Всичко за жените и колите

Всичко за жените и колите

Винаги съм се чудела защо колите са такъв фетиш за мъжете, докато за нас- жените, са просто средство за транспорт. По-долу описвам 3 ситуации, всичките по действителни случки, които илюстрират разликата в отношението на двата пола към колите:

1.Кошмарът, наречен технически преглед

Втората половина на м. август винаги е специално време за мен. Последни дни на любимия ми сезон се изплъзват между пръстите ми. Денят е все още топъл и дълъг. Хубаво ми е като си помисля, че дори има време за още едно бързо море. Единствено фактът, че края на м. август пак става време да закарам Хюндая си на технически преглед помрачава този, иначе прекрасен за мен, период от годината.

Какво толкова да си закараш автомобила на технически преглед, ще попитате? За мъжката половина на човечеството моят страх е ирационален и неразбираем. Отиваш за половин час, закарваш колата си да клекне върху една голяма яма, изровена на пода на сервиза, и изпълняваш дадените ти указания.

Проблемите, поне при мен, са два. Първият, абсолютно ирационален, признавам, е, свързан с адската бездна, зейнала по средата на пода на сервиза, върху която трябва да успея така прецизно да паркирам колата си, че двечките с нея да не бъдем погълнати от ненаситната й паст. Обляна в студена пот, под уверенията на персонала, че никой досега не е успявал да падне в дупката, успявам да разкрача и застопоря 4те ми гуми по краищата на бездната, която в сервиза наричат „канала“. Служител на сервиза застава точно пред колата ми с команди от рода на „ натисни оборотите на 4000“и аз се боря с вътрешното си усещане, че като настъпя педала на газта, без да искам ще връхлетя върху него и ще го сгазя.

Вторият и по-голям проблем е, че не съм много сигурна как точно да изпълнявам командите, които ми дава служителят от сервиза ( при положение, че му се размине сгазването). По-миналата година , например, изпаднах в пълно безсилие, когато ми каза да пусна „стоповете“, за да видел дали работят. Панически започнах да натискам напосоки копчетата на таблото и така съм успяла да му покажа, че ми работят реотаните за затопляне на задното стъкло. От този човек разбрах, че стоповете се активират като натисна спирачката. Предполагам, беше благоразположен към мен, защото носех впити панталони и високи токчета.

Въоръжена с този спомен, миналата година атакувах сервиза за технически преглед с тежката артилерия. Предната нощ не можах да заспя от притеснение, че ми предстои технически. Чудех се дали да сложа къса пола, или дълбоко деколте, за да спечеля симпатиите на проверяващия. За най-сигурно се спрях на комбинацията къса пола с дълбоко деколте.

На другия ден прегледът протече по горе-долу следния начин:

Проверяващият иска от мен един куп документи, от които се оказва, че ми липсва листчето от миналогодишния технически. Започвам да се суетя и да се тюхкам къде ли може да е. Да съм проверяла в жабката, въздъхва той. Вадя някакви боклуци от жабката, включително хартиена карта на България от едно време, каквото кълна се, не съм си купувала никога. Разравяйки купа хартии, човекът, за мое най-голямо учудване, си намира каквото му трябва.

Следва мъката с паркирането върху дупката, под окуражаващите възгласи на всички служители в сервиза. Справям се и с това.

Започваме със заповедите: „пусни стоповете“, „вдигни ръчната“ и тн. Справям се блестящо с всичко, докато не чувам: –  Я сега ПУСНИ ДЪЛГИТЕ!

Държа да отбележа, че ако пътувах извънградско през нощта, аз щях да знам как се пускат дългите. Все пак шофирам от 12 години. Но тъй като не съм шофирала на магистрала през нощта, знанията ми за дългите светлини са леко мухлясали.

-Искате ли първо да пусна късите? – инстинктивно се опитвам да спечеля време, въпреки че ми е пределно ясно, че тук дори и Времето, тоз Велик Учител, няма да помогне.

-Пускай ги и тях, да

Пускам късите. Но тези ми знания не впечатляват достатъчно, че да ме освободят от демонстрацията на дългите. Имам някакви смътни спомени, че дългите се включват от същата ръчка, откъдето и късите, но просто се врътва едно пръстенче на края на ръчката. Врътвам го.

-Не халогените, момиче. Дългите искам да видя.

Запази спокойствие, Нийка – повтарям си наум – засега всичко върви наред. Паниката не е добър съветник. Запазвайки мнимо спокойствие оглеждам ръчките около волана ми. От едната страна е ръчката за късите и както току-що си припомних – за халогените. От другата страна беше тази за мигачите. Видях и на нейния край пръстен. Завъртях го.

Предното ми стъкло се обля в струя течност за чистачки.

******************************************************************

2.Намерете 5те разлики.

Като малка много обичах забавните задачки за убиване на времето, в които трябваше да намерим 5те разлики между две на пръв поглед еднакви картинки. Бях много добра в откриването на разликите, но съвсем наскоро открих, че вече съм изгубила този си дар:

Емил ( мъжът ми) ме кара да сляза да взема нещо от колата му.

Не ми трябвал ключ, той щял да излезе на балкона и да ми отключи с дистанционното оттам.

Слизам, заставам чинно до колата и чакам да ми отключи….чакам, чакам… нищо.

Пиша му във Вайбър – Хайде ако обичаш, като ме разкарваш напред-назад ПОНЕ да ми отключиш колата

Лаконичният му отговор е: – Къде си?

 Тоя човек има паметта на муха – дори не помни, че преди 2 минути ме изпрати до колата.

-Аз съм където ме изпрати – пред ш*§аната кола!!! ТИ къде си? – Гледам нагоре – няма го на балкона.

Той: – На балкона съм.

Аз: – НЕ СИ!

Той: – Аз съм на балкона, ти не си до колата!

Аз:  – Аз съм до колата, ти не си на балкона!

Пращам му снимка на празния балкон. – Ето – казвам –  виж, че те няма на балкона.

-На другия балкон съм, Нийо!

 Отивам зад ъгъла на сградата, където е другият ни балкон.

– КЪДЕ БЕШЕ ПРЕЗ ЦЯЛОТО ВРЕМЕ БЕ, МОМИЧЕ? – Емо възмутено  е увиснал наполовина от балкона.

-При колата, където ме изкомандори да отида и след това дори не ми отключи!

-Как ще си била при колата, като  тя е точно пред теб.

 Изведнъж колата  някак-си се материализира до мен, под другия балкон.

Връщам се зад ъгъла, за да направя сверка– проклетницата сега се е върнала пак там. Имам чувство, че тази кола ми се подиграва. Все пак се сещам да проверя регистрационния номер на „първата“ кола и установявам, че не ми е познат. Връщам се да погледна номера на „втората“ кола – него съм го виждала. Значи това е нашата кола.

Емил е скандализиран от факта, че съм оцеляла без базови житейски умения, като това да различа  Mazda CX5 2.2 175 hp от Mitsubishi Outlander 2.0 136 hp. Че тези двете коли били като деня и нощта.

Какъв ден и каква нощ, бе Емиле. Денят е бял, нощта е черна, а тук говорим за  две големи СИВИ коли.

Иначе, висяла съм пред колата на съседката Елена.

*******************************************************************************

3 . Разни наблюдения по въпроса:

1.Не съм срещала мъж, който когато види, че жена-шофьор започва да захожда за паркиране, в главата му да не светне Лампичката-на-Кавалерството.

Иначе, ако я видят бременна в метрото, повлачила две торби пазар – там шансът да са кавалери и да отстъпят място е 50/50. НО видят ли я да паркира…..всичко що се зове „мъж“ в радиус 300 метра около паркираща жена, оставя заниманията си като например строеж на сгради, бъркане на бетон или бъркане в носа си и се втурва да помага с експертния съвет „ПЪЛЕН ДЕСЕН“.

2. Когато се опитват да ти обяснят за някой човек, винаги го описват чрез колата му. Например – „Абе знаеш го Жоро от нашия вход – той е съседът с Бялата Астра“.

3.На всеки две години е ЖИЗНЕНО НЕОБХОДИМО той да си купи нова кола. Не за друго, ами заради изконни традиционни ценности като „сигурността на семейството му“. Защото той не може да прави КОМПРОМИСИ със СИГУРНОСТТА на собствените си деца, возейки ги в кола, която е на цели 2 години.

По-горните наблюдения, си имат еквивалентни наблюдения и за отношението на нежния пол към колите ( свързани с точките по-горе):

1.Мозъкът ни тотално блокира като чуем „ПЪЛЕН ДЕСЕН“ и затова неизменно изпълняваме тази команда като правим „ПЪЛЕН ЛЯВ“

2.За нас „Астра“ е градинско цвете. Като чуем, че Жоро е съседът с бялата астра си представяме красив усмихнат градинар, който, разгорещен от работата в градината си е свалил ризата. Пот се стича по перфектите му коремни плочки, докато ни подава бяло цвете. Започваме да се чудим защо никога не сме се засичали с Жоро в тоя тъп, скучен вход.

3.Караме кола на 10+ години, въпреки, че децата ни се молят на колене да си купим нова, понеже ги е срам приятелите им да ги видят, като майка им пак ги е натоварила в „бричката“. Парите за нова кола си пазим за процедури – Жоро -С -Бялата-Астра все пак живеел в нашия вход.

 

***********************************************************************************************

4.За финал: Може да съм виновна по отношение на това, че колата ми е ожулена, или че не знам колите на съседите.  Но независимо от всичко случващо се наоколо, аз винаги, винаги, винаги пускам мигачи и винаги, винаги, винаги спирам на пешеходни пътеки.

Освен това, тъй като няма да дам пари за парктроник на колата, аз паркирам без помощта на този безценен съветник. За разлика от Емо, който, като всеки себеуважаващ се мъж, паркира с помощта на екран с проекции, озвучавания, предупреждения и святкащи чертежи на всичко около колата.

Изводът на синовете ни: мама е много по-добър шофьор от татко, защото може да паркира сама!

Както се казва на английски: I rest my case! Все пак децата винаги знаят най-добре!

 

Биологичният часовник на бабата

Биологичният часовник на бабата

В края на девети клас поканих съучениците си на купон в къщата, в която живеех. Целта ми бе да се сближа с момичето от класа, в което тайничко се бях заглеждал. Родителите ми „бяха отишли на гости“.

Всички останаха много доволни от „терена“, а аз- не. Бях успял само веднаж да поканя на блус въпросната съученичка Роси. По време на танца ни, в тъмнината се престраших да я целуна по врата, но направих това толкова плахо, че тя едва ли бе усетила. На следващия ден осъзнах, че не й бях поискал нито телефона, нито адреса, а предстоеше ваканция цели три месеца. Дни наред не ме интересуваше нищо, дори и мач в махалата, който обикновено аз организирах. Както бе казал Й. Радичков, бях като „припадничав добитък“- често полягвах и въздишах.

     Добре че след няколко дни дойде съученикът ни Мамбо и заяви, че трябвало да върне на Роси тежкия магнетофон, който бил довлякъл вкъщи заради купона ми, понеже съм го бил помолил да ми осигури музика. Изведнаж живецът ми се възвърна. Разпитах го за адреса й и как да стигна до там. Той се изчерви и взе да да упорства- бил й обещал да стори това лично. Видя ми се прекалено зализан и изтупан и му казах, че Аз ще имам грижата, от което той стана тъмно-червен на бели петна. Но дори и да бе самият Чък Норис, след преживяното страдание нямаше сила, която да ме спре. Накрая Мамбо се примири и отнесе досадната лимба на челото си ведно с всичкия й  пърхот нанякъде.

    Измих се, преоблякох се и поех смело с магнетофона-перце /около 15 кг./ към далечния квартал. След час, потен и притеснен, стигнах до двора на Роси. Не посмях да вляза в него и започнах да правя тегели покрай оградата му, сякаш разхождах магнетофон вместо куче. Добре че тя се появи и ме покани в къщата.

Мислех да й демонстрирам, че съм опазил техниката й, като й пусна песента „Дилайла“ и да я поканя на един блус, но при нас влезе много възрастна, слаба и чорлава баба с очила поне 10 диоптъра. Седна на дивана до мен, придърпа един стол, тури на него едната си нога, свали от нея вълнения чорап и ме попита съвсем свойски:

-Кате, я виж туй, дет ми се е пръкнало на големия пръст като какво ти се чини- кокоши трън /изрече го – кокоши трът/, мазол или цирей?

    Наведох се гнусливо, уж че гледам в пръста, но Роси каза на баба си, че не съм Катето. Тя вдигна очи, огледа ме от упор и хукна към стаята си. Двамата се разсмяхме, което ни дойде добре и се поотпуснахме.

    След месеци баба Рада свикна с мен и вече не се плашеше. Появяваше се изневиделица при нас и обикновено си търсеше нещо, свирукайки беззвучно с уста или говорейки си сама. Веднаж взе да ни разправя:

– Кат скочих от покрива на къщата ни връз керемидите на комшиите, се зачудудих как не се бях пре-трепала….

     Настъпих Роси, която в момента не я слушаше. Баба й продължи:

– Амчи рипнах и на другия покрив, че и на следващия, зер бях много лека, а и много ми се летеше. Роси прекъсна екшъна:

– Стара майко, ама ти взе да прекаляваш!

Бабата се усмихна като Джоконда и й отворна:

– Ма сънувах го това, ма мале!

     Баба Рада готвеше рядко, след което кухнята заприличваше на бойно поле. Манджите й бяха много вкусни, но тя ядеше съвсем малко, колкото едно врабче и накрая винаги въздишаше облекчено:-  Ох, и този дерт за днес ми се махна от главата!

Веднаж седмично канеше свои дружки от квартала на литературен кръжец. Четяха откъси от книги и ги обсъждаха. На мен тя ми бе симпатична, особено когато разказваше разни историйки или някой свой сън.

     Случката с нея и часовника бе години по-късно. Родителите на гаджето ми щяха да ходят на гости в провинцията и да преспят там. Отидох у тях по-рано. Исках всички от двора да ме видят в тяхно присъствие. С Роси бяхме на по 22г. и „ходехме” отдавна, но внимавахме да не засегнем нечие чувство за морал- двамата все още не бяхме женени. Надвечер родителите й поеха към гарата. Предвкусвах любовна нощ, при това- в легло, а не някъде импровизирано, както досега.

Пуснах пердетата в хола и включих телевизора. Скоро единственият ни проблем стана баба Рада, която цъфна при нас. Бе пуснала на воля косата си, както правеше непосредствено преди лягане. Ако обаче тя се загледаше в телевизора, нещата можеше да се проточат. Предложих на Роси, която следваше задочно „Минна електромеханика“ и бе споменала, че има проблем по предмета „Автоматика“ да опитам да й помогна, аз следвах Автоматика.

Загасихме телевизора и подредихме на масата учебници, тетрадки с лекции, бели листа и моливи. Би следвало това да накара бабата да се разкара, а още по-добре- да си легне, но тя придърпа стола си до масата ни и се заслуша с жив интерес. По време на урока чат-пат цъкаше с език. Тук отварям една скоба. В тяхното семейство всички владееха цъкането до съвършенство. С него изразяваха различни чувства, но най-вече- възмущение. От опит вече знаех, че баба Рада цъкаше само при учудване или възхищение. Кокореше се ту в мен, ту в чертежите през големите си лупи и понякога кимаше:- Тъй, тъй!

Правеше това по-често от внучка си и взех да се питам ама аджеба сега аз на кого точно обяснявах и дали пък бабата не разбираше и от термини като датчик, обратна връзка и регулатор. Когато накрая млъкнах, Роси въздъхна облекчено, а баба Рада- разочаровано.  Май искаше да продължа още.

     Загледа се в мен, после в Роси и след доста дълъг размисъл й рече:  

     –   Да го слушаш, мале! Туй момче кат говори, гаче от книга чете!

   След което тя отиде в кухнята да позяпа в телевизора там. Предложих наРоси как да излъжем бабата да си легне по-рано. Отначало тя бе против, но накрая кандиса. В кухнята тайно превъртях будилника, който показваше 20,20 часа на 22,20.

Вечер бабата го държеше до телевизора и го поглеждаше често, за да види кога ще стане  22 часа, че да си легне и да й се махне от главата и този дерт.        

 –  Я, колко късно станало!- казах високо, а Роси потвърди:

– Леле, минава 10 часа!

Бабата не реагира. След 10 минути повторихме същото. Нагласих часовника съвсем близо до телевизора, въпреки че ми се искаше да го пъхна в центъра на екрана му.

Баба Рада обаче се бе загледала в биографичен филм за Карл Маркс и цъкаше: „Гледай какъв хубав човек, с каква разкошна  брада, а се е пръкнал в та-кава нищо и никаква колиба!“. Не обръщаше никакво внимание  на будилника, а на нас шъткаше да говорим по-тихо. За наша радост, в 23,40 часа Карл Маркс почина.

Веднага след това наврях часовника в очите на бабата:- Ама кога е станало чак 23,40 часа? /всъщност- 21,40/. Този път тя се взря в него и рече: – Брей, мчи то станало много късно! Интересно защо ли още не ми се спи?

    За разлика от бабата, внучка й взе да се прозява все по-често. Ядосано си казах наум: „Къде го чукаш, къде се пука!“

Роси не бе от онези бойки мадами, дето ще пренебрегнат желанието си за сън само заради някакво си там гадже. Дълбоко разочарован, казах и на двете довиждане. Когато се прибрах, бе само 22,30. Нямах навик да заспивам „посред бял ден“, а и ме бе яд.

    На следващия ден се обадих на Роси да попитам кога снощи баба й най-сетне си бе легнала. Тя отговори, че точно в 22 часа я подочула да размишлява:

-Тюй да му се не види, мчи то взело че станало 12 часа, а чак сега ми се доспа! Брей, Цъ-цъ-цъ! Което я подсетило /Роси, не бабата/ да си навие същия будилник. Тогава тя спеше в кухнята. На сутринта се оказало, че е отишла 2 часа по-рано на работа.

    По мои сметки, баба Рада бе заспала както винаги в 22 часа. Двамата се п-смяхме доста на този наш гаф. Накрая Роси предложи, тъй като била станала твърде рано, довечера да не се виждаме. Поучих малко и си легнах пак „посред бял ден“. Сутринта като никога стигнах навреме за ранните леккции, а на другата вечер, на срещата ни, след 22 ч. тя се прозя и все да говори мъдри неща за ползата от дългия и навременен сън.

Казах й да ги разправя тези на баба си, но и аз се прозях. В последвалите ни срещи често споряхме кога да се приберем. Надделяваше по-ранния час, предложен от нея. Не бях доволен, но за разлика от мен, Роси все пак работеше и се съгласих. За моя приятна изненада, една вечер на раздяла тя бе констатирала

-Откакто си лягам рано, като баба Рада, съм напълняла с 3 кила. Знам, че искаш да купонясваме до много късно. Предлагам ти:- Вече ще се прибираме когато ти кажеш, но щом позаслабея, ще преминем отново на режима: „Билиогичнният часовник на бабата“, който ние си кръстихме „Баба Радино лягане“.      

И досега употребяваме този израз.

 

 

Пътепис – Амстердам

Пътепис – Амстердам

 

Като ти дават – взимай, като те ритат – бягай

Много уроци за това как да изживея живота си съм получила едно време от един мой добър приятел евреин. Той имаше бизнес в  България, а аз работех за него. Особено го вълнуваха ежедневието и маниерите на българските жени, които подлагаше на безпощаден анализ.

Ще трябва да призная, че за много неща беше прав. Не ги осъзнавах, докато не ми ги каза в лицето. Например фактът, че глупавото ми поведение, което смятах  за венец на женското достойнство и скромност, всъщност си е просто едно глупаво поведение. Какво имам предвид ли?

Наблюдение номер 1:

Веднъж му споменавам, че  България се намира на кръстопът между Европа и Азия.

Шефът ми е съгласен с мен. Само че неговото виждане как ние сме на кръстопът между културите е далеч от традиционното, че кръстопътят е географски. Това, че България се намира на кръстопът между Европа и Ориента, казва той, натъртвайки на „Ориента“ – си личи най-вече от отношението към вас, българските жени. То е взело най-лошото от двата свята.

Повдигам въпросително вежди. Какво ни е на нас? По-добре можем да се оправяме в живота от вашите разглезени котарани, които един шекел не са изкарали през живота си. Това не го казах на глас, понеже освен, че издържаше котараната си, той все пак плащаше и моята заплата.

-Мъжете ви се държат с вас съвсем по ориенталски – игнорира вдигнатите ми вежди той – готвите им, слугувате им и сте винаги виновни за всичко. Все едно сте в някоя мюсюлманска държава. Но сте по-зле от тях – там  мъжете ПОНЕ са длъжни да издържат финансово жените. Докато вие тук изкарвате пари като мъже и плащате като мъже. Но еманципацията ви свършва до тук. После като се върнете вкъщи, се започва с пазаруването, готвенето, сервирането, отсервирането и тн. И през цялото време, вместо благодарност,  по вас нещо се вика, или нещо  ви се натяква. Отношението към вас е комбинация от най-лошото от двата свята.

Наблюдение номер 2:

Един ден той ми казва, че изглеждам много хубаво в някаква рокля. Аз отговарям с единственият за мен към онзи момент достоен отговор:

-А, в този стар парцал ли, че аз я купих за 15 лв от една разпродажба.

Вместо възхита от скромността ми, в погледа на израелеца се чете съжаление. Казва ми, че е крайно време да се науча да приемам комплименти достойно. Да кажа просто едно „благодаря“. Ако след „благодаря“ кажа нещо, то да не е в мой ущърб.

-Удоволствие ли ти доставя да се само-принизяваш? Не само ти  де, повечето български жени сте така – тонът му омеква – Я дай да изтренираме как да приемеш комплимент като жена.

Тренировката ми в това да стана жена включваше повтарянето на един и същи диалог, докато аз се науча да отговарям правилно.

Той: Ния, много си хубава с тази рокля

Аз: Благодаря!!!!!!!!!!!!

Стената удивителни в пунктуацията по-горе е с цел да илюстрира стената от вътрешни усилия, които полагах, за да не кажа нищо след „благодаря“. Само аз си знам как успях да сподавя спонтанно бълбукащата и бликаща като гейзер навсякъде от мен, имах чувство, че и от ушите ми, информация за тънката ми мазна коса или за пъпката, която усещах, че ми излизаше на брадичката. Ужас! Човекът беше прав!

Поведението ми беше напълно автоматизирано – щом чуех комплимент, в мен сякаш някой натискаше бутон и започвах да споделям всеки компромат за външния си вид, за който се сетех. Защо го правех ли? Не знам.

Наблюдение номер 3:

Израелецът, в ролята му на мой работодател, ми дава много голям бонус на работа. Аз, все пак съм  човек, който не може един комплимент дори да приеме като хората, камо ли пари. Отидох да му кажа, че според мен този бонус е прекалено щедър.

Вече не съм сигурна защо съм го направила, това беше преди повече от 10 години и още нямах няколко кредита на главата си. Сега не бих постъпила така. Може би съм си мислила, че със скромността си ще му направя добро впечатление.

Шефът ми ме погледна кротко и ми каза:

  • В Израел имаме една приказка: „ Като ти дават – взимай, като те ритат – бягай“.

Така че не очаквах човек, който искрено работеше върху това да спра да съм толкова задръстена, да ми спретне номера, за който ще ви разкажа.

Тъй като въпросният господин напускаше България със семейството си, той имаше план преди да се върне в Израел, да обиколи като семейна екскурзия няколко държави в Европа с личния си автомобил. Идеята му беше от Амстердам да вземат самолет до Тел Авив, а ние с Емо да отидем до Амстердам и оттам да върнем автомобилът му в София, където да бъде продаден.

С пристигането ни в Амстердам, с Емо искаме да опитаме всичко, което този град има да предложи, а то е основно: – 1. Колелета 2. Червени Фенери 3. Трева .

Тоест, аз – всичко без Червените Фенери, а Емо – всичко без пушенето на трева.

Като че ли постигнахме консенсус само за колелетата. Взехме по едно колело за 24 часа, като ако не го върнехме навреме, щяха да ни удържат по 100 евро на колело от кредитната карта.

Действаме на принципа „Като си в Амстердам, прави като амстердамчаните“.  Емовата трактовка на тази максима е да отидем да видим какво става  в неговия любим квартал. Това е улица с витрини и във всяка витрина има по едно момиче. На дрешката й има етикет с името й. Самото момиче отегчено си цъка на телефона, докато чака някой да го избере. Ситуацията е като дискотека в Студентски град, само че мацките в квартала на Червените Фенери бяха доста по-прилично облечени от тези в Студентски.  

– Емиле, начеса си крастата – казвам – сега хайде да ходим да пушим трева. Завеждам Емо, който в момента изглеждаше като човекът с най-неначесаната краста в света,  в един „кофишоп“.  Coffeshop на територията на Амстердам е заведение, в което се продава легално трева. Вътре е пълно с някакви типове с хиляда обеци по лицето и расти. На техен фон- ние с Емо, на висок глас обсъждаме „менюто“, изложено на едни стъклени лавици. Стъкленият витраж само разпали носталгична нотка в Емо по предишното „меню“,  което той така и не успя да консумира.  То също се предлагаше в стъклени витрини. Както и в предишното меню,  всичко и тук си има по едно дискретно етикетче с име. Тъй като нищо не разбирам, избирам джойнт само по гръмкост на името. Затова поръчвам за нас по един “Dragon Spirit”. Звучи ми като за хора с шампионски характер като нас.

Продавачът си знаеше работата:

-За вас двамата – никакъв Dragon Spirit. От цялата  ни продуктова гама, за вас може единствено това – той ми мята две порции от някаква трева за начинаещи, с безобидното название “Morning Dew”.

И двамата с Емо сме жалки пушачи. Дори и за “Morning Dew” не сме достойни. Аз не съм пушила дори обикновени цигари в живота си и не знам как да гълтам. Давя се като куче. Емо дори не се и опитва да пуши. Дръпва веднъж-дваж и започва обичайната си тирада за това какво свястно, консервативно и патриотично момче е той и как аз само го развалям. Освен това, тази трева го сдухвала.

 Гледам го невярващо, през насълзени от кашляне кървясали очи. Човекът, когото насила извлачих от квартала на Червените Фенери сега реши, че е “консервативно момче”?

За да не се сдухва допълнително, изпушвам и неговата цигара, в допълнение на моята. Чакам да ме хване, но без резултат. Почаках още малко – пак нищо.

В един момент се сетих, че при мен медикаментите действат с голямо закъснение. Например, като раждах трябваше да ми излеят 3 банки окситоцин, докато се задейства матката, понеже от 1 нямаше ефект.

Сетих се за това чак когато се бях качила на колелото, което трябваше да върнем на фирмата и карах зад Емил. А причината да се сетя, че съм албански реотан по отношение на медикаментите беше, че докато карам колелото всичко около мен започва да ми става неестествено смешно. Особено смешни ми бяха коленете на Емо, които отскачаха настрани, докато въртят педалите.

Около 2 минути след като беше направена снимката по-горе, смехът започна да ме залива на мощни вълни, коремът и скулите на бузите ми – да  се тресат в спазми. Натиснах спирачката на колелото, но то не ме слушаше. Не спираше. Силно дрънчене се разнесе из централните улици на Амстердам. Идваше от моето колело, което вместо да спре, се носеше все по-бързо, само че звънейки. Объркала бях ръчката на спирачка с ръчката на звънеца. Силно звънейки се залепих за  някаква стена и паднах от колелото. Нищо ми нямаше, само ми стана още по-смешно.

Нищо ми няма, бе, хора!

Емо ме намери въргаляща се от смях на земята, докато  педалите на събореното колело до мен бавно забавяха оборотите си. Не съществуваше шанс да запазя баланс дори и ходейки, камо ли карайки колело. Моето колело остана без водач. Завързахме го за един стълб, тоест Емо го завърза, докато сипеше проклятия по „напушеното хипи“. Заради което ( разбирайте – заради мен) сега сме щели да върнем само едното колело навреме и да ни приспаднат 100 евро глоба.

Това беше едно от най-забавните неща, които бях чувала. Докато вия от смях, Емо ме метна на рамката на неговото колело. Трябваше да успеем да върнем поне неговото колело до 11 ч ( в момента беше 10:50), а след това в 12:30 трябваше да сме със събран багаж на летище Схипхол, където да приемем колата на израелеца и да я върнем в България. Под „успеем“ имам предвид Емо трябваше да успее. Аз временно бях извън строя.

Емо караше колело,  клатушкащо се от тежестта на нецентрираното ми тяло, което продължаваше да се  люлее от смях на рамката на колелото му.

Съпругът започна да се оплаква, че съм била много тежка. Времето, заяждаше се Емо, си било оставило своя отпечатък върху тялото ми. Да съм била приемела факта, че тялото ми вече не било на 20 годишна, каканижеше като някаква стринка той, докато въртеше с огромно усилие педалите, опитвайки се да държи колелото в баланс. ( Цялата тази случка се развива, когато аз бях на 30, а той на 32)..

Значи, една българска жена може и да не е научена да приема комплименти достойно, но практиката я е срещала с достатъчно пасивно-агресивни изказвания на уонаби-мачовци, ударени по джоба със 100 евро. Това, дори в онова състояние, можех да го отиграя:

-Тялото ми вече не е като на 20 годишна, прав си. Тялото ми вече е много по-хубаво от на 20 годишна, ЕМИЛЕ!

Собствената ми духовитост ме довежда до поредния залп смях, този път победоносен. Е, много съм забавна, поздравявам се сама себе си. Напомням си като се видя с израелеца да му се похваля как не позволих „мъжкарски“ изказвания на мой гръб. Той много държеше да се науча да си отстоявам правата.

След около час и половина имах възможността да му се похваля лично. За това време бяхме успели да върнем едното колело, да си вземем багажа и да стигнем до Схипхол. На човекът, обаче, не му беше до моите малки женски победи.

Той подаде ключа от джипа си на Емил с думите:

  • Да знаеш, че има бензин само за 50 км.
  • Няма проблем, бензиностанция има на по-близко от 30 км от летището.
  • Да…пожелавам ви късмет, ще имате нужда от него. Освен това…..има още един мъничък проблем. Акумулаторът на колата е празен, нещо не може да зарежда хубаво. Но аз съм взел едни кабели, ще ви ги дам. Ще си намерите някой на летището да ви даде ток.

Искаше ми се още да съм под влиянието на джойнта, за да приема с леко сърце и безгрижен смях създалата се ситуация. Но въпросният ефект беше отшумял. Единствените безгрижни хора бяха евреите, които си отлетяха към Тел Авив със самолетче, пълно с гориво и с ток. Представях си ги как се смеят весело, докато отлитат към хоризонта. Ние трябваше да се оправяме сами.

Емо си е мъжкар и казва, че ще се справи. Помоли един холандец да ни даде ток. Човекът нямало да ни даде, понеже в Холандия да даваш ток на летището било незаконно и подлежало на глоба.

-Колко е глобата?

– 300 евро.

-Ако ни хванат, ние ще ти я платим – Нямаме намерение да му плащаме глобата, но смятаме, че също така няма шанс някой да дойде и да го глоби, че помага на закъсали хора.

Човекът се съгласява да помогне. Започват да се размахват един кабели, защипват се някакви плюсове и минуси. Емо ме е сложил на шофьорското място и ме кара да въртя ключа, да натискам газта и да казвам кои лампички по таблото са светнали. Аз тогава още не шофирах, но разбирах дотам, че да разпозная, ако нито една лампичка на таблото не е светнала. При натискане на педала на газ от моя страна и при подаден ток от страна на холандския непознат, се чуваше 2-3 секунди половинчат вой от страна на Шевролета, който после биваше удавен в гъгнещи звуци. Повторихме това упражнение 5-6 пъти, тъй като Емо смяташе, че аз не знам как се натиска педал. Когато той дойде и взе нещата в свои ръце, сам разбра, че колата няма как да тръгне.

Не, ние нямахме гориво за 50 километра. Нямахме гориво и за 5 км. Нямахме и 5 капки бензин. И всичката тази повсеместна липса на гориво беше съчетана с празен акумулатор.

Припомних си максимата на тогавашния ми шеф, същият, който ни беше спретнал този номер. „ Като ти дават – взимай, като те ритат – бягай“. Това беше чист случай на „като те ритат – бягай“, но как да бягаме с тази купчина желязо, на която всички способи за придвижване й бяха като че ли нарочно деактивирани? Започваше да се свечерява……

 

( Очаквайте продължение)

Бърборкото

Бърборкото

  Бях малък, около четиригодишен. Бърборех непрекъснато. Когато татко и мама се върнеха от работа, бързах да ги засипя със случки от деня и с всякакви въпроси. Казваха ми, че са уморени. Да съм излязъл да си поиграя навън. 

   В къщата ни имаше три стаи- по една за всяко семейство. В средната бяха баба и дядо. Най-често бяхме там с батко ми- мълчаливец с големи сини очи, който бе много умен и бе започнал да чете още от съвсем малък. Чудех му се като чете и знае знае много защо говори толкова малко. Язък му за четенето.

    Една вечер дядо нещо не бе добре. Баба се тюхкаше около него, а аз се стараех да го поразведря. По едно време той се изправи от леглото си, накара ме да седна до него и каза:

– Слушай ме внимателно сега: Така, както си тръгнал, съвсем скоро думите ти ще се свършат. Всеки човек може да изговори една дума само строго определен брой пъти в живота си. Помисли си добре! 

   Тази вечер заспах много трудно. Дядо сигурно бе прав. Брат ми хъркаше до мен безхаберно. Имаше основание, не си бе изтъркал думите. Беше ме яд на него и на мама и татко, че не ми бяха казали това.  Добре, че милият дядо ме бе предупредил. Обещах си да компенсирам волнодумието си дотук. В следващите дни дворът ни сякаш „оглуша“. При въпроси към мен само поклащах глава, за да си пестя думите. Мама всяка вечер ми слагаше термометър и се чудеше защо нямам температура. Караше ме да го стискам още. Баба започна да ме глези с разни вкусни неща, които излапвах мълчаливо. Седях все до батко и го карах го да ми чете нещо на глас.      

     Мъчно ми бе за мен. Представях си как скоро ще съм напълно ням. Един ден батко прочете от някаква книжка, че Човек живее 100 години, а Костенурката- 300. Разтревожих се. Нов проблем. Когато той умре, кой ще ми чете? Вечер заспиваше без да го е еня, че ще умре три години по-рано. Представих си се след смъртта му. В двора ни ще е останал само по-малкият ми братовчед Мони. За 100-та ми годишнина ще ми дойде на гости. Колко ли ще му е мъчно за мен! Ревнах с цял глас.

Мама дотича до леглото ни и ме накара да си призная веднага какво има. Казах й за свършека на думите ми. А и че страдам за батко, кой-то ще умре три години преди мен. Тя обаче взе че се разсмя, целуна ме радост-но и каза, че всичко ще е наред и трябва бързо  да заспя. Помислих си:  

    Щом тя се смееше, значи нямаше нищо чак толкова страшно! Спрях да рева и заспах с чувството, че големите все ще измислят нещо до утре. Рано сутринта мама и татко отидоха на работа, а дядо, който бе оздравял, ме извика. Обясни ми, че се бил пошегувал за свършека на думите ми. Той бе едър мъж, с големи мустаци, щеше да е глупаво да не му повярвам точно пък сега.  

-Хайде, Милен, кажи онова стихотворение, ама почакай да викна и баба ти. Казах им го. Бях щастлив. Камък бе паднал от душата ми. Желанието ми да говоря бе вече така набъбнало, че скоро те ми предложиха да си поиграя с другите деца на двора. Братовчедите и батко ми се зарадваха, че отново бях душата на компанията и всичко си бе както преди.  

    Една вечер татко ме извика и каза:

-Седни и само слушай! Утре с майка ти ще имаме важни гости. Другарят Иванов, той е мой началник, главен счетоводител и другарката Иванова. От теб искам само да се държиш прилично и езикът ти да е зад зъбите, ясно ли е? Ще казваш само: „Добър вечер”, „Казвам се Милен”, „ Лека нощ”- иначе така ще те нашляпам, че ще ме помниш за цял живот! Няма да ме излагаш пред началника ми и неговата другарка! Имах въпроси- какво е главен счетоводител, те с децата си ли ще дойдат, за да си поиграем с тях и пр., но си затраях.

    На следващата вечер родителите ми се върнаха по-рано. Майка ми редеше вкусни неща по масата и ни казваше да не ги пипаме. Преоблече ни, среса ни и ни зализа. Всичко в нас блестеше от чистота. Татко отиде да купи ракия и когато се върна, ме погледна строго и ми припомни:

      –    А ти внимавай в картинката! И езика- зад зъбите!

    Точно в седем вечерта пристигнаха другарят Иванов и другарката Иванова. Този Иванов, според мен, би трябвало да е по-висок, по-широкоплещест и с по-яки мускули. Знаех, че и татко е счетоводител. А защо, въпреки че бе по-нисък, Иванов бе Главен? Още повече, че мама изглеждаше като Катерина Валенте от нашумелия филм, а Иванова- като плъшок. Освен това нямаха деца. Ако татко не ме сплашил така, сигурно щях веднага да обявя кой тук е Главен счетоводи-тел и коя е Главната Жена.   

    Големите започнаха нещо като разговори: -„Откъде купихте тази покривка- много е приемлива!”; „Днес времето цял ден се мръщи”; „Вие сложихте ли си зелето?” ; „Да Ви сипа ли още ракийка, другарю Иванов?“

   Нищо смешно или поне малко интересно. Глупости на търкалета.

   Иванов най-сетне отвори главната си уста и каза на мама:

– Ама туршията Ви е много хубава! Как я правите, другарко Димитрова?

   Беше я правила баба, но татко побърза да рече:

  –   Тя, моята другарка, е цар на туршиите, нали така, Виолета?.

   Това си бе опашата лъжа, но мама потвърди без дори да се изчерви.  

   От опит знаех, че след няколко ракии големите ще се отпуснат и ще стане по-интересно, но не би. А много мразех разговорът да не върви. След малко щяха да започнат да ядат. Тогава приказките им щяха да станат още по-скучни.

-Подайте ми сол, дъра-бъра- има ли черен пипер- а червен- може ли филийка- разбира се и т.н. Ужас! Някой трябваше да даде правилна насока на разговора, дотук хич не бе на ниво. Считах, че хората се отпускат само след някоя смешка, а точно там бе „моят ресор“. Представях си как на другия ден татко и Иванов се смеят в службата и си спомнят какви хубави смешки съм разказал и колко весело са си прекарали вечерта в нашата къща. Останалите им колеги ще им завиждат и ще цъкат възхитени.

   Бе време да взема нещата в свои ръце. Изкашлях се и изрекох бързо:

-А пък татко, сутринта, докато палеше печката, както се беше навел пред нея и се чу едно силно: Пръ-ъ-ъ-ццц!

   Очаквах бурен смях до сълзи.

   Не знам защо обаче настъпи пълна тишина. Всички зачоплиха в чиниите си. Добавих и още нещо, което бях пропуснал, дано най-сетне се разсмеят:

-Чак му се изду пижамата отзад и дадох тон за смях.

-Деца! – какво да ги правиш! – каза Иванова. Иванов ме загледа с интерес,но никой така и не се усмихна, а батко дори ме сръга с лакът.

   Татко бе изчервен. Чудех му се, след като бях намекнах толкова ясно, че и в това бе по-силен от Иванов, защо поне не ме бе погледнал благодарно.

Мама гледаше в чинията си, сякаш я бе купила току-що.

   Според мен, смешката си я биваше. Нямаше как да не си направя извода, че възрастните, в което число вече включвах и батко, имат доста тъпо чувство за хумор. Ако слушателите ми бяха деца, щеше да падне голям майтап.

   Мама сервира вечерята, която всички излапахме без да обелим дума дори и за солницата. За радост, Иванови си тръгнаха веднага. Похвалиха мама, татко и вечерята, а мен ощипаха по бузката, сякаш им бях внуче.

  Татко ни сложи с батко на два стола и взе да ни се кара, а скоро ни и напердаши здраво. За мен това се очакваше. Но той наби и батко, понеже като по-голям е трябвало да предвиди, че ще наприказвам куп глупости пред началството му и е трябвало да ме възпре навреме. Отначало това донякъде ме бе изкефило, понеже ме бе сръгал, но после се замислих, че дотук той бе ял бой само заради мен и ми домъчня за него и чак тогава ревнах- горкият той, не бе случил на по-малък брат.

   Когато двамата отидохме в детската ни стая дори се размечтах и той да ме шляпне, но батко затвори големите си сини очи и заспа, а аз се въртях гузно и взех да се чувствам, както дядо казваше, виноват. Но не и пред Иванови. Според мен именно те бяха прецакали всичко. Ако гостите ни бяха обичайните- Сали и Весето, Гошето с акордеона и Стефи или Кольо Пачата и Лили, щях да постигна небивал успех. Набелязах си да разкажа тази смешка пред тях при първа възможност.

А може би и самият татко, който в тяхна компания бе много весел, нали те не му бяха началници, след като гостите си отидеха, вместо да ни набие, би могло дори да ни целуне. Досега само мама ни бе целувала, а татко- никога, защото така децата се разглезвали.

Леко ядосан, си помислих:

– Щом той мисли така, що не вземе да целуне началника си Иванов? – той и без това си е разглезен!

След тези мисли ми олекна и заспах като къпан.       

Имиджът ми сред жените

Имиджът ми сред жените

 Един ден се зазяпах в телевизора. В момента вървеше интервю с ВИП- персона- певица. Попитаха я за детството й и тя сякаш само това и чакаше:

  • О, то бе чудесно! По цял ден си играех!
  • Сигурно на кукли с приятелките си?
  • Не, аз не играех с момичета и с кукли. Единствената кукла, която ми бе подарена от родителите, я дадох веднага на братовчедка ми.      
  • А с кого си играехте?
  • С момчетата, разбира се. Коленете ми бяха все обелени, като техните.
  • А на какво?
  • Най-вече- на „Народна топка“. Избиваха се за мен в чий отбор да бъда.
  • Да не би да сте играли и футбол?
  • Естествено. Но не мислете, че съм била вратарка. Най- ме биваше за атакуващ халф, който бележи и голове. Играех с хъс и често се сбивах с някое момче, ако то направеше нещо нечестно. Признавам си, бях малко луда глава.   
  • А каква бяхте като ученичка?
  • С успеха си не съм имала проблеми. Запомнях всичко още в час. Единственият ми проблем бе с дисциплината.

    Това предаване ме поразвесели. Спомних си и предишно „токшоу“, също с ВИП- мацка. Бе преди няколко 6 месеца.

    Телевизията, журналистката и ВИП- ката бяха други, но отговорите бяха почти същите. Имаше и някои разлики- игра на топчета, крадене на череши, прескачане на огради, катерене по покриви, стрелба с прашки /не секси-гащички, а едни дървени чатали с ластик, в който слагаш камъче или джанка и се целиш в птички, прозорци или гадняри/. Тази обаче бе дарила две кукли, а не само една. Освен това, във футболния отбор е била централен нападател, а не халф.

Явно и двете работеха здраво върху имиджа си. Същото вършеха и мъжете. И те наблягаха на реномето си, измисляха си доста неща и си вярваха.

Само аз, горкият, досега не бях направил нищо, за да си създам по-привлекателен  образ, особено за пред женския пол.

     Осъзнах, че основното, което знаеха жените за мен дотук бе, че „и на мравята път сторва“- особено ако „мравята“ бе женска. Ако някой трябваше да изпрати след купон по-невзрачно момиче, бях аз. Понякога- две, а на студентски-те бригади- и по повече. Подкарвах ги като пастир стадото си по тъмните селски улици и ги оставях една по една в квартирите им. При това през цялото време им разказвах смешки, без да пуфтя от досада. Ако някоя колежка бе разтревожена, единственият колега, който се опитваше да я успокои, бях пак аз. В техните очи бързо се оказвах нещо като безобиден и неангажиращ приятел, на чието рамо могат да се облегнат. Говореха ми съвсем спокойно за всякакви свои проблеми- херпеси, болезнен мензис, запек и пр. Дори ми искаха съвет- „като от мъж“- какво трябва да променят, за да се харесват повече на мъжете.  

„Моите жени“ бяха единни в това, че те не ги оценявали подобаващо. Някои ми споделяха и че правели с тях просто секс, но биха желали и духовна връзка, а  такава все не се получавала. След което ме гледаха, сякаш едва ли разбирам смисъла и значението на думата секс и ме питаха риторично:

  • Ето, как с теб си говоря съвсем свободно?- Значи, не в мен е проблемът!

Тук е моменът да вметна, че това ми дередже можеше лесно да бъде обяснено, ако имах непривлекателен вид, но далеч не бе така.  

   Вече работех, когато се опитах да обобщя защо въпреки че имах много контакти с жени, все още нямах сериозна връзка. Тъжно си визуализирах причините. За тях май бях като манджа, която сама си е нарязала лука, увряла е бързо, самозапържила се е и накрая си е изключила котлона. Прилично ядене, ама безсолно и почти без пикантни подправки. Бях и като рибар, който клечи до реката, надявайки се да хване рибка, но не е поставил стръв на кукичката и разчита единствено на съвестта на рибките.

Тъжно си казах, че жените са от Венера, а мъжете- от Марс. А аз, марсианецът, дори и не им бях намеквал колко съм извънземен и ме виждаха просто зелен.

Очевидно грешах и в разбирането си за жените като за цветя. Образно казано, те очакваха да поливам градината им с лейката на душата си, а прекопаването й оставяха за други мъжки ръце. Явно, така им се бях „позиционирал“. Представих си и какво би се случило, ако целунех някоя. Ако тя решеше после да се похвали с това на приятелките си, вероятно би последвало:

  • По челото ли?
  • Не! Дори ми пусна език!
  • Ама чак толкова пиян ли беше?

   Изказалата се нямаше да добави нищо към имиджа си, дори напротив.  Изводът ми бе направо фасулски- ще трябва да си изградя нов имидж сред же-ните, дори и за целта да се наложеше да послъжа. Човещинка е все пак.   

    В този период имах закачка с една колежка, която харесвах много. Засега се ограничавах с това да я каня на кафе и да й разказвам смешки. Имах амбиции към нея, но се опасявах, че тя вече ме бе поставила в графата „безобиден“.  

    Започнах имидж акцията си. Споделих с нея един измислен епизод от живота си, в който една бивша моя приятелка вследствие на връзката ни била станала сексуална маниачка и че това и досега ми тежи на съвестта. През цялото време говорех с много разкаян вид и гледах надолу.

    На следващия ден поканих на кафе друга мацка, която също харесвах. Разказах й за своите „пътувания по Хималаите“. И че при разредения въздух там единственото, което ми помагало да издържа било да си спомням за гаджето ми тук. Обаче когато съм се върнал, се оказало че тя е вече с друг, и то- с най-добрият ми приятел. Историйка, от която дори самият аз се трогнах.

   След това оставих нещата да узреят. Надявах се поне една от двете да се е впечатлила, а се оказа, че съвсем скоро единствената ми грижа стана как да „размина“ двете мадами в „графика“ си. Имах вече не само духовни връзки с тях. Взех да усещам, че вече ме стрелкаха и други женски погледи, при това, както се гледа на мъж, а не просто като на приятел.       

   Личното ми мнение е, че в секса не съм нещо особено. Може и да съм първият мъж, който го твърди, но е вярно. Нормален съм и не виждам нищо лошо в това. Смятах, че „нормалността ми“ ще се разчуе рано или късно, но установих, че, противно на очакванията ми, славата ми на „жребец“ сред жените вече се носеше.

При това- мил и внимателен, имащ и душа. Нещо като Кентавър- глава на мъж с тяло на кон. Май „двечките ми“ нещо послъгваха и ми дойде наум нова, лично моя поговорка: „Имидж имиджу око не вади“. Щеше да е тъпо, а и трудно да започна да опровергавам подобни слухове за себе си.

   Новият ми Имидж сред жените отначало ми харесваше, но взе да ми писва. В основата му стоеше нещо измислено от самия мен. Бях успял в експеримента си, но не се чувствах щастлив. Излязох в отпуск, за да се самоизолирам и да преосмисля какво искам от живота. Не вдигах телефона и не ходех никъде.

   Един ден излязох на разходка в близкия парк, което не бях правил отдавна.   Преди това се обръснах и облякох прилично. Запитах се- за пред кого ли? Но Съдбата бе решила да се намеси. В парка едно куче ме залая. Млада дама едва го удържаше на каишката си. Изглеждаше ми позната, а също и кучето. Мъглата в главата ми се поразсея, когато тя му извика:

  • Буби, нe виждаш ли, че това е Бого?
  • Познаваме ли се?- попитах я, но се взрях по-добре. Господи, това бе съученичката ми, чийто кавалер бях на абитуриентската ни вечер преди 5 години!

    В главата ми нахлуха спомени. Един от тях бе, че когато влязох в двора й, за да я отведа с кола на абитуриентския ни бал, това куче ме залая така, че понечих да хукна с букета в колата. Тя и тогава бе попитала кучето:

– Буби, не виждаш ли, че това е Бого?

Поразходихме се. Спомних си и какво говореха за нея съучениците ни- че тя  била най-естественият човек, когото познавали. Двамата доста се посмяхме.  Когато накрая й казах по стар навик:- Чао, беше ми приятно, че се видяхме, кучето Буби ме залая яростно и спря чак когато поисках телефона й. Тя го записа на едно листче и го пъхна в ръката ми.

   Вкъщи оставих листчето на масата. Всяка вечер си имах ритуал- взимах го, гледах го и накрая го оставях. Кога ли щях да посмея да й звънна?

Бившата съученичка може и да бе женена, а това не би ми харесало. Не смеех да набера телефона й или да отида на разходка, да не би да не я видя или да сгафя нещо. Една вечер се престраших да изляза и я срещнах. Поканих я у дома. След кратко двоумение тя прие. Вкъщи нахраних кучето. То не само че не ме залая, но и ми близна ръката. Направих кафе и се разговорихме. Отново спомени и смях. Този път бях по-практичен и я попитах дали е женена- без да задавам характерните за мен обтекаеми въпроси от рода на това „как я кара“.  Не била женена. Казах й, че също съм свободен и че бих искал да я опозная по-добре.

Тя не отговори нищо и с Буби си тръгнаха,  при което кучето залая нея, а не мен.

   В следващите дни усетих какво чудо е да си влюбен. То било много по-хубаво, отколкото си бях мислил, но и доста объркващо. Не ми се искаше това да свършва и пак си останах вкъщи. На третия ден се чу драскане по вратата ми. Бе от ноктите на кучето Буби, което бе на каишката на съученичката ми. Тя оправда „нахалството“ си да дойде при мен със самото куче, което тези дни все я дърпало към дома ми и вече се била уморила да го възпира.

   След няколко месеца, в които околният свят сякаш не съществуваше, ние се оженихме. Дори и не се опитвах да си изграждам измислен образ пред нея- тя виждаше в мен само това, което наистина бях. След доста време започнах дори леко да се дразня от това.  

   Родиха ни се и две дечица, които, растейки, „овкусяваха“ живота ни.

Кучето Буби бе изчезнало почти веднага след сватбата ни. Хипотезата ми бе, че то и досега търси и други двойки, за да ги събере.

Години по-късно имахме и внучета, които от съвсем малки започнаха да ме наричат „Дядо Буби“, без изобщо да бяха чували за онова куче.