Не  обръщахме внимание на нищо. Сервитьорът дойде и поиска да платим сметката.

Мъжът ми се бръкна и каза: – Задръжте рестото /40 стотинки/.

Преди келнерът да си тръгне, мъжът от другата двойка му каза:

  • Чакайте, включете в сметката им и коняка ми!
  • Моля?– почти едновременно скочихме ние.  
  • Вие–погледна мен–Вие изпихте коняка ми, но не смеех да Ви прекъсвам!  
  • Извинявайте, но аз никога не пия коняк!
  • Е, днес пихте–но моя!  Келнерът се отдалечи, за да се разберем. С мъжа ми се чудехме какво да направим-нямахме толкова пари. Усетих и че съм доста пияна. В този момент се намеси жената от масата:
  • Скъпи, не видя ли колко бяха вглъбени в разговора си? Прежали, моля те, този коняк и си поръчай нов! И за тях, ако поискат още нещо!
 5.Манекенката

Един следобед мъжът ми се похвали по телефона, че е взел премия. Колежките ми тъкмо коментираха, че в ЦУМ били пуснали някакви много сладки дамски костюмчета. Зарадвана, го „поканих“ в ЦУМ да ми купи някоя дрешка. Там, пред каквото и да спирах, той веднага питаше: – Купуваме ли го?

  • Чакай, още не съм решила.

 На последния етаж се озовахме пред щанд на новопоявилата се модна къща „Валентина“. Каквото и да пипнех, мъжът ми бързаше:  

  • Иди да го пробваш!   

В пробната обикновено бяхме няколко жени. Бих искала да се поогледам отвсякъде в огледалото, но трудно заемах позиция. Отвън се дочуваше:

  • Роси?–Тамън ли ти е?–Роси, какво става?

Накрая се подавах облечена и следваше:–Взимаме го!

  • Виж, в раменете ми е малко тясно, а в ханша–широко.

     –    Ще понапълнееш. А и може да стесниш полата. Много ти отива!

Тръгнахме си разочаровани. Точно тогава сякаш нещо блесна срещу мен: Върху едно кубче-преградка седеше манекенка, почти с моите пропорции, облечена в костюмче, което ми спря дъха. Сякаш бе дошло от небето или от моите мечти. Затичах се и застанах пред нея, готова да браня костюмчето, което чудно защо все още не бе забелязано от другите женуря. Пипнах сакото- платът бе плътен и здрав. Когато бръкнах под полата, за да опипам и там, манекенката внезапно скочи и се развика:

– Ама какво правите, бе, другарко!

 Нещо като мое лично заключение:

Недостатъкът ми, че съм разсеяна и изглеждам в очите на другите „приятно смотаничка“ ме е притеснявал, но пък ми бе донесъл и много прители.

Едва ли щеше да е така, ако имах предимства в излишък.  

Женската интуиция

Женската интуиция

Много женени мъже имат проблем как да скрият от съпругите си, че имат любовница. Моят проблем е точно обратният.

Преди време в един разговор с жена ми на тема „Женската интуиция“ тя бе казала, че една съпруга винаги усещала ако нейният мъж й изневерява.  

Бях я попитал на шега: 

        –  А според теб, аз изневерявам ли ти? 
        –  Не. Абсурд!–бе отговорила моментално.

В случая женската й интуиция бе права. Обаче какво му бе толкова абсурдното аз да имам любовница? Признавам, че отговорът й, както и категоричността в тона й, образуваха буца в гърлото ми. Легнах си в другата стая. Последва вътрешен диалог с Егото ми

-Тя те счита за мъж втора категория и едва ли не те е била наградила чрез брака ви. Иначе и до ден днешен, според нея, си щял безутешно да подсмърчаш след разни фусти!

– Много си краен!

Егото ми наистина бе много цапнато в устата.

И то продължи в типичния си стил, че на мое място щял да си разпаше пояса със съвсем чиста съвест.  Да съм си отмъстел! Изневяра до дупка! Да видела тя!

Изтъкнах му съображения от най-висше естество -че я обичам и по принцип не одобрявам отмъщението, особено в любовта.

Егото смекчи тона и взе да се изразява по-премерено. Не съм бил прав. Досега дори съм бил държал жена си в неравностойно положение. Нейните женени приятелки сигурно се кахърели от забежките на съпрузите си, а аз съм я бил лишавал от това нейно исконно право. Другите жени се борели за съпрузите си, а само нейният бил в кърпа вързан. Приятелките й изпитвали тези силни емоции, но не и тя, това нормално ли е? – Не!!!!

Някъде рано сутринта бурните ни спорове стигнаха до компромисния вариант и си стиснахме ръцете:

  1. Да направя всичко възможно тя да се усъмни в моята вярност.   
  2. Без действителни изневери, тук бях безпрекословен.
  3. Когато тя „ме заловеше“, щях весело да призная за експеримента си.

Би следвало да си вземе поуката, че и женската интуиция може да направи грешка. Особено ако срещне брилянтна мъжка логика.

Като страничен ефект, очаквах рейтингът ми в нейните очи да се повиши. 

На следващия ден се прибрах по-рано и почистих навсякъде вкъщи и дори сложих красиво букетче в една ваза.

Според мен, гузният съпруг би следвало да чисти повече.  

Съгласно плана ми, взех нейно червило, начервих се, целунах листче и го отпечатих на лявата си буза. След това си изтърках устата с какво ли не.

 Когато жена ми се прибра, се прехласна по чистотата. Снима всичко, особено букетчето и разпрати месиджи до приятелките си с текст:

– „Вижте моичкият  как ме посрещна днес- дори и с букетче!“

 Това–„моичкият“, малко ме обезсърчи.

 Накрая тя седна.  Аз бях с лявата буза към нея, но заваляха обратни обаждания от приятелките й, насред едно от които тя просто се пресегна, на-плюнчи пръста си и изтри бузата ми.

 Грешките ми бяха очевидни–червилото бе нейно и стоеше някакси платонически върху бузата ми, а с домакинстването си само излишно я бях  разсеял.  

На другия ден, преди да си тръгна от офиса, помолих секретарката на шефа да ме целуне по врата без да ме пита защо. Тя и без това ме мислеше за „куку“ и го направи. Червилото й бе скандално тъмносиньо. Жена ми не би си сложила такова и посмъртно. Предвкусвах успех.

  Вкъщи този път не чистих. Но направих гузна салата и си сипах  чашка-две. Когато жена ми се прибра, сипах и на нея и се чукнахме. Тя сканира с бърз поглед кухнята, която си бе в състоянието от сутринта. Все пак оцени желанието ми да си пообщуваме. Въпреки че салатата била безсолна и с твърде малко лук и олио, а магданозът бил на големи парлаци.

  След което пусна телевизора, където вървеше турски сериал. Била изпуснала две серии и искаше да навакса. Погледът й бе само натам и трябваше да го отклоня някакси към врата си, който взе да се схваща в неудобната поза  на вратна пържола. Изпитаният ми метод да привлека вниманието й бе да я накарам нещо да ми заобяснява. Когато тя прави това винаги ме гледа в очите. „Поинтересувах се“ от връзката между Джамале и Орхан. Тя ми я обясни до болка и се вторачи пак в телевизора. Сипах си още чашка, което не убягна от периферното й зрение, колкото и деликатно да го направих.

  Когато започнаха реклами, тя се взря в мен точно където исках. Бях приготвил наивен отговор на въпроса й какво е това чуждо червило на врата ми. Наистина последва въпрос, но бе съвсем друг:

–       Мога ли да знам коя ти е тази чашка?

–       Втора.

–       Едва ли! Не от вчера виждам, че по носа ти има характерните за алкохолиците синьо-червени  жилки! И допълни

-А я си виж  врата-синките вече са плъзнали и по него!  От утре ти забранявам всякакъв алкохол!  

Явно, дотук не се справях добре. За следващия ден бях предвидил яркооранжевото червило на колежката от „Човешки ресурси“. Обаче пък кой знае какъв симптом щеше да нахлуе в главата на жена ми-че имам авитаминоза или хипервитаминоза с каротин или бог знае какво. Може би щеше да ми забрани моркови и цвекло. Не че те  щяха да ми липсват.  Отказах се от червилната атака. Реших, че ще е добре, като всеки изневеряващ съпруг,  да започна да обръщам изключително внимание на външния си вид  и да демонстрирам това.  Нагло.                                        

 На другия ден си купих чисто нов костюм, вратовръзка, обувки и бельо. Дори си изрязах ноктите. За хората може би това е елементарно упражнение, но не и за мен. Три дни след рязане на нокти се чувствах неуютно, като човек на плажа, чиито бански са пълни с пясък или е по чорапи, пълни с пясък. Жена ми вместо да се усъмни в скритата цел на покупките, ме похвали. С уговорката, че следващият път ще дойде с мен, за да направи точния избор.  

След вечерята тя ме попита какво са казали колежките относно новия ми вид.  Бях предвидил този въпрос. Отговорих й, че те ме били опипали с поглед. Усетил съм го с тила си- както всяка жена усеща мъжкия поглед.Най-после и аз да подметна нещичко на място.

Нямаше ефект и това че си направих една по-модна прическа. Това ме правело някакси по-съвременен, но и изтъквало недостатъците ми. Но пък явно съм се „очовечвал“-нещо, което отдавна очаквала от мен. Засега напредъкът ми бе нулев.   

  Скоро добавих щом жена ми се прибере да се обличам спортно и да помпам мускули чрез гирички, коремни преси и дори щанги.  Накрая влизах при нея задъхан с надеждата да й заприличвам все-повече на изневеряващ мъж.

Тя започна да се заглежда по набъбващите ми мощи и като ефект, сексът ни се възроди. Както се казваше: „Къде го чукаш, къде се пука!“  Все пак се успокоявах, че „Целта оправдава средствата“.

 Възроденият ни секс бе добре дошъл, но пък противоречеше на стратегията ми тя да ме заподозре в изневяра. Логично бе да си помисли, че мъжката ми сила не се пилееше „някъде навън“.  Моето поведение напоследък бе като на верен съпруг, който бе взел мерки за външния си вид, за тялото си, чисти повече и дори отново е влюбен в жена си. Напредъкът ми от нулев клонеше към отрицателен.   

 Започнах да закъснявам нарочно. По принцип жена ми се прибираше след мен. Бе дъждовен период и бях принуден всяка вечер да изчаквам стоически в един от отсрещните входове срещу нашата кооперация  лампата в апартамента ни най-сетне да светне, че да се прибера като бял мъж.  

Никакъв ефект, ако изключим, че живущите в онзи вход взеха да ме гледат накриво.   

Новата ми идея бе да се върна късно, миришещ на максимално курвенски  парфюм и бира.  Двете неща се връзваха идеално. В края на работния ден помолих една подходяща  колежка да ме напръска обилно с парфюма си.  Този път изчаках лампата ни горе да светне в близкото до дома ни бистро. Пиех бира и репетирах гузни отговори наглас. Някои наоколо взеха да ме гледат учудено, не виждайки по мен „хендсфрий“.   

Когато се прибрах, жена ми бе точно зад вратата, подуши ме и ме започна: 

–       Нека позная! В асансьора си пътувал с Петрова от шестия етаж, нали? Не мога й да дишам парфюма на тая кучка! Веднага иди и си простри дрехите на балкона да се отмиришат!

 Легнах си отчаян. Обаче като по поръчка по телевизията даваха филм, в който една  съпруга залови в изневяра мъжа си, понеже в джоба на сакото му имаше чужди дамски гащички.

 Ето, това бе мегаяка идея! Точно за мен! Нямаше начин да не сработи!

  Сутринта отидох нетърпеливо в един скъпарски магазин за дамско бельо.

Взех едни гащички  от щанда и застанах пред огледалото за да преценя дали биха станали на мен, съответно-на жена ми, понеже с нея имахме еднакви ханшове. Бях убеден, че гащичките трябваше да са точно с нейния размер. Иначе тя би заподзряла, че й кръшкам с някоя „свинкя“ или „кощрамба“ и да не обърне подобаващо внимание.  Понечих да „пробвам“  други, но продавачките вече ми носеха усмихнато следващи, кои от кои по-секси. Аз се фръцках пред огледалото и накрая купих едни. Смея да твърдя, че им станах много симпатичен. Разделихме с усмивки. Излязох от там като кинозвезда.

Вечерта се прибрах подобаващо късно и окачих сакото си на видно място. От десния му джоб извадих да стърчи ъгълче от гащичките. Извиках с  глас на гузен американски съпруг:

– Тук ли си, скъпа?

 Жена ми се подаде от стаята си и каза, че имала още работа там, подреждала си бельото.  Да съм вечерял каквото намеря за добре. Когато най-сетне тя влезе в кухнята с гащичките в ръце, видът й не бе гневен, а по-скоро-много тревожен и ме попита:

–       Ти знаеш ли къде намерих тези мои гащи?–В джоба на сакото ти, моля ти се!  Един бог знае защо съм ги зафучила там. Идиотка!

–       Ето-тя подуши гащичките-те си миришат още на магазин! Значи съм ги купила скоро, а дори не помня това! Очевидно нещо става с главата ми! Сигурно онзи-германецът-ме е нападнал! Как му беше името, бе–казвай го, казвай го по-бързо!

–       М-ммм- Бетовен?

–       Глупости! Онзи бе, с болестите в главата!

–    Ааааа, Шумахер?

–       Алцхаймер бе, глупчо! Сигурно и тебе те е гепил!

Осъзнах, че наистина бях глупчо. Как не се бях съобразил, че гащичките не би следвало да миришат на магазин?- Идиот!

Можело е да помоля някоя от любезните служителки в магазина за дамско бельо да ги поноси за 20-на минутки!  Какво толкова? На мен нямаше да ми откажат! Бях пропуснал златна възможност! Такава едва ли щеше да се открие оттук нататък пред мен.

   Преди да заспя си направих горчива равносметка какво бях постигнал дотук за последния месец:

   След  чуждото червило ми бе забранен алкохолът.

   Вече никога не се качвам в асансьора, ако ще пътувам с Петрова от шестия етаж.

   Хората от отсрещната кооперация ме избягват.

   Редовното рязане на ноктите ми ме бе поизнервило. 

 Бях похарчил излишни пари за костюм, вратовръзка, бельо и едни скъпи гащички. Всичките не бяха одобрени от жена ми. Относно моя костюм както и да е, но сърцето ме болеше за гащичките. Според нея, били като за застаряваща жена. Това май бе поредният ми гаф.  

 Бях разтревожил излишно жена си относно менталното й здраве.

Взе да ми писва от гиричките и щангите. Позитивно бе това, че възродихме секса ни. Ама не бе по плана ми, т.е., както винаги, хубавите неща в живота ми се случваха по чужда воля, а лошите-по моя воля.

Все пак, откакто наблегнах на външния си вид,  в службата колежките взеха да ме заглеждат. Както се пееше в една стара песничка: „От скромен и невзрачен мъж, аз станах търсен изведнаж“. Преди там ме мислеха за „куку“, а вече-за „пич“. Но като всяко хубаво нещо, това си имаше и недостатъци. Имаше опасност да се хлъзна по наклонената плоскост и да не устоя на някое изкушение.  А на сватбата ни се бях „врекъл“ на жена си във вярност „докато смъртта ни раздели“ и държа на думата си. Тя-както иска.

Бях „вдигнал летвата“ на жена си. Очертаваше се неизбежно да трябва да продължа да чистя, да държа на външния си вид, да се контя,  да се гледам в огледалото,  да си режа ноктите,  да помпам мускули и да се подстригвам редовно. Неща, които не ме кефеха.  Добър резултат от експеримента ми бе само възроденият ни секс. От което пък следваше, че за нея вече дори и да извадех  нотариално заверено свидетелство за изневяра, тя пак нямаше да ми повярва.

 Опълчвайки се храбро срещу женската интуиция, се бях надценил.                

 В невидимия мач между мъжката логика и женската интуиция резулта-тът бе 1:5. Засега.

Реших да се откажа от експеримента докато е време. Щях да се „наджапам“ още. Май женската интуиция се крепи на мъжката глупост, а?                                                                                                                                  

Учи се от децата си

Учи се от децата си

Преди години бях с двете деца на открития минерален басейн в „Павел баня“. Те бяха току-що излезли от големия басейн и влезли в детския. Успокоен, отидох до багажа ни, за да си взема цигара. Когато се приближих към тях, многобройна тумба цигани изскочи от големия басейн и ме наобиколи:
  • Какво тарашаше там, а? – Усетих една особена миризма-не от тях. Така ми миришеше като малък след падане или след бой. Погледнах към децата, които  бяха дочули врявата и гледаха уплашено към мен. Обясних на циганите, че съм ровел в багажа си за цигара, от която си и дръпнах. И че съм тук с внучетата си.  
  • А, тоя номер с децата не ни го пробутвай на нас! – казаха почти едновременно няколкото циганки от групата. Поразколебаните им  мъже ме накараха да им покажа багажа ни. Оказа се близо до техния, също на тревата отстрани. По-гледнах към детския басейн. Големият ми внук, 11-годишен, бе напълнил очите със сълзи, а по-малкият-7 годишен, изскочи смело оттам, застана между мен и тумбата, разпери ръце като боксов арбитър и каза :
  • Дядо, спокойно! Говори им само на английски!  

След като вече се бях заоправдавал на български, бе късно да премина на английски. Но присъствието на детето между нас свърши работа и след малко циганската тумба се върна в басейна, оставяйки един за пазач на багажа им. Аз запуших цигара от цигара, а децата продължиха играта си в басейна. Боят ми се бе разминал. Какво ли щеше да стане ако бях сам? Що за дядо-пазител бях?

Когато бях малък, дядо ни бе едър, як, авторитетен, със страховити мустаци и според нас- шестте му внучета, би ни защитил с лекота и от триглава ламя. 

След две седмици с жена ми, без внуците, решихме да направим екскурзия до х. „Средногорец“ в Средна гора. Някъде след с. Александрово в посока планината спряхме с колата. Един местен човек на въпроса ни накъде е хижата бе отговорил- по шосето, после в дясно има маркирана пътека, но е занемарена. И не си оставяйте колата тук- извън селото!  

 Не го послушахме. Намерихме пътеката, после я загубихме. Така- няколко пъти. Тъкмо се бяхме оправили и стигнали достатъчно високо, в гората започна да се носи дим. След малко стигнахме полянка, от четирите края на която ся-каш от земята изникваше пушек, от който пък наизлязоха 7-8 цигани. Бавно отидоха до пътеката и спряха на 50-ина метра пред нас. Жена ми стисна силно ръ-ката ми. Малко преди това бе говорила, че според много хора да ходиш в пла-нина вече изобщо не било безопасно, на което се бях изсмял. На фона на дима циганите приличаха на дяволи, някои от които- дори с вили в ръце. Видът им не предполагаше да търсят интеграция. Пак ми замириса „на таркал“.

Май бе по-добре просто да се обърнем и да се върнем. Тогава се сетих за малкия ни внук Ничи. Казах на жена ми да изчака на място. Ако я повикам, да тръгне след мен и да им каже нещо на английски. Отправих се „смело“ към ци-ганите. Ако бях Чък Норис- ясно, но не бях. В главата ми бе само т.н. от мен  „Метод на Ничи“ и ги попитах: -„Do you know  where is “Srednogorес” hut?“ Те не се усъмниха в произношението ми и отвориха коридор да преминем. Извиках: – Come on, lady! Тя тръгна и ги поздрави: -Hi, guys! – направо ме възхити. След половин час стигнахме хижата. Бихме преспали там, но ни бе страх за колата. На връщане насред същата полянка стоеше камион. Циганите го товареха с чува-ли с дървени въглища- продукцията от дупките. Махнаха ни с ръка, някакси- на английски, в смисъл: „Разкарайте се по-бързо, please!“  

Колата ни чакаше невредима и се прибрахме, кикотейки се на английски.

Методът на внучето ни Ничи против опасни цигани се бе оказал перфектен.

На следващата година една вечер взех внучетата от училище и подкарах колата към дома на родителите им. На по-малкия му се допика, наложи се да спра до една градинка и отново потеглихме. След малко ни спряха катаджии.  

  • Добър вечер. Сержант Иванов. Излезте от колата с документите си.

     Осмелих се да попитам:

  • Някакво нарушение ли съм направил?
  • Не бяхте включили светлините.

     Започнах да се оправдавам с нуждата на внучето и че после съм забравил….

  • Не ми обяснявайте. Елате в  колата пред Вас да Ви съставим акт.
  • Вижте, става тъмно, родителите на децата ще се притеснят. Поне да кажа на малките да постоят сами и мирно в колата, а?
  • Добре, но не се бавете! – рече Иванов и пое към колата им.  

  • Върнах се при децата, които ме гледаха уплашено. Казах им да ме изчакат без да излизат, защото катаджиите са ме хванали в нарушение и ще ми пишат акт за глоба. Те започнаха да питат какво е акт, какво съм сбъркал, колко ще ме глобят, колко ще се бавя, да се обадят ли на родителите си….
  • Стойте тихичко тук, до 20 минути ще се върна. В никакъв случай не се обаждайте на мама и тати, за да не ги притесните излишно. Обещавате ли?
  • Добре, дядо!

Отидох в катаджийската кола. Както и очаквах, старшията пред волана се правеше, че пише акт, а Иванов държеше документите ми. Обърна се към мен и подхвана т.н. от самия мен „преговори“, в които имах опит:

  • Какво работиш?
  • Инженер съм.

Нека ви преведа какво означава това. Въпросът им е анонс, че може и да не пишат глоба– и аз ще мина по-тънко, и те ще вземат пари. В завимост от професията ти глобата варира. Ако си адвокат или бизнесмен е много, ако си безработен- 10 лв. По онова време да си инженер беше нещо малко над 10 лв.   

  • Сега какво– да пишем ли акт за 50 лв.? Не изглеждаш пиян или тузар.

     /–   Дай 20 лв. и- кой- откъдето е./

  • Абе дайте да не си усложняваме живота…./Съгласен съм/.

Започнах да се бъркам по джобовете за 2 х 10лв., за тяхно удобство. Точно тогава зад нас се чу детско врещене. Обърнах се уплашен. Големият ми внук Вики бе изкарал от колата малкия- Ничи, крещеше му и го налагаше, а той пипищеше. Добре, че това ставаше на тротоара. Изскочих и хукнах да ги усмирявам. Някои минувачи, предимно жени, спряха и се канеха да се включат. Тъкмо мислех да хвана двамата за ушите и да ги вкарам в колата ни за да не ни гледат хората сеира, се появи Иванов, подаде ми документите и каза:

  • Свободен сте, господине. Оправяйте се по-бързо с децата. И не забравяйте да си включите светлините!  Вземете си документите.

 Пъхнах ги машинално в задния джоб и благодарих. После хванах децата за лактите и ги забутах към колата, от което запищя и големият. Бяхме на прага на истерията. Креснах им така, че млъкнаха на мига. Стана ми неловко, но съвсем скоро, като по даден знак, те изведнаж се запревиваха от смях.  

  • Сега пък какво ви става, бе, идотчета такива? – почти им изревах.
  • Виж, дядо, катаджиите си заминаха.  Да изчезваме и ние!– каза по-големият.  Двамата скочиха в колата и си закопчаха коланите веднага както никога.  

      Потеглих  без да умувам, после щях да се разправям с тях.  

  • Светлините,  дядо! – каза големият.
  • Колана, дядо! – допълни малкият.

Бяха прави. След кратка пауза смехът им избухна отново:

  • Ох, не, не, не мога!  Много якоооо…..Cool !  Явно скоро нямаше да спрат с воплите си. В този момент се усетих. Когато поутихнаха, попитах:
  • Кой от вас измисли да разкараме катаджиите по този начин?
  • Аз! – отговори гордо големият.
  • Поздравявам те, успя да излъжеш и мен!

    Усмихнах се наум- явно това пък бе „Методът на Вики“ против катаджии.

  • Ама дядо, не трябвашe ли да похвалиш и мен, че се съгласих Вики да ме набие без да съм виновен?  
  • Всъщност, благодаря и на двамата. И ви поздравявам за страхотното шоу. Някой ден ще ви почерпя!
  • Wooow ! 
  • А кой даде идеята? – Аз! – сам си отговори големият.
  • Ама кой изяде боя? – Аз! – гордо допълни малкият.

     За кратко отзад настъпи блажена тишина. След минута големият се обади:

  • Дядо, недей да ни черпиш. И без това нямаш излишни пари.

Размислих се какво дете бе Вики- имаше чувствителна и съчувстваща душа.

Може би когато съм тръгнал към катаджийската кола се е разплакал, но все пак е намерил сили да ми помогне. Обичам го това дете. Не е като малкия си брат, който е устойчив психически и доста меркантилен. Но пък е много обичлив и грижовен. Обичам го и това дете. Поразчувствах се. Погледнах в огледалото за обратно виждане. Те си шушукаха оживено нещо със светнали очи. В ума ми нахлуха стиховете: „ Две хубави очи. Очите на дете. Музика, лъчи. Не питат и не обещават “… Явно бяха превъзбудени, миличките- кой знае колко страх бяха брали заради мен, техния любим дядо. От което съвсем се размекнах.   

 Наближавахме техния блок и тъкмо се канех да ги помоля да не разказват на никого за случката, големият ме попита:  

  • А дядо, колко щеше да е глобата?
  • 50 лв! – изстрелях, без да се замисля, че това може да има и последици.   
  • Ееее, дядооо, защо не ни ги дадеш на нас? – добави мило, в характерния си стил малкият – все пак ние те отървахме от глобата.
  • Тъпанар! – сряза го по-големият.  Ако ни даде по 20 лв., и за него ще останат 10 лв.! Помисли малко преди да говориш!
Учи се от децата си…
Леля Радка

Леля Радка

Част от текста по-долу е на езика на главната героиня.

В 1992 г. четирима инженери създададохме частна фирма, която отначало тръгна много добре. Наехме три стаи в центъра на София-в сграда с вътрешен двор и паркоместа. „Като наследство“ получихме и чистачка, работила там в по-следните 30 години-леля Радка.

Бе над 80-годишна-дребна, с чип нос и сиви миши очи. Скоро разбрахме, че тя е оптимист и свръхустойчив човешки вид. В настъпилата след години хиперинфлация ни споделяше бодро, че при буркането, що имала на тавано у Пожарево и у Люлин, нищо я не плашело. Синът и снаха й били болнави, но и них, и трите унучета немало ги остави гладни. Чудехме се как ли успява.

Работното й време при нас бе от 17 до 18 часа. Влизаше с чувството, че я чакаме с нетърпение и търсеше с кого да се раздума. Обичаше да застане пред него и да му заразправя, опряла брадичка на дръжката на мокрия парцал-как излекувала една комшийка от кокоши трън-наложила със сода каустик нозете й, как оправила епилептик-при негов припадък забила наоколо 4 пирона, как изцерила сина си, който се пълнел с вода-държала му краката у леген с детска пикня и мажела коремо му с чесън и мас, как пазела доматето си от мана и т.н.- все мистерии, достойни за „Нейшънъл джиографикс“, „Survivor“ и „Гинес“.

Когато публиката й /служителите ми/ си тръгнеше, казваше на  мен, шефа:

– Е са че се разфорцирам,Бого. -Първо миеше чашите за кафе. На следващата сутрин ги „отчупвахме“ от чинийките им и се шегувахме, че ги е е мила с Loctite. После започваше да “маа” в моята стая. За да не ми пречи, искаше да не ставам от стола:

–Седи си, Бого, само се разкрачи! – Мърляше с парцала и по обувките ми. Веруюто й за чистота бе простичко-мокрото е чисто, а сухото-мръсно. Веднаж месечно решаваше да измие и прозорците-само моите. Държеше отново да не ставам-„ей-сегичка“. Качваше се по едно столче на бюрото ми и започваше да брише. Прахта падаше върху бюрото и мен. Пред екрана ми беа нозете й, а под мокрите й галоши-чертежите ми, част от които едва успявах да спася за 45-те секунди, когато рипваше пъргаво на пода без помощта на столчето:

-Я, ама тука светнало, бе Бого! Кажи ми сега, че не е верно! Те тоа джам некоя по-млада че има да го чеше цел час, ама язе не съм туткава кат них. Подхващаше дежурната тема-комшийката й у Пожарево и бързах да се скрия в тоалетната. И през вратата не спираше да ме пита какво мислим по въпроса. Изчакваше ме да изляза и тръгваше подире ми, докато не признаех, че оная хич не е била права. Следваше темата за другите чистачки в сградата. Днес еди-коя си требвало да омаа стълбището, но се направила на утепана. И па сичко опрело до нея:

– Е, кажи ми, това редно ли е?-Не е! На няколко пъти й вдигах заплатата, но когато достигна 1/4 от тази на другите ми служители, спрях-въпреки въпросите в мишите й очички и вирнатото й чипо носле.

 Май тя се тормозеше защо само с мен разговорите й не вървят. Търсеше нови сюжети от Пожарево и „Люлин“. Взе да ме светва и за прегрешения на колегите спрямо фирмата, мен или жените им. Поради мълчанието ми следваше:

  •  Язе, Бого, какво ми е на сърце, веднага го изричам-не моем си го носим неизприкажено. Напомняше ми стихотворение на Валери Петров, в което  описваше как съседите му се сърдели, че кучето му много лаело. Качил го в колата и го оставил надалеч. След седмица се върнало бито, мръсно, отслабнало и рекло: „ – Пусни ме да вляза. Обещавам – от утре два пъти по-силно ще лая!“

Ако понякога нямаше с кого да си похортува, тя не униваше. Говореше си сама с парцала нещо от рода на: -Е са баба че те изстиска и че ти даде да пийнеш водичка!. А на пода казваше: -Сега баба че те измие и че лъснеш като окъпано унуче! Дочувайки я от коридора, взех и аз като нея да казвам на работата си: -Е са батко че те опатка и че си оди. Рядко ми се получаваше.

 Една вечер, предвкусвайки самотата, в която имах идея как да подобря машината, която произвеждахме, телефонът звънна. През деня бързахме да вдигнем с надежда да е клиент и да съобщим първи благата вест. Обикновено бе жената на някой служител и той започваше да повтаря: -Да, да, добре.- Останалите свеждахме разочаровано очи.

Този път, обаче, звънът беше от наш дистрибутор. Техен италиански клиент за машината ни искал да дойдат след час. Обещах да ги изчакам и се размечтах-може би ще купят не само една машина и за Коледа ще  вземем по някой лев. Разфорцирах се. Още миналата зима бяхме изключили парното за икономия. В малките стаички мръзнехме с по една немощна духалка. Събрах всичките и ги включих в офиса. Махнах дебелите дрехи, изрязах си ноктите със секачка и ги почистих с отвертка. Леля Радка тъкмо си тръгваше. Върнах я и помолих да изхвърли боклука, да измие стаите още веднаж, а и стълбищата. Дадох й извънредна десетачка. Поумува, поумува, па попита:

  • Кажи само защо толкова бързаш и кога да съм готова!
  • Лельо Радке, очаквам след половин час важни гости. Искам тук да лъщи!

Дойде с пълна кофа. Държеше дръжката на пачаврата и с движения като при спортното гребане наводни щедро навсякъде. Не изстискваше парцала-с него само гребеше и плющеше по подовете. Бегаше да напълни кофата почти мълчаливо. Накрая седна в офиса, насред най-дълбокото. Видът й подсказваше, че иска да й споделя кои че са чак па толко важните гости. Въпреки че имаше още време, се притесних, че те може да влязат точно сега и да видят как си общувам „със секретарката“, кръстосала късите си крачка, обути в дебел бабешки чорапогащник. Трябваше бързо да я разкарам. Забих поглед в компютъра. Колкото и изненадано да гледах екрана, тя си каканижеше. Благодарих й и казах, че е свободна. Отвърна някакси уклончиво: „У офисо никога не е било толкова топло“. Взех да подреждам масата с машини и листовки. Влизах и излизах, за да понакъсам разказа й и да я отчая. Накрая тя рече:

  • Явно, госкето че закъснее и нема ги чекам повече!.

Едва се удържах да не я разцелувам.

Водата по подовете съхнеше, а подличката мръсотия изплуваше. Идеше ми да фанем и я кофата и парцала, но запалих цигара. Откъм двора се дочу врява. Не бе нещо необичайно, но слязох веднага там. Кучето Джони обикновено само ръмжеше на непознати, но днес оголваше застрашително зъби и лаеше свирепо две жени, дистрибутора ни и един мъж. Портиерът бе безсилен, но отнякъде се появи леля Радка и замаа по кучето с дръжката на метлата. То знаеше, че с нея наглава няма да излезе и заскимтя. Тя му върза синджира и го набута в колибата. Една от гостенките й подаде 20 лева с думите:„Грацие, сеньора!“

 В офиса приготвих кафе. Преводачката им ми представи семейство Бризи. Те пиеха мръщейки се кафето, но заговориха на любимия ми италиански език, а аз се правех, че не разбирам. Стана ми ясно, че „за същото нещо“, един бог знае кое, в Италия им били поискали 60 000 Евро. Накрая се спряха на 10 000- „диечи милла“, ама Евро или Лева-за нас ли-не разбрах. Кимнаха на преводачката и тя, според мен, импровизира:

-Семейство Бризи са готови да инвестират в машината ви-не като готов продукт, а като нещо, което да доразвиете в посока детекция на скрития номинал в осигурителната нишка на бъдещите Евро-банкноти. Биха платили 5 000 лв., но само при доказан краен резултат-когато им изпратите работеща машина с тази функция. За целта ви дават безплатно тази магнитна глава, плод на усилията на много инженери в Италия, за да я вградите в машината си. Преведе това и на тях. Те, чувайки „чинкуе милла лева“, едва прикриха усмивки.

Разменихме си телефони и се уговорихме да ги информираме периодично докъде сме стигнали. Според тях се очертавал много як бизнес във взаимен интерес. Преди години бих им поискал повече пари, но фирмата ни вървеше към своя край, а 5 000 лв. щяха да ни дойдат добре, за жалост-чак след Коледа. Дистрибуторът възрази, но аз хич и не се пазарих.

На следващия ден леля Радка направо влетя в стаята ми и попита какво е станало аджеба снощи с госкето. Изслуша ме и каза тежката си дума:

  –   Тия ми се видеа лоши ора, Бого! Не се захващай залудо с них.  

Всеки следващ ден тя не търсеше нови теми, а повтаряше упорито да не им работим на жабарите без файда. Аз също имах съмнения, но пък от техническа гледна точка, задачата бе много интересна. Един ден, с бръмналата си глава, я скастрих да спре да ми говори за тях. Тя направо се озъби:

  • Добре, Бого, че млъкнем. Само да ти речем, че на ония очите им шареа.

20-те лева, що ми даде оная кучка, я нема и да ги пипнем! Забила съм ги с четири пирона на стената у домо, че да ми не омагьосат челядта. Яд ме е, че кога дойдоа, спрех кучето Джони. И оно ги бе надушило що за ора са. Я, простата баба Радка че ти кажем-пари и да видиш от них, по-добре ги не барай.

 И да бе права, ако спрем, щяхме да изкараме още два месеца-без надежда, а ако продължим залудо-пак щяхме да потънем, но по-красиво. Избрах второто.

След много тежък месец изпратихме машината в Италия. Последва мълчание. Съмнявахме се все-повече в себе си. Мен ме нападаха и подозрения, че в момента май я копираха, но бях спокоен-фърмуера ми нямаше как. След два месеца те платиха аванса от 5 000 лева, но поискаха още три машини, които щели да платят след като ги реализират там. Напънахме се и ги изпратихме с последните фирмени пари. В новата безкрайна тишина, изпълнена с напразни надежди, свършихме и личните пари на съдружниците-собственици и накрая освободихме работниците, а и леля Радка. Ако за някого бяхме спокойни относно бъдещето му, бе за нея. Тя сигурно щеше и да ни надживее.  

Всъщност, не италианците бяха причината да потънем. Ние четиримата като  инженери се справяхме, но като мениджъри-не. Леля Радка бе чистачка, но истинското й призванието бе Пиар, Здрав Разум, Оцеляващ човек. Ще прозвучи смешно, но си мисля, че фирмата ни може би щеше да е още жива, ако тя ни бе Главен Мениджър. Щеше да държи изкъсо мен, другите съдружници, работни-ците, италианците и новата чистачка. Кой знае-някъде в Италия?

Написах този разказ, белким се изприкажем и язе кат нея и да измием с пар-цало разни мисли, дека още щъкат залудо у главата ми, ега ми олекне.  
Жена в колата

Жена в колата

          По-долу ще разкажа как жена ми се държи пред, в или зад кола. Сигурен съм, че има и други потърпевши мъже.

          Слизайки сутрин пред блока ни, тя си харесва една кола със същия цвят, винаги-по-чиста и зачаква до нея. Подсвирвам й да дойде до нашата. Застава от страната на шофьора. Казвам й  да мине от другата страна. Сядам бързо на седалката си, накланям се крайно в дясно, за да вдигна палчето за отключване на вратата й отвътре. Обикновено ме е изпреварила и вече дърпа дръжката. Вратата не се отваря–дърпането я блокира. Следя движенията й.  Когато отпус-не ръката си, опитвам, но отново ме е изпреварила. Правя с ръка жестове в смисъл: –„Не, не!“, които тя разбира като – „Дръпни по-силно!“

          Излизам и обяснявам да дръпне ча-а-а-а-к когато й дам знак. Шмугвам се вътре  и успявам да вдигна палчето. Давам знак с ръце– “Влизай“!  Но тя вече се е отказала и гледа напред. Почуквам на стъклото й. Няколко пъти. Влиза и коментира:

  • Преди не трябваше да дърпам, а сега–обратното!  

    

   Вариант 1 – карам я сутрин до службата й:

          Подхваща любимата си тема какво безумно движение е в София. При това Метро защо хората ползват колите си? Много държи да съм толерантен на пешеходни пътеки. Намалявам отдалеч и пълзя, изчаквайки дори хората, пъту-ващи все още в  асансьорите в близките блокове.

          Спирам пред работата й с аварийни светлини. Не бърза да излезе. Тъкмо е на средата на темата за човешкото нахалство. Отзад започват да пибипкат в унисон. Възмутена, тя слиза, без  да е затворила вратата си. Пресягам се полулегнал, затварям вратата й и потеглям. Карам бавно цели 300 метра. Имам си съображения.

          В един момент тя се появява в огледалото ми за обратно виждане. Маха, тичайки–да спра. Изпълнила е небето с огромни знаци. Излишно. Аз и без това гледам главно назад. Нова вълна клаксони зад мен. Дотичва до колата, сетила се е нещо важно. Казва ми–например–като се прибера- да сложа супата от бал-кона в хладилника. Или обратно. Обещавам. Клаксоните отзад вече са като за абитуриентска вечер. Потеглям с такава газ, че зад мен остава километър чист път. Вече карам като бял мъж-е, малко потен.

  

      Вариант2 – взимам я с колата след работа:

           Качва се, но не затваря вратата, първоначално-за да каже „чао“ на ко-лежката, после за да поздрави минаваща клиентка. След това нагласява огле-далото пред себе си. Диктувам: Врата, колан, ще потегляме! Чуди ми се защо й говоря като на малко дете. Прибираме се. Заставаме пред вратата на асансьо-ра. Ръцете ми са заети с разни торби–мои и нейни. Няма как да натисна бутона. Тя  чака, сякаш е тук от пубертета си насам. Натискам бутона с лакът. В асан-сьора не мога да направя  същото–бутонът е високо.

  • Осми етаж–казвам й и посочвам с поглед осмия бутон.

Прави го, но погледът й изразява безмълвен въпрос все тя ли трябва да

натиска разни неща, като че ли е женена за сакат мъж.   

     Излезли вече пред нашата врата, тя пак чака.

  • Извади ключа си! – нареждам.

Започва да го търси в чантата си. Там е бермудски триъгълник за разни

практични неща–ключове, телефон, очила, цигари, гримове, тефтерчета, бе-лежчици разни. Те  сменят произволно местата си всеки божи ден. Никога не гледа в чантата си когато слага или вади нещо. Може би не иска да губи визу-алния контакт със събеседника. На връзката й ключове, този от апартамента ни е заедно с онзи за фризьорския салон, в  който работи. Може би именно това я сепва: – Дали е заключила там? Намира телефона си чрез напипване. Започва да звъни на някоя от колежките си. Следва умствена справка–монолог за пред мен, нервничещия:

  • Излязох последна от салона. Отдолу мина онази дърта нахалница от

блока, на  партера на който сме ние. Дето все се оплаква, че пред нас има фа-сове. Спомням си много ясно, че я поканих да се качи на площадката и да види, че не е така. Тя ми каза, че …., на което й отговорих…. Не, о , да, да-сигурна съм, че бях пъхнала ключа в ключалката! Бях решила да й кажа на онази този път вече…..  

          Поуспокоена на тема заключване, жена ми спира да звъни на колежката си още преди онази да й е вдигнала. Подсещам я, че чакам отключване, с тор-би в ръце. В този момент й звънва колежката да я пита за какво я е търсила. Жена ми изпуска чантата си насред най-усилното ровене за ключа. От там па-дат две фибички и червило. Споделя с колежката радостта си от намереното най-сетне любимо червилце. А струвало само 3 лева. Разговорът им залита нанякъде, аз й правя жест да потърси ключовете. Тя ми дава знак да не я при-теснявам точно сега. Оставям торбите и изваждам своя ключ. Отключвам и я поканвам вътре насред новопоявилата се тема на разговора й относно третата колежка. По-скоро леко я побутвам от прага навътре .  

           Жена ми пред врата губи връзката с  това какво следва. Това нейно за-боляване съм нарекъл вратит. Както ще се убедите по-долу, и поради думата врат. Разсъждавам си колко напрегнат живот живее тя. Нещо й го няма, а дру-го не е сигурна къде й е. Глупавите битовизми напрягат поетичната й душа. Всъщност, животът я дарява и с неочаквани приятни изненади–ето, днес наме-ри онова червилце. Вчера намери в чантата си 50-те лева, които й бяха май из-чезнали. Радваше им се само за малко. Но започна да се тревожи дали не са били 100.

 

      Вариант3 – заминаваме с децата за някъде:

          Темата как тя е успяла най-после да приготви багажа съм засегнал в друг свой разказ. Прескачам я и се връщаме на това как аха-аха да поемем с колата нанякъде. 

          В колата тя нагласява огледалото пред себе си. Докато се гледа в него с присвити на фунийка устни, не бива да потеглям. След минута ме пита какво чакам. Карам я да си сложи колана. Издърпва го, но не поставя накрайника къ-дето и както трябва. Запалвам двигателя. Пищялката за незакопчан колан за-почва да  пищи. Гледа ме – „Сега какво?“ – „Ами не си го закопчала добре!“ – „Не виждаш ли как съм се стегнала? Сплескала съм си гърдите и едва дишам!  Ела ти от моята страна и виж!“

          До този момент сме имали пет коли. Общото между тях е, че коланите от нейната страна са винаги душещи. Излиза, че гърдите й са като на порно-звез-да. Три-четири минути след потегляне карам бавно, оглеждайки се къде ще е удобно да направя обратен завой. Тя ще се сети, че е забравила нещо. По вре-ме на първия километър от дома ни, всички възможни обратни завои са ми много лесно упражнение. Направо им се кефя. Дори децата знаеха, че чак след като отминем спирка „Момина чешма“, аз давам газ и спирам „да пълзя“. Случ-ва се рядко.

         Обикновено жена ми се сеща: –„ Дали изключих ютията?“

          Тя глади веднаж на шест месеца. Но точно днес искала да си „тръкне“ нещо.  Започва да рови в безбройните чекмеджета на спомените си. Не, не е гладила. Сигурна е. Май. А и вече не й се гладело, понеже дъската за гладене се клатела, а аз все не съм я поправил. Спирам и чакам команда. Потеглям пак. Обаче котлона? А очилата? А цветята?

          Връщаме се. Опитвам се да паркирам.  Съобщавам, че ще паркирам назад. Потеглям плавно. Тя ме гледа с очи като от заредена двуцевка–не виж-дам ли, че е отворила вратата си и кракът й е навън? Паркирам, следейки по-вече движенията й. Развил съм изключително периферно зрение. Тя тръгва да слиза. Естествено, не си е свалила колана. Поради рязкото й ставане, той зая-жда както всеки десен колан в моя кола. Освобождавам я.   

          Никога не я оставям да се качи горе за забравеното сама. Тя е съвестен човек и бърза. Не обича да дразни по какъвто и да е начин „хората“ и те да я чакат. При влизането във входа на блока ни винаги проверява с пръст в дупката на пощенската ни кутия дали има писма, тичайки. Пръстът й се заклещва в дуп-ката на кутията. Това ми е друго лесно упражнение. Досега не съм допуснал нито веднаж да отпраши с набодената от показалеца й кутия нагоре по стълби-щето. Все пак съм домоуправител.  В апартамента поемам нещата в свои ръце  и й диктувам:

          Котлон–Изключен, Ютия–също. Парно–на „Снежинка“. Пране–събрано. Цветя–поляти! Очила–ето ти ги! Заключвам лично вратата на апартамента и съобщавам това с глас на логопед, въпреки че това я дразни.

           Връщаме се в колата. Отминаваме „Момина чешма“. Напрежението се оттича от моето и от лицата на децата. При всяка смяна на скорости внимавам това да става плавно. Жена ми обаче се накланя драстично напред–назад, ся-каш съм набил спирачки или съм потеглил с „мръсна газ“. Според нея съм лош шофьор. Не казвам какво е според мен–краката й не са опряни в пода, опънала е колана си с ръце. Клатушка се като плюшена играчка, каквито бяха модерни да си слагаш в колата преди 30 години–кимащо при движение тигърче или коте. Нейният, иначе солиден врат, в кола се оказва също окачен на кукичка, както при онези играчки.

         Оглежда се и прави серия от забележки към чистотата в колата. След ко-ето слага телефона си на наклоненото табло. Той пада долу. Тя опитва въпре-ки колана да се наведе достатъчно, гледайки ме. Ще ми се да можех да доба-вя–мълчаливо. Винаги изисква от нейната страна да има бутилка прясна сту-дена вода. Взима я и я поставя върху скоростния лост. Тя пада някъде под кра-ката й и се лашка.

          Ако малките ни деца отзад бяха утихнал, я попитах:

  • Заспали ли са вече?
  • Ами откъде да знам? – отговаряше, без да се обърне.

           Изглежда, вратът й не може да прави завой повече от 90 градуса, осо-бено при закопчан, душещ колан. Ако децата отзад се караха, тя им заповяд-ваше да прекратят. Опитваше се с мъдри мисли–когато била малка колко е би-ла добра -да ги засрами. И продължаваше да си гледа напред.      

           Виждайки табелата „Край на София“, тя поставя коляното на левия си крак още напред, че да отпусне проклетия колан. Превключването на скоростите трябва да става все-по плавно. Ако маршрутът ни бе към Троян, по някое време я молех да види в картата къде трябва да се отбием от Варненската магистра-ла. Картата е „жабката“ на колата–й казвам.   

  • На хората жабките се отварят и затварят лесно.

Когато нейно изречение започнеше  с „Хората…“ или „Човек…“, си мълча.            

            Малко преди главно кръстовище, вътрешният й глас я подсеща да ми зададе важен въпрос. Например–според мен дали вчера Катето е била права, като й казала, че….

          Изисква честен отговор и да я гледам в очите. Старая се да съм доста-тъчно кривоглед. След отговора ми „Право куме в очи“, понякога обърквах пътя.  

           Подсещам я да отговори на отколешното ми питане: „Ние сме на маги-стралата София–Варна, отминали сме Ябланица. Виж след колко километра да очаквам отклонение „Плевен–Троян““.  

           Тя най-сетне отваря картата:

  • Я, Благоевград бил по-близо до София, отколкото си мислех!

Картата ни бе на страници. В момента тя гледаше някъде около Петрич.

Следват разсъждения за мащаба на картите. Тя не е повърхностен човек и разглежда всяка страница обстойно. Няма моят подъл маниер–когато гледам нещо, да си мълча. Споменаваните от нея населени места са далеч от темата. Би следвало някои страници да прелиства по-бързо. Подхвърлям типично по женски:

  • Намери ли страницата, на която е съответната част от България?

Това я сепва и започва да търси ускорено. Нещо, което не й бе  свойстве-

но. Винаги ми бе обяснявала как бързането я изтощавало.

            Естествено, тези, които са правили картата, са пропуснали именно тази страница. По някое време тя се отказва:  

  • То пък бива-бива, но чак толкова–не!–отсича и вдига възмутена краката

си върху таблото, да починат. В колите отсреща си мислят, че карам родилка.

           Спирам, вече е време за отбивката. Разглеждам картата. Всичко е ясно. Показвам й. Тя се кълне, че тази страница сега съм си я измислил.

     Доспива й се. Не познавам друг човек, който толкова искрено да се прозя-

ва. Отзад се чува същото. Сваля дългите си крака от таблото. Преди да заспи, се позавива.  

            Не знам как е в колите „на хората“, но в моя кола на нея винаги й духа отнякъде. На кръста, на врата, на колената, под полата, на гърба й. Дори на Евстахиевата й тръба. На този урок по анатомия е получила 6 в седми клас. Докато спи, тя не се клати. Явно се справям по-добре с превключването на скоростите. В колата става 33 градуса. Тайно пускам климатика. На най-най-най-слабото. Тя нещо помръдва в съня си. Изключвам климатика. След малко го пускам. Усещам,  че скоро ще се събуди. Изключвам климатика тотално.

          Вече наблюдава пейзажа. Засега–безмълвно. И децата са се събудили.

           От задната седалка едно от тях ми прави забележка, че съм минал много бързо върху „Лежащия полицай“. Жена ми се обръща внезапно на цели 180 гра-дуса!? Заклеймява детето, казало такава глупост. А то, вместо да се засрами, повтаря същото. Тя издивява. Не е видяла никакъв полицай, камо ли-лежащ отстрани или върху пътя. И защо би лежал там? Вратът й се върти вече и на 270 градуса, за да обхване и мен.  Другото, още по-нахално дете, потвърждава. Не взимам отношение. Те й  обясняват, смеейки се, какво значи този нов за нея термин. Не й спестяват иронични подмятания. Майчушковци.

          Когато наближаваме целта, тя започва темата за пътната настилка, кана-лите, обществените поръчки, корупцията. И всичко това ставало на фона на та-кава природна красота. Държи да гледам в съответната посоката. Пак ставам „разокав“. Следващото е да започне да крои бизнес-планове. Оглежда се-в ля-во-гора. Следва бизнес–план за гора. В дясно–нива, нов план. Общото в ней-ните бизнес–планове е: „Плащаш на хората добре и те работят както трябва“.

         На няколко пъти ме кара да спра. Видяла е кестени или й се пишка. Спи-рам  само когато е възможно, което я дразни. При пишкане винаги отваря двете десни врати и кляка между тях. Шуртейки, коментира колко просташки си изх-върляме ние, българите, боклуците край пътя. При такъв народ как и тя да не си изхвърли там парченцето тоалетна хартия, която й давам преди да клекне? Все пак не прави това. Пъха го в някой джоб. Насред подобни хартийки, шишар-ка, няколко листчета със записани телефони, листа от дъб, кестен, китка увях-нал здравец, няколко шипки. Според О-Шу, У-шо или който и да е, това са ду-ховни неща. Връзка с космоса и енергията. Имам предвид–без хартийките и листчетата.    

          Спирайки по нейно настояване на някаква забележителност, тя слиза и отпрашва. Зад нея се чува цъкането й. Ако то не се отнася за мен, означава възхита.  Не изчаква никого.

Ние с децата не се и опитваме да я догоним. Като нормални плебеи изпадаме в простотии. Например–на мен ми се пуши. На някое от тях му се ака. Ако случайно ме няма, а тя трябва да ги изака, ще обикалят и до днес, докато намерят чиста тоалетна с вода, сапун и тоалетна хартия. С мен те са  спокойни и не се стискат. Намирам бързо подходящо място-храсталак със слаба видимост отстрани. Пуша с лявата ръка, а с  дясната бърша дупета. Винаги си нося почти цяло топче тоалетна хартия в джоба.  /“Защо ви-наги си тъпчеш джобовете като някой клошар?“/

Когато излезем от храстите, се оглеждаме тревожно. Не толкова дали някой дърт гражданин ни е видял, кол-кото дали тя няма да се появи отнякъде и да погледне акото им като гастроен-теролог. След това ще ни души ръцете ни дали са измити със сапун до кости. Откъде бихме го взели, си е наш проблем.                                                                                                                                                                                                                                                                        

            Ако сме пристигнали на вилата ни в Казанлъшко, тя започва с оглед на двора. Бързам да отключа вилата, да пусна водата и тока. Влиза в стаите. Вътре според нея са върлували мишки, плъхове, пеперуди, молци, дървояди, прилепи, паяци, мухи, скорпиони. Всички те са срали, та срали.

  • Хората си купуват препарати, а ние–не.

     Връщам се да паркирам в тесния гараж.

           Потя се-напред-назад. Идва пред мен „да ми помогне“. Би ми била полезна, ако ми казваше-малко назад с ляв волан, след това-напред с десен. Тя обаче вече говори по телефона с приятелка. Обяснява й какво кошмарно пътуване сме имали. Е, някакси сме пристигнали. Дворът приличал на джунгла. Затваря телефона, влиза отново в къщата. Занасям там багажа от колата в къщата. Всяка от стаите вече се е изчервивила от срам поради мръотията си. Децата стоят навън, скучаейки.     

            Слънцето започва да се скрива. Това време е „най-вкусно“ на село. Пче-лите и мухите се успокояват. Щурците започват да настройват инструментите си. Кокошките си лягат. Нощните пеперуди обикалят лампите, чакайки да ги за-паля. Мазня се на жена ми да отидем в ресторанта. Тя обещава, че ще отидем, но чак след като отстрани най-въпиющите мръсотии вътре. По моя експертна оценка, това ще отнеме поне два часа. Насъсквам децата, че са гладни. А и в ресторанта има Wi-Fi ! Милите дечица успяват да я склонят.

           Отиваме там пеша. В ограденото от стар български дувар място се нами-ра възрожденска къща, която е ресторант и хотел. В двора има малко басейн-че с рибки. Едната къща е етнографски музей. Музиката е тиха, без чалга. Де-цата щракат мълчаливо на смарт-фоните си. Кухнята се оказва идеална. Из-куственото водопадче си ромоли, а чешмата с двата си големи чучура клокочи.

           Боже, колко хубавини има на този свят!