Искрици живот

Искрици живот

Люси и Анн бяха приятелки от детинство. Такова трайно приятелство между жени е възможно само при общо минало. Ник и Том не се бяха виждали, докато двете не ги запознаха след като те се бяха уволнили от казармата. Оттук ната-тък животът им стана общ. Бяха на около 21 години. Ник и Том учеха за висше, Анн и Люси работеха и ги подкрепяха, дори бих казал, хрантутеха.

Ник бе влюбен в Анн, Том- в Люси. Когато мъжете завършиха следването си, четиримата се ожениха в обща церемония, на която нямаше никой друг. Продължиха да се виждат почти всеки ден и след като мъжете заживяха в къщите на жените си в техния квартал. Родиха им се и първите им деца. Скоро след това Том и Люси заминаха на гурбет в чужбина, от който не се върнаха. По онова време нямаше Интернет и връзката им с Анн и Ник бе само с писма веднаж месечно. След тридесетина години Том и Люси, а и двете им деца се прибраха в България.

  След като се пенсионираха, четиримата единодушно решиха, че градът вече не е за тях. Ник и Анн имаха къща на село, която бе подходяща за „златната” възраст. Уредиха делата си в града и заживяха там за постоянно. Наблизо има-ше две планини, река, язовир. Възобновиха туризма, обща слабост от младеж-ките им години. Сутрин, по време на кафето, избираха някакъв маршрут и оти- ваха с кола до изходния пункт. В радиус 50 км. „овършаха“ всичко.

Понякога преспиваха в хижа и на другия ден правеха още един преход по билото и когато слезеха, пътуваха с автобус до колата. Обикаляха и по близките исторически, географски и етнографски забележителности.

Връщаха се около 17 часа, изкъп-ваха се и вечеряха, след което си бъбреха. Естествено, централна тема бяха спомените, децата и внуците. По-късно се отдаваха на другите си страсти. Най-голямата им- бриджа, практикуваха няколко пъти седмично. Играеха и на зарове, наречия, асоциации, доноси, решаваха и кръстословици. Купуваха си от хората в селото истинско мляко. Четяха много книги. Отглеждаха цветя и зеленчуци, без да се увличат. Беряха гъби и билки, ходеха за риба.

Когато изчерпеха спомените си, знаеха, че винаги могат да разчитат на някой чисто нов спомен, изровен току-що от дебрите на паметта на Анн. Главата й бе сякаш детска ка-ичка, в която случките влизат и си остават там, докато не я счупиш. Шегуваха се, че именно заради това тя носи шапки с най-големите номера. Децата им понякога ги навестяваха. Животът им изглеждаше заслужено блажен. Годините се нижеха безметежно и четиримата надхвърлиха осемдесетте. Но, както се казва, дори и в приказките има край. Здравословните им проблеми ги спохождаха често. Екскурзиите им се стопиха до съвсем къси  разходки.

Общият тонус, веселието и оптимизмът им изчезнаха. Обездвижиха се, взеха да се залежават, вторачени безмълвно в симптомите си. Колата също се залежа и ги гледаше от двора вече не с укор, а с разбиране.  Една вечер, седнали на масата за бридж, виждайки, че не върви, Ник каза:

–  Не знам вие какво мислите, но май е време да приключваме със земния си път. В настъпилото мълчание, добави:

– Докато не сме станали бреме за децата ни и за самия Бог. Заедно сме живели добре, не виждам защо и да не умрем заедно. Моля, помислете и нека в някой от следващите дни го обсъдим. Никого не задължавам, аз вече съм взел решението за себе си. Знаеха, че от-край време той обичаше театралното и че е импулсивен, но и виждаха, че в момента говори напълно обмислено и отговорно. След няколко дни Люси каза, че е мислила дълго за предложението на Ник и е съгласна. В края на краищата, телата им не ги слушаха и това вече не бе живот, а вегетиране.

          –   И аз. Единствено се  притеснявам, че това е грях – добави Анн.

          –   Всъщност това, което предлагам, е доброволно прекратяване на агонията и мъките ни, допълни Ник. Том се съгласи, че така ще е най-добре за всич-ки, дори и за децата. Оставаше да решат как точно да стане. Ник започна:

-Никой не помни нищо добро за самоубийците и алкохолиците. Сякаш тези хора не са вършили и добри дела, гледали семейства, обичали. Децата ни биха останали с мрачен спомен за нас. В никакъв случай не бива да изглежда като самоубийство!

    Лесно стигнаха до идеята да прилича на нещастен случай, например, по вре-ме на екскурзия. „Не са успели да се приберат навреме, горките и силите не са им стигнали“ – ще си казват децата, а и другите хора.

-В същност, това на няколко пъти можеше наистина да ни се случи в планините по време на нашата младост- каза Люси, гледайки към Анн. Съгласиха се това да стане на едно от любимите им места, на 2 километра над селото, в полите на планината и денят да бъде в понеделник, след седмица.

    Може би всеки дълбоко в себе си се бе надявал, че останалите ще се разколебаят, но явно никой не искаше да го счетат за малодушен и въпросният  по-неделник дойде. Бе слънчево, но мразовито. Оставиха къщата отключена, а на масата в кухнята- списък с телефонните номера на децата си. Проветриха, изхвърлиха боклука и подредиха. Не биваше вътре да мирише на старци. Жените изкоментираха, че най-важният проблем – с децата и с другите хора е решен разумно.

Мъжете взеха по една раница, като за излет, но почти празна и чети-римата, след като прекръстиха къщата с думите: – „Бог пред нас и ние след него“, поеха по пътя към планината. В  момента никой не мислеше за друго, освен за това дали ще успее да стигне до целта. Първият километър беше най-тру-ден. Сухожилията им сякаш съвсем точно отговаряха на наименованието си и с тях проблемът беше най-сериозен. Помагаха си и се окуражаваха. Почиваха често, но за малко. От опит знаеха, че при пешеходни преходи темпото не бива да се губи, дори и да е мравешко.  Когато пристигнаха, бе притъмняло. Седнаха по двойки, опирайки гърбовете си. Жребият бе хвърлен! Известно време мъл-чаха. Когато дишането им се поуспокои, пиха вода, а Ник извади кутия цигари. Вече не пушеха повече от двадесетина години, но  си запалиха по една.

-Това бе добра идея, куме! – каза Том.

    Изпушиха цигарите без да бързат. Казаха си по няколко думи и се смълчаха. Всеки се унесе в мислите си. Наум си шепнеха си молитви, в които си пожелаваха  да се унесат и това да свърши по-бързо. Луната изгря. В сравнение с лицата им тя бе направо червендалеста. Потта им бе започнала да застива и трепереха още по-силно. Температурата беше около нулата. Ник и Том съблякоха якетата си и загърнаха жените си.

-Няма за кога- пошегува се Анн.

-Е да, ама не можем иначе- отговориха мъжете.

-Ама така ще изстинете!-  каза по инерция Люси.

-Няма за кога-  тихо се обади Ник.

   Наведоха главите си към коленете и се умълчаха. Всеки се сгуши в душата си. По това време в другите дни отдавна спяха. След половин час взеха да се поунасят. Топлината се отдръпваше от телата, мисълта им ставаше все по-ле-нива. Бялата смърт надвисваше ниско над тях. Гората и вечерният ветрец също замлъкнаха, сякаш в очакване да видят какво ще се случи.  

     Другите трима вече дремеха, а Ник не успяваше. Когато и той се унесе,  започна да сънува някакви несвързани фантасмагории и ужаси. Стресна го сова или бухал. Прозвуча му като гръм от черно и ужасяващо небе. Обзе го неудържима паника  и той скочи, треперейки:

-Другарчетата, аз предлагам да се прибираме!

    Бе нетърпелив да дообясни и да се оправдае. Май не го бяха чули, но все пак видя, че треперят. Посръчка  ги и повтори с по-силен глас. Отчаяно искаше да го чуят, и то веднага.

„Цял живот съм гонел нещата си така- сега, веднага!  Майка ми, бог да я прости, често ми казваше, че съм  много припрян- помисли си той. Според Ник измина цяла вечност преди някой от тях да проговори:

– Ама ще успеем ли? – попита Люси. Аз нямам сили.

 -Всички сме така- каза Том, но нали знаеш- баба знае две и двеста. Освен това имам бурканче с мед в раницата си, може и да ни подкрепи! 

     –    И без това не бе наша работа да се месим в божиите дела. Това си бе грях, може би щяхме да горим в Ада- обади се и Анн.

–    С меда бе добра идея, куме! Ти винаги предвиждаш всичко!- каза Ник.

   Гласовете им бяха немощни, треперещи, бавни, сякаш звукът се луташе из кухините на главите им и чак накрая се сещаше за гърлата и устата им. Ставането им бе като на забавен кадър. Отварянето на буркана с мед с вкоченени пръсти мъжете я разрешиха с цялата си налична воля и парченца сили. Всички пийнаха от меда. Бурканът сякаш бе от олово. Тръгнаха и заскрибуцаха надолу като скелети от училищен кабинет по анатомия. След половин час светлинките на селцето вече се виждаха. За пръв път си помислиха, че може пък и да стигнат. Останалият път изминаха за около два часа. Прибраха се много късно, селото отдавна спеше, а къщата сякаш им казваше:

    –    Знаех си, че ще се върнете! Когато светнаха лампата, лицата им бяха като неонови. В  момента това не ги тревожеше, гонеха ги глад и студ.

-Някой иска ли качамак? – попита Люси- Нямаме нищо друго, освен царевично брашно.

-Ти си гений! – зарадваха се другите.

-А след качамака, ще ви почерпя по още една цигара. Толкова пъти в живота си  съм казвал, че това ще ми е последната и все не е било вярно- добави Ник.

-И ти си гений! – отговориха му.

  Запалиха печката. Списъкът с телефоните на децата се сгърчи в огъня. От много време не бяха яли с настървение. Не им се лягаше, докато не се постопли навсякъде. Поговориха си празни приказки и след  цигарите запалиха четирите дълги свещички, които бяха взели на Великден от местната църква. Гледайки пламъка им, Том стана, загаси лампата и каза:

-Това са нашите четири искрици живот, които ни върнаха. Както винаги,бе лаконичен и точен. На Ник му олекна, а Анн и Люси добавиха:

-Да ги загасим сега и да ги запазим!

  Три дни стигаха само до кухнята. На четвъртия ден обаче стигнаха и до магазина и напазаруваха. Хората ги гледаха сякаш са призраци, но им се усмихваха.    На същата дата във всяка от последвалите години си казваха: „Време е за на-шите искрици” и запалваха „онези” свещички. Вече наричаха този ритуал по църковному: „Возвращение“.  

А за „онзи понеделник“ така и никой не спомена

Имената ни, горките

Имената ни, горките

    Майка ми родила брат ми на Илинден и решила да го кръсти Илия. Татко обаче много държал батко да се казва на баща му Петър, понеже първото внуче в рода по традиция трябвало да носи името на дядото по мъжка линия. Така и станало.

Три години по-късно мама мечтаела да роди момиче с име Мария-Антоанета. Както ще видите по-долу, това име е нямало да бъде разрешено, този път от държавата. Появил съм се аз, отроче от мъжки пол. Мама имала и резервен вариант- Антон. Татко не възразил, но денят бил „Успение Богородично“ и кръстничката ми- д-р Телбизова била непреклонна: Името ще бъде  Богомил! Понякога мама въздишаше:  

     –   На поне едно от децата си да бях дала името аз!   

   През 1979 г. жена ми роди първото ни дете. На следващия ден ми каза от прозореца на трети етаж във Втора градска болница, че не й позволили да за-пише детето с името, което бяхме избрали – Ния. Нямало го в списъка с български имена и служителката била непреклонна. За свиждане с родилка тогава не можеше и да се мисли. Питаше ме какво да прави- без име не можело да ги из-пишат. На някой сега може и да не му се вярва, но е факт. Казах й да не отстъпва и че името на дъщеря ни трябва да бъде Ния! Точка!

   Преди няколко месеца една вечер й бях предложил да изберем име за бъдещото ни дете. Тогава все още нямаше видеозон и полът на детето бе неизвестен. Жена ми каза, че отдавна е готова с имената- Ния или Филип. Още чувайки Ния, бях скочил и изтанцувал танца на радостта. Казах й, че нямам търпение да роди момиче. Тогава това име бе известно само на челите трилогията на Ди-митър Талев. И за двама ни то бе символ на нежност и красота. Името Филип също ми допадаше.

   След новината за проблема с името на дъщеря ни, се прибрах се вкъщи ядосан, но взех да се разколебавам. Лесно ми бе на мен да съм твърд, но тогава с държавата шега не биваше и нищо чудно наистина да не ги изпишат.

   Добре че скоро вкъщи дойдоха бивш състудент и жена му за да ме поздравят за щерката. Сипах им водка. Те видяха, че съм кисел. Казах им защо и допълних, че бях имал съученик, роден тук, с името Илич /на Ленин/, след което бях изпсувал и отпил голям гълток с думите: – А това име да не би да е българско? 

   Приятелят ми Андро се бе загледал укорително в мен:   

-А вие двамата наистина ли държите детето да се казва Ния?

-Да, но нямало да ги изпишат без име на детето…

-Май се връзвате на някаква си там тъпанарка! Настоявайте! Без подпис на родителите онези там не могат да направят нищо!

-Благодаря ти, Андро! А сега, извинете ме, отивам в болницата!

   Изтичах до болницата и срещу два лева предадох по една сестра бележка за жена ми: Име на детето: НИЯ!!! НЕ ОТСТЪПВАЙ!

   На сутринта чаках жена ми да се появи на прозореца. Попитах я какво става с името, а тя вдигна рамене. И на следващия ден положението бе същото. Да настояваме или да се примирим? Накрая реших, че няма да си простя, ако допусна детето ни да започне живота си с компромис и утре след „срещата“ ни ще отида при директора на болницата да се разправям. Цялата нощ тренирах пле-доарията си. Най-ми харесваше частта от нея за правото на майката, износила плода да избере името му, дори и то да е нейна странна прищявка.  

   На следващия ден се оказа, че жена ми се бе справила някакси и без моя гняв и ми извика весело от прозореца да отида утре и да ги взема с колата.    

   Бе редно да почерпя в службата за бебето. Когато колегите попитаха как ще се казва дъщерята, обявих с особена гордост името: Ния!

-Как се казват майка ти и тъщата? Отговорих:- Виолета и Ненка.

-А, ясно- на тъщата! – ха-ха.

   Направо ми бе причерняло пред очите. Идеше ми да бутна трапезата и да си тръгна с гръм и трясък. Няколко дни по-късно им разказах за Талев, „Железни-ят светилник“ и героинята му Ния. Те ме гледаха мълчаливо с поглед, който означаваше:

– Да, бе, номерът с първата буквичка не си го измислил ти.

За пореден път се убедих колко е трудно да се бориш с хорските предубеждения.    

    През 1985 г. ни се роди и син. Бяхме си намислили име- Христо- на загиналия наскоро на слизане от вр. Еверест български алпинист Христо Проданов. Тогава пък баща ми се разсърди, че внук  му няма да носи неговото име, а майка ми добави, че не е хубаво името на детето да е на починал човек. Аз се заоправдавах, че не съм знаел, че правилото за името важи и за второто дете. Но за да има мир, се наложих на жена си да кръстим сина на баща ми Богдан. Държавата не бе успяла да промени името на първото, но „родата ми“ кръсти второто! И досега съжалявам за проявеното тогава от мен малодушие и за направения компромис.              

    Баба ми казваше на бул.„Г. Димитров“ „Мария Луиза“, на кварталната бакалия- „Тевекелиев“, на близкото фото- „Папакочев“, на ул. Жданов- „Солунска“. Ние, внуците, й се смеехме, но  след доста години имената, споменавани от нея се върнаха на старите си места.

   Помня и как, когато станах 16-годишен, дойде времето да си извадя паспорт. Според тогавашната практика фамилията следваше да е на дядо ми, а не както е фамилията на рода открай време. Дядо ми се казваше Петър. Но по онова време “Петров“ бе най-спряганото име на бюрократ с ръкавели и съответно- писарушка в хумористичния вестник „Стършел“. Поисках да бъда с фамилия Димитров- на прадядо ми Димитър. Нямаше как да ми откажат- тогава другарят Георги Димитров се считаше за вожд и учител на народа ни. 

   Името на майка ми преди брака е било Виолета Костадинова Андонова, а след брака й през 1948г.- Виолета Богданова Петрова- на мъжа й Богдан Петров Димитров. След това- Виолета Костадинова Петрова, а накрая- Виолета Костадинова Димитрова, т.е., този път са й „дали“ фамилията, а не презимето  на баща ми.

   Комунистическата ни държава е провеждала реформи в имената, целящи да се затрие родовата връзка и атакуваща най-вече буржоазните фамилии.

  Всеки се привързва към името си и то става неговото второ аз, дори и да не си го харесва особено. Не знам дали мама ще се успокои, но за мен ТЯ ми бе дала това име и аз си го харесвам. Забелязвам и че когато ме нарекат Бого, Бога, Боги, всичко е наред, но нарекат ли ме Богомил, значи нещо съм сбъркал. Т.е., името ми служи и като ясен индикатор как съм възприеман в дадения момент от околните. Нещо като лакмус.   

   Чудя се какво ще ли стане ако някой поиска да ми го промени. Със сигурност  бих реагирал както Вапцаров в стихотворението му „Вяра“, в което той си представя, че ще му отнемат макар и само късче от неговата вяра в бъдещето:

         …..

   Но ето, да кажем,

   вий вземете- колко? –

   пшеничено зърно

   от моята вера,

   Бих ревнал тогава,                    

   бих ревнал от болка,

   като ранена

   в сърцето пантера.

   Какво ще остане от мене тогава?

   Миг след грабежа ще бъда разнищен.

   И още по-ясно,

   и още по-право,

   Миг след грабежа

   ще бъда аз нищо!

Слънчевият удар

Слънчевият удар

Има и лоши, има и хубави страни на това да си плямпало. За лошите – някой друг път.

Хубавото е, че като уведомяваш целия свят за проблемите си, все че някой може и да те чуе и да ти помогне. Случвало се е в някой блог да размишлявам пространно относно жените и колите като цяло, както и относно личното ми отношение към собствения ми изстрадал Hyundai i30. Като директен, или индиректен резултат от това, Hyundai се свързаха с мен и ми предложиха тест драйв на оксиморонно-звучащото “Новия Хюндай Стария”.

С Човека-от-Хюндай се разбираме да комбинирам тест драйва на Hyundai Staria-та с пътуването ни до маратона в Бургас, на който съм му се заканила да избягам 42 километровата дистанция. Тази кола е кола за приключенци, казва ми той.

Нито аз, нито той подозираме колко е прав – тази кола ме откара право към едно от най-големите приключения в живота ми, от което се радвам, че изпълзях цяла-целеничка.

Тъй като дните преди това съм със семейството си на каравана на морето, аз се връщам сама до София, за да взема Hyundai Staria-та. Честно казано, това отиване до София не ми натежа въобще. На каравана на пуст плаж с леден вятър през септември е толкова „интересно“, че големият ми син, в отчаян опит да убие времето, опря до това да прочете „Цар Плъх“. Това е равносилно на това на мен да ми е толкова скучно, че чак да започна да гладя спалното ни бельо. С ютия, имам предвид.

На другия ден взимам колата и започвам да събирам впечатления. По принцип съм свикнала останалите участници в пътното движение, да не ме уважават кой знае колко, докато съм в моята си, обикновена кола. Затова отначало не мога да направя директна връзка между това, че карам яка кола и невероятно високото ниво на любезност на обкръжаващия свят към мен.

Започваме с това, че никой не ми взима предимството, ръкомахайки ядосано към мен. Напротив – всички шофьори наоколо ми кимат приветливо и усмихнато по светофарите. Само още не са ми изръкопляскали за това, че съществувам. Какъв прекрасен ден, мисля си наивно. Светът бил пълен с добри хора. Усещам, че добрината на хората става подозрителна, чак когато искам да вляза в паркинга на Лидл на Черни Връх. Там има автоматичен брояч за броя коли, които могат да влязат в основния паркинг, отделен с бариера. Когато този брояч показва „Нула свободни места“, както показваше в онзи момент, трябва да си търсиш място в един гаден заден двор, далеч от самия магазин. Взимам си билетчето от бариерата и аха да свърна към задния двор, когато усмихнат служител чевръсто изскача от будката на охраната и ми прави знак да сваля прозореца:

-Пише, че няма места, ама аз ще вдигна бариерата за Вас. Можете да паркирате колата най-вдясно на горния ред, има останало едно местенце. Че да не се разкарвате – човекът е загрижен за добруването ми. Иска да ми спести стотината крачки от задния двор до магазина. Имайки предвид, че в неделя ще избягам 42 000 крачки, мисля да се възползвам от предложението му. Иначе вече ми е кристално ясно, че това местенце е свободно за мен само като съм със Staria-та, но – хей, нали изследвам ефектите от това да караш супер готина кола.

Следва огромно напрежение, тъй като натоварвам Крис, Ками и Катя и ще ги карам към морето. Шофиране по родните магистрали е специален кръг на ада за нас – хората, които се страхуваме от високите скорости. Ако зависеше от мен, бих си пъплела в дясното платно от София до Бургас, без да изпреваря нито една цистерна.

Заредила съм си кафе, вода и кока-кола, за да мога да издържа на огромното напрежение, което ме очаква. За моя изненада, любезността към мен продължава и по магистралата. Никой не ми присветва в смисъл „Омитай се вдясно, преди да съм те отнесъл с 35годишното ми полу-разпаднало се беемве“ . Въпреки, че Staria-та е 7 местно ван-че, колата се усеща лека като перце. За пръв път през живота си успявам да се включа в гонката, ловко задминавайки превозни средства  и в двете ленти. След Ст. Загора усещам наплив на самочувствие и започвам да „храня“ костенурките, които лазят в дясната лента с 90. Но така е, човек бързо забравя какъв е бил и в какъв ще се превърне пак, след като тест-драйв уикендът свърши.

Разтоварвам приятелчетата си в Бургас и шофирам, вече по тъмно до Якото Място, където са Емо и децата. Емо е излязъл да ме чака с едно фенерче и размахва възбудено ръце. Никога, дори и когато раждах бебетата му, мъжът ми не ме е очаквал с по-голямо нетърпение.

-Нийката ( забележете – не стандартното „Нийо“, а „Нийката“), ти си герой! Браво, как докара Staria-та дотук! Сипал съм ти чаша вино в караваната. – В тона му прозира и неизказаното „Остави ме насаме с колата и моля те не ни се пречкай на нашето време само двамата“.

Оставям Стария да си играе със  Старията и мислите ми се насочват към предстоящия маратон. Ядосвам се, че заради свлачище трасето е променено от оригиналното равно трасе, на такова с 200 метра денивелация за маратонската дистанция. Всъщност не съм преценила за какво да се притеснявам. Сега в ретроспекция оценявам пророческите думи на Наков :

„Температурните условия са много по-важни от профила на трасето“.

А температурните условия в Бургас, в неделя, по времето в което ще бягаме, ще са 36 градуса. Не знам дали на сянка или не, но няма значение, понеже по 90% от трасето сянка нямаше.

В неделя в 09:10 е даден стартът на маратонската и полу-маратонската дистанция. Ние с Крис тръгваме заедно, като желанието ни е да бягаме първата половина на 4:40, а втората на 4:50. За Крис, освен че има рожден ден, това му е и дебют на 42 км. На мен ми е за втори път, като първия път бях леко разочарована от факта, че на 36тия км не ударих „стената“. Разочарована бях в смисъл, че искам да бягам и да преживявам всички бегачески преживявания, искам да пътувам и да изследвам всички световни забележителности, и като цяло – да грабя с пълни шепи от приключенията, които светът има да предложи.

Е, внимавай какво си пожелаваш. Към мен се задаваше 36ти км, подготвил за мен стена, комбинираща ефектите от  3 различни световно-известни стени. Моята Бургаска Стена имаше размерите  на Великата Китайска Стена. Функционираше като Берлинската стена, защото ме раздели на две – отдели разума от тялото ми, което продължи  неравната битка самичко, изоставено от разума. А последиците от нея могат да се опишат чрез Стената на Плача в Йерусалим –финиширах лазейки с чело в земята, търсейки Божията милост.

Но началото на маратона беше обещаващо. Първите 5 км небето дори е облачно. Ние с Крис си цъкаме с темпото, което сме си задали. На всеки един пункт по трасето моята Катя се материализира от нищото, носейки ми всичко, с което съм я натоварила – гелове, и т.н. Само като я видех отдалече и ми ставаше някакси уютно и сигурно – вижте я как всеотдайно ме чака.

На 10тия км си изпивам активатора, защото ме чака едно много неприятно изкачване, което хем искам да взема с приличен пейс, хем да не ме умори. Пия и от карбо лоудъра, каквото и да означава това. Много ми го бяха препоръчали. Към 18ти км започва да ми се повръща доста сериозно. Не знам дали е от нещата, които пих, но знам, че вече е повече от крайно време да взема и първия си гел. Но само от мисълта за гел връщам малко материал.

Иначе съм добре. Краката си се движат и най-големия ми страх – да ми се приходи до тоалетна, не се е сбъднал. Все още ми предстои да достигна до важния извод – че при мен където е текло, там пак ще тече, само че от друг изход.

Минавам халфа на 1:39, което си е горе-долу колкото съм предвидила. Продължавам да се чувствам добре, MetaSpeed Sky-ят  е запазил стъпалата ми и пръстите на краката  ми непокътнати. Единствено позивите за повръщане се засилват. На пунктовете спирам само за вода, въпреки Катя, която се материализира от въздуха на всеки пункт и с все по-голяма загриженост ме моли:

„Вземи гельче или поне някаква твьрда храна- поне едни стафьдки, моля те Ниечка, моля те от сердце“

Рефлуксът ми се активира само от мисълта за гелче и стафидки и аз продължавам само на вода. Просто гаденето е по-силно от всичко. Усещам, че на качването след 30 км забавям адски много, но там поне има сенчица. Следват 11 км в Огнена Геена без никаква сянка. Тоест – има една сянка. Аз самата съм се превърнала в сянка на себе си. Вече дори не бягам, ами сменям ходене с бягане, като при ходенето си позволявам леко да повръщам. От повръщането малко ми олеква и започвам пак лекичко да бягам, докато не се повтори това цялото.

Дори и не знам коя вървя– на върха на „нивата“, както бях кръстила стръмния баир, се разминавам с Наков. Казва ми,  че някаква „страхотно изглеждаща мадама“ ме водела с много. Сигурно си е мислел, че така ще активира амазонския дух в мен и ще се разбързам. Напразно.  

Влизам в 36тия км и трите стени, които описах преди малко се сгромолясват с всичката си тежест на главата ми. Не мога да повярвам, че това мъчение някога ще свърши. На пункта на 37ми км без никакъв свян черпя доброволците едно повръщане. Те направо ми хващат главата и я държат много дълго под една чешма. Жегата е толкова тежка, че водата в чешмата е по-топла и от въздуха. В този момент спомените ми започнаха да стават насечени, но съм сигурна, че тук Катя предаде грижите за мен на моето приятелче от Бургас Ники Писаров, който аз наричам Писи.

 С Писи прекарваме 5 безкрайно разтегнати във времево-пространствения континуум километра. Не помня с какво ме е мотивирал да не спирам. В един момент усещам, че дори не мога и да вървя и започвам да криволича и ходейки да се блъскам по пейките и огражденията на алеята в Морската градина. Сещам се, че съм гледала клипчета на маратонци, които баш на финалната права започват да криволичат и да се блъскат,  все едно са мъжки богомолки с току-що отхапана глава. Винаги съм се чудела защо не вземат да се стегнат, аджеба и да пробягат тия 200-300 метра, които им остават. На маратона в Бургас разбрах защо.

По някаква причина гледката на финалната арка съвсем ме обезсили. Рухнах и започнах да лазя към финала на крака и ръце. Тези 200 метра ми изглеждат по-далече от Луната Единственият ми спомен е за отчайващо чувство на безгранично безсилие, съпроводено от гласа на Емо, който боботи нещо в смисъл „така е, като не ме слушаш“. В това окаяно състояние финиширам.

Лежа си на финала, заливана от крампи в долната част на тялото и заливана от позиви за повръщане в горната. Въпреки всичко изпитвам някакво олигофренско, криво-разбрано чувство за изпълнен дълг. Питам Писи за какво време съм финиширала. Няма да го споделям тук, тъй като определено не е нещо, с което се гордея. Но фактът, че в онзи момент останах изключително доволна от представянето си, говори колко е бил замъглен разсъдъкът ми. Идва линейка да ме кара към интензивното. Осъзнавайки, че децата ми са до мен, полагам извънземни усилия да им направя с пръсти знака за победата и да ги уверя, че съм в топ кондиция.

В интензивното ми казват, че съм получила слънчев удар. Пускат ми 2 банки във вената. Докато банките капят, аз започвам да се съживявам и се сещам, че съм завършила втора, след „страхотната мадама“ на Наков и сега ще изпусна подиума. Ама животът ми все пак е по-важен, заключавам примирено.

Лекарката ме връчва на Емо и децата, които чакат разтревожени отвън. Миличкият Емо се радва да ме види дори повече, отколкото като му докарах  Staria-та. Децата радостно чуруликат около мен. Качваме се в колата и се понасяме към хотела да си събираме багажа. Тъй като останах доста време в болницата, си мислим, че награждаването е минало отдавна. Нямаме никаква връзка с останалия свят. Моят телефон е в сака ми в колата на Сашо. Батерията на телефона на Емо е паднала. Нямаме нито кабели за зареждане, нито нищо.

Емо се сеща, че тази кола има функция за безжично зареждане и си слага умрелия телефон да се зарежда. След няколко минути, когато сме вече почти пред хотела, телефонът на Емо, вече в процес на зареждане възкръсва и започва да звъни. Оказва се Ачето, който ни моли да тръгнем към Морска гара незабавно, защото подиумът за жени 42км е приготвен и ме чака специално мен, за да започне награждаването.

Емо подкарва Старията с бясна скорост и с драматично взимане на завоите. Пристигам за награждаването на Морска гара в стил „like a boss”. Ето видеото, което Ачо ми е направил.

/https://youtube.com/shorts/8O4e6ReKXXA?feature=share

Там на място разбирам, че дори съм победител. Митичната „страхотно изглеждаща мадама“ на Наков или се е изпарила от жегата, или е пейсвала някого без да участва, или Сашо просто е халюцинирал. Жегата не прощава.

На маратона в Бургас разбрах наистина колко добри са наистина хората.

И по трасето, и на финала много приятели, познати и непознати ми помагаха с каквото могат. За което им благодаря. Всяко окуражаване помагаше.

Като си взех телефона, той преливаше от съобщения от моите приятелки, които някакси бяха разбрали за приключението ми. И на тях им благодаря.

На Hyundai благодаря не само за тест драйва и безплатното гориво, но и защото благодарение на функционалността „безжично зареждане“ в Staria-та, успях да стигна и до награждаването, което си мислех, че съм пропуснала. А няма да крия – обичам да съм на подиум.

На моя отбор AsicsFrontRunner си благодаря по дефолт за много неща, но в този случай бяха с мен дистанционно по време на най-тежките моменти. Помня как Кремена звънна разтревожено на Емо още докато линейката ме караше към интензивното.

Благодаря и на организаторите на Бургас Рън, които за пореден път показаха персонално отношение не само към мен, но и към всичките си участници.

И най-много благодаря на слънчевия удар – хем ми задоволи нездравото любопитство по отношение на екзистенциалния въпрос  „що е то стена на 36тия км и има ли почва у нас“, хем ми направи една друга услуга. Вече 10 дена минаха оттогава и не ми се пие никакво вино. А това вече, е чудо на чудесата!

Първи учебен ден с малки деца, срещу първи учебен ден с пораснали деца

Първи учебен ден с малки деца, срещу първи учебен ден с пораснали деца

Първи учебен ден с малки деца:

*2 седмици преди събитието съм накупувала всичко: от тетрадки, през чертожни инструменти, стигайки го митичните „дъска за пластелин“ и „мушама“, които никога няма да бъдат използвани, но е ЗАДЪЛЖИТЕЛНО да бъдат представени ( Някой друг път ще разкажа за перипетиите ми с намирането на мушама, да не разводнявам тук. Но накратко – добре, че свекървата ми ме спаси, като ми отряза малко от мушамата от масата от къщата на Йотови в с. Брест).

*1 седмица преди това в групата на класа във Вайбър Майката-Лидер е раздала задачи за 15ти септември за нас, обикновените майки. Питка, мед, червени конци с пендара, здравец, почерпка, безалкохолно – негазирано и без консерванти и тн. На мен ми се е паднал добър жребий – здравеца. Пред блока ни е пълно със здравец. Опосквам го и правя един огромен букет, връзвам го с червена панделка. В класа на другото дете нямам толкова късмет – там ми се е паднало „домашно приготвена почерпка“. Искам да купя нещо готово от „100 грама сладки“, но детето се тръшка, че било важно аз сама да съм опекла почерпката. Иначе „нямало смисъл“(цитат).

*На 14ти през деня цял ден обикалям за най-хубавите букети. Горда съм, че се сещам освен за госпожите, да взема и за възпитателките, както и за госпожите от занималнята. Излизат ми соленичко, но – хей, струва си – те се грижат за децата цяла година. Пък и ще ги впечатля – на бас, че никоя друга майка не се е сетила да вземе букети и за 3те вида госпожи.

*На 14ти срещу 15ти цяла нощ не спя. Защото след като опека домашните почерпки, се сещам, че трябва да ги опаковам индивидуално, според изискванията на РИОКОЗ. Опаковам грозните ми,криви, препечени сладки в грозни, криво нарязани от мен опаковки. Връзвам ги с някакви панделки, останали от Коледа. Остава ми около час до сутринта. Като бях студентка установих, че да спиш 2 часа е по-гадно, отколкото ако не спиш въобще. Така че уплътнявам времето си до разсъмване като лепя и надписвам етикети.

*На 15ти сутринта тръгваме изгладени и тържествени, с ръце пълни със сладки, здравец, букети и тн към училището. Паркирам на половин км от там, понеже няма по-близо свободно място. В двора слушаме речите на директорката, на кмета на района, на заместника на италианския посланик и куп други оратори. Разтушавам опустошителната скука, която ме е обзела, като си правя снимка с децата с букетите и я качвам във фейса.  Нека всички знаят, че съм Майка-Героиня. За идния един час, докато свършат всичките речи под силно напеклото слънце, единственото забавление на майката-героиня е да рефрешва страницата си, за да гледа как расте броят на лайковете на снимката по случай 15ти септември във фейса.

* Време за влизане в класната стая. Сега ще блесна, мисля си, с моите букети и с моя здравец. Оказва, се че всички майки са се сетили, също като мен,  да вземат букети за госпожата, възпитателката и за г-жата от занималнята. За сметка на това, аз съм една от малкото майки, които НЕ СА СЕ СЕТИЛИ в допълнение към това да вземат И букети за училищната лекарка, за мед, сестрата и – какъв срам – за директорката. Лек гаф има и по отношение на здравеца, тъй като трябвало да бъде на малки букетчета за всяко дете, аз пък направих един голям за всички. В класа на другото дете нещата вървят по-добре – грозните домашно приготвени сладки успявам да ги скрия между купчините почерпки, доставени на добра воля от другите майки.

*Тия пък майки всичко могат и всичко знаят. Сигурно от толкова организационни дейности не им остава време да се погрижат за външния си вид, успокоявам се. То едното е винаги за сметка на другото. Бърз поглед по майките установява, че 60% от тях изглеждат по-добре от мен. Предавам се. Взимам си двете папки с документи, които на другия ден трябва да върна попълнени – медицински карти, карти за маршрута на детето обратно за вкъщи, декларации, че детето ще се прибра вкъщи с батко си и тн), връщам децата вкъщи и бия отбой към офиса. Там се чувствам по-в свои води.

*Нощта 15ти срещу 16ти септември отново не се спи. До 12 съм попълвала декларации. След това, в една от папките на второкласника намирам указание, изпълнението на което запълва остатъка от нощта ми. Спешно трябва да взема една тетрадка с широки редове и на ръка, с молив и линийка, с пунктир да я преобразувам в тетрадка с „тесни и широки“. Само първите 10ина страници, де. За да може второкласникът плавно да премине от „тесни и широки“ на „широки“ редове, без да се стресира. Сутринта към 5, вече съм приключила и с това. До 7 лепя и надписвам етикетите на другия ученик.

Първи учебен ден с големи деца:

Ден като всички останали! Ден на свободна, наспана жена!

П.С. В края на учебната година на първия учебен ден с малки деца, намирам въпросната тетрадка, която пунктирах с молива и линийката цяла нощ.  Недокосната е.

 

Комплексът ми за пълноценност

Комплексът ми за пълноценност

Всички  знаем, че някои хора страдат от комплекси за малоценност. По-долу ще разкажа една история от детството ми, в която описвам последиците от обратния на този комплекс, който също не води до нищо добро.

Още преди да тръгна на училище, често се замислях какво прекрасно същество съм.

Един ден попитах мама как е могла да ме роди толкова умен, красив и добър. – Питай татко ти!  Попитах го – Питай майка си!  В момента те бяха скарани и не им бе до нас с батко. А и по онова време родителите рядко хвалеха децата си, за да не ги разглезят. Не се натъжих от реакцията им- всъщност, изобщо не ми бе необходимо ничие потвърждение, че съм нещо „по-така“ и май бе тъпо да задавам въпрос, чийто отговор добре знам.       

Някъде около четвърти клас комплексът ми за пълноценност се задълбочи. Бях пълен отличник. Не в смисъл- дебелак, а човек с шестици по всичко, дори свирех на акордеон и бях ляв централен нападател на футболния отбор на класа ни. А да не говорим, че бях и отряден председател, т.е., обществено активен. Би следвало с тези неща да се гордея, но вместо това взех да се тревожа.

Бе периодът на Студената война и светът бе разделен на два враждуващи лагера- Изток и Запад. Ние с основание мразехме онези от Запада, но те, вместо да се поучат от опита ни как също като нас да заживеят щастливо, злобееха, завиждаха и денонощно крояха пъклени планове да ни прецакат.

Имаха военен съюз, наречен НАТО, в който най-яростни бяха Америка и Западна Германия. В карикатурите във вестниците ни Американеца бе рисуван като някой си Чичо Сам- висок и кокалест, с козя брадичка и цилиндър на главата с голям надпис $,демек, долари. Обикновено държеше чувал, от който надничаха ракети, ама не от онези- за космоса, на които пишеше СССР. В Америка плановете за война ги измисляха Ястребите от Пентагона, а в Западна Германия- Реваншистите от Бундесфера, изобразявани във вестниците ни като зъл дебелак с нахлупена каска с два рога отгоре и с големи кучешки зъби, стърчащи над изкривената му от злоба уста.  Добре че Западняците не смееха да ни нападнат- явно ги бе страх, че и ние имахме бомби и ракети и щяхме да им го върнем тъпкано.

Възрастните у нас се опасяваха да не стане някаква световна патаклама. Често говореха, че Западняците ни изпращали Шпиони и Диверсанти с цел да ни из-требват един по един. Като много пресметливи, били решили, че така ще им излезе по-евтино. За всяко нещо първо мислели дали ще им излезе сметката. Представях си всичко това доста картинно- Банда Чичо Самовци в мрачния Пентагон и Глутница Реваншисти с дълги кучешки зъби в злокобния Бундесфер стоят заключени там от години и поради липса на въздух и слънце вече са изперкали. А и какво друго може да се очаква от хора в тяхното положение? Признавам си, че не изпитвах никакво състрадание към тях.    

    За нас, децата, бе направо фасулско коя посока на света накъде бе, особено що се отнася до Изток и Запад. Често играехме на детската игра, в която някой от нас, уловил летяща или пъплеща по земята калинка, даваше тон за песничката: „Калинке-малинке, покажи ми накъде ще се оженя…„ Бе голяма излагация, ако калинката ти полети на Запад. Иди после и обяснявай, че скоро след  като е излетяла, се била коригирала. Май и калинките вече бяха ошашавени от Студената война и политаха или на Изток или на Запад. Само птиците продължаваха да си летят пролет и есен на Север или на Юг.  

     Какъвто си бях разсъдлив, стигнах до извода, че империалистите рано или късно ще проумеят, че ще им излезе по-евтино да ликвидират не произволни хора от нашия свят, ей-така- напосоки, а главно- „цвета на нацията“ ни. От тази гледна точка, според мен, онези там нямаха никаква сметка аз да съм жив.

От която мисъл бях леко поласкан, но много повече- уплашен. Може би онези вече ми бяха пратили техен снайперист да ме застреля. Сигурно той ще иска да направи това по тъмно, докато отивах до дворния клозет, който бе на 20-на метра от къщата ни. Избягвах да ходя там по това време, но ако се наложеше, тичах към него на зиг-заг, за да не може онзи да ме хване на мушката си. В клозета се чувствах по-спокоен, знаейки, че западняците са и доста гнусливи.

Когато след дълги колебания се престрашех да изляза от него, изскачах като тапа и се връщах с още по-лудешки зиг-заг. Влизайки вкъщи щастливо оцелял, изигравах пред прозореца нещо като весел танц, придружен с подобаващи маймунджулуци и възгласи от рода на: -Нъцки, Нъцки! към снайпериста им, който и този ден не бе успял. Бях убеден, че се крие някъде зад щайгите, натрупани в двора ни от близкия магазин „Плод и зеленчук“ и в момента се пука от яд. Кой знае как после щеше се оправдава по радиостанцията си. А онези ще му трият сол на глават, че и днес са му плащали залудо.

Зад прозореца се чувствах защитен. Онзи не би по-смял да стреля по мен, дори и със заглушител, защото стъклата щяха да дръннат и милиционерите щяха да го гепят веднага- техният Участък бе точно до нас. Според мен, колкото и империалистите да бяха пресметливи, едно нещо изобщо не бяха предвидили- тичането ми на зиг-заг, с което опре-делено ги бях надцакал.

Представях си как в техните вестници, винаги жадни за сензации, ще се появяви уводна статия: „Българско дете надхитря Пентагона“, придружена със снимка, на която съм с червена пионерска връзка. Но пък ако в същата статия вземат, че обявят и „награда за главата ми“ – “WANTED“? Каквито си бяха там- лакомни за пари, скоро в двора ще заприиждат още снайперисти и ще ме подложат на кръстосан огън. Въпреки зиг-зага ми, все  някой ще ме уцели, макар че можеше и да се изпозастрелят един друг, хак да им е. Вечер заспивах все по-трудно. Взех и да се кръстя, вече бях станал набожен.    

    Не споделях тези мои тревоги- едва ли някой би ме разбрал. Но напрежението взе да ми тежи и започнах да завиждам на по-слабите ученици, които си живуркаха безгрижно. В шести клас стигнах до извода, че ако искам и аз като тях да живея спокойно, ще трябва да поразваля успеха си. Също така и да спра с акордеона, който и без това ми бе писнал. Отказах се и да тренирам футбол в „Локомотив“- София. Надявах се от Пентагона да са разбрали всички тези неща и да са прибрали вече излишния си харч- снайпериста им.

Бях доволен от взетото решение, но ме бе и срам, че само заради шубето ми, в нашата Родина талантите бяха намаляли с един и гадовете бяха постигнали своето с моя помощ. След година пубертетът измести центъра на вниманието ми в съвсем друга посока, за което съм му много благодарен, но не и за пъпките, с които ме бе надарил, може би за да ми напомня за проявеното ми малодушие пред западняците.  

    Дори и сега, вече на преклонна възраст, към външна тоалетна в някое село, особено по тъмно, подтичвам на зиг-заг, за да ми е по-спокойно. Отде да знам дали онзи снайперист не бе дошъл отново в страната ни, вече като желан гост, но вманиачен да ми отмъсти лично за тогавашния си провал. Не че го мислех,  но инстинктът ми за съхранение продължаваше да си работи по инерция.