Тежкар

Тежкар

Тази действителна история е от периода на „соца“. За сведение на по-младите, тогава в България се живееше скромно, без излишества, развлеченията бяха малко. Някъде около 1980 г. в София бе открита нова, луксозна Виенска кафе-сладкарница- „България“. За нея се говореше, че е изискана, с перфектно обзавеждане и обслужване, но и много скъпа. Витрината й бе голяма и минаващите по улицата немееха пред видяния вътре разкош. Зяпайки, доста от тях се сблъскваха. Скоро там стана участъкът с най-много пешеходни инциденти в града. Някои минувачи се осмеляваха да влязат, ако случайно имаше свободни маси. Повечето бързаха да си тръгнат още щом видеха цените в менюто.

       Един петък взех заплата, която се оказа увеличена с 20 лв. Реших да почерпя жена си по този повод и за да не рискуваме да чакаме пред заведението, след работа минах оттам и резервирах маса за следващия ден за 19 часа.

      В събота по обяд й казах какво съм предвидил за вечерта. Тя възропта:

  • Ти луд ли си? Чувала съм, че там било много скъпарско!
  • За пари недей да мислиш! Вчера взех заплата. Увеличили са ми я с 20лв. и искам да те почерпя. 
  • Можеше и без повод да ме почерпиш. Все пак се радвам за повишението ти. Но добре знаеш, че връщаме заем, а и спестявяме за морето. Едва ли тези 20 лв. ще ни стигнат!
  • Зависи какво ще консумираме. Невижданите досега пасти, торти и сладоледи там със сигурност ще са скъпи. Моят план е към 18 ч. да минем през сладкарничката до Халите и да похапнем баклава, тулумбички  и боза. А в 19 ч. да сме в „България“, просто за лукс. Ще поръчаме само по кафе и кока-кола. Така да се каже- хем вълкът сит, хем агнето цяло. Още щом изрекох това, усетих колко дребнаво и не по мъжки прозвуча. Ако бях на нейно място, щях да му вдигна голям скандал на тоя мухльо. Тя може би се канеше да направи именно  това, но пък току-що бе апелирала за спестовност и само ме изгледа продължително. След малко реши да поразведри обстановката чрез съмненията си :
  • Да, бе, и в „България“ ще ни търпят да им заемаме масата за нищо! Освен това изобщо не разбираме от етикеция и ще ни се чудят от кое село сме. 

      Излязох от гузността си и дори се оживих:

  • Не си права. Миналият месец един колега бе командировка в Швейцария и разказа, че по цяла вечер киснел в едно заведение само на една бира и никой от персонала не го притеснявал да си поръчва още нещо или да си ходи.
  • Много добре знаеш, че тук, в България- имам предвид и държавата, ще ни изхвърлят заедно с резервацията още щом чуят какво „поръчваме“.  
  • Едва ли. Вчера говорих с друг колега, който е бил там с гаджето си. Пили само по един малък коняк. Вътре било уютно, тихо и чисто. Накрая ти носели нещо като кожено калъфче, в което имало електронна касова бележка- какво си консумирал, единичните и общата цена. Културна работа, а не някой с мазна престилка и молив зад ухото да си гледа в тефтера и да се чудиш дали не те е прецакал. Сервитьорката се оттегляла настрани. Клиентът проверявал сметката и като правило оставял парите в калъфчето. Когато онази се приближела отново, й го връщал с думите:- Задръжте рестото! Ясно е как трябва да се държим.  Дори добавих с апломб:
  • Защо поне веднаж и ние да не се почувстваме като тежкари?
  • Оф, виждам, че си се нахъсал и няма лесно да се откажеш. Но не можем да отидем там облечени как да е. Ще ти приготвя прилични дрехи. След това не ме закачай, защото ставам нервна, когато трябва да се издокарам.  

 Към 17 ч. поехме изтупани към сладкарничката до Халите, където се набухахме с тулумбички и боза до пръсване за 1,10 лв. На излизане жена ми каза:

  • Натежкарих се достатъчно за днес. Ако искаш, да отидем на кино или да се приберем. Срам ме е да ходя във Виенска сладкарница, след като преди това съм била в обикновена. Виж ми талията- вече е само една мислена линия.
  • Но пък ако отидем, после в службата ще можеш да разкажеш, че си била в „България“ и да дадеш сведения от първа ръка. С което май успях да я убедя.  

      В заведението влязохме точно в 19 ч. Една дама ни поведе към масата ни  така грациозно и тържествено, сякаш бяхме младоженци, при това- известни личности. Поднесе ни по едно луксозно Меню, в което побързахме да скрием погледи. Зяпахме в цветните картинки на пасти, торти и сладоледи и цъкахме наум. Около нас седяха достолепни двойки и компании, говорещи си тихо. До-чуваше се виенска музика. Скоро затворихме лъскавите алманаси. Сервитьорката дойде веднага и попита какво сме избрали. Жена ми замънка като двойкаджийка пред черната дъска:

  • За мен…хмм… такова… едно кафе… да, едно кафе.
  • Какво кафе?- предлагаме виенско, айс, шварц, капучино, еспресо, със или без сметана или мляко, късо или дълго….

     –     Не, не, просто едно кафе….късичко. Аз казах:

  • За мен-кафе и кока-кола …засега. Сервитьорката записа и се отдалечи.

      Попитах жена си защо не си е взела и кока-кола, на което тя отвърна:

  • А ти какво искаше да кажеш с това „Засега“?
  • Бе тактически ход- да реши, че ще поръчаме още нещо и да е спокойна.
  • Тя ще е още по-спокойна, ако не я гледаш с такъв лаком поглед докато ходи насам и обратно.
  • И това е тактически ход.
  • Но не е тактично. Особено към мен. Моля те, не си протягай повече така очите към нея- не си късоглед.

След малко „моята“ ни сервира прецизно и сервилно. В продължение на час ние отпивахме капка по капка от питиетата и се поотпуснахме. Освен да си говорим, тайничко оглеждахме посетителите и ги коментирахме. По едно време  възрастната двойка на съседната маса поиска сметката. Мъжът бе печен и накрая каза на сервитьорката стандартното:

      –    Задръжте рестото.

      Аз също поисках сметката и калъфчето ни дойде. Прошепнах на жена си:

      –    Сервитьорката ще е пред нас и ще ни изчаква. Не е удобно да се обле-щим в касовата бележка като пенсионери. А и това си е работа на кавалера!

       –   Уф, добре, отивам до тоалетната. Но после държа да разгледам смет-ката, ей-така, от любопитство!

 За мен най-важното бе тя да не види касовата бележка /нещо непознато дотогава у нас/, освен ако сметката не бе под 5 лв. Зачетох се умно в нея и погледът ми веднага попадна върху цифрата 20,13. Затворих ужасен калъфчето. Жена ми щеше да излезе права както винаги. Абсурд е да й я покажа! Заех се да смятам наум. В магазините тогава /ако изобщо имаше/, кока-колата бе 15 стотинки, а кафето-около 20 ст. Дори тук надценката да бе 20 пъти, сметката пак би трябвало да е под 9 лв. Побързах да пъхна 21 лева в калъфчето и да дам знак на сервитьорката. Тя застана чинно пред мен малко след като жена ми се върна. Със свойски жест подадох натежалото с повишението ми калъфче и й казах свойски заклинанието:

  • Задръжте рестото!
  • Благодаря – отвърна тя, но надзърна в него и вдигна учудено вежди:
  • Ама Вие сигурен ли сте, че искате да задържа рестото?
  • Абсолютно!
  • Цялото ли?
  • Разбира се!

       Жена ми стана и пое към закачалките да се облича. След кратко колеба-ние сервитьорката мушна деликатно в ръката ми касовата бележка и се понесе като гондола към бара, люлеейки бедра и ханшове. Скрих бележката. С жена ми поехме облекчени към дома. По пътя тя все ме подпитваше колко е била сметката. Направило й било впечатление, че когато  възрастният мъж от съ-седната маса казал като мен:-Задръжте рестото!, сервитьорката само благодарила и му се усмихнала, а мен учудено попитала дали съм сигурен,  дали да задържи рестото, ама цялото ли и т.н. С което драстично увеличи и без това набъбващите в мен съмнения. Поиска касовата бележка, но казах, че съм я хвърлил. Според нея, бакшишът било нормално да бъде закръглен до цяло левче, но подозирала, че съм дал още един отгоре. А съдейки по погледите ми към сервитьорката- може би дори 3 лв. Накрая не издържах и й „признах“, че сметката е била 5,40, а съм  дал 7 лв. и тя се възмути:

  • Сякаш кока-колата и кафето са дошли току-що от Америка и Бразилия!

Повече няма да им стъпя в това обирджийско  заведение!

      Вкъщи побързах да влетя в банята със скритата в гащите ми касова бележ-ка. Пуснах душа да шуми, а аз да разгледам бележката обстойно:

      Събота, 30.07.1982 г. Час: 20,13.

      Кока-кола          бр. 1   Ед. цена …..Сума …../не помня/

      Кафе еспресо   бр. 2   Ед. цена …..Сума …../не помня/

      Общо сметка: 4,60.       

       От мен започна да излиза пара колкото от горещата вода. Отначало се по-чувствах като наакано детенце. После си ги наговорих едни… и се гмурнах под душа, където винаги си пеех, а сега само се триех яростно с гъбата, сякаш ко-жата ми бе причината за провала. Накрая, след като се избърсах, се поразве-селих- сигурно тази сервитьорка с години ще разказва как един невзрачен на вид млад мъж й е дал бакшиш 16,53 лв. и то само за 2 кафета и една кока-ко-ла. В сегашни пари това е някъде около 180 лв.

       Вече ме кефеше, че в паметта й ще си остана като най-големия тежкар в кариерата й. И че неволно така „съм й вдигнал летвата“, че едва ли някога ще се усмихне на бакшиш под 3 лв. Може би всеки ден ще поглежда често-често към вратата на заведението с надеждата да се появя.  

       За пръв и единствен път усетих, че може би се бях превърнал в легенда за някого. И че едно от условията да станеш легенда е да направиш нещо много необичайно или дори доста глупаво.              

 

Внимавай какво си пожелаваш

Внимавай какво си пожелаваш

Попадала съм на статии в списанията, в които питат някоя публична личност какво, ако имаше възможност, би казала на себе си като дете. Отговорите обикновено са: „ продължавай да бъдеш себе си, ти си красива и отвътре, и отвън“, „ обичай себе си, прекрасно същество“, и тн.

Едно от хубавите неща на това да  не съм публична личност е, че няма да ми се задават такъв тип въпроси. Защото, ако трябваше да предам някакво съобщение на себе си като дете, то нямаше да е окуражително. Щеше да е предупреждение и да гласи:

„ Да си знаеш, и от теб няма да излезе амбициозна майка“.

Като бях малка си мечтаех майка ми да е активен деец в живота на класа ни. Да пече сладки, да подарява букети и подаръци на другарката, като прави това с прочувствена реч от името на родителския комитет, на който разбира се, е председател. Обектът на тези мои страстни въжделения обаче, беше  родител-пън. Родител-пън-Зодия-дебелокож-Носорог. Пардон, исках да кажа Зодия- дебелокож-Козирог. Иначе вечният център на всяка компания, щом влезеше в училището ми, този родител се превръщаше в краен интроверт. Полагаше извънредни усилия, за да потуши наченките на всяка една комуникация. И всичко това, защото по нейните думи „не можела да понася амбициозни майки“.

Ооо, само да порасна, заканвах се аз – ще бъда най-амбициозната майка в класа на децата ми!

Но докато на 8 годишна възраст Лидерство-сред-майките-в–класа-на-бъдещите-ми-деца е било житейски приоритет номер 1, когато станах майка на две деца в училищна възраст, се оказа, че съм се превърнала в собствената си майка. Че и доста по-зле от нея, както ще разберете до края на творбата. Тя поне само мълчеше, без да се излага.

За първите 4те години от ученическия живот на малкия ми син, имах две включвания в живота на класа.

Първото стана по време на родителска среща. На всички е известно, че на родителските срещи научавате много неща, като например всички административни и финансови нужди на училището. За детето си не научавате нищо. Но пък вече сте наясно, че винаги има 1-2 майки, които се борят за Тотално Надмощие в класа. Има и 3-4  други, които са много дейни и чевръсти по организационните въпроси. Те са по-нисши от майките-борещи се за тотално надмощие, без чието одобрение нищо не може да стане, но все пак по-влиятелни от всички нас, простосмъртните майки.

Въпросната родителска среща бе открита с драма. Майка, чието дете не ходи на занималня, роптае, че трябва да плаща 2 лв повече за храна от  децата, които ходят на занималня.

Аргументът ѝ е „че не ѝ е за паричките, но ѝ е за принципа“. Засилва отколешното ми подозрение, че някой омеси ли пари и принципи в едно изречение, особено ако вместо „пари“, каже „парички“, му е баш за парите.

Госпожата вади устава и чете параграфа, узаконяващ тази несправедливост. Оказва се, че ако си взимате детето на обяд, то може да обядва и вкъщи, а децата, които са в училище цял ден нямат друг избор за обяд, освен стола. Затова за тях има отстъпка.

-Тогава -, казва принципната майка – всички майки, чиито деца са в училище по цял ден, трябва да са солидарни и да се откажат от намалението, би трябвало да могат да си го позволят. Да не забравяме, че все пак те са избрали кариерата пред децата си…

До този момент съм отегчена, но тук наострям уши. Признавам си, че се наежвам, когато  неработеща жена жегне работещата жена с моралната присъда, че щом е избрала да работи, явно не ѝ пука за детето ѝ и е задължително да претърпи някакво наказание. В такива случаи ми се иска да извия нечий псевдо-перфектно-родителски врат. Но не отива на крайно неактивна по горещите въпроси на класа майка като мен, изведнъж да започне да има мнение и претенции, затова пак мълча.

Настава време за прозрачност и отчетност. Госпожата вади един списък с изразходваните пари от миналата година. Адреналинът, който съм вдигнала преди малко се уталожва, а напевното изброяване на следните разходи ме докарва до блажена дрямка:

„Линийки 21.00 лв, гумички 18 лв, джобове за документи 8.40, мокри кърпи от големите разфасовки 24.00, сухи кърпи ( двупластови) 13.40, кламери 3.18, телбод 5.20, червена и бяла прежда за мартеници 16.50, транспортири 8.16 ( взехме ги с голяма отстъпка в пакет с линийките), дезинфектанти – 120 лв, …… Отчетът завършва с пространствени размишления  за това къде биха могли да са се дянали едни липсващи 1.84,както и предложението на разкайващата се госпожа да ги възстанови от нейния си джоб. Събуждам се навреме, за да участвам във великодушното им опрощаване от наша страна. Сега пък огладнях.  

Хубавото е, че се задава светлина в края на тунела. Знам, че наближава точка последна и най-важна от дневния ред– събирането на средства за новата учебна година.

Според госпожата, по 30 лв за настоятелството + 30 лв за консумативи е напълно достатъчно. Аз имам 70 лв в портмонето. Дано не се появи някоя майка със свежи идеи за още харчове.  

По принцип майките с едно дете са най- опасните в такива ситуации – те са пълни със сили и ентусиазъм да направят училището едно по-добро място не само за техните деца, но дори и за нашите. По тяхна инициатива винаги инвестираме – я във фонд „ допълнителна застраховка на децата“, я във  фонд „ да купим нови шкафчета в класната стая, че тези са много издраскани“. Тия с две деца си мълчим. Второто дете ни е излекувало от ентусиазма и само искаме всичко да свършва, да плащаме и да си ходим. А, и да имаме достатъчно кеш, за да платим.

А майките с три и повече деца ( да, има и такива) вече заднишком се заизнизват възможно най-невидимо от стаята. Имали да плащат на още две родителски срещи, за които вече закъснявали. Аз обаче все си мисля, че тоя път няма какво да се измисли – предни години сме купили нови шкафчета, един татко се нае безплатно да пребоядиса класната стая, имаме си образователни табла – просто НЯМА за какво да се измисли да съберем допълнително пари.

Една проклетия с едно дете обаче вече е вдигнала ръка. Предлага, за да ни е по-лесно през годината, да платим предварително и всичките образователни театри, на които ще ходят децата. Е как успя да го измисли! И защо?? Натяга се на госпожата ли??? Още 20 лв. Мамка му! Вече дължа 80 лева, а аз имам само 70.

Което означава, че трябва утре да отида до работата на майката, която събира парите, за да ѝ дам оставащите 10 лв. Това пък означава, че за да не закъснея прекалено много за моята работа утре, трябва да пропусна сутрешното си бягане. Може да нямам много принципи на този свят, но един от малкото ми такива е да тренирам сутрин преди работа! Дотам съм решена да отстоявам принципите си, че правя немислимото:

ВДИГАМ РЪКА! ……Когато повечето майки за пръв път в живота си чуват гласа ми, той произнася:  
  • Предлагам да съберем по 10 лв. за театър, а не по 20! –
  • Ама как? Театърът струва 20 лв, за 4 представления през цялата година.

Аз обаче съм се подготвила. -Аз не мога отсега да знам дали детето ми ще е здраво и в клас, всеки път, когато има театър за цяла година напред. Нека дадем по 10 лв и ако детето присъства на всичките театри, ще дадем допълнително в деня преди театъра.

Предложилата предварителното плащане и преди е потушавала  бунтовете на мравки като мен. Знае какво да каже, за да откаже още майки да се присъединят към непокорството ми:

– Ама разбира се! Не всеки може да си позволи да плати такава голяма сума накуп! – гласът на майката прелива от нещо мазно, което би трябвало да звучи като загрижено благородство – Трябва да се съобразяваме със социалното положение на родителите. Ето, майката на Никола явно разполага с много скромен бюджет.  – Оглежда ме от глава до пети. Търси доказателства за скромния ми бюджет във външния ми вид. Явно съм издържала проверката, тъй като чувам:

-Нека да направим изключение за майката на Никола и да гласуваме разсрочка за нейния „случай “? Хора сме, все пак! – Добавя -Някоя друга майка, иска ли да се присъедини към майката на Никола и да се гласува и за нея разсрочка? – Поглеждам с надежда към майката, която повдигна въпроса за 2та лева на седмица за купони. Надявам се да се присъедини към мен, за да не съм сама. Все пак става въпрос за парички – кауза, която смятах, че ѝ беше на сърце.

Но въпросната майка старателно избягва погледа ми. Не иска да се присъедини към новосъздадената и предвожданата от мен – единственият ѝ член – Дружинка-на-Финансово-Нестабилните-Майки. Майките гласуват разсрочване на моите задължения.

-Благодаря! – казвам, но нямам точно това предвид и така приключва първото ми и единствено включване на живо в родителския живот.

Второто ми е дигитално –  във Вайбър, по време на онлайн обучението през 2020г. В групата на класа обменяхме полезна информация като безброй картинки по случай  Благовещение, Цветница и Великден.

Онлайн пространството се доминира от същите майки, които ни предвождат и във физическия свят. Продължават да се борят за местата „най-компетентна по всички въпроси“, „най-запозната с делата на класа“, и „майка, която е най-близка с госпожата“. Цитират се изявления на МОН, текстове от правилника на училището и тн. Които не могат да блеснат в тази сфера, компенсират със снимки на обядващите си отрочета с коментар – „А ние вече си научихме и сега обядваме питателна супа топчета. Да ви е сладко на всички и прекрасен ден“.

Към обичайните заподозрени, във Вайбър си имаме и имаме нов активист. Нашият Татко Емо. Той  е специалист по GDPR и всеки път като  в групата на родителите започне да се тълкува някаква нова наредба, Емо успява да изкриви разговорът към GDPR и да блесне.  Дори и най-отворените Майки немеят пред могъществото му. Емо се чувства в свои води и е горд, че е отчел активност от името на семейството. Добре, че е той – размахва си назидателно показалеца пред мен – защото аз винаги по групите мълча. За разлика от вкъщи, където съм зейнала ЕЙ ТАКАВА уста.  

-Защо не се включиш в някой групов чат? Само аз ли ще отсрамвам семейството по всички Вайбър групи – ( Освен в групата на класа, Емо ме е включил да мълча като пън и в групата на входа, където събираме пари за ремонт на покрива.)  

Еми, внимавай какво си пожелаваш, Емо.

Един ден с Емо бяхме скарани. Предишната вечер той искаше да увековечи изпълняването на съпружеските ни задължения на домашно филмче. Още отначало идеята му не ми се понрави, изглеждаше ми като потенциален компромат. Но той влоши допълнително нещата, като се опита да ме убеди, че сега е моят шанс да покажа как такива филми могат да бъдат и интересни, с хубаво измислен сценарий и най-вече със силно изиграна женска роля. Нали искам да съм писател все пак, увещаваше ме той. Нали уж съм учила за актриса, напомняше ми.(Това е във връзка с моите твърдения, че сценарият на филмите за възрастни обикновено е слаб, диалогът предсказуем, а актрисите не са убедителни, понеже им е скучно. )

Много грешен подход! За нас, творците, е изключително важно другите да ни намират за супер успешни. Особено, когато е очевидно за всички, че сме нереализирани. Ако Емо ми ми намеква, че единствената ми реализация като актриса и сценарист е да участвам в домашното му филмче, много се лъже! -Ооооо не помни ли той как през 2003 г участвах в реклама за бонбони! Какво се прави, че не знае, че имам 3000 месечни посетители на сайта с блоговете ми…вярно, само като пусна платена реклама, но все пак….Айде у лево, Емиле!!! – не съм сигурна какво точно значи „у лево“, но ми звучи като нещо, което казваш на човек, който искаш да разкараш. Обръщам се надясно и си придърпвам одеялото към мен. Ама цялото.

На другия ден Емо е тръгнал рано за работа. Като се събудя сутрин наспана и винаги съм със свежи сили и добро настроение. Новото утро ми носи повече ентусиазъм за живот от някоя майка с едно дете на родителска среща. Става ми гадно за Емо. Чудя се с какво да го компенсирам. Да е нещо „софт“, но все пак да покажа желание за комуникация. Преди да се облека за работа си правя селфи по бельо. Пращам го на Емо във Вайбър.

Разбирам, че освен към Емо съм изпратила снимката отделно към родителската група на 4ти „а“ клас, когато една от другите мълчаливи майки ми писа на лично, че според нея съм объркала чатовете. Слава Богу, ние маргинализираните мълчанки поне се подкрепяме помежду си. Благодаря й и веднага напускам групата на 4ти „а“ клас. И без това децата са разпределени по специализирани паралелки от идната година и родителите така или иначе няма да останем в този състав.

Може и да не сбъднах детската си мечта да стана активна майка, но поне сбъднах една Емова мечта – мечтата му да взема и аз участие в някой групов чат.  А аз като правя нещо – го правя със замах.

Иначе, Емо продължава да работи по сбъдването и на мечтата му за домашно филмче за възрастни. Днес гледахме „Съдби на кръстопът“, където се разглеждаше особено тежък случай. Една жена, Таня,  беше загубила паметта си след катастрофа и трима различни кавалера се опитваха да се домогнат до сърцето й, като всеки от тях й обясняваше, че са били двойка преди да си загуби паметта. Горката женица нищо не помнеше и не знаеше на кой да се спре, на думите на кой от тях да се довери. Луташе се. Не можеше да си спомни с кой от тях е имала 10 годишна връзка. Искрено съпреживявах мъката на Танчето. Лошото беше, че не можеше да вземе информирано решение, тъй като никой от кандидат-кавалерите тях не можеше да подкрепи твърденията си с доказателства.

Всички знаем, че Емо е човек, който има решение за всичко. Имаше решение и за проблема на Таня:

– Ако Таня си беше направила домашно филмче за възрастни с мъжа си, сега щеше да си го изгледа и да знае с кого е била! Ама хак да й е, като не е мислила навреме, нека се мъчи сега – поглежда ме многозначително той – „Хич не ги мислите тия неща, вие жените“.

Пътепис – Ню Йорк

Пътепис – Ню Йорк

Ганя и Ганеша

И двамата с мъжа ми Емо сме от поколението за което Корекома беше светиня – нещо като рай, в който не си достоен да пристъпиш. Много години са минали оттогава, но когато пътуваме в „богата западна“ държава, винаги успяваме да покажем, че още сме подвластни на „корекомския комплекс“

Избиваме комплекса по  диаметрално различен начин, обаче.

Аз – като  плащам всичко достойно и оставям зверски бакшиши с последните пари в картата ми. Нека видят американците, с които се разминаваме по улиците и никога повече няма да се видим, че и ние българите си имаме достойнство и стандарт на живот. Предизвиквам ги като ги гледам с нагъл блясък в очите, докато им оставям бакшишите – нищо, че после няма да има какво да ям. Но аз съм си наследник на Алеко Константинов и за мен е важно да не се излагам. Наскоро попаднах на фейлетона му „Честита Нова Година“ ( препоръчвам на всички да прочетете) – е, аз съм главният му герой. Като е описвал себе си, Алеко ме е описал мен.

Мъжът ми – обратното. Въобще не го интересува кой непознат какво си мисли за него. Интересува го единствено колко тънко минахме от съответната екскурзия. Хайде, да не звучи така, ще заменя израза „минахме тънко“ със „спестихме“.  

Това спестовно отношение се прояви особено силно, докато бяхме в Манхатън преди 10ина години. За двуседмичния ни престой там почти се удавихме в ежедневен потоп, въпреки че беше юни. Дъждът беше придружен от силен вятър, студ и начумерени небеса. Туристическата ни цел се измести от това да си изкараме хубаво на открито към това да успеем да избутаме всеки следващ ден на сухо, топло и разбира се – на евтино място.

След като убихме 5-6 дена в магазините за евтина техника, които изобилстват в Америка и още 2-3 дена в магазини за преоценени дрехи от стари колекции в магазини тип “Ross”, идеите ни с Емо за убиване на време в Манхатън започват да се изчерпват. Опитваме се да проникнем в MET ( Музеят на Изкуството в Ню Йорк), не защото чак толкова се вълнуваме от изкуство, а защото един мой приятел – израелец – ми каза, че въпреки, че официалният вход там е 25 долара на човек, ние можем да кажем, че преценяваме, че ще платим по-малко и ще ни пуснат за колкото ние платим. Така бил чел някъде.

Понеже знам, че израелците знаят това-онова за пари, приемаме на сляпо доверие думите на приятеля ми и прекарваме 2 часа в скандали със служителката на гишето, която не иска да ни пусне нас двамата за 5 долара общо ( Емо така прецени) вместо за стандартните 50, ако не й покажем адресна регистрация. Явна дискриминация, но за всеки случай се връзвам за интернет мрежата на музея, за да видя все пак условията и се натъквам на истината https://engage.metmuseum.org/admission . А тя е, че можем да преценяваме колко да платим само ако сме местожители на щатите Ню Йорк, Ню Джързи или Кънектикът. Пълно поражение.

 Ще трябва да бием отбой и да търсим друга сушинка за деня. Малко преди да  излезем обаче, Фортуна ни дава още един шанс. Момиче ни раздава  някакви диплянки и ни кани да вземем участие в много интересна игра – томбола. В чест на някакъв празник против расовата дискриминация, бихме могли да спечелим безплатно посещение в Афро-Американския музей. Трябва само след посещението в днешния музей, да докажем, че сме солидарни с чернокожите, като покажем, че сме равни по някой показател с тях. По който и да е – и това равенство да е вдъхновено от някой експонат в музея – я някоя картина от робството, я някоя статуя, я някой друг артефакт. И тогава ще получим безплатни пропуски за Афро-Американския музей, в който да убием на топло и сухо утрешния ден.

С Емо се споглеждаме – ако платим сега 50 долара, има шанс утре да седим на топло цял ден в музея на афроамериканците. Пак ще сме на сметка – по 12.50 на ден на човек. Хайде, кръгом.

Нареждаме се отново на опашката на музея. При тази ни неочаквана маневра, охранителите, които досега лениво се опираха по стените на музея, се поизправят, а един от тях неприкрито се отправя към касата. На опашката зад нас са двама гърци, които като студенти са учили в България. Разбираме това, тъй като, подочули нашата българска реч, те завързват похотлив разговор с мен от който се разбира „че много харесват българки, със „зелени оци“. Емил им хвърля по един злобен поглед, хвърля ми и на мен един такъв. Промърморва, че ще вземе да „ ми направи едно трето дете, че да си седна най-накрая на задника“, хваща ме за рамото и ме извърта да гледам напред. Напред – към повторната ми среща с госпожата от касата, която, специално по повод повторната си среща с нас двамата скандалджии, се е подсигурила с един як чернокож младеж за охрана.

Разочароваме тандема служителка+охрана като си плащаме чинно цялата такса без да се пазарим. Само ние си знаем, че това си е инвестиция, която смятаме, че ще ни бъде възстановена. Въпреки безупречното ни поведение, охранителят като че ли е  зачислен към нас за цялата ни разходка в музея.

В моментите, когато не спорим ( има и такива) ние с Емо се обръщаме един към друг с галени имена на животни. При нас всичко е на макс – или 100% война, или 100% лиготия. Неговото-галено-име в момента е Слонче. Все се чудех защо съм му го дала, но в онзи конкретен ден си го оправда. В музея се държа като Слон-в-Стъкларски-Магазин. Говори на висок глас; пипа, бута и снима експонати, които са забранени за пипане, бутане и снимане.

Между две оставяния на пръстови отпечатъци върху стъклените стелажи, пазещи музейните артефакти от лапите му, явно все още настроено критично към всичко гръцко от мъжки пол, моето Слонче надава тържествуващ зов:

-Ееееееееее, абе тия древните гърци са били много зле! ( Намираме се в залата за Антична Гърция). Вместо дреВни гърци трябва да им викат дреБни гърци – гласът на Емо гърми тържествуващо точно както доволен слон би тръбял с  хобота си. Най-подходящите децибели за същества, които и без това са на мушката на охраната.

-Ела, ела, не ми се скатавай – идвай тук да те снимам с „твоичкия“.

Само фактът, че викаше на български и то с наказателния си тон, ми подсказа, че от всички посетители в залата, Емо се обръща към мен – жената, разположена в диаметрално противоположния ъгъл, с гръб към  него и усърдно правеща се, че не го познава. Все пак хубавото беше, че поне не зовеше охраната. Все още….

– Престани да пипаш, буташ, блъскаш и говориш на висок глас, като някой Бай Ганя си – изсъсквам му. Съскам така съвсем искрено, защото наистина си мисля, че ако Алеко Константинов беше още жив, щеше да ползва нашето семейство за прототип на съвременния Бай Ганьо. Тъй като се казвам Ния, можеше да сме главните герои в цикъл разкази наречен „Ганя и ГаНия“.

Освен това малко се притесних, понеже не знаех с кой точно „моичък“ иска да се снимам в залата? От опит знаех, че ако Емо е така широко-скроен да ме „даде“ на някой, наричайки го „моичък“, то този някой със сигурност ще е грозен, нисък, крив и недоразвит Квазимодо. Не би ме „дал“ на някой Аполон.

На алгоритъмът в Емовата глава е непредвидим. Защото се оказа, че ме е нагласил да ме снима точно със статуя на Аполон. Носят се легенди, че Аполон е бил привлекателен мъж по принцип. Тази статуя донякъде оправдаваше легендите, но в една определена точка – най-важната точка в мъжкото тяло – ги опровергаваше. Защото думата точка я използвам и в буквален смисъл.

 Емо ме нагласява до статуята с точката и ни снима. Преди това не пропуска да опипа хубаво точката на статуята, която той окачествява като „дребна“. Еми едри точки няма на този свят, Емо.

Емо ме снима и ми праща снимката. Да ми е мрачно предупреждение за безрадостния брачен живот, който ме очаква, ако вземе да ми щукне идеята  да се омъжа повторно  за някой грък! Още го държи от преживяването на опашката за билети. Явно такъв им е генът – протърбява  тържествуващо  Емил.

Иначе, ето ни с Моичкия как сме се оклюмали, барабар с точката.

 

Цялото това приключение за мен е безсмислено, защото само ни забавя в залата на Антична Гърция, където нямаме шанс да намерим експонат на тема чернокожа история, с когото да докажем равенство.

Оказа се, че Емо не е Ганя колкото и да го набеждавам. Емо е стратег от висша класа, каквато и не подозирах че притежава. Имал е план в главата си и пипаше много деликатно. Импровизираше как да докаже равенство между себе си и чернокож. Вярно, не чернокож експонат от музея – а с чернокожия гард, който ни беше неформално зачислен за охрана.

За да придобиете представа за ловкостта на Емо, ще опиша действията му като направя паралел с действията на печен МЛМ търговец. За мен това са най-достойните бойци в света на търговията, които са специално обучени, че нищо не е достатъчно дръзко или низко. Както се казваше в една песен на 2Unlimited едно време – “no valley too deep, no mountain too high”.

Нали знаете онзи момент, в който човек с който едва сте си казали няколко думи през живота си, се сети да ви покани на кафе или на вечеря. Може би около 6 месеца след като сте се запознали на някакво събитие и сте си казали две приказки накръст. Но се свързва с вас, за да се поопознаете. Заради малките моменти. Защото веднага ви е „надушил“ че сте от „една порода“.

Ако сте като мен, хем знаете, че ще се опитат да ви направят сътрудник в мулти-левъл-маркетинг компания, хем не им отказвате. Понеже сте само на 99.99% сигурни, че във вас са „надушили“ баламурник, на когото да започнат да продават определено количество препарати за миене на под всеки месец. И  който баламурник да плаща неустойки, ако реши да прекъсне „абонамента“. Но едни 0.01% от вас продължават наивно да вярват в доброто у хората  – а именно , че далечни познати са ви намерили за толкова неустоимо готин човек и така не спират да си мислят за вас, че имат желание да прекарате повече време заедно. Това е първото хвърляне на въдицата и Емо направи този трик, като започна да опипва статуята и да ни снима. Знаел е, че така ще накара чернокожият гард да дойде при него и да завърже разговор като му каже да спре да нарушава правилата на музея.

Следващата стъпка при „опознаването между готини хора“ със служителя на маркетинговата пирамида е да се срещнете на вечеря. Те няма да искат да ви плашат от самото начало и чак до средата на основното ще водите приятен, неангажиращ разговор. Глупавите до болка 0.01% от вас ще надигнат плахо глава с надежда – ето, все още има място за истински човешки взаимоотношения в този забързан дигитален свят…ето как почти непознати хора могат да станат приятели…..

….И точно в този момент „новият ви приятел/новата ви приятелка“ вмята, съвсем между другото, но с дълбокомислено вперен някъде в далечината поглед, отпивайки от виното си че „ е хубаво все пак човек да има повече от един източник на доходи“……След това присвива очи, все едно хубаво обмисля думите си, защото е човек, който държи на точния изказ. Отпива още една глътка и се поправя „ не хубаво – всъщност е задължително човек да разчита на повече от един източник на доходи“…..

Картите са на масата, завесата е вдигната! Останалите 0.01% наивност във вас плачат, свити в ъгъла на душата ви. Циничните 99.99% също плачат, защото знаят, че представлението скоро ще започне.  Вие знаете сценария му наизуст, а все пак сте прекалено слаби ( според вас-възпитани, но истината е, че сте просто слаби), за да прекъснете театрото.

В минутата, когато чернокожият гард се приближи до Емо с намерение да го порицае за поведението, Емо го застреля с неочакваното:  “ This Greek guy is very small down there, isn’t he/ Този грък хич не е надарен там долу, нали” – Ако беше мулти-левъл маркетинг продавач, вероятно щеше и да добави „ Ако разполагаше с повече от един доход, щеше да може да компенсира поне с приличен портфейл, за това че природата го е ощетила “, или „ Вижда се, че в Древна Гърция не са ползвали нашия масажен серум за уголемяване на мъжеството от спирулина и омайниче“.

Явно това е тема, която стопява дистанцията между мъжете, защото черният блясва с радостна усмивка и започва да кима енергично. “This is my wife, she will testify that I’m TIMES bigger/ Ей я женичката, тя ще свидетелства, че аз съм в ПЪТИ по-надарен” – продължава Емо…..”Козльооо, ела, ела. “ – Ела да му кажеш на тоя тук колко пъти ми е по-голям от на гърците.“

Яяяяя го виж какъв бил хитър Емилчо. Все пак условието беше да се установи равенство по който и да е показател между бели и черни и Емо се е сетил, че най-накрая може да монетизира и от големината на своя показател.

А Козльо е моето галено име. Радвам се, че никой в залата не говори на български и не знае, че реагирам на любовния зов „Козльо“. На другите жени им викат на галено котенца, зайчета, пиленца….. на мен – Козел.

Козльо обаче е врял и кипял в съпружеските разговори и не пада лесно в капаните на половинката –  пуснах набързо един дисклеймър, че не знам нищо за гърците като цяло и по-специално за ония двамата от опашката на музея преди малко, така че не мога да предложа експертно мнение.

  • Абе за статуята ти говоря бе, Нийо.
  • Ааааа, за статуята……. Изправям си дланта срещу  гарда с изпънати като струни 5 пръста. – Файв таймс бигър, май френд, файв таймс!

Чернокожият не е толкова печен като мен и сам пада в капана, защото скромно си призна: „ И при мен така – жалко, че я няма моята жена да свидетелства“. Двамата си дават по един хай файв. Емо пита дали това се счита за равенство. Все пак има равенство по един показател – техните собствени  „показатели“.

Е, хахахаха, не можело да се признае това за равенство, смее се охраната. Но имайки предвид креативния подход на Емо, той лично щял да се заеме с това да получим безплатен достъп до афро-американския музей на другия ден. „Да се снима най-накрая с някоя добре сложена статуя и вашата женичка“ – намига ми черният и се отправя към администрацията, за да ни уреди пропуските за утре. Казва ни на излизане да минем през gift shop-a и оттам да си вземем ваучерите.

Емо ми отправя красива усмивка

– Сега ще престанеш ли да ме наричаш Ганя?- топла вълна ме облива, ама много си го обичам моя…Ганя ли е, Слонче ли е, не знам и аз какво е……всъщност знам- след това перфектно изпълнение от негова страна не е прост Слон.

Мисля, че в йерархията на нашите вътрешни взаимоотношения, ще го повиша в Ганеша. Ганеша е Богът-Слон – бог на щастието, благополучието и лекия живот. Все пак според Индийската митология Ганеша спомага за преодоляване на  пречките в живота, или поставя такива по пътя на този, който трябва да бъде изпитан. А дали моят личен Ганеша не преодоля с лекота всички пречки по пътя към осигуряването на още един образователен  ден на топло и сухо на нашето семейство в Манхатън?

-Не си Ганя вече, повишавам те в Ганеша – това му го прошепвам с много любов, докато пием кафе в гифт шоп-а на музея и си чакаме ваучерите за утре. – Едновременно с това се накланям да го целуна. Но за мое учудване, Ганеша е стиснал плътните си устнички и не ми ги подава. Неприкрито се извърта и ми подава студена, враждебна буза.

Аз съм свикнала на такива резки и абсолютно непредизвикани от обективни фактори  промени в настроенията, все пак е зодия рак. За всеки случай питам какво пак съм го ядосала, но получавам стандартния отговор – „щом аз самата не знам колко много съм го обидила, още по-зле за мен – той е още повече обиден. За пореден път доказвам, че след толкова години съжителство не го познавам и грам“.

Бясно превъртам през мозъка си в какво би могла да се състои обидата този път – дали не е, че съм казала, че му е само 5 пъти по-голям от на статуята“…..за друго не мога да се сетя….

Скоро успявам да изтръгна от оскърбените му устни, че обидата се корени в „Ганеша“. Незапознат с индийските богове, Емо решава, че „Ганеша“ означава „Най-големият и най-прост  Ганя от всички Бай- Ганьовци на света. Един вид „ the mother of all Ganyas” – нещо като класическия българин от едноименните миймове.

 

Ето това е истинският Ганеша:
Ето това е Ганеша според Емо:

Иска ми се след промоцията в афро-американския музей да ударим и една промоция за музея на индийската култура и изкуство.

Пътепис – Бразилия

Пътепис – Бразилия

Признавам си, че при пътуване със самолет, изпадам в паника, ако час и половина преди полета не сме на чек-ина. Това ми състояние се подхранва до ниво на истерия от Емо. Систематично. Винаги когато пътувам с Емо, точно час и половина преди полета, той е някъде да си мие колата, или да полира някаква невидима драскотина по нея. Съспенсът се насища допълнително от факта, че това „някъде“ винаги е далече, обикновено в околностите на София.

В такива случаи му звъня, облегната на стегнатите си куфари и с паспорт в ръка, процеждайки през зъби: „Къде си Емиле, трябваше да сме на летището вече!“.

Отговорът му неизменно е възмутеното: „ Споко, на 5 минути съм от вкъщи. Стига си истеричила! Най-мразя някой да ми дава зор.“  Та точно докато изговаря тези опашати лъжи, той всъщност е във Волуяк, в двора на един човек, който е вкарал от Италия много хубава паста за полиране на драскотини. Двамата с човека спокойно продължават да полират повърхността на колата, докато невидимата драскотина стане невидима дори и за техните стандарти.

Ще кажете „нека се грижи за колата си момчето“, и съм съгласна, че човек трябва да прави неща, които го карат да се чувства щастлив. Но въпросът ми е: защо съществена част от обгрижването трябва да се случва във времето, в което трябва да се качваме на самолета?

Теориите ми защо това трябва да се случи в последния момент са две:

1/ ако колата се паркира в гаража възможно най-късно, тогава ще се събере най-малко прах по нея докато се приберем;

2/ ако колата се паркира в гаража възможно най-късно, тогава мъчителната раздяла между нея и собственика й ще бъде възможно най-кратка.

Та постигането на една от тези двете цели ( а много вероятно е и на двете наведнъж) е приоритет на мъжа ми, който той се опитва да наложи като семеен такъв. Но някак-си все още не е  успял да ме убеди, че 3те хиляди лева дадени за самолетни билети, които ще изгорят, ако изпуснем самолета, са  приемлива цена за спокойствието, което ще изпитам, знаейки,  че колата на мъжа ми е паркирана в последния момент в гаража в спретнат и излъскан вид.

А доколко колата на Емо е в списъка с приоритетите му, ще ви онагледя с една проста случка. Когато той замина на обучение за цели 6 седмици в чужбина, думите, които ми промълви на раздяла бяха „грижи се за нея“. Грижите „за нея“ включваха и странното занимание да ходя на работа с „нея“ веднъж в седмицата, за да „се поразходи“

Така и правех. Един ден, малко преди Емо да се прибере от обучението си, на едно взимане на завойче по пътя за работа, лекичко одрасках боята на колата. Драскотината ( или както казва Емо „деругата“) беше незабележима за женско око. Бяла „деруга“ на бяла кола – няма кой знае какъв контраст, успокоявах се аз. Паркирах си в двора на фирмата с натежало сърце. Опитвах се да се убедя сама себе си, че щом на мен ми трябват лупа и точни координати на драскотината, за да я видя, така би било и за всички останали човешки същества. Оптимизмът, в който се опитвах да се самозаблудя, беше опроверган веднага от  две човешки същества от мъжки пол. Това бяха собствениците на компанията, които, както обикновено, се бяха запътили нанякъде в комплект. Без да реагират на уважителното „Здравейте“ от моя страна, те направо се нахвърлиха върху невидимата драскотина.

„Това ново ли е? Миналата седмица го нямаше. Емо описал ли го е в протокола за каското?“

Започвам да се питам къде е моето място в този свят – свят, в който половината човечество забелязва и помни, че на някаква чужда кола преди една седмица не е имало една невидима за просто око драскотина. Докато аз се чудя по въпроса, след като разбират, че въпросната драскотина е направена от мен на Емовата кола, тогавашните ми шефове вече са твърдо убедени, че място в този свят аз нямам. Дори знаят как точно ще стане раздялата ми с него:

„Емо ще те УБИЕ“ – уведомяват ме двамата в един глас, докато единият замислено опипва грапавината и дълбочината на деругата.

Знам, че Емо има каско, което да покрие щетата. По принцип сигурно мога да намеря номера на полицата му и да заведа щета. Но когато щетата бъде одобрена и парите се заверят по сметката на Емо, тогава той пак ще разкрие престъплението ми. …..Смятайте какво ме очаква, щом като предпочитам да платя от собствения си джоб, за да избегна ситуацията. Обаждам на Майстора-на-Колите-Ни!

Обикновено, колкото и да е спешна поправката на колата, винаги ми се налага да чакам минимум седмица, докато Вальо ( Майстора) я приеме. „Имам много клиентела“, обяснява ми той, „няма смисъл да ми я караш по-рано, защото няма да я започна преди еди-кой си ден“. Нищо не може да го прекърши. Нищо, освен едно форсмажорно обстоятелство: Деруга-на-Колата-на-Емо. Като узна за тази трагедия, Майстора се трогна. Попита простичко:

– Кога се прибира Емо?

-След 3 дни!

-Тониии, Пепиии, отменяйте всички останали ангажименти! Утре ще правим аудито на Емо!

-Иначе Емо ще те УБИЕ още на летището – обясни ми загрижено Майстора. За пръв път в него видях искрица човещинка. Не помня колко платих, но знам, че това бяха най-добре похарчените през живота ми пари, тъй като заради тях продължих въобще да имам такъв.

Като стана въпрос за Емо и летището… Връщаме се в началото на бразилската екскурзия. Най-накрая успявам да го изтръгна от прегръдките на колата му и  се чекираме точно, когато вече затварят гишето за Рио. На тъгъдък ни правят коридор за закъснели, сваляме колани и тичаме към гейта без обувки. В секундата преди да разскачат ръкава за нашия самолет, се хвърлям в него. В движение успявам да издърпам за яката Емо, който междувременно с непоклатимо спокойствие, все едно разполага с цялото време на света,  се е запътил да си напазарува храна от лавката  до гейта. Хвърлям го със себе си в ръкава на самолета. Да, силна съм като барон Мюнхаузен. Ръкавът се затваря зад нас, но ние вече сме в самолета.  

Емо негодува защо не съм го оставила да си купи чипс при тия цени на храната в самолетите. За него времето и пространството са условни понятия, за разлика от цените на сандвичите в самолета. Напомням, че на презокеанските полети храната е безплатна. Това го успокоява.

На следващата сутрин вече сме в AirBnb апартамента ни на плажа Ипанема.

Първите няколко дни свикваме с пословичния термин „бразилско дупе“. Ето колекцията от бразилски забележителности, които Емо любезно ми предостави от личния си архив.

 

Отначало тия дупета ми се струват като огромни гумени чудовища, стръвно захапали бразилките отзад, тресящи се след тях със собствена походка и собствен живот. На края на престоя ми толкова свиквам с тях, че започвам да се срамувам от собствения си изпосталял задник. Всичко е въпрос на възприятие.

Поводът да сме в Рио е да отпразнуваме рождения ми ден, за който ден Емил ми е организирал екскурзия като част от организирана група. В деня на рождения ми ден ще обиколим най-известните забележителности на града, между които статуята на Исус Христос и планината SugarLoaf.

Сутринта на празника ми се отправяме към статуята на Исус и докато чакаме на опашката за билети, се запознаваме с една американка от азиатски произход, Хилъри. Под „запознаваме“ имам предвид „Емо започва да си говори с нея и понеже е самичка, я кани да се присъедини към нас“.

След аудито си, на този свят Емо най-много обича перхидролено руси жени и веднага след тях – азиатки. Когато Емо умре, неговият рай ще бъде ауди, носещо се в облаците, в което е седнала изрусена азиатка. А облаците, като големи меки кърпи,  допълнително изчистват, подсушават и излъскват запотените  Ауди & Изрусена Азиатка.

Та Емо кани Хилъри да се присъедини към нас. Хилъри не е изрусена, но е хубавичка – стройна и с гладка кожа. Отдавна съм я сканирала от глава до пети за някой телесен недостатък,  но такъв не намирам. Не само мъжете имат погледи със сканиращи способности. Ние също имаме такива, но вместо „деруги“ по коли, сканираме недостатъци във външния вид на другите жени. И това го правим за стотна от секундата, само с един кос страничен поглед. С Хилъри обаче косият ми страничен поглед удари на камък и направо рекушира обратно в мен. Ако аз бях мъж, а тя кола – нямаше да намеря нито една деруга по перфектната й външност.

Към външната й красота се добавя  и вътрешна такава. Тя е достатъчно възпитана и полага усилия да включи и мен в задушевния разговор, който Емо се опитва да създаде само за тях двамата.

Покрусено преставам да й търся недостатъци. Но не бия отбой чак дотам, че да позволя на Емо да се снима сам с нея. Той ме праща  да  си направя селфи със статуята на Исус, нали съм искала последователи в Инстаграм. Иска временно да ме неутрализира, за да се снима с на спокойствие с Хилъри. Еми – най-близкото, до снимка само на тях двамата с Хилъри, до което успя да достигне е това:

 

Иначе ние с Исус си се снимахме отделно. Ето ни.

 

Денят вече клонеше към края си и по залез слънце се изкачихме чрез нещо като кабинков лифт до върха на планината SugarLoaf.

Емо отива до тоалетна. С Хилъри оставаме самички само за две минути, но това е достатъчно към нас да се присъедини един възрастен германец. Ама като казвам възрастен, имам предвид, че можеше да ми е баща, но само при условие, че ме е създал на преклонна възраст. А все пак тогава ставах на 40.  Отделно носеше лупести очила, дъното на панталоните му беше провиснало и имаше жълти разкривени зъби. Абе накратко – като умра и отида в моята версия на рая, Дитер там нямаше място. Най-малкото, защото там щеше да бъде безмилостно прегазен от сериите бързи бегачи на средни разстояния, които се надбягват на една писта в моя рай.  Освен, че се казва Дитер, разбирам, че на новия ни приятел днес му се е родило внуче. Ха! Какво съвпадение – радвам се – и аз съм родена днес!

-Ти луда ли си да разкриваш личните си данни пред този? Не го ли виждаш, че е таен агент? –

Емо който междувременно се е завърнал от тоалетната, страда от професионално изкривяване. Всеки път щом Емо види чужденец, който ме заговаря, в главата му започва да звучи музика от шпионски филм. За него всички чужденци на този свят са агенти на Мосад, КГБ, М-6, ЦРУ и тн. Ако са над 85 годишни германци като Дитер – тогава са пенсионирани агенти на ЩАЗИ. Но всички знаем, че на този свят бивши агенти и бивши полицаи няма.

Общото между всички, всички, всички тези изтънчени представители на международната агентура е, че ме заговарят с една-единствена цел. Тя е да използват наивността ми и чрез мен се опитват да се доберат  до нашите – на Емо и на Ния – лични данни ! И до нашите имоти !

На този конкретен таен агент, Емо наложи допълнително, особено тежко обвинение – а именно, че освен личните ни данни и имотите ни, Дитер иска и нашите органи ( намирахме се в Бразилия, все пак). 

Дитер предлага да пием в близкото заведение по едно за двойния рожден ден. Емо отказва троснато. Парира опита му да ни сипе приспивателно в питиетата и после да ни завлачи до лабораторията си, където да ни корми на спокойствие. ЩАЗИ обаче си е обучила агентурата на постоянство. Дитер ни разказва как участвал в приватизацията на Кремиковци! За доказателство казва 2-3 български имена от рода на Иван Петров, които са му били колеги.

С тия приказки как се опаричил от приватизацията в родината му ,съпругът ми го намразва още повече, ако това въобще е възможно. За капак на всичко, Дитер живее от години в Рио, където уж е „туристически гайд“ , дъщеря му живеела в Сингапур, а синът му – в Сидни.

Слава Богу, Дитер и Хилъри не говорят български, затова с Емо свободно обсъждаме ситуацията на глас:

-Как е успял да уреди животите на децата си в тези скъпи държави? А? Как? –

– Ами с препродажба на чужди лични данни и чужди имоти – Емо не долавя сарказма в гласа ми.

-Започваш да мислиш накрая. Към това добави и продажба на органи, Нийо – присвива с неговите очички Емо-Избрал е Рио, защото това е един от центровете на организираната престъпност…

-Ама разбира се, Емиле, че то коренът на думата „организирана престъпност“ идва от „органи“…

-Не ми се прави на много забавна, ами вземи го разкарай тоя и то незабавно-

Случвало ли ви се е да си помислите, че нещо е невъзможно, ама супер абсолютно изключено да се случи и само след час да бъдете опровергани?

Е, точно това стана, когато си помислих, че Емо е параноясал с всичките си шпионски истории и тайни операции. А само час след това, в проливен дъжд и канска тъмница, аудито на Дитер със зловещо свирещи на завоите гуми караше сплотената ни групичка към  наблизо разположена военна база.

( Очаквайте продължение….)