Всяко чудо – за три дни

Всяко чудо – за три дни

    В разгара на Ковид-истерията през 2020 г. получих болки в областта на пикочния мехур, нарастващи всеки ден и ходех до тоалетната на 10-15 минути, дори и през нощта. Реших, че това се дължи на естественото за възрастта ми уголемяване на простатната жлеза. Точно тогава по телевизията почти ежедневно рекламираха лекарство, възстановяващо нормалната й функция и дебело подчертаваха- и мъжката потентност.

В рекламата един мой набор непрекъснато сновеше от брачното ложе до клозета и жена му го наблюдаваше с тревога, докато накрая извади от чантата си опаковка с вълшебно лекарство. Скоро той забрави за тоалетната, а в леглото двамата отново си имаха занимание – да гледат усмихнато в опаковката и да поклащат одобрително глави. Аз бях скептичен- вярно, пикаех много често, но, да чукна на дърво, все още намирах някой промеждутък и за жена си. С нея спяхме в различни стаи и за да не ме чува, ходех като котка до тоалетната, но скоро тя разкри, че често не съм нито при нея, нито в стаята си и ме попита от какво страдам- от запек или от диария.

Отговорих й, че май имам проблеми с простатата. За разлика от онази жена от рекламата обаче тя не извади от чантата си вълшебната опаковка и ми нареди още утре да отида на уролог, докато все още не е станало много късно. На другия ден в една клиника урологът ми направи ехография. Категорично отхвърли хипотезата за простатата и заяви, че трябва да ми се направи Цистоскопия, което било клинично тридневно изследване и ако искам, ще ме запише за следващия ден. Приех, понеже по време на прегледа той натискаше с нещо, наподобяващо ютия, мехура ми и ме заболя още повече.

Вечерта жена  ми, чувайки думата цистоскопия се разтревожи, а се бях надявал да каже, че това е елементарно и лекарите го правят просто за да си вържат гащите. За да намаля тревогата й, а и моята, се пошегувах, че „скопия“ не означава скопяване, а наблюдение, ха-ха. Тя отвърна, че съвсем не й е до смешки и ми приготви нещата за болницата с вид на човек, изпращаш свой близък в последния му земен път. Каза, че я боли глава и си легна. Не ми дойде нищо друго наум, освен стандартното ни заклинание, с което се окуражавахме при необходимост: – Обещавам ти!

    Цяла нощ ходех като призрак до тоалетната. Вече се бях изпедепцал в това да шуртя тихо- прицелвах се точно в наклона на фаянса на чинията, въпреки че не палех лампата. Лягайки си, усещах, че се пълня отново, сякаш с въпросната чиния бяхме скачени съдове. За да не мисля върху това като Архимед, се престраших да отворя Гугъл и намерих какво точно значи цистоскопия- от гръцки- „цистос“- мехур и „скопия“- наблюдение, но не продължих. Сетих се за един от любимите ми писатели Джеръм Джеръм, който бе описал как решил да потърси в медицинската литература чрез симптомите си от какво страда и накрая открил, че единствената болест, която го била подминала до момента е „възпаление на капачката на коляното“. На сутринта жена ми изглеждаше сякаш по-ниска от мен. Под очите си имаше тъмни кръгове и побързах да й кажа бодро: – Спокойно, бе, какво толкова- ще ме омотаят в жици, ще ми наблюдават мехура, а аз ще си решавам кръстословици и след три дни, в резултат на розовите хапчета, с  които ще ме тъпчат, ще ме изпишат здрав като бик.

Тя кимна в смисъл: „Мечтай си ти, а аз теб трябва все да те мисля“. Поля ми вода и преди да вляза в асансьора, ми пожела: -И много те моля, като пикаеш, вдигай капака на тоалетната чиния!  Особено в болницата! – От опит знаех, че това бе любимият й похват да ме разсее от мрачни мисли.

     Отначало в клиниката се заеха с мен като с Ковид пациент и започнах да се тревожа дали няма да побързат да ме счетат за такъв. Накрая все пак ме пратиха в урологията, откъдето- в клиничната лаборатория, на кардиограф, отново на ехограф, до регистратурата /за да платя/, после още в няколко отделения. По принцип в сгради се обърквам и всеки път, когато бе време да се върна откъдето съм дошъл, питах доста служители, чиито съвети според мен или взаимно се изключваха, или бързах да им благодаря още преди да съм ги изслушал докрай.

Накрая най-после попаднах на една разбрана жена, която просто ме заведе в урологията, където бе главна сестра и ме настани в свободното легло на стая с още трима пациенти. За моя радост те изглеждаха добре и се обнадеждих, че тук сме само леки случаи. Още повече, че от дългите разходки между етажите мехурът ми почти не се обаждаше. След вечеря във видимо добро настроение всеки се обади на жена си и проведе същия разговор като преждеговорившия. Накрая мина застъпващата на смяна главна сестра. Каза ни, че утре ще ни водят един по един в залата да ни правят цистоскопия и че ако през нощта почувстваме някаква нужда от нея, ЗА КАКВОТО И ДА Е, да натиснем бутона вляво от главите си. Ако бе по-млада и не гледаше толкова строго, бих се пошегувал, че АКО ЩЕ Я ВИКНА ЗА НЕЩО, то ще е да ми поразтрие мехура.

Преди да заспим, попитах „колегите“ дали знаят значението на думата цистоскопия, но те като доста по-млади от мен бяха в неведение. Кой знае тази нощ какви ли митични чудовища- Цистоскопии щяха да ги карат да се въртят ужасени. Като най-възрастен, реших, че ще е уместно да им разкажа за произхода на тази дума и за хипотезата си, че очаквам тази наша скопия, наблюдението на нашите „цистос“- мехури да е безобидна и скоро те заспаха по същия начин, както и двете ми внучета, след като им разкажех авторската си приказка за Лиско и Ежко.  

    На сутринта същата сестра запали лампите още в 6 ч. и ни каза, че е време за личен тоалет и отвори прозорците толкова широко, че ако някой от нас реши да се метне, да му е лесно. Каза, че в 7 ще ни донесат закуската, а за визитацията в  8 ч. трябва всички да сме по добре изпънатите ни легла, да не четем книги, да не говорим по телефона и да сме с маски. В 8 ч. отдавна бяхме разказали на жените си какво сме закусвали, леглата ни бяха като за парад и държахме ръцете си отпред върху одеалото вече от половин час. В 8,30 ч. вихърът на визитацията отмина за по-малко от половин минута и настана безвремие до към 11 ч., когато дойдоха две сестри. Първо съблякоха един от нас както майка му го бе родила, облякоха му дълъг бял халат от нещо изкуствено, хванаха го за двете ръце и го поведоха като арестуван член на Ку-клукс-клан /расистка организация, преследваща чернокожите в САЩ в 50-те години, известна с белите си качулки/. Останалите се надявахме да го върнат в стаята максимум до 20 минути. В 12,30  вече се питахме какво ли му се случи на горкия, когато една сестра дойде в стаята и с гробовна физиономия подкара леглото му навън и чухме песента на колелата му да се отдалечава в ляво по дългия коридор.

Цветът от лицата ни се оттече. Ако така завършваше всяка цистоскопия, „да би бегали по-добре“, както бе казал някога дядо Вазов. Насред тези ни мисли за „о боже почившия“ ни съкилийник, откъм коридора се дочу същата песен. За наша радост в леглото бе „колегата“, но бе бледен, както някога казваше баба ми: „като на бегал пред змии“. В дясната си ръка той стискаше прозрачно найлоново пликче, пълно с урина и кръв, от което към завивката му отиваше шлаух, пълен със същата течност. Явно бе с катетър. Другите двама ме изгледаха със същия поглед, както и дъщеря ми, която като малка бях завел да й вземат кръв и преди това й бях обещал, че това ще е не само безболезнено, но и много забавно. Към 17 ч. всички бяхме в стаята си в състоянието на първия, а устите ни безмълвно проклиняха цяла вселена, подобно на Х.Димитър в стихотворението на Ботев и отказахме вечеря. Преди заспиване обикновено превъртах филма от деня.

    Спомних си, че в „залата“ сестрите ме бяха помолили да сваля халата и да легна гол, вдигайки краката си на нещо като родилно магаре и така стоях, слушайки ги докато упойката не ме бе хванала. По едно време ме събудиха. Дадоха ми да си държа внимателно торбичката от катетъра и хванали ме за двете ръце ме върнаха в стаята, където другите трима се оплакваха по телефоните на жените си, но когато ни дадоха вечерята я излапаха като невидели. Казах им да изядат и моята и набрах телефона на жена ми. Преди това обаче погледнах в гащите си и там видях, че пенисът ми, може би защото смучеше кръв от тръбичката към резервоара, бе необичайно наедрял. Смятах просто да я успокоя, че всичко е минало добре, но при тази гледка не се стърпях първо да й се похваля: – Ако само видиш колко ми е голям!

 На което тя отвърна, че трябва да настоявам да ми сложат по-малък катетър. Казах й, че не става въпрос за катетъра, а за …и замълчах деликатно. Тя попита дали имам температура и какви лекарства ми дават. След което повторих тихо, така че да не ме чуят другите:- Става въпрос за пениса ми, а не за катетъра, на което тя отвърна: – Ако чакаш да дойда там и да свърша тази работа вместо теб, не си познал! Като ти е голям, обърни се към някоя сестра да ти го смени, иначе може да получиш възпаление!  

На другия ден пропорциите в гащите ми не се бяха променили, но пикочният ми канал ме болеше кански, според мен- естествена ре-акция от растежа и мъдро си казах: – Трай, бабо, за хубост.

Другите в стаята май ми бяха сърдити, пъшкаха прекомерно и се оплакваха един на друг и на жените си, на които звъняха час по час. Нямаше как да не си помисля, че никой от тях, за разлика от мен, не бе ходил войник. Идеше ми да им кресна да спрат да се лигавят и само за миг да си представят, че в онази зала, след като ги качеха на магарето, трябваше да раждат. Насред тези ми мълчаливи мисли се сетих, че не съм пушил от 30 часа. Бе абсурд да си понеса контейнерчето извън болницата и да пуша отвън. На свой риск изпафках една цигара в тоалетната, като преди това отворих всички вътрешни прегради в нея, за да има конвекция. Обадих се на жена си и й съобщих, че нямам никакви проблеми. Казах това високо, за да чуят и онези. Те вече предварително си разделяха моята порция, тъй като бях обявил, че смятам да погладувам с лечебна цел и се захванах с кръстословици и с пафкане. Радвах се, че по време на пандемията свиждания не се допускаха. Иначе жените им щяха да са по цял ден до тях, да разберат какви ги върша в тоалетната и да ми забранят да съсипвам белите дробчета на мъжлетата им. На другия ден ни изписаха. След като ми свалиха катетъра, още по пътя към вкъщи болката намаля, но усещах как с нея си отиваше и новата ми гордост. Всяко чудо- за три дни.

Недоразумение в аптека

Недоразумение в аптека

На една алея в полите на Витоша мъдро пише: „Няма горска пътека, която да води в аптека„. Въпреки че бях редовен турист, понякога ми се налагаше да влизам в аптеки и в тях често се обърквах. Например:

      Преди доста години ми трябваше нещо против настинка. Наскоро бях гледал ТВ реклами, на които хората още щом отпиеха от чашата с разтвореното там вълшебство, веднага грейваха. Зад щанда в аптеката стоеше красива млада служителка, от която лъхаше на чистота и приятен, ненатрапчив парфюм. Според мен мястото й бе в моден салон. Бих предпочел все пак да бе някоя с повече професионален и житейски опит, но се престраших да споделя проблема си. Помолих я да ми препоръча нещо разтворимичко. Тя предложи няколко варианта, от които избрах средния по цена.   

-Цяла опаковка ли искате? 

-Да. Как се използва-  моля, обяснете ми- да не чета листовката.          

-Изпивате по едно Шаше сутрин, обед и вечер. Ударението й бе на е. Поради стъклената преграда или увредения ми слух, който трудно различаваше съгласните, се замислих дали пък не бе казала Чаше. Ние, недочуващите, тълкуваме подочутото и разчитаме повече на вътрешното си ухо. Точно в този момент си спомних, че като малък бях с мама на почивка и там една баба се гордееше с  наскоро проговорилото си внуче. Сочеше му: – Какво е това?- Масе. – А това?- Столе. И двете- с ударение на е. Те бяха от Дупница.  Аа, ясно- казах си- и аптекарка е оттам. Тук, в София, чаше е малка чаша. Предположих, че опаковката съдържа лекарство и няколко чашки, за които не ми се плащаше- вкъщи имах всякакви. Но кои от тях биха били подходящи?

– Ама това Чаше– натъртих деликатно на “е”- какво трябва да е?

Каквото си е. Опаковката е за 10 чашета. Явно бях познал с това „Ч“. 

-Все пак- колко да е голямо?

-Ами те са стандартни. Такива са, каквито са.

И моите бяха такива, каквито са. Бях ги купувал отдавна, когато още нямаше ментета и със сигурност бяха по БДС. Ако тя ми бе отговорила нещо по-ясно, например: чаше за ракия /50/100 грама/, винско, чаено, за кафе, за бира и т.н., щях да си тръгна веднага, кълна се. Мина ми идеята, че бих я насочил деликатно към размера на чашето, ако й подскажех с усмивка:

-Вижте, госпожице, нали знаете, че „Размера има значение“, ха-ха. Но щеше да е неуместно предвид възрастта ми. Самият аз мразех дърти „пиргиши“.  

 Б.а.: „пиргиш“- разг. – противен, омразен дъртак, развратник, мръсник. Тук е мястото да уточня, че съм зодия Дева и държа всичко да бъде пределно ясно. В момента нямаше други хора и аптекарката имаше прекрасни условия да накара клиента, дори да бе самият Алцхаймер, поне да кимне. Вдигнах въпросителен поглед към нея, на който тя устоя мълчаливо. Видът й бе на жена, пояснила вече надълго и нашироко очевадни неща- по задължение, иначе откога да ми е теглила една майна. Явно не й се повтаряше, че чашетата са каквито са си и са стандартни.  В погледа й се четеше убеденост, че ако сега излезе навън и зададе на 100 човека гатанката:

„Малко, стандартно, каквото си е- Що е то?“,

всички, освен мен, ще отговорят веднага: – Чаше!

Сигурно за нея „Размера“ нямаше значение. Трябваше бързо да намеря верния път към ленивото й мозъче иопитах по-заобиколно:    

  • Извинете ме, но се опасявам да не сбъркам с дозировката.  
  • Тя е много проста: сутрин, обед и вечер- по едно Чаше. Разтваряте го в чаша топла вода, не гореща, например- 200 милилитра и я изпивате.

      Най-после бе казала нещо конкретно- 200 милилитра. Но пък се оказваше, че разтварям чашето в чаша. По тази логика щеше да се разтвори и самата чаша.Опаковката, бе казала тя, била за 10 чашета. Не бях сигурен дали вкъщи имах 10 чашета от един и същи вид и подпитах:   

-А задължително ли е чашетата да са еднакви? – Може би две няма да ми достигнат- имам предвид- от същия модел.  

-Тогава си купете още две отделно! Тонът й бе като на даскалица и вече не ми изглеждаше толкова хубава. Тя взе да барабани нервно с маникюра си по поставката за парите и след няколко такта отсече: 

-Искате ли отделно две чашета или не?

-Не, благодаря, май не искам. Ще се оправя някакси и без тях.

Концентрирах се пак. Преди малко, може би неволно, тя бе изрекла и думата Чаша. В русата й главица кое е чаше и кое- чаша може би бе напринципа „онче-бонче“. В напрегнатата ми глава се появи представа как като Мистър Бийн влизам вкъщи и избирам едно по-малко чаше- може би- юзче за ракия. След това разделям лекарството на 10 равни части- имах фина теглилка. Натъпквам в юзчето една от 10-те дози и го цамбурвам в чашата 200 милилитра, предварително пълна наполовина с притоплена, но не гореща вода. В чашата  ще започнат се появяват мехурчета. Това бе насока. Отказах се да я помоля да извади от опаковката чашетата, понеже си имам и й предложих примирено:

– Добре, дайте да оправим сметката!

-Четири и 20.  

     Правех се, че прибирам бавно рестото. Не измислих нищо по-умно от:

чашето ще се разтвори ли лесно в чашата ?

      –    То си е разтворимо. Мега-лесно разтворимо. Дори и за Вас, господине! Нейното „господине“ прозвуча като „тъпанарю“.

      За наша обща радост се появи друг клиент.

      Тръгнах си с чувството, че настинката ми в момента бе последното нещо, което ме вълнуваше. Много мразех епитети от рода: „Мега“, ,„Яко“, „Хипер“ и други подобни, характерни за сегашното поколение и си зацъках наум:

-Боже, как първото впечатление може да те заблуди!

     Вкъщи отворих листовката. В нея пишеше, че опаковката съдържала 10 разтворими Сашета. Със С, а не с Ч. Имаше прилежна рисунка как се отваря Сашето, как се изсипва съдържанието му в чашата топла вода и дори как се разбърква- в посока на часовниковата стрелка. Евала на производителите- „Made in France“. Мега-якият ми извод бе, че Чашето е Саше, а Саше /с ударение на е/,бе пакетче. И че аптекарката може и да не бе от Дупница. За свое оправдание ще добавя, че тогава думата Саше бе известна толкова, колкото сега- думите: джангър, пенкелер, пиростия, пиргиш, стахановец и Гулаг.