Приятелките на Хан Аспарух

Приятелките на Хан Аспарух

Съзряването и след това възрастта идват  първо при нас, жените. Това го забелязах още като бях на 12-13 и всички момчета на моята възраст ми изглеждаха като недоразвити амеби. От друга страна ние – аз и приятелките ми от 7“а“ клас-  ние си изглеждахме точно както трябваше (според нас) да изглеждат млади дами на нашата възраст – с грим, прически и впити дрехи.

В днешно време, в качеството ми на майка на две момчета, вече имам нова гледна точка. Момчетата ми се виждат нормално развити дечица , а момичетата на същата възраст ми се струват нахакани акселерати, които със самото си присъствие заплашват моите невинни зайчета-байчета. Знам, знам – започнах да се превръщам в типична мъжка майка.

Валентин, големият ми син, е на 13. В съзнанието си обаче той е още дете и въобще не се интересува как изглежда. За пореден път се убедих в това на семейното ни посещение на морето, когато се понесе към плажа  с бодра стъпка, издокаран с бански, бели хавлиени чорапи до коляното и гумени джапанки на дългите си космати крака.

След  час хвърляне във вълните, Вальо виси унило на плажа – висока, космата, отегчена мускулеста върлина, преливаща от неосъзнати хормони. Аз побутвам Мъжа ми Емо и му показвам с поглед Валентин. Пак с поглед искам да предам на Емо, че на Вальо  му е скучно.

Емо веднага взима нещата в свои ръце.  Поглежда Вальо и гласът му изгърмява наставнически: „Абе Валентине, вземи си една кофичка и една лопатка и си поиграй в пясъка. Аз ли да ти измислям игрите?“

Емо ми пуска властен мъжки поглед, който казва – „Ето, безсилна женичке, успокои ли се, проблемът  ти е решен. Ако имаш друг проблем за решаване – насреща съм“.

Вальо  от своя страна, пусна този поглед към нас с баща си.

Разбирам Вальо. Извъртам си бялото на очите, за да му покажа, че душевно съм с него.

Вечерта се храним с децата и едно приятелско семейство в ресторант до плажа. Идилия! Вальо си седи на масата при нас. Цъка нещо на телефона си, опрян на сгънатите му крака, върху които любимото ми комбо от чорапи и джапанки е възстановено. До него брат му наднича в екрана му. Аз си пия бялото вино и си хапвам пържените калмари. Емо се разтоварва от разрешаването на проблемите ми като си пие бирата, все пак е на почивка човекът.  Заглеждам се в една страхотна мадама на съседната маса. Изглежда ми около 20 годишна, много добре гримирана, с лъскава коса, страхотен тен, натежал бюст и много дългокрака. Брей, тази днешната младеж колко е красива! Добре, че не ми е конкуренция! – минава някак си небрежно през главата ми.

Оказва се, че не е изключено и да си станем конкуренция, защото Мария, жената от приятелското ни семейство с които вечеряме, маха от нашата маса към страхотната мадама:

-Алекс, ела при нас да те запозная с един батко, да има с кого да си играете!

Виж я пък тази Мария! Подскачам като ужилена! Откъде накъде иска да запознава красавицата Алекс с мъжа ми, и отгоре на всичкото го представя като „батко“. Светкавичната ми асоциация като чуя „Батко“ е за свалка. „Батко“ незабавно извиква в съзнанието ми образ на мустакат сваляч с привкус на тарикат. Предполагам, че е така заради натрапваната ми с години класика в поп-фолка, а именно – “Я елате, пиленца, при батко”. Но освен това, сещам се, че преди да, така да се каже, „укротя“ мъжа ми, той се подвизаваше из София със сваляческото прозвище „бат’ Ем4о“.Много в стил 1999-2002 година.

Връщам се към настоящето и към недообмисленото, да не кажа безотговорно поведение на приятелката ми Мария……Ама тази Мария вярно какви ги върши –  отгоре на всичко вика Алекс да си били „играели“ с баткото, моля ти се! Представям си как скришом от мен мъжът ми се потупва сам себе си по рамото и си  казва тихичко “бат’Ем4о о6те го бива в игри4ките”!

Разярено  се обръщам на другата страна към Мария. Ако й е толкова важно да запознава Алекс с „батковци“, да я запознае с Бат’ 4ефо ( нейния си мъж и стар авер на Бат’Ем4о, с когото едно време са вършали заедно из дискотеките).

Но за голяма изненада, нашата маса излъчва трети, неочакван за мен представител на „батковците“

-Алекс, запознай се с батко Вальо! – Мария запознава Алекс с ДЕТЕТО МИ!

-Ти 2008ма година ли си? – пита Алекс подавайки си ръката

– 2007ма съм роден – изревава мутирало Вальо.

-Еййй ама вярно си ми бил батко. Аз съм 2008ма.– Алекс  изчезва в мрака, оставяйки след себе си  облак прекрасен парфюм, обвиващ неизреченото, но очевидно “въпреки това, малък си за мен”. Чудя се дали е забелязала чорапите и джапанките.

Оказа се, че Алекс е на 12, а не на 20. Мария, която е приятелка на майка ѝ,  ме пита как така не съм познала Алекс. В отговор на учудения ми поглед разбирам, че когато 2010 г Алекс била бебе, аз съм я взимала няколко пъти с нас, за да си „играят на плажа, с кофичката и лопатката на батко Вальо“. Емо ме сръчква – “Ето, като си е играел с кофичката и лопатката, поне е успявал да задържи интереса на Алекс по-дълго към себе си. Ти не се ли научи, че винаги съм прав! Другият път ще ме подкрепиш като казвам на детето какво да прави, а няма да ми въртиш бялото на очите си”.

Въобще не го и слушам. Срам ме е от себе си. Сетих се как, вече в средата на 20те ми години, съм виждала оценяващи погледи на (както аз така им виках тогава -) „женички“ на 40ина години, които с опитно око „пробягваха“ по фигурата ми и пускаха коментари от рода на „ами ние с теб сме с еднакви дупета“. Признавам си, тогава си казвах-когато стана на 40, няма да съм като тези – аз ще остарея с достойнство. Във въображението си се виждах като една достолепна 40 годишна госпожа, облечена в безформен блузон, която затваря буркани с туршия, шие гоблени и не си мери дупето с тези на младите.

На 40 не правя нито едно от тези четири неща.  Но за сметка на това  правя целенасочени усилия да се видя отстрани. Видях се отстрани и осъзнах, че съм попаднала в капана на цикличното поведение, налагано ни с векове, като  „жена, която има син и става майка-орлица“. Също така съм се обиждала, когато са ми казвали, че изглеждам добре за възрастта си ( чудя се защо – предпочитала съм да ми кажат, че изглеждам зле за възрастта си ли). Сега пък се притесних от 12 годишно дете!

Сетих се за  моята домашна помощница, 75 годишната рускиня Оксана. Тя не не се обижда на тема „възраст“, както и на повечето други теми, защото е в мир със себе си. Разбрах това, когато един ден малкият ми син Николай, още преди да тръгне на училище, се чудеше дали хан Аспарух е имал мускули и дали е можел да се набира. Този въпрос го човъркаше цял ден,  защото „ако е можел да се набира, как така не е успял да счупи сноп стрели“. В търсене на съвременник на Хан Аспарух, който да свидетелство от първо лице за физическите му способности, погледът на Николай с надежда се спря върху Оксана. Изтърси без никакви заобиколки:

-Окси, а ти била ли си приятелка на Хан Аспарух? Ако си го познавала – помниш ли дали е можел да се набира?

Замръзнах. Щях да разбера, ако Оксана се обидеше. Не е първа младост, ама чак пък наборка на Хан Аспарух….

-Да, миличък – отговори Оксана и погали Николай по главичката. Бьла многа близка с Ган Аспарух. Имал агромни мускули и бьл отльичен военньик.

Оксана ми намига. Аз й се усмихвам облекчено. Николай е щастлив. Оттогава като стане дума за Окси вкъщи, винаги я споменаваме като „Приятелката на Хан Аспарух“. И ако „Приятелката на Хан Аспарух“ означава жена, която е в мир със себе си, живее спокойно живота си, не се обижда и не се сравнява с никого, тогава и аз искам да стана “приятелка на хан Аспарух”.  Защото това е да остаряваш с достойнство…. всъщност, този израз въобще не ми харесва. Поправям се – исках да кажа – това е да живееш с достойнство.

За Оксана с любов

За Оксана с любов

И преди съм споделяла за силната привързаност, която изпитвам към Окси, моята домашна помощница – рускиня. Освен, че помага с къщната работа, Окси силно се интересува и от живота вкъщи. В добрите стари времена преди Ковид, когато пътувах много, Окси се вълнуваше повече от мен за всяко мое пътуване или липса на такова.

-Ниечка, вече цял месец не си пътувала…всьичко наред ли?

Ако ѝ кажа, че скоро ще ходя някъде, лицето ѝ се озарява. Оставя парцала и ме хваща заговорнически под ръка. С избила по страните руменина, ми споделя шепнешком история от рода на следната:

-Ти знаеш ли колко си щастльва, че си само на сорок один года. ( Окси е на 75, но има желанието за живот на 18 годишна и външния вид на най-много 50 годишна). Ниечка, тьи знаеш ли колко хубаво можеш да си изкараш на ьедна командировка, например? Аз като бьла на сорок години и била командировка във Варна. И когато затваряхме конгресс, един висок,  прьедставителен муж спря Волгата си на мен. Беше чул, че говоря руска реч; поканил ме да прекарам нощ с нево. А на друг ден щеше лично да ме върне с Волга на София. И аз мноога мислила, мноооога мислила и накрая отказала. Заради Кьисела Дьядка отказала. ( Кисела Дьядка е съпругът на Окси).

Окси прави необходимата пауза преди грандиозния финал…. – А потом се оказало че непознат представителен муж бьл – тук самият въздух около Окси вече присвятква и трепти– Самий Главний Министр Тежка Промишленост СССР-а.

– Та така, Ниечка – завършва вече на висок глас Окси. – Аз многа абичам командировки. – След кратък размисъл добавя: – Ну, вече съм много стара, мень няма кой да ме покани. За тьеб още има шанс да си направиш поне един прьекрасен спомен от командировка. Да те грей до край на жьивот.  И не повтаряй мои грешки – поглежда ме многозначително.

Емо, мъжът ми, минава покрай нас. Няма как да разбере какво сме си говорили допреди само минута, защото с приближаването му, Окси мигновено преустановява рубриката „Практични-съвети от-една-омъжена-дама-за-друга“ и  започва усърдно да лъска кухненските плочки, заела раболепна поза.

Откакто разбра, че Емо е зодия рак, тактиката на Окси беше да няма много вземане-даване с него. За раците Окси ми е казала, че „са отговорни към семейства, но много обичат да командват свои жени.“. До този извод е стигнала от личен опит, тъй като се оказва, че и Кьисела Дьядка е представител на същата зодия.

Отначало Емо приемаше близостта между нас с Окси безразлично. Но тя е толкова забавен и интересен събеседник, че от един момент нататък, Емо започна да иска да се присъедини към нашето весело кръгче. Малко по малко той се опитва да спечели благоразположението ѝ:

-Окси, на колко си години, имаш ли 55?

Окси кокетно му отговаря, че е на 76, но просто е прокльета с много младолик ген. Иначе нямала никакви пластични опьерации.

-Еееее, представям си колко готина мацка си била като млада!

Не съм сигурна доколко комплименти тип „за 100 годишна – ставаш“  биха я спечелили, тъй като

 1. повечето жени мразят точно този тип комплимент

2. все пак Окси е крайно предубедена срещу зодията му. На няколко пъти е подхващала колко много командорят тези раци и как техни настроения непредьвидими. Дотам само тази песен пее, че и на мен взе да ми втръсва. Понеже все пак (и отгоре на всичко) и двамата ми сина са раци. Казвам й го.

-Оооой, и дьечица ли…..- Окси си слага ръка на устата за да сподави мъката си по живота, който съм обречена да живея, обградена от 3-ма бъдещи Кьисели Дьядки.  „Да имаше понье ьедна везничка около теб, Ниечка, да те пази“, жали ме тя. После чевръсто и деликатно напуска стаята, защото смята, че е прекалила със съветите. Преди това все пак ми пояснява, че ако имах везничка, тя щеше да  ме пази, така както любим Путин пази нея и нейния народ. (Проверявам в Гугъл – да, Путин наистина е зодия везна).

Окси е много кротка, възпитана и човечна. Има широта на възгледите. Приема философски много човешки слабости, смятайки че всеки от нас трябва да извърви собствения си път. Обожава си работата – чисти с удоволствие и не иска да води уседнал живот, „като бабичките“.  Но има една тема, на която не позволява никакъв коментар – това е темата за Путин.

Един ден виждах как душата й отвътре вреше и кипеше против някаква несправедливост. Понеже знаех, че скоро ще си заминава за лятната почивка за Нижний Новгород, реших да я разведря, като я заговоря за пътуването. Попитах я с коя авиолиния ще лети.

Окси ми отговори разсеяно с някакво име на руска авиолиния. Мозъкът ѝ витаеше някъде надалеч. След няколко минути трескаво мълчание, реши все пак да ми сподели:

  • Мисля как хубавичко да насоля мой сьин. Той вчера много обидил Путин.

Когато Окси си е резервирала билета за Н.Новгород, се оказало че трябва да плати допълнително за багажа си. Синът й ( не мога да повярвам до каква степен не познава майка си), вероятно на шега ѝ е казал, че „нейният Путин май много не се грижи за народа си, щом кара руснаците да плащат допълнително за багаж в собствените си авиолинии“. Тази реплика беше докарала Оксана до сегашното й трескаво състояние и обмисляне на ответен удар.

-Ще му кажа, Ниечка, ще му кажа: „ПУ!!! Ти не знайш какво говориш! Тьи недостоен дори да споменаваш име на самий великий гуманист в света – име Путина“. – Сините очи на Окси ме прогарят из основи.  Междуметието „ПУ“- беше изказано с цялата презрителна страст, на която е способна необятната руска душа.

Какво пък е това гуманист? Звучеше ми като комунист, който притежава гумаджийница. После се сетих – когато се развълнува, Окси преминава от български с примеси от руски на руски с примес от български. А руснаците казват „Г“ вместо „Х“. Нали на Хитлер казваха Гитлер. Значи – хуманист е искала да каже.

Докато се чудя какво да отговоря, Емо, който продължава да се бори за нейното приятелство, се намесва: – „Права си, Окси! Но недей да се сърдиш на сина си – той не е виновен. Все пак той е само 50% руснак – нали в него тече и кръвта на твоя съпруг“.

Окси не казва нищо, но по изражението ѝ си личи, че е съгласна. Не можеш да очакваш кой знае какъв акъл от човек, който носи наполовина гени на Кьисела Дядка.

Следващата седмица, когато Окси пак е вкъщи, заварвам следната картинка:

Емо, приклещен в един ъгъл от Окси. Тя е запомнила, че той се чудеше как ли е изглеждала като млада и е решила да го избави от мъките на незнанието. Държи тесте черно бели снимки и му ги подава една по една:

-А тук аз шестьдесет восма на море на Солнечний берег. Можеш ли да кажеш, че съм родила сьин преди една година?

Мисля, че официално вече, Оксана е забравила за предразсъдъците си спрямо раците и Емо е спечелил доверието ѝ.

Това е малка част от историите за моята човечна, пълна с радост, с желание за живот, работа и щастие Оксана! Моята любима Гуманистка!

Мистичните сили на майка ми

Мистичните сили на майка ми

Яд ме е на дигиталните реклами.

Безупречният начин по който работи дигиталният маркетинг, успя окончателно да убеди майка ми, че е екстрасенс. Тя  отдавна подозираше, че може да контактува с отвъдното , но след случката, която ще разкажа тук, вече никой не може да разклати това ѝ убеждение.

Накратко за тези, които не знаят – ако потърсите нещо в Гугъл, или влезете в някой електронен магазин и не завършите покупката си там, платформата ще се погрижи да направи всичко възможно, за да ви продаде това, което сте търсели. На всички ни се е случвало. Търсим нещо в нета и след това седмици наред ни заливат с реклами за същото това нещо от всички възможни канали – Фейсбук, YouTube и тн. Това не е съвпадение, а е похват в дигиталния маркетинг. Нарича се ре-маркетинг.

А идеалната „жертва“ на този ре-маркетинг е майка ми, която във всичко вижда провидение свише. Моята майка е духовно същество.

Откакто се помня, тя винаги е избягвала ортодоксалната медицина и ни е лекувала с алтернативни методи. Основно с чесън, последван от масажи със свинска мас, куркума и оцет.

С напредъка на годините, окултната жилка в нея се усилва и вече освен с чесън, мас и тн, тя ни лекува с много по-мощно средство – със собствената си аура, комбинирана с мощната ѝ лечебна енергия. Напоследък, щом ме види, ме прекръства с тържественото „Бъди шарена и споделена“ – заклинание, което научи от настолната ѝ книга, а именно нашумeлият бестселър „Стопанката на Господ“.

Тоест, поздравява ме така само когато го няма мъжът ми Емо. Веднъж като ме благослови така в негово присъствие, той възропта срещу желанието на тъщата съпругата му да бъде „споделена“.

А през последната година, може би заради пандемичната обстановка,  мистичните сили на майка ми вече завземат заплашителни размери.

Подозренията ѝ, че духовете използват мощната й енергия като проводник между тях и нас – обикновените хора, не са от вчера.

Когато изгуби очилата си например – нещо, което се случва непрекъснато, тя обезсилено обикаля кухнята и ги търси на всички логични места, на които един чифт очила биха се скрили – в печката, в микровълновата, в хладилника, навсякъде. Опитите й често са обречени на неуспех. Тя сяда примирено със заключението, че, цитирам, „като че ли някой дух ѝ ги е скрил нарочно“. Това я успокоява. В края на краищата не е възможно простосмъртен човек ( дори и с нейните способности) да намери нещо, което е скрито от онези безплътни хитреци. А и от опит знае, че след около 15 минути духовете, нейни стари познайници,  ще се прекършат пред козирожкото  й търпение и  ще й върнат очилата. Обикновено ги оставят на видно място на кухненската маса, точно пред нея. Все едно ѝ се подиграват, колко е разсеяна.

Майка ми оползотворява тези 15 минути чакане за очилата си, търпеливо цъкайки си в телефона. Междувременно не пропуска да направи забележка на внуците си, които съм довела на гости, че прекаляват с ТЕХНИТЕ телефони. Децата я питат защо тя непрекъснато ръчка в телефона си, след като телефоните са толкова вредни. Обяснението е, че нейна позната, Кака ѝ Мичка, е починала и майка ми се опитва да намери в Гугъл координатите на една позната траурна агенция, за да ги даде на семейството на покойната. Докато  върши това,  не пропуска да подметне на внуците си , че за разлика от тях, тя е имала прекрасно и щастливо детство.

– Не като вас двамата – сгърбени  и изкривени над телефоните си – заключва тя, мижейки съсредоточено над екрана на нейния телефон.

Следват задължителните спомени от Народната Република, които сме слушали хиляди пъти и знаем наизуст. Също така знаем, че в никакъв случай не бива да бъдат прекъснати. Изслушваме търпеливо за прекрасното детство на майка ми, огласяно до късни доби от щастливите викове на децата в кв.“Х. Димитър“, играещи на народна топка и кър. Деца, които са обядвали по един голям истински домат със сирене, който не е имал вкус на пластмаса. Деца, които са пиели резлива боза с тулумбички в сладкарницата за 6 стотинки. Докато се унася в щастливите спомени, тя оставя телефона си и започва механично да си играе с някакъв предмет, който се намира на масата пред нея. Докато го върти в ръцете си поглежда към него и установява, че това са дълго търсените очила. Нито тя, нито аз, нито децата сме изненадани. Точно този сценарий не се разиграва за пръв път.

Пращаме децата в другата стая да си поиграят с дядо си. Облекчени, че няма да даваме никому лош пример, двете пак хващаме телефоните си. Майка ми си слага очилата и влиза във фейса, за да прочете за последните научни открития за силна имунна система и ми изпраща една статия колко е полезна за имунитета ни чесновата вода. Аз се забивам в Инстаграм.

След 5 минути, майка ми вдига глава от телефона. Очилата ѝ присвяткат под кухненската лампа.

  • Кака ти Миче току-що ми се яви и ми предаде съобщение от отвъдното! Последното й желание е да бъде погребана с траурна агенция „Черна Роза“- Гласът на майка ми е тържествен.
  • Как ти се яви? Как ти предаде съобщението?
  • Странно – по-скоро на себе си казва майка ми – защо ли Мичето избра да ми се яви на мен, а не на собствената си дъщеря……
  • Мамо, как ти се яви Кака ти Миче?
  • …..дали нещо не са се били скарали с Лилето точно преди да си отиде….( Лилето е най-добрата приятелка на майка ми и дъщеря на Кака ти Миче)
  • Мамо! – изтръгвам я от унеса ѝ.
  • Ох бе, дете… През телефона ми се яви Мичето, ами как иначе.
  • Как точно през телефона?
  • Докато си четях една статия за ползите от куркумата във Фейсбук. Отнякъде ми изскочи голяма снимка на жена, смирено свела поглед, облечена траурно – в черна шамия. Беше погледнала надолу, затова не можах да видя лицето ѝ. Но съм сигурна ,че  това беше Кака Миче! Познах я по розата в ръцете ѝ. Ах, как само ги обичаше Мичето  тия рози…..А отдолу под снимката ѝ имаше адрес и телефон на погребална агенция „ Черна роза“.

Майка ми звъни по телефона на Лилето, за да ѝ съобщи за последната воля на покойната. Лилето потресено съобщава на майка ми, че „Черна роза“ е било и името на най-любимия телевизионен сериал на Кака Миче приживе. След което бърза да затвори, за да резервира услугите на въпросната агенция.

Евалата на този, който управлява кампаниите на „Черна Роза“. А майка ми, вече с циментиран статут на екстрасенс продължава да  твори добро. Сега се е заела с непосилната задача да откаже баща ми да пуши. Смята да ползва за целта силата на хипнозата.