Пътепис – Сингапур

Пътепис – Сингапур

Случвало ли ви се е някой път да видите снимка на някой или на нещо, и да ви притегли неудържимо към него? Веднъж така, в един мрачен дъждовен ден преди доста години, докато работех в офиса, попаднах на снимка на Infinity pool-а на покрива на хотел Marina Bay Sands в Сингапур. Почувствах как ме притегля към себе си и бях сигурна, че един ден, аз ще отпразнувам рождения си ден точно в този басейн.

След няколко години, когато вече мога да си го позволя да „се бръкна“,  точно това и правя. Резервирам самолетни билети до Сингапур и Куала Лумпур за период, който обхваща както рождения ми ден, така и маратона в Сингапур. Записваме се с Емил да участваме и в 10 километровата  дистанция на маратона в Сингапур.

Между другото „бръкването“ за хотел не беше чак толкова скъпо, колкото очаквах.  Една вечер в някое луксозно спа в България, всъщност струваше ПОВЕЧЕ, отколкото 1 вечер в Marina Bay. Басейн на покрива на Marina Bay Sands, с гледка отвисоко към нощен Сингапур на цена по-ниска от това да ям „имитиращ сирене продукт“ от ол-инкулизива на някой СПА-ресторант във Велинград ми се струва благословия.

Обещавам си да се таг-на с „фийлинг блесд“ от Infinity басейна.

Единствено ми направи впечатление, че от хотела ми блокираха 200 долара допълнително. Както ми обясниха – като гаранция, че няма да нанеса необратими вреди в хотела.

Пресмятам, че ако нанесем някоя вреда на стаята и затова ни задържат депозита от 200 долара, ТОВА вече ще изравни цената на нощувката в Marina Bay Sands  с цената на нощувка в някое от българските СПА-та.

За дните извън единствената вечер престой в Marina Bay, ние резервираме някакво евтино апараментче, което се оказва в Сингапурския Чайнатаун. Апартаментчето се помещаваше в огромен комунистически блок. Там, най-вече поради смрадта, която се носеше из целия блок и се беше просмукала и в нашия апартамент,  най-накрая открих тайната към извора на вечната младоликост на азиатците.

Тя се криеше в колагена, който  те консумираха под формата на печени свински зурли, готвени кокоши крака, варени патешки човки барабар с патешките зъби и езици в тях и ред подобни деликатеси. Всички от тях непосилни както за очите, така и за обонянието на белия човек.

Колкото и да искам да се подмладя, не успях да се прежаля да хапна малко колаген под формата на патешка човка и кокоши крака. Не толкова поради външния им вид,  но защото миришеха сякаш единствената термична обработка, която са преминали, е 2 седмици разлагане на директна слънчева светлина. Разбира се, с всичко се свиква и само след няколко дни, след като стомасите и обонянието ни позаякнаха,  вече не се свенихме да се почерпим с друг местен деликатес. Вино с вкус, показателен за това, какво се е консервирало в него – полов орган на мъжки елен. Според аромата разнасящ се от виното – не-къпан.

Това, което виждате на снимката е въпросният атрибут. След като се хербаризира, се нарязва на парчета, които се слагат в бутилката вино.

Напомня ми за разгонена версия на българските сувенири – шише ракия, в която са потопени букети от билки.

Забелязала съм, че всяка една храна или напитка на азиатците спомага за нещо здравословно. Богатите на колаген храни  – за изпъната кожа. Бутилката от вино с натопен ч-елен – разбира се – афродизиак, поради което разрешавам на Емо максимум една чашка.

А какво се случва, когато се срещнат консумиращите колаген и афродизиаци ли? . Ето това, но за него – по късно

Първо за Marina Bay.

На рождения ми ден си събираме багажа от смрадливата мизерия в Чайнатаун и се отправяме към 24 часовия лукс, който ни очаква. Като едно практично семейство обаче, ние мислим в перспектива. Да плувам в пурпурния залез на Infinity басейна на фона на Сингапур на рождения ми ден просто нямаше да е завършено преживяване, ако не беше съпроводено и с бутилка изстудено бяло вино.

А с Емо не сме хора, които ще си купят чаша вино от прескъпия бар на Infinity басейна. По-скоро сме хора, които ще си заредят хубаво с две бутилки бяло вино от един супермаркета в Чайнатаун, ще си купят една отварачка и ще ги внесат с багажа си в хотела.

На рецепция подавам паспорта си за регистрация и служителката вижда, че имам рожден ден. Казва ми да очаквам изненада в стаята си довечера. Емо се чувства ощетен. Врязва се в разговора с твърдението, че и той имал празник днес. Какъв – пита учудено служителката, която тъкмо е разтворила неговия паспорт и поглежда към дата му за раждане, която е след 7 месеца.

Разбирам, че Емо имал най-хубавия празник на света. Бил се оженил за тази прекрасна жена тъкмо на рождения й ден и днес имал кръгла годишнина от брака. Разбирам, че става въпрос за  мен, защото ме прегръща покровителствено през рамото. Така че, да приготвят една отделна изненада и за него, ако обичат.

Първото нещо, което правим, като влезем в стаята си, е да извадим от мини бара на хладилника всичкия алкохол, шоколади и тн и на тяхно място да сложим нашето винце да се поизстуди. Искаме довечера на басейна бутилката да ни е потна. Разбира се, за нищо на света не бихме хапнали нищо от мини бара от хладилника.

Веднага щом виното се изстудява, ние го вадим от бара и връщаме цялото оригинално съдържание на мини бара на мястото му.

Вечерта става време за купон на басейна. Пълним раниците си с хавлии, бутилки вино, стъклени чаши за вино от стаята, слагаме си банските и се качваме на басейна. На инфинити басейна вали леко топъл дъжд, но въздухът и водата в басейна са също така топли. Изкарвам най-хубавия си рожден ден в басейна.

 

Фийлинг блесд, приятели 😉

Емо не може да се отпусне и наслади на макс от басейна. Напрегнато слиза до стаята ни през 30 минути, защото много се вълнува какви ще бъдат безплатните ни изненади – за моя рожден ден и за годишнината от „неговата “ сватба. По едно време се връща с един шоколадов къп-кейк със свещичка, който е оставен на леглото. Това поражда лек спор между нас – този кейк за моя рожден ден ли е или за „неговия“ празник? Свещичката на кейка решава въпроса в моя полза. Емо тича още няколко пъти до стаята, но втора изненада там не открива.

„Крива баба си признава“, помислям си – тъй като годишнината от „неговата“ сватба или поне единствената такава, за която аз съм уведомена,  е на 27.05, а не през декември.

Прекрасната вечер приключва и е време да се превърне в един от многото дни в живота ми, в които аз трябва да плащам за неща, които не съм консумирала. Не се чудете какво имам предвид. И вие сте абонати на българските мобилни оператори и доставчици на комунални услуги.

Тъкмо с Емо напускаме стаята си в Марина Бей и един служител на хотела от индийски произход влиза, за да започне да почиства. Първата му работа е да докосне някакво устройство до мини бара/хладилника, което изпищява и изплюва една фактура. Служителят подава фактурата, според която от мини бара са изконсумирани неща на стойност 240 $. Ама да не се притесняваме, ще платим само 40 долара, просто няма да ни върнат депозита. Отварям мини-бара и му показвам, че всичко в него е на мястото си. Той вдига незаинтересовано рамене, него обективните факти не го касаят.

Такъв тип отношение към клиента ми е някакси родно и ми носи усещане за познатост и уют. Намирисва ми, че  отделът за монетизация на Марина бей е ходил на уроци в Отдел Продажби на някой от българските мобилни оператори. И най-вероятно на този, на който аз по неволя съм абонат.

На рецепция задаваме въпрос:

Защо не само няма да ни върнат депозита, ами ще трябва да плащаме и отгоре?

Служителката поглежда номера на стаята ни и ни уведомява, че сме били  изконсумирали ВСИЧКО от мини-бара. До трошичка и до последната капка.

Това ми беше малко като дежа-вю от преживяванията ми с „моя“ мобилен оператор, който, за целите на разказа ще кръстя  Е6. Случвало се е да подписвам договор с Е6 за 40 лв на месец с включени безкраен брой минути и тн и след това да получа фактура за 200 лв.

 

Във фактурата съм таксувана за  услуги от типа на „домашен интернет“, „блекбери пакет“ и какви ли не отживелици, каквито не съм ползвала от 2010 г. Отидох с договора си в офиса на Е6 в Парадайз ( по някаква причина те не намираха тяхното копие от договора, което се съхранява в системата им и трябваше да си нося моя на хартиен договор).

Тогава  се установи, че нито блекбери пакет, нито домашен телефон са описани като избрани от мен услуги. Моят случай се прехвърли към тежката артилерия. Бях поета от служител, който , ако можехме да съдим за произхода му само от външния му вид,  беше кръстоска между Мон Дьо, и  Котарака Бегемот от „Майстора и Маргарита“.

Както не можеше да намери в системата настоящия ми договор, така някак-си, въпросният господин успя да намери в същата система два от ИЗТЕКЛИТЕ ми договори.

Ето – договорът ми от 2014, който е приключил през 2016 е имал домашен интернет. А….я виж, виж ти…..-Опааааа! -гласът му трепери от удоволствие – договорът ми от 2010та е имал и блекбери пакет.

Е!!! И????

– Ами това, госпожа,  е – лъсна бузите си полу-човек – полу-котаракът, е като да си спреш парното вкъщи.

Не разбирам.

E6 версията на Мон Дьо ми хвърля поглед. С него ясно показва, че това е материя, която не може да бъде разбрана от хора, чиито ум, за разлика от неговия, може да бъде побран в скромната скала на стандартен IQ тест. Започва да ми обяснява търпеливо с тон, предназначен за бавноразвиващи се, натъртвайки на всяка дума.

-Като минаваш през общите пространства на блока ти пак се топлиш, нали госпожа? Нищо, че си си спряла парното вкъщи. Нали, госпожа? Еми и затова пак ще плащаш цялата сума. Какво пише в действащия договор в този случай няма значение

След тази брилянтна аргументация,  ме отпраща с претенциозен жест на късите пръстчета на пухкавата си лапичка.  От очилата му с рогови рамки струи лека обида, че се налага да си губи времето с клиенти с кокоши интелект.

Тоя умник го уших, като написах писмо до централата на Е6, с копие до КЗК и до Омбудсмана, с приложен договор за услуги между мен и Е6. Възстановиха ми сумата, като ми я приспаднаха от бъдещи плащания.

Та и тук се получи нещо подобно. Само че, вместо за нежелани, недоговорени и неползвани услуги, аз трябваше да плащам за недокосвано съдържание на мини-бар. Единствената разлика е, тук поне че се държат с нас извънредно възпитано и не ни внушават, че сме нищожества.

Емо, който когато иска нещо е като развалена грамофонна плоча,  похваща за пореден път въпроса с липсващата си  изненада.  Потискам всичко човешко в себе си, за да се сдържа да не му кажа, че е свободен да приеме сметката от мини бара като неговата изненада за измисления му празник и  най-накрая да млъкне по въпроса.

От рецепция изпращат служител да провери наличността в мини-бара.

Човекът казва, че всичко е непокътнато.

Разпитват ни дали сме вадили нещо от него въобще и се сещахме, че извадихме цялото му съдържание съвсем за малко, докато си изстудим виното. Но го върнахме почти веднага.

Когато по-горе написах  че сме били таксувани за „недокосвано“ съдържание на мини-бара, не съм била права. Вместо това е трябвало да използвам думата „неконсумирано“.

От хотела ни обясняват, че в мини-бара има датчици, които автоматично отчитат, ако нещо се извади оттам. Не съм изненадана да разбера, че, тези датчици работят еднопосочно. Не отразяват, ако нещо се върне там. Казват ни да обжалваме сметката, което и правим. След 2 месеца разследване по въпроса, какво толкова разследваха не знам, сметката ми се заверява с надплатените 240 долара.

Междувременно с Емо сме се върнали от Рая в смрадливия комунистически апартамент.

Предлагам му да се разведрим като  вадим и връщаме каквото си искаме от хладилника безплатно, но и това ни носи радост за не повече от 5 минути.

Решаваме да поизлезем малко на шопинг, за да се разведрим. Не искаме да окъсняваме много, тъй като на следващия ден трябва да станем в 04:30. Трябва да хванем началото на маратона, което, поради голямата жега и високата влажност на въздуха е сутринта в 06:00.

Натоварили сме се с някакви торби с боклуци от шопинга и вече сме на път към смърдящата квартира. Минаваме покрай магазин на Gucci, в който има частно парти и влизането в него е ограничено. Има си списък на поканените.

Няма по-голяма мотивация за Емо да проникне някъде, от това да знае, че му е забранено. Щом разбира, че партито е само за поканени, очевидно Сингапурски ВИП-ове, Емо настоява да влезем.

Признавам, че изглежда примамливо, особено след като виждам как вътре се разнасят някакви много интересни коктейли, както и хапки. Доста съм гладна и жадна. Но аз знам, аз просто си знам, че мен без покана ще ме изхвърлят като мръсно коте. Емил настоява, че ще ни пуснат. Не съм ли била забелязала как го гледат тия сингапурки, жив щели да го изядат.

И тогава Емо ме научи на един от най-големите уроци през живота ми, а именно – никога да не се отказвам, независимо колко безнадеждно изглежда ми положението. Защото това, което на мен ми изглежда безнадеждно, за него е лесно.

Той тръгна да влиза на частното парти, а аз – с цел да му се подигравам за в бъдеще, заснех това видео. Смятах, че ще се окаже негов голям позор.

Оказа се, че заснех един невероятен триумф, за който думите бледнеят. И добре, че направих видео, защото не бих могла да го пресъздам чрез думи. Можете да го видите в линка по-долу, правено е в реално време.

https://youtube.com/shorts/zMwWePNWHOI

След като Емо проникна през охраната на Гучи, той си взе един коктейл и с него ми направи знак „наздраве“ през прозореца.

Почувствах се като Гаврош пред лъскавите витрини на Гучи. Емо изчезна навътре и го изгубих от поглед.

След малко ми прати  снимката с двете азиатки по-горе. Тези, които следят блога ми знаят за Емовата слабост към азиатки ( линк към друга история с азиатка).

Емо е обрамчен от не една, а от две сингапурки, които по неговите думи „жив щели да го изядат“. А отгоре на всичко, преди малко е пил „еленско“ вино!

Трябва да измисля начин да проникна и аз вътре и да въдворя малко ред!

Очаквайте продължение………….

Донорите

Донорите

                                   

      В разказа са описани действителни лица и събития от периода 1975-1978г. 

  Един мой състудент ми бе казал, че негов приятел, следващ медицина, му споменал, че в края на лекциите си техен професор неведнъж призовававал студентите си да станат донори на сперма, защото в Медицинска Академия имало недостиг на такива. Приятелят ми бе учуден, че бъдещите лекари не се отзовават, въпреки че „на сеанс“ отскоро дори се заплащало по 5 лева.    

  • А какво означава сеанс?
  • Дават ти шишенце, в което да дадеш „материала“.
  • И го пълниш няколко дни вкъщи?  
  • Не. Вече съм проучил. Обаждат ти се и на следващия ден в уговорения час отиваш там, „зареждаш“ шишенцето и взимаш парите. Сеансите са максимум два в една седмица. Аз вече съм се решил, а ти- както искаш!

  Бях доста смутен, струваше ми се долна търговия и не му отговорих веднага. Същата вечер си дадох сметка, че родителите ми се бяха охарчили за сватбата на брат ми. Изплащаха непосилен заем, така че десет лева седмично щяха да ми дойдат добре. За сведение, това се равнява на около 150 сегашни български лева. Всяка година дарявах кръв, а защо да не станех и донор на сперма,  което е срещу пари? След няколко дни двамата отидохме в Медицинска академия да „кандидатстваме“.

Взеха ни изследвания за кръв, урина и микробио-логия, прегледаха ни невролог, андролог, вътрешни болести, психолог, хирург. Питаха ни за наследствени обременености и накрая взеха домашните ни телефони. Аз се притеснявах, че не бях висок и поради това можеше да ме отхвър-лят. На следващия ден ни извикаха.

Били сме одобрени дотук, оставало само да ни проверят спермограмите. Дадоха ни по шишенце и ни посочиха стая, в която влязохме един по един. Там имаше снимки на голи жени, което за онова  време бе нещо невиждано. Бяхме доста експедитивни. Част от „материала“ ни се разля по пода и се забавихме само заради почистването му. Едва ли някога ще разбера защо в клиниките в България дават на пациентите толкова малки шишенца, та дори и когато им взимат екскременти.

   Изчакахме отвън. По-късно ни извикаха в стая, но не в онази със снимките. Седнахме срещу лекар и две сестри на средна възраст. Лекарят започна инструктаж. Спермограмата ни била „плодотворна“, т.е., на единица течност имало много сперматозоиди и процентът на подвижните бил доста висок. Чутото не ни поласка, а разтревожи. И двамата с приятелките си използвахме метода на „прекъснато сношение“, при който може и да позакъснееш. По онова време презервативите се правеха сякаш от гума за галоши и дори бяха поръсени с талк. Да ги ползваш бе като да миришеш роза през противогаз.

Лекарят продължи. Жените идвали тук малко преди овулацията си. Правели им последователни „вливания“ от един и същи донор, чийто материал е взет току-що. Донорът бил длъжен да се е въздържал поне три дни от полови сношения, за да не намали „оплодяемостта“ на материала си. За нас това означаваше, че ни позволяват само по един ден седмично за гаджетата ни. Накрая бе направил дълга пауза, в която ни фиксираше през очилата си и бе казал:

  • А сега ви оставям на сестрите, „които ще ви взимат материала“ – и излезе.  

Признавам си, че този израз ми бе напомнил за един съвойник, който преди казармата работел като осеменител. Държали бика в клетка, пред която щом  по-ставели дървен макет на крава, той бил длъжен да влезе в канала под бика, като в автосервиз, да му „помогне“ в точния момент, да събере ценната течност в найлонов плик и да я излее с едно приспособление в някоя крава от списъка.  

   Сестрите разсеяха съмненията ни. Наблягаха, че една жена след три „вливания“ просто светела от надежда да е заченала и е важно извън Академията да не си хабим материала. Щяли да ни търсят по домашните ни телефони и когато уточним час, да сме точни за срещата ни на следващия ден на четвърти етаж, където да започнем да се разхождаме нехайно. При разминаване с някоя от тях, ако ни направи знак, да продължим напред. Ако не направи такъв, тя ще ни даде празно шишенце с тапичка и ключ от кабинет № 8 на третия етаж, което да „заредим“, да й го върнем заедно с ключа и да си получим петте лева.

Тези „маневри“ се налагали поради много живия интерес на жените към донора. Ходели след сестрите с надежда поне да го зърнат, а това според закона било недопустимо. Дадоха ни да попълним формуляри с личните ни данни. Подписахме и декларации в смисъл, че докато сме донори, ще се въздържжаме от полови контакти.

   Скоро се убедихме в ползата от инструктажа. Имаше случаи, когато срещу нас вървеше сестра, но ако зад себе си усещаше „опашка“, правеше жест в смисъл: „Не сега!“. Някои „разминавания“ сме повтаряли по 5-6 пъти, слизахме и качвахме етажи, следейки с периферно зрение действията й. Когато тя бе сигурна, че не я следят, ни даваше шишенцето и ключа и ни позаговаряше. И двете сестри много живо се интересуваха какво учим и как се справяме с изпитите. Бяха много мили и бързо се сприятелихме.

Полека-лека те взеха да ни викат по три пъти седмично, въпреки правилото за поне три дни между сеансите, но ни даваха свобода да изберем удобен за нас час, дори и да трябва да поостанат заради нас след работното си време.

   Кабинетът на третия етаж, в който трябваше да дадем материала, с колегата  наричахме „Кабинет по ръчен труд“. За разлика от онези в училищата, бе около  2х2 метра, с един стол, на който като седнеш, ръцете ти опират в кантонерките с наредени по тях прашасали папки, стигащи чак до тавана. За разлика от стаята, в която ни бяха взели спермограмата, нямаше еротични снимки. Не бяхме претенциозни, а и бяхме поели ангажимент и обикновено се справяхме. Все пак и на двама ни понякога се бе случвало:

Влизаш, запалваш лампата, заключваш и сядаш. Загасваш лампата, за да предизвикаш еротична мисъл, но тя отлита като бяла лястовица. Даваш си почивка и пак запалваш лампата, но мощната 100-ватова крушка отгоре започва да те пържи. Точно тогава бе открито, че кокошките в птицекомбинатите снасяли повече, ако им светели денонощно. Загасваш я, но се сещаш, че не знаеш къде си оставил шишенцето. Светваш, намираш го, поставяш го подръка и пак загасваш, но ти идват наум числата от Тото 2, глупавия ви спор с гаджето и че по един изучаван предмет си много зле. Часовникът ти започва да цъка. Обзема те паника, че на клиентката вече може и да й е минала овулацията, а сестрата се е изнервила да те чака. Заради теб, несръчния, страдат хора. Накрая почти се изнасилваш и „снасяш“. По пътя стискаш скъпоценното шишенце, решен да го държиш дори и да падне бомба.  

 

   След дълги отлагания с „колегата“ най-сетне се решихме да помолим сестрите да осигурят в „кабинета ни“ подходящи нагледни материали, доколкото им е възможно. Сигурен съм, че и двамата имахме предвид конкретна снимка от стаята, в която ни бяха взели спермограмата. На другия ден в кабинета ни имаше пожълтяла изрезка от вестник:     

донорите

 

Валентина Терешкова. Снимка Архив      

  За сведение на сегашното поколение ще поясня, че Валентина Терешкова бе първата жена-космонавт. Снимката не ни помогна, въпреки че жената внея бе „само по скафандър“. Имахме чувството, че тя дори ни иронизираше:

  • Вы онанируете? А я летаю в космосе!

  Скоро обърнахме снимката й с гръб. Измина още година. Пред гаджетата си отдавна бяхме признали, че вършим това, но само от дъжд на вятър и то с благородни подбуди, въпреки че не бе точно така.

   Поне веднаж в месеца сестрите ни даваха по един плик с кутия бонбони и бутилка коняк. А на „Бабин ден“- 8 Януари- денят на родилната помощ- уиски и не ни искаха материал. След време полюбопитствахме дали „има резултат“:  

  • Има, бонбоните и коняка не ги купувахме ние, а забременялите жени!  

  Това ни бе зарадвало, но и леко притеснило. Скоро и двамата се оженихме за приятелките си и поискахме от сестрите да ни отпишат, а те ни се примолиха:

     –   Вижте, душички, досега не сме имали донори като вас. Преди бяха „от кол и въже“, а жените се надяват бъдещият баща да е млад, красив и умен. Откакто сте при нас, на въпросите им отговаряме съвсем честно, че сте студенти- отличници. Доста от тях едва тогава се решават на този вид оплождане!   

  Те продължиха да ни се обаждат и да молят само за още едно шишенце, после едно последно и т.н. Освен петте лева, вече ни даваха и кексче или парче торта, вероятно тяхно дело. Тази обща мъка се проточи още няколко месеца.     

  И досега на „Бабин ден“ по традиция изпивам чаша коняк, въпреки че не обичам това питие. Взе да ме притеснява, че неволно съм се намесвал в чужди съдби. Някъде има мои деца, за които, а и за майките им не знам нищо. А още по-зле пък ако научех. Преди няколко години накрая почти си изкрещях:

Не си мисли, че помъдряваш! Може би пък като млад си бил по-умен, та дори и с това, че си бил донор! Каквото било-било!  С жена ти и двете ви деца живеете щастливо. Не рови в миналото, с което е по-добре да се разделим със смях и прошка към себе си и самото време.
Точно тогава написах този разказ.   
Той и Тя

Той и Тя

                                        

      Както всяка вечер напоследък, той бе в близкото заведение. Пушеше, пиеше бира и размишляваше. На тази възраст- към 50-те, би трябвало вече да жъне стари лаври- срещу по-малко работа да получава повече пари, но при него се получаваше обратното. Поради ескалирането на недостатъците му- нерви, бира и цигари, с които не искаше повече да тормози жена си, бе решил да заживее под наем- докато се вземе в ръце, но засега не успяваше.    

     Горчивите му мисли бяха прекъснати от любопитно обстоятелство- през две маси седеше една мацка на около 20 години. Скоро при нея седна възрастна жена, приличаща на надзирателка в женски концлагер, която се озърна и спря изпитателния си поглед върху него. Заприлича му на вече доста поостарялата „Хелга“ от култовия комедиен сериал „Ало-ало“.

След малко Хелга стана, огледа го пак- с и без очила, кимна категорично на момичето и си тръгна. Напуши го смях  при мисълта, че Хелга е букмейкър и го бе препоръчала на момичето като конят, който ще спечели гонките в неделя, при това при доста изгоден коефициент. Момичето запали цигара. Всмукна жадно от нея, като мъж и го изгледа изучаващо. На него му стана неловко и пое към квартирата си без да вечеря. Напоследък му се искаше околният свят да не го занимава с проблемите си- той си имаше предостатъчно.

„Вкъщи“ седна във фотьойла и заби поглед в тавана. Осигури си уют- разположи наблизо бири, цигари и пепелник. В едно бе напълно сигурен- двете жени бяха гледали именно него. Но защо така- като на очна ставка в полицията? Предчувстваше, че може да бъде забъркан в нещо.

     Сутринта се събуди схванат и кисел. Снощи бе заспал във фотьойла. Отвори проекта, по който работеше. Изглежда и умът му се бе схванал и след час си каза любимия напоследък каламбур:  „Днес работата ми бе безспорна. Няма спор- пак не свърших нищо“. За да не го обземе песимизъм, извика спомени от младостта си. Тогава бе обичал да си поставя задачки- роли, за да опита да надскочи себе си, които наричаше „моите експерименти“:

 Веднаж, в компания със състуденти, той носеше магнетофон. Хрумна му да хване кабела му и една запалка с дъното й нагоре- така, че да заприличат на микрофон и бе казал на приятелите си:

–   Идете някъде настрани и само гледайте!

 Спря две жени на средна възраст и им се представи като радиорепортер. Не бе нужно да търси други- пред него вече имаше още желаещи да изкажат мнението си за културата на обслужване и чистотата. Едва се бе измъкнал.

      В друг случай, в по-голяма компания, в кафене, бе предложил на сервитьорките да им гледа на кафе. След вторачване в чашите им вдигаше замислен поглед и им казваше някоя от „универсалните“ си фрази от рода на:

-Вие сте толерантна с хората, но доста от тях се възползват от това.

–    В любовта проблемът Ви е, че давате повече, отколкото получавате.

     Накрая сервитьорките бяха обявили тържествено пред всички: „Сметката ви е уредена срещу гледането на кафе“. В очите на приятелите си бе като Бог.

     От спомените му стана приятно и му дойде идея как да преодолее главната спънка в проекта си. За няколко часа свърши толкова работа, колкото за пре-дишните две седмици. Към 19 ч. му се прииска да не излиза. Бе набрал инерция и до сутринта би приключил изцяло, но бе гладен. Хранеше се само вечер в заведението, а снощи не бе ял. Преди да тръгне се огледа. От огледалото го зяпаше позастаряващ мъж с коса като на диригент и сякаш чу жена си: – Не излизай в този вид! Обръсни се, после махни с ножица „рогата“ встрани на косата си и „гробищните цветя“- стърчащите от носа и ушите ти косми. Изрежи си и ноктите – ние, жените, никак не харесваме мъже с дълги и мръсни нокти!

     Момичето дойде. Стрелна го с очи и даде знак на сервитьорката. След малко го погледна пак. Не биваше да отлага повече. Застана пред масата й:   

-Добър вечер. Извинете ме, но ще Ви попитам- мен ли гледахте?- може просто така да ми се е сторило. Мога ли да седна при Вас?

     Тя отговори веднага и с усмивка, която не бе подигравателна:

–   Да, седнете! Признавам, гледах Ви. Нека се запознаем- казвам се: Тя.

–   Казвам се: Той. И до какъв извод стигнахте….след…огледа?

–   Още не знам. А Вие какво обичате да правите през свободното си време?

   –   Различни неща- планински туризъм, разходки край море… Защо?  

   –   Надявам се да ме заведете на някои от любимите ви места. Тази седмица съм предназначила за това- да Ви опозная. Дано да намерите свободно време!

    Това бе като гръм от ясно небе. С пресъхнала уста успя само да изрече:  –

-Имате предвид- двамата тръгваме нанякъде с цел да ме опознаете???

-Да, точно това! И ако може, Той и Тя да си говорят на Ти, ОК?

     Загледа пепелника сякаш очакваше съвет, после загаси цигарата си и каза:  –

-Трябва да помисля. Време мога да намеря, но съм много озадачен. Да бъда „опознат“ би имало смисъл ако съм богат, публична личност, продуцент, режисьор или светски лъв, а ти- журналистка или писателка. Млада си, за да си някое от тях. А ако съм инженер, предложението ти остава ли в сила?

-Да, в сила е и за всички други твои възможни професии!

-И какво ще очакваш от мен: Да съм Гид? Добрият чичко? Спонсор? Май ме бъркаш с някого и това е някакво недоразумение.       

Не е недоразумение! Ще си плащам  всичко наполовина. Утре ще съм тук точно в 10 сутринта, готова за екскурзия! Ако не дойдеш, ще те разбера, но повярвай, за мен това е важно. Опитай се някакси да преглътнеш гордостта си!

      Момичето си тръгна преди да успее да й възрази. Позагледа я в гръб и си каза:

–   Много хубаво момиче. Обаче да пукна ако разбирам какво точно става!

    Пак не вечеря. Прибра се, легна и заспа веднага, отлагайки мисленето за уж по-мъдрото утро. Събуди се по тъмно и изпи “кофа с кафе“. Реши да завърши проекта си, но още щом се захвана, се сети за снощи. Да, „Хелга“ бе кимнала утвърдително на момичето, а то по-късно бе заявило твърдо, че това не е недоразумение, така че явно той бе субектът.

Но защо? Дотук в живота му жените не се бяха редили на опашка пред него- явно не е бил Мачо и не е излъчвал кой-знае колко феромони.  Мацката бе на възраст малко над тази на дъщеря му. Към нея и сина си се бе старал да не се държи грубо, но бе допускал и грешки. Хрумна му, че това момиче може би правеше с него експеримент от рода на неговите преди 30-на години. Напоследък бе искал само спокойствие, но май му трябваше и малко лудост, за да успее да се пооправи и си каза:

– По-добре да съжалявам, че съм направил нещо, отколкото- че не съм! Побърза да превърне това в твърдо решение, преди да се е разколебал. Обади се на възложителите и на жена си, взе пари от гардероба, напълни раницата си и тръгна с колата към заведението:

– Да става каквото ще! На мястото на срещата се размечта Тя да не дойде, но след няколко минути момичето се появи с раница и усмивка и бе излишно да я пита дали не е размислила. Предложи й да отидат на една хижа в Стара планина- „Козята стена“. Тя отговори бързо:

–  Ако е някое от любимите ти места- ОК!

-Там хижарите ме познават. Ще им кажа, че си ми дъщеря.  

-Ще е доста по-забавно да се наричаме „Скъпа” и „Скъпи“!

      В колата я помоли да разкаже нещо за себе си, но Тя веднага му напомни, че целта на екскурзията е да опознае него, а не обратното. Той се опита да я иронизира:

-Блазни ме мисълта, че ще съм първата туристическа забележителност,която закарва желаещите да я разгледат до любимите за самата себе си места  и след седмица да ги връща обратно. Доста е футуристично.   

      Тя не отговори нищо. По пътя, за да не мълчат неловко, той й разказа за сватбата му. Две двойки младоженци и съответно кумове отишли без никой друг в ритуалната зала. След това си направили едноседмичен туристически преход в Рила- тяхното сватбено пътешествие. Тя се ентусиазира: – Чудесна идея!  Когато се стигне дотам, ще направя същото! Оставиха колата на паркинг на върха на планинския проход и поеха пеша по билото на запад. Момичето ходеше без да се глези. Двучасовият маршрут определено й хареса. В хижата нямаше други гости и стопаните ги поканиха на вечеря.

    На следващия ден отидоха в Ахтопол. Правеха дълги разходки край морето и спираха само за да поплуват в диви и безлюдни заливчета. Момичето не му мрънкаше, че е гладна или изморена. Не скриваше възторга си от прекарването на деня, а той се чувстваше като предател- с жена му бяха бяха правили същото по същите места. Вечер дълго си говореха в ресторанта и лягаха късно. В стаята им тя заспиваше моментално, като дете, а той часове оставаше буден. Минаваха  му и греховни мисли, но предпочиташе тя да го помисли за „левак“ пред това да развали всичко с предложение за секс.           

     Момичето все го разпитваше за живота му. Той й отговаряше самата истина, без да я украсява. Задаваше му и неудобни въпроси:  

-От всичко, което научих за теб, не разбирам защо с жена ти сега живеете разделени. Вие се обичате- така ти е по-удобно ли?

-Признавам си- поне засега- да.  

-Очаквах често да ми говориш мъдрости, а ти не го правиш- Защо?

-На твоята възраст не приемах съвети, нормално е ти да не ги приемаш.

    В заведенията Тя пиеше като него бира и пушеше. Правеше му впечатление, че и двете неща започваше след него и Той постепенно се самоограничи.

    Веднаж  й бе казал с усмивка:

-Ще съм много благодарен, ако все пак ми кажеш нещо за себе си.

-Започвам да уча право в Софийски университет. Една съм на мама и татко. Засега нямам гадже, ако не броим теб- но ти си ми нещо много повече!

-Ох, и ти ли?? Да знаеш за колко много жени съм бил нещо по-възвишено от гадже- Душеприказчик, Приятел, Опора, Рамо и т.н. Само жена ми посмя да посегне на девствеността ми! Чудя се дали не приличам на самия Платон!

     Тя бе захлупила лицето си в бурен смях:

       –    Не, не ми казвай това- чувствам се и аз използвачка, опряна на приятелското ти рамо. Миличкият ми той!  Моля те, не слагай и мен в тази група!

    Скоро той спря да си задава въпроса какво всъщност се случваше.  Мина му мисълта, че може би неговата покровителка- Дева Мария му бе изпратила момичето, за да му помогне да се хване за косата и като барон Мюнхаузен сам да се издърпа от блатото. От което се почувства гузен, че Тя, младият човек, помагаше на зрелия и че поканата й към него не е било просто неин странен каприз. Обеща си да се постарае поне да й бъде по-забавно.

В Родопите и Пирин Тя ходеше още по-бързо- като козичка. Често се прехласваше по някоя гледка и го караше да затворят очи и да се хванат за ръка. Според нея чувството било неземно, а на него това пак му напомняше за жена му. В едно бе напълно сигурен- бе напуснал летаргията си и отново му се живееше.

   Идния понеделник към обяд се прибраха в София и  седнаха в „тяхното заведение“. Избягваха погледите си и за пръв път мълчаха  дълго, всеки- зает с мислите си. Бе имал съученик, който преди контролно се бе надявал да падне бомба. И на него му се прииска нещо подобно точно сега, за да се отложи неизбежното. Накрая Тя „пусна бомбата“:

     –     Можеш да ме целунеш по челцето! Благодаря ти и- Сбогом!  

     В квартирата си се ядоса, че не бе попитал нищо преди да я целуне така безропотно. По челото се целуват само покойници или деца. Такъв си бе- какво и на кого е трябвало да каже в определен момент, винаги му бе идвало със закъснение. Подреди багажа си, изкъпа се и легна да поспи, но скоро прецени, че най-добре ще е да се поразсе с проекта си. В 7 сутринта бе напълно готов. Бе работил в продължение на 20 ч. без кафе и бира и само с пет цигари- нещо немислимо до преди седмица. Помисли си: – Добре, свърших  и това. Ами сега?

     Отначало вечер в заведението се оглеждаше за момичето.  След седмица се прибра при жена си, която го прие без коментари, виждайки бистрите му както преди очи. Животът им потръгна отново, дори- по-добре. Сякаш всичко бе дошло на мястото си, с изключение на тайнственото момиче.

     След година получи пощенско писмо с подател: „Тя“, без обратен адрес:

                                    Здравей, Той,     

    Дълго мислих за нашето пътешествие и за теб. Дожаля ми как ли си успявал да понасяш моята „загадъчност“. Като извинение искам да ти разкрия с голямо закъснение „тайната ми“, над която може би си си блъскал главата:   

    Когато завърших гимназия, ме приеха в Софийски университет. Подготвях се да заживея в София. Един ден мама ми разказа, че преди много години не е успявала да забременее. Причината била в баща ми. В клиниката в София й предложили зачеване чрез донор на сперма. Медицинските сестри, извършващи тези манипулации й се похвалили, че в момента имат прекрасни донори- двама студенти- здрави и възпитани момчета, българчета, което я убедило да приеме. Имала съгражданка, работеща в друго отделение на клиниката- леля Миче, която не само успяла да разбере кой е бил Донора, но и да се добере до данните му и дори да го види. Именно тя бе тази, която „те разпозна“ в заведението.

Мама много държеше да те намеря и при нужда да мога да разчитам на теб- кръвта вода не ставала. А и да съм й разкажела нещо за теб- представяла си те хубав като мен. Тайно ти направих няколко снимки и й ги дадох. Когато й казах за екскурзията ни, тя ме скастри, че съм била доста безразсъдна- можело е да ти объркам живота, но не скри задоволството си от видяното и чутото.

     Благодаря ти, че ми даде възможност да те опозная- харесах и дори обикнах и биологичния си баща. Справям се и нямам проблеми. Ужасно се радвам,  че вече си се прибрал в семейството си, което напълно успокои съвестта ми.

     Наскоро ми дойде идея- нашата странна история трябва да я опишеш в някой твой разказ, знам, че пишеш такива. Но много те моля да не бъда представена като поредната използвачка на добрината ти, която, както и повечето жени, дори не се е усетила, че си мъж . Ха-ха.     

     С обич: Тя.