Лечение с чесън

Лечение с чесън

Лечението с чесън се състоя по съвет на домашната ми помощница. Тя се казва Оксана, на 75 години е и е рускиня. Много симпатична и работлива жена, изключително поддържана, изглежда на не повече от 55. Щом дойде вкъщи и започне да чисти, тя си вади слушалките и започва да си слуша нещо на телефона. Веднъж я попитах какво толкова интересно слуша.

– Ниечка, слушам си онлайн льекции на двама велики проффесорах – Доктор Мермерски и Доктор Ко.

За Мермерски бях чувала, че лекува с билки, за Ко не знаех нищо.

-Ниечка, Доктор Ко е специалист по междуличностни взаимоотношения, и по-специално – по сексуалний. Женьи на наша възраст трябва да слушат сексуални лекции на Доктор Ко, за да не вземе някоя млада лисьица да открадне наши муже…. Защо с Емо (б.а.- Емо е мъжът ми) не отидете на примерно един басейн – да не ми се пречкате докато чистя?

Преглътнах термина „наша възраст“, който намерих  за неточен –  все пак съм 35 години по-млада от нея.

Иначе с Емо я послушахме и отидохме на басейн. Според мен си изкарахме добре. На другия ден разбрах, че не сме си изкарали чак толкова добре, тъй като вероятно от мръсната вода в басейна бях получила гъбична инфекция „там долу“.

Идната неделя, ден за чистене в нашия дом, Оксана пристъпва вежливо през входната ни врата, с желание, освен да чисти, да си похортуваме и на най-любимата ѝ тема на света – темата за жената, нейната женственост и пагубното въздействие на годините върху тях.

-Ниечка, възрасть не прощава, знаеш ли как завиждам на някоя като ми каже, чье е на 70! На мьен чак на 74 ми увьиснаха миса ( б.пр. – меса) на ръце.

За да онагледи нещастието си, Оксана поклаща трицепсите си, за да ми покаже „увьисване“. Прекъснах я малко грубичко, но точно в този момент не ми беше до проблемите на „нашата възраст“.

-Ти знаеш ли, че заради твоите съвети с Емо да ходим на басейн, сега имам гъбична инфекция и трябва да пия антибиотик.

Оксана изпуска с трясък прахосмукачката и ме поглежда с укор, а тя рядко си позволява да укорява някого:

-ВАУ! – възкликва Оксана. С нея се познаваме достатъчно дълго, за да знам, че на руски „Вау“ означава „Уау“! – Ниечка! СТУОП!… СТУОП!  Нье можеш да си позволиш да имаш гъбички там, където Доктор Ко казва, че е „извор на свещена женска сьила“! Професор Мьермьерски – продължава Оксана- има рицепта точно за такива като теб,  в своя книга „Требник на билките“. Лечение с чесън.Това, което трябва да направиш ье: взьимаш скилидка чьесън. Тапиш чьесън двадесет и четьри час в зехтин и вечер, преди да спиш, пъхаш чьесън в онова, което Доктор Ко нарича – гласът на Оксана тук се извисява тържествено –  „извор на твоя свещена женска сьила“. На сутринта, като си правиш сутрешен тоалет, вадиш скилидка чьесън оттам, и вече няма да имаш гъбички.

Речено – сторено. Направих цялата процедура и заспах. На сутрина, по време на сутрешния ми тоалет, установих, че Мермерски хич не беше изпипал детайлите относно процедурата “лечение с чесън”. Как разбрах това ли – ами след като претърсих с треперещи пръсти надлъж и нашир няколко пъти „извора на свещената ми женска сила“, и в моя извор, аз чесън така и не намерих.

Какво да правя сега?  Бях седнала на тоалетната чиния и краката ми трепереха. Единственото, което ми дойде наум, беше да отида до най-близката болница.

В болницата беше пълно с чакащи. Процедурата беше следната – новодошлият пациент отива на регистратура, обяснява какво му има, после сяда и чака указания на висок глас от регистратурата, към кой кабинет да се придвижи.

Отивайки към регистратурата се чудех как да поднеса по-смилаемо проблема си. Винаги съм се притеснявала какво си мислят „хората“ за мен. Исках да изглеждам като нормален и достоен данъкоплатец на тази държава, какъвто в края на краищата, наистина си бях.

-Здравейте! – постарах се да звуча като човек без отклонения.

Жената на регистратурата пишеше нещо в една тетрадка и моят поздрав не се отрази на дейността ѝ. Повъртях се малко, хъм-кайки.

-Казвайте какво има, сливи ли имате в устата? – обади се изведнъж тя, без да вдига поглед към мен, продължавайки да пише. Започнах историята си:

– Бях на басейн преди няколко дни, а знаете какви са мръсни басейните.

Исках да й дам предистория на „заболяването“ ми, за да знае, че не съм някаква несериозница, а просто загрижен за здравето си човек. Скоростта на писане отсреща не се забави, явно чистотата на обществените басейни не беше сред приоритетите ѝ.

-И аз като съм плувала в мръсния басейн и съм хванала гъбички там долу, нали се сещате……

Продължаваше да дращи. Май не се сещаше.

-……И понеже не обичам антибиотици, реших да се опитам да излекувам гъбичната си инфекция по алтернативен начин…. Помълчах преди коронната реплика – Чрез употреба на зеленчук!

Бях дълго обмисляла формулировката на „лечението“ и накрая се спрях на по-общото и неутрално  „зеленчук“ . Сметнах, че е по-подходящо от „чесън“, тъй като все пак „чесън“ се асоциира с неприятна миризма.

-И за беда, зеленчукът се заклещи в мен по време на лечението – заключих. Стараех се да звуча ведро.

Реакция накрая се появи, и за мое щастие, беше доста по-хуманна, от това което очаквах.

-Не се притеснявайте, не е страшно. Изчакайте да Ви извикаме за кабинета на Доктор Маринов.

Бях толкова потресена от тази неочаквана проява на човещина и професионализъм, че облята от топла вълна на благодарност, се отпуснах да споделя опасенията си. Така – чисто по женски.

-Сигурно за пръв път Ви се случва да се сблъскате със случай като моя.

-О не,  случвало ни се е и преди да помагаме на дами във Вашата ситуация. Ако можете да сядате, седнете си на пейката  и изчакайте да Ви извикаме.

Можех да сядам  ( какъв беше пък този коментар) и се треснах с облекчение на пейката. Слава Богу, не съм някакъв прецедент в национален мащаб – имало и други дами като мен!

Чакалнята беше пълна с народ. Същият този народ стана неволен  свидетел на най-срамния момент в съзнателния ми живот, когато след около 20тина минути бях извикана по микрофона по следния начин:

-Жената със заклещеното външно тяло, да се яви в 8ми кабинет, гинекология.

Оттогава, при гъбични инфекции, избягвам лечение с чесън.

Жена в колата

Жена в колата

          По-долу ще разкажа как жена ми се държи пред, в или зад кола. Сигурен съм, че има и други потърпевши мъже.

          Слизайки сутрин пред блока ни, тя си харесва една кола със същия цвят, винаги-по-чиста и зачаква до нея. Подсвирвам й да дойде до нашата. Застава от страната на шофьора. Казвам й  да мине от другата страна. Сядам бързо на седалката си, накланям се крайно в дясно, за да вдигна палчето за отключване на вратата й отвътре. Обикновено ме е изпреварила и вече дърпа дръжката. Вратата не се отваря–дърпането я блокира. Следя движенията й.  Когато отпус-не ръката си, опитвам, но отново ме е изпреварила. Правя с ръка жестове в смисъл: –„Не, не!“, които тя разбира като – „Дръпни по-силно!“

          Излизам и обяснявам да дръпне ча-а-а-а-к когато й дам знак. Шмугвам се вътре  и успявам да вдигна палчето. Давам знак с ръце– “Влизай“!  Но тя вече се е отказала и гледа напред. Почуквам на стъклото й. Няколко пъти. Влиза и коментира:

  • Преди не трябваше да дърпам, а сега–обратното!  

    

   Вариант 1 – карам я сутрин до службата й:

          Подхваща любимата си тема какво безумно движение е в София. При това Метро защо хората ползват колите си? Много държи да съм толерантен на пешеходни пътеки. Намалявам отдалеч и пълзя, изчаквайки дори хората, пъту-ващи все още в  асансьорите в близките блокове.

          Спирам пред работата й с аварийни светлини. Не бърза да излезе. Тъкмо е на средата на темата за човешкото нахалство. Отзад започват да пибипкат в унисон. Възмутена, тя слиза, без  да е затворила вратата си. Пресягам се полулегнал, затварям вратата й и потеглям. Карам бавно цели 300 метра. Имам си съображения.

          В един момент тя се появява в огледалото ми за обратно виждане. Маха, тичайки–да спра. Изпълнила е небето с огромни знаци. Излишно. Аз и без това гледам главно назад. Нова вълна клаксони зад мен. Дотичва до колата, сетила се е нещо важно. Казва ми–например–като се прибера- да сложа супата от бал-кона в хладилника. Или обратно. Обещавам. Клаксоните отзад вече са като за абитуриентска вечер. Потеглям с такава газ, че зад мен остава километър чист път. Вече карам като бял мъж-е, малко потен.

  

      Вариант2 – взимам я с колата след работа:

           Качва се, но не затваря вратата, първоначално-за да каже „чао“ на ко-лежката, после за да поздрави минаваща клиентка. След това нагласява огле-далото пред себе си. Диктувам: Врата, колан, ще потегляме! Чуди ми се защо й говоря като на малко дете. Прибираме се. Заставаме пред вратата на асансьо-ра. Ръцете ми са заети с разни торби–мои и нейни. Няма как да натисна бутона. Тя  чака, сякаш е тук от пубертета си насам. Натискам бутона с лакът. В асан-сьора не мога да направя  същото–бутонът е високо.

  • Осми етаж–казвам й и посочвам с поглед осмия бутон.

Прави го, но погледът й изразява безмълвен въпрос все тя ли трябва да

натиска разни неща, като че ли е женена за сакат мъж.   

     Излезли вече пред нашата врата, тя пак чака.

  • Извади ключа си! – нареждам.

Започва да го търси в чантата си. Там е бермудски триъгълник за разни

практични неща–ключове, телефон, очила, цигари, гримове, тефтерчета, бе-лежчици разни. Те  сменят произволно местата си всеки божи ден. Никога не гледа в чантата си когато слага или вади нещо. Може би не иска да губи визу-алния контакт със събеседника. На връзката й ключове, този от апартамента ни е заедно с онзи за фризьорския салон, в  който работи. Може би именно това я сепва: – Дали е заключила там? Намира телефона си чрез напипване. Започва да звъни на някоя от колежките си. Следва умствена справка–монолог за пред мен, нервничещия:

  • Излязох последна от салона. Отдолу мина онази дърта нахалница от

блока, на  партера на който сме ние. Дето все се оплаква, че пред нас има фа-сове. Спомням си много ясно, че я поканих да се качи на площадката и да види, че не е така. Тя ми каза, че …., на което й отговорих…. Не, о , да, да-сигурна съм, че бях пъхнала ключа в ключалката! Бях решила да й кажа на онази този път вече…..  

          Поуспокоена на тема заключване, жена ми спира да звъни на колежката си още преди онази да й е вдигнала. Подсещам я, че чакам отключване, с тор-би в ръце. В този момент й звънва колежката да я пита за какво я е търсила. Жена ми изпуска чантата си насред най-усилното ровене за ключа. От там па-дат две фибички и червило. Споделя с колежката радостта си от намереното най-сетне любимо червилце. А струвало само 3 лева. Разговорът им залита нанякъде, аз й правя жест да потърси ключовете. Тя ми дава знак да не я при-теснявам точно сега. Оставям торбите и изваждам своя ключ. Отключвам и я поканвам вътре насред новопоявилата се тема на разговора й относно третата колежка. По-скоро леко я побутвам от прага навътре .  

           Жена ми пред врата губи връзката с  това какво следва. Това нейно за-боляване съм нарекъл вратит. Както ще се убедите по-долу, и поради думата врат. Разсъждавам си колко напрегнат живот живее тя. Нещо й го няма, а дру-го не е сигурна къде й е. Глупавите битовизми напрягат поетичната й душа. Всъщност, животът я дарява и с неочаквани приятни изненади–ето, днес наме-ри онова червилце. Вчера намери в чантата си 50-те лева, които й бяха май из-чезнали. Радваше им се само за малко. Но започна да се тревожи дали не са били 100.

 

      Вариант3 – заминаваме с децата за някъде:

          Темата как тя е успяла най-после да приготви багажа съм засегнал в друг свой разказ. Прескачам я и се връщаме на това как аха-аха да поемем с колата нанякъде. 

          В колата тя нагласява огледалото пред себе си. Докато се гледа в него с присвити на фунийка устни, не бива да потеглям. След минута ме пита какво чакам. Карам я да си сложи колана. Издърпва го, но не поставя накрайника къ-дето и както трябва. Запалвам двигателя. Пищялката за незакопчан колан за-почва да  пищи. Гледа ме – „Сега какво?“ – „Ами не си го закопчала добре!“ – „Не виждаш ли как съм се стегнала? Сплескала съм си гърдите и едва дишам!  Ела ти от моята страна и виж!“

          До този момент сме имали пет коли. Общото между тях е, че коланите от нейната страна са винаги душещи. Излиза, че гърдите й са като на порно-звез-да. Три-четири минути след потегляне карам бавно, оглеждайки се къде ще е удобно да направя обратен завой. Тя ще се сети, че е забравила нещо. По вре-ме на първия километър от дома ни, всички възможни обратни завои са ми много лесно упражнение. Направо им се кефя. Дори децата знаеха, че чак след като отминем спирка „Момина чешма“, аз давам газ и спирам „да пълзя“. Случ-ва се рядко.

         Обикновено жена ми се сеща: –„ Дали изключих ютията?“

          Тя глади веднаж на шест месеца. Но точно днес искала да си „тръкне“ нещо.  Започва да рови в безбройните чекмеджета на спомените си. Не, не е гладила. Сигурна е. Май. А и вече не й се гладело, понеже дъската за гладене се клатела, а аз все не съм я поправил. Спирам и чакам команда. Потеглям пак. Обаче котлона? А очилата? А цветята?

          Връщаме се. Опитвам се да паркирам.  Съобщавам, че ще паркирам назад. Потеглям плавно. Тя ме гледа с очи като от заредена двуцевка–не виж-дам ли, че е отворила вратата си и кракът й е навън? Паркирам, следейки по-вече движенията й. Развил съм изключително периферно зрение. Тя тръгва да слиза. Естествено, не си е свалила колана. Поради рязкото й ставане, той зая-жда както всеки десен колан в моя кола. Освобождавам я.   

          Никога не я оставям да се качи горе за забравеното сама. Тя е съвестен човек и бърза. Не обича да дразни по какъвто и да е начин „хората“ и те да я чакат. При влизането във входа на блока ни винаги проверява с пръст в дупката на пощенската ни кутия дали има писма, тичайки. Пръстът й се заклещва в дуп-ката на кутията. Това ми е друго лесно упражнение. Досега не съм допуснал нито веднаж да отпраши с набодената от показалеца й кутия нагоре по стълби-щето. Все пак съм домоуправител.  В апартамента поемам нещата в свои ръце  и й диктувам:

          Котлон–Изключен, Ютия–също. Парно–на „Снежинка“. Пране–събрано. Цветя–поляти! Очила–ето ти ги! Заключвам лично вратата на апартамента и съобщавам това с глас на логопед, въпреки че това я дразни.

           Връщаме се в колата. Отминаваме „Момина чешма“. Напрежението се оттича от моето и от лицата на децата. При всяка смяна на скорости внимавам това да става плавно. Жена ми обаче се накланя драстично напред–назад, ся-каш съм набил спирачки или съм потеглил с „мръсна газ“. Според нея съм лош шофьор. Не казвам какво е според мен–краката й не са опряни в пода, опънала е колана си с ръце. Клатушка се като плюшена играчка, каквито бяха модерни да си слагаш в колата преди 30 години–кимащо при движение тигърче или коте. Нейният, иначе солиден врат, в кола се оказва също окачен на кукичка, както при онези играчки.

         Оглежда се и прави серия от забележки към чистотата в колата. След ко-ето слага телефона си на наклоненото табло. Той пада долу. Тя опитва въпре-ки колана да се наведе достатъчно, гледайки ме. Ще ми се да можех да доба-вя–мълчаливо. Винаги изисква от нейната страна да има бутилка прясна сту-дена вода. Взима я и я поставя върху скоростния лост. Тя пада някъде под кра-ката й и се лашка.

          Ако малките ни деца отзад бяха утихнал, я попитах:

  • Заспали ли са вече?
  • Ами откъде да знам? – отговаряше, без да се обърне.

           Изглежда, вратът й не може да прави завой повече от 90 градуса, осо-бено при закопчан, душещ колан. Ако децата отзад се караха, тя им заповяд-ваше да прекратят. Опитваше се с мъдри мисли–когато била малка колко е би-ла добра -да ги засрами. И продължаваше да си гледа напред.      

           Виждайки табелата „Край на София“, тя поставя коляното на левия си крак още напред, че да отпусне проклетия колан. Превключването на скоростите трябва да става все-по плавно. Ако маршрутът ни бе към Троян, по някое време я молех да види в картата къде трябва да се отбием от Варненската магистра-ла. Картата е „жабката“ на колата–й казвам.   

  • На хората жабките се отварят и затварят лесно.

Когато нейно изречение започнеше  с „Хората…“ или „Човек…“, си мълча.            

            Малко преди главно кръстовище, вътрешният й глас я подсеща да ми зададе важен въпрос. Например–според мен дали вчера Катето е била права, като й казала, че….

          Изисква честен отговор и да я гледам в очите. Старая се да съм доста-тъчно кривоглед. След отговора ми „Право куме в очи“, понякога обърквах пътя.  

           Подсещам я да отговори на отколешното ми питане: „Ние сме на маги-стралата София–Варна, отминали сме Ябланица. Виж след колко километра да очаквам отклонение „Плевен–Троян““.  

           Тя най-сетне отваря картата:

  • Я, Благоевград бил по-близо до София, отколкото си мислех!

Картата ни бе на страници. В момента тя гледаше някъде около Петрич.

Следват разсъждения за мащаба на картите. Тя не е повърхностен човек и разглежда всяка страница обстойно. Няма моят подъл маниер–когато гледам нещо, да си мълча. Споменаваните от нея населени места са далеч от темата. Би следвало някои страници да прелиства по-бързо. Подхвърлям типично по женски:

  • Намери ли страницата, на която е съответната част от България?

Това я сепва и започва да търси ускорено. Нещо, което не й бе  свойстве-

но. Винаги ми бе обяснявала как бързането я изтощавало.

            Естествено, тези, които са правили картата, са пропуснали именно тази страница. По някое време тя се отказва:  

  • То пък бива-бива, но чак толкова–не!–отсича и вдига възмутена краката

си върху таблото, да починат. В колите отсреща си мислят, че карам родилка.

           Спирам, вече е време за отбивката. Разглеждам картата. Всичко е ясно. Показвам й. Тя се кълне, че тази страница сега съм си я измислил.

     Доспива й се. Не познавам друг човек, който толкова искрено да се прозя-

ва. Отзад се чува същото. Сваля дългите си крака от таблото. Преди да заспи, се позавива.  

            Не знам как е в колите „на хората“, но в моя кола на нея винаги й духа отнякъде. На кръста, на врата, на колената, под полата, на гърба й. Дори на Евстахиевата й тръба. На този урок по анатомия е получила 6 в седми клас. Докато спи, тя не се клати. Явно се справям по-добре с превключването на скоростите. В колата става 33 градуса. Тайно пускам климатика. На най-най-най-слабото. Тя нещо помръдва в съня си. Изключвам климатика. След малко го пускам. Усещам,  че скоро ще се събуди. Изключвам климатика тотално.

          Вече наблюдава пейзажа. Засега–безмълвно. И децата са се събудили.

           От задната седалка едно от тях ми прави забележка, че съм минал много бързо върху „Лежащия полицай“. Жена ми се обръща внезапно на цели 180 гра-дуса!? Заклеймява детето, казало такава глупост. А то, вместо да се засрами, повтаря същото. Тя издивява. Не е видяла никакъв полицай, камо ли-лежащ отстрани или върху пътя. И защо би лежал там? Вратът й се върти вече и на 270 градуса, за да обхване и мен.  Другото, още по-нахално дете, потвърждава. Не взимам отношение. Те й  обясняват, смеейки се, какво значи този нов за нея термин. Не й спестяват иронични подмятания. Майчушковци.

          Когато наближаваме целта, тя започва темата за пътната настилка, кана-лите, обществените поръчки, корупцията. И всичко това ставало на фона на та-кава природна красота. Държи да гледам в съответната посоката. Пак ставам „разокав“. Следващото е да започне да крои бизнес-планове. Оглежда се-в ля-во-гора. Следва бизнес–план за гора. В дясно–нива, нов план. Общото в ней-ните бизнес–планове е: „Плащаш на хората добре и те работят както трябва“.

         На няколко пъти ме кара да спра. Видяла е кестени или й се пишка. Спи-рам  само когато е възможно, което я дразни. При пишкане винаги отваря двете десни врати и кляка между тях. Шуртейки, коментира колко просташки си изх-върляме ние, българите, боклуците край пътя. При такъв народ как и тя да не си изхвърли там парченцето тоалетна хартия, която й давам преди да клекне? Все пак не прави това. Пъха го в някой джоб. Насред подобни хартийки, шишар-ка, няколко листчета със записани телефони, листа от дъб, кестен, китка увях-нал здравец, няколко шипки. Според О-Шу, У-шо или който и да е, това са ду-ховни неща. Връзка с космоса и енергията. Имам предвид–без хартийките и листчетата.    

          Спирайки по нейно настояване на някаква забележителност, тя слиза и отпрашва. Зад нея се чува цъкането й. Ако то не се отнася за мен, означава възхита.  Не изчаква никого.

Ние с децата не се и опитваме да я догоним. Като нормални плебеи изпадаме в простотии. Например–на мен ми се пуши. На някое от тях му се ака. Ако случайно ме няма, а тя трябва да ги изака, ще обикалят и до днес, докато намерят чиста тоалетна с вода, сапун и тоалетна хартия. С мен те са  спокойни и не се стискат. Намирам бързо подходящо място-храсталак със слаба видимост отстрани. Пуша с лявата ръка, а с  дясната бърша дупета. Винаги си нося почти цяло топче тоалетна хартия в джоба.  /“Защо ви-наги си тъпчеш джобовете като някой клошар?“/

Когато излезем от храстите, се оглеждаме тревожно. Не толкова дали някой дърт гражданин ни е видял, кол-кото дали тя няма да се появи отнякъде и да погледне акото им като гастроен-теролог. След това ще ни души ръцете ни дали са измити със сапун до кости. Откъде бихме го взели, си е наш проблем.                                                                                                                                                                                                                                                                        

            Ако сме пристигнали на вилата ни в Казанлъшко, тя започва с оглед на двора. Бързам да отключа вилата, да пусна водата и тока. Влиза в стаите. Вътре според нея са върлували мишки, плъхове, пеперуди, молци, дървояди, прилепи, паяци, мухи, скорпиони. Всички те са срали, та срали.

  • Хората си купуват препарати, а ние–не.

     Връщам се да паркирам в тесния гараж.

           Потя се-напред-назад. Идва пред мен „да ми помогне“. Би ми била полезна, ако ми казваше-малко назад с ляв волан, след това-напред с десен. Тя обаче вече говори по телефона с приятелка. Обяснява й какво кошмарно пътуване сме имали. Е, някакси сме пристигнали. Дворът приличал на джунгла. Затваря телефона, влиза отново в къщата. Занасям там багажа от колата в къщата. Всяка от стаите вече се е изчервивила от срам поради мръотията си. Децата стоят навън, скучаейки.     

            Слънцето започва да се скрива. Това време е „най-вкусно“ на село. Пче-лите и мухите се успокояват. Щурците започват да настройват инструментите си. Кокошките си лягат. Нощните пеперуди обикалят лампите, чакайки да ги за-паля. Мазня се на жена ми да отидем в ресторанта. Тя обещава, че ще отидем, но чак след като отстрани най-въпиющите мръсотии вътре. По моя експертна оценка, това ще отнеме поне два часа. Насъсквам децата, че са гладни. А и в ресторанта има Wi-Fi ! Милите дечица успяват да я склонят.

           Отиваме там пеша. В ограденото от стар български дувар място се нами-ра възрожденска къща, която е ресторант и хотел. В двора има малко басейн-че с рибки. Едната къща е етнографски музей. Музиката е тиха, без чалга. Де-цата щракат мълчаливо на смарт-фоните си. Кухнята се оказва идеална. Из-куственото водопадче си ромоли, а чешмата с двата си големи чучура клокочи.

           Боже, колко хубавини има на този свят! 

Шутаранга

Шутаранга

Трите семейства от двора се бяхме събрали в къщата на баба и дядо по повод нечий рожден ден. По традиция ние, шестте внучета, започвахме веднага с яденето, а възрастните- със салатите, ракията и наздравиците. Този път из-глежда те си бяха пийнали повечко и решиха да попеят още преди да са хапна-ли. Дадоха правото за избор на песен на дядо и той подхвана нещо неизвестно до този момент- поне за нас, малките. Бе песен от рода „Стари градски шлаге-ри“. Възрастните поеха с възторг веднага след него. Мелодията бе малко тъж-на и протяжна. През 10-на секунди се повтаряше припевът: – ….“Забрави шутаранга свой“….

 

 

       Ние, децата, се спогледахме. Предполагам, и те мислеха като мен, че тек-стът на песента е мръсничък и поискахме да излезем навън. Те ни разрешиха с жестове. Наближаваше любимият припев, на който възрастите ревяха с цяло гърло. Като никога досега само ни посочиха с пръст двора без инструкции ка-кво да си облечем или съблечем, да не пием вода потни и т.н. 

 

 

       Навън се оказа, че дори и братовчед ни Томи, който бе „цапнат в устата“ не знаеше какво значи това шутаранга. В едно бяхме напълно сигурни- думата бе много мръсна. Събрахме се в кръг. Обикновено така се наговаряхме с коя игра да започнем, но в момента хич не ни бе до игри. Да не знаеш нещо по матема-тика или български- как и да е, но ако не знаеш подобна думичка- кой-знае кога и къде може да се изложиш. Започнахме да гадаем. Братовчедките си зашушу-каха нещо и обявиха, че според тях думата е от женски род. Батко, най-голе-мият сред нас, четвърти клас, безспорен наш авторитет, веднага ги опроверга:

 

 

      – Ето, чуйте- тъкмо отвътре пак се дочуваше: „Забрави шутаранга свой“- В мъжки род е, иначе щеше да е- забрави своята шутаранга. Момичетата бяха затапени. Но пък момчетата не можехме да си представим как някой може да си забрави някъде шутаранга. Песента-дразнител най-сетне спря и бе замес-тена от тракане на лъжици в чинии. 

 

 

       В тази патова ситуация, а и в безсилието си да намерим верния отговор ед-ната братовчедка, сестрата на Томи, каза, че е разочарована от поведението на възрастните, които са си позволили да пеят неприлични песни пред децата си. Всеки от нас добави и своето възмущение, но сякаш избягвайки родителите си и визирайки най-вече баба и дядо. Които отгоре на всичкото бяха в преклон-на възраст- наближаваха 60-те. 

 

 

      Тук се намеси батко. Той бе започнал да чете още на четири години и ни бе чел и приказки, а останалите го бяхме слушали със зяпнали уста. Бе с големи сини очи, най-големият сред нас. Май искаше да оправдае баба и дядо, като каза, че сигурно ги е хванал климактериума. Най-малкият братовчед го попра-ви- преди два месеца дали другата им баба в крематориум, а не в климак-териум. Батко взе да обяснява кое от двете какво точно значи. Вече ни бе писнало от неизвестни думички и започнахме играта на сляпа баба, но някакси доста вяло и я претупахме набързо. . 

 

 

     Накрая си обещахме на следващия ден всеки от нас да попита съучениците си дали знаят думичката, която ни бе разтревожила днес. 

 

 

     Преди да заспя, в просъница ми дойде идеята, че е псувня, може би- циган-ска. Цяла нощ се мятах на сън, в който шутаранга бе дори вид змия или отров-на билка, от която ме караха да пия. Когато исках да избягам, се оказваше, че не мога и да тичам- опитвам, но краката не ме слушат- стара моя слабост- на-сън тичах много бавно.

 

 

      На следващата вечер децата се събрахме възбудени в двора. Оказа се, че и никой от нашите съученици не е знаел тази проклета думичка. В този момент сякаш си мислихме едно и също- хубаво си живеехме до вчера без тази гадна шутаранга. Претупахме набързо една игра на „Стражари и апаши“. Така бе и цялата седмица. Сякаш и игрите ни- Кралю-порталю, Волейбол над телта за пране, на думички, на бесеница, на прескочи-кобила, на футбол, топчета, крие-ница и т.н., вече бяха безсолни. Сигурен съм, че и другите бяха търсили кош-марната думичка в речници. Аз дори се бях записал в една библиотека. Дори  библиотекарката не я знаеше.

 

 

      Казано на поетичен език, призракът Шутаранга вече бе обсебил двора и нищо не бе същото както преди. Това сякаш ни преследваше и тровеше живота ни. Чак след месец, преди да заспя, ми дойде идеята да попитам другаря Ко-жухаров- отскоро бе учител по български в училището ни и наш класен настав-ник- трети клас. Дори играеше с нас футбол. Бе готин. Заспах като къпан.  

 

 

     На другия ден по време на мача единствената ми цел бе да му се набия в очите не само като футболист, но и като момче, което не нагрубява противни-ците си по време на мач. Накрая на мача той лично дойде да ме поздрави- не само за трите отбелязани гола, но и за спортсменството ми. Моментът бе бла-гоприятен и не го пропуснах: 

 

 

  • Другарю Кожухаров, имам труден въпрос към вас- по български. Кога и

 

 

къде ще Ви е удобно да попитам? 

 

 

  • Ами, Богомиле, щом си преценил, че въпросът е труден, най-добре ела

 

 

у дома след 16 ч. Знаеш ли къде живея- точно встрани на училището? 

 

 

  • Знам!  

 

 

    Точно в 16 часа бях при него и той ме въведе в кабинета си. Почерпи ме с една паста, която изядох трудно- може би заради огромния въпрос в устата ми. А и как точно да попитам без да ме вземе за хулиган, нахал, циник или простак. Дори ми минаваха мисли да си тръгна, но той сякаш ме съживи: 

 

 

  • Е, Богомиле, какъв е въпросът ти към мен? 

 

 

  • Другарю Кожухаров, какво означава думата шутаранга
  • Зависи в какъв контекст е била спомената. Т.е., с кои още думи си я чул?
  • Бе в някаква песен, която възрастните изпяха, а децата не я разбрахме. 
  • Я опитай да запееш песента, ако все още я помниш.
  • Та тата та рататата – Изпей ми, шуте, серенада……..

 

 

…. Забрави шутаранга свой ….

 

 

  • Стана ми ясно. Това е стара градска песен. И я запя:    
  • Веднаж кралицата каза: 

 

 

      Изпей ми, шуте, серенада

 

 

 и трогнеш ли сърцето ми, 

 

 

 целувка ще ти дам в награда.

 

 

……..

 

 

    За разлика от нашето празненство, той не крещеше на припева. Накрая ми даде книжка с текстове на стари градски песни- „Песнопойка“. Добре че ми по-ясни и какво в случая бе шут- не ритник по топка, а придворен смешник. А ранг значело мястото на човек в обществото. Като човек с нисък ранг, Шутът на-празно се надявал кралицата да го обикне.  

 

 

    Вечерта, пълен с отговори, бях центърът в двора ни. Не бързах да ги светна веднага. Така и така-…ранг- шут- песен, нещастна любов и т.н. Благоволих да им обясня всичко това поотделно и заедно. Те постепенно започнаха да загря-ват. Никога преди това не се бях чувствал толкова значим. Накрая им изпях, гледайки в Песнопойката: 

 

 

                         Песента на шута 

 

 

              Разправят, в стари времена
              живял е крал със хубава кралица.
              Придворний шут деня, нощя
              със своите песни ги развличал.

              И за беда влюбил се той,
              но не във простичка девица.
            Забравил шутът ранга свой,
            обикнал своята кралица.

            Веднъж кралицата каза:
            Изпей ми, шуте, серенада,
            щом трогнеш ти сърцето ми,
            целувка ще ти дам в награда……… 

 

 

     За по-сигурно добавих отново какво точно значи Забравил шутът ранга свой – този път- като цяло.  

 

 

     За моя изненада, те все още не ми ръкопляскаха. 

 

 

     След минута обаче осъзнаха всичко и ме поздравиха, че съм ги освободил от кошмарната думичка. 

 

 

     Родителите ни одобриха новото ни занимание с Песнопойката. Скоро то ни омръзна и си запяхме пак любимите ни детски песнички. На първия следващ празник изпяхме заедно с възрастните „Песента за шута“, която постепенно се превърна в своеобразен химн на родата ни. Понеже ние, малките, се натъжа-вахме, когато накрая на песента кралят обезглавяваше самозабравилия се шут, съответните куплети скоро отпаднаха.  

 

 

      Ще е редно накрая и вие да чуете самата песен

 

 

https://www.youtube.com/watch?v=8S7CcKB6NNo

 

РАЗКАЗИТЕ НА НИЯ

No Results Found

The page you requested could not be found. Try refining your search, or use the navigation above to locate the post.

Ready to Stand Out From the Crowd?

Трийсе

Трийсе

                                                       

        Чаках за ехографско изследване в Гастроентерологията. Имах записан час от преди два дни за някой си д-р Хоровиц. Представях си го висок, кокалест мъж с изпити скули, прошарена коса и рогови очила. Надявах се да бе съвър-шен диагностик. На листчето, което ми бяха дали от рецепцията, пишеше:  „Каб. 3., ет.2, д-р Хоровиц, 09.10.2018, 8,30 ч.“

Към 7,30 вече седях пред кабинета. Към 8 без 4 се дотътри един дядка, който държеше подобно листче. След това и една жена- в  8,12. Не съм от пасивните и полюбопитствах какво пише на техните листчета, най-вече- като час. Съмненията ми се потвърдиха:

И там-8,30! Ти да видиш!

Към 8,27 две жени отключиха кабинета и влязоха- може би-сестрите на д-р Хоровиц- имам предвид медицинските му сестри. Още по-добре, че са две! Към 9 без 21 в кабинета влезе, без да почука, мъж, когото първоначално счетох за д-р Хоровиц. Отвътре започнаха да се дочуват разговори, съвсем не делови, а хахо-хихи.            

        Когато си пред лекарски кабинет, мислиш не толкова за прегледа, колкото някой да не се шмугне преди теб. Към 9 без 10 интуицията ми подсказваше, че влезлият бе май пациент- връзкар. При този кикот отвътре, бе по-добре да не е бил докторът. След 9 вече бях убеден, че е техен познат. От кабинета чат-пат излизаше някоя от сестрите. Гледаше напред, сякаш, подобно на кучетата, бе лишена от периферно зрение и не забелязваше  какво брожение предизвик-ваше на пейката.

Походката на двете бе доста различна. Чернокосата ходеше много бързо. Влизаше в някои кабинети и се връщаше почти веднага. Русатата крачеше ситно с обувчици най-много номер 33. През 9 минути посещаваше само тоалетната. Според мен, мястото й бе в Урологията. Тук отварям една скоба, че на вратата на тоалетната пишеше „персонал“ и се заключваше.

Тези похождения на Русата подбуждаха и нашите нужди. Но всеки се стискаше- да не е луд да пропусне реда си заради някакво си пикане. Явно, знаейки това, в лечебните заведения не предвиждат друга тоалетна освен „персонал“. В 9,11, на нас, множащите се пациенти, адреналинът ни бе на макс- кой би влязъл, кога и ако е друг- откъде-накъде.

Аз на равни интервали поглеждах часовника си и изпусках въздишка в смисъл: „Господи, ако до 5 минути не вляза, може да се случи непоправимото!“ Други залагаха на измъчен външен вид и едва сподавена болка. Заприлича ми на приемен изпит в НАТФИЗ. Като пърформанс всички бяхме на високо ниво и се раздавахме на 100%.      

        Точно тогава онзи, познатият им, излезе, но затвори вратата. Чакащите се размърдахме и станахме. Опитвахме се да заемем удобни позиции пред нея.  Ситуацията наподобяваше предстоящо изпълнение на корнер във футбола. Разликата бе само, че центрирането щеше да дойде от самата врата. Един остана на пейката. Заподозряхме го, че е връзкар. Така и се оказа. След  малко извикаха именно него. Чернокосата сестра ни нареди строго да си  изчакаме търпеливо реда. Понечих да вметна, че всички ние отдавна сме на ред, но се въздържах.

Когато тя се прибра, болката се оттече веднага от лицата ни. Реагирах пръв и седнах на най-близкото до вратата място. Надявах се реферът на невидимия мач да не ми свири „засада“. Другите почти се сборичкаха кой да седне до мен. Върнахме се към досегашните си занимания- оглед на коридора, ослушване и артистични миниатюрки. Сестрите направиха по още няколко кур-са. Ние скачахме прави, готови да им отдадем и чест по военному. Физиономиите ни бяха смесица от болка, раболепие и надежда.  

          Преброих плочките на пода и по стените. Също така пейките, кабинетите, пациентите и лампите. Заех се да прогнозирам колко време и крачки ще са необходими на Русата сестра да отиде до и да се върне от тоалетната. Не бе сложна задача- крачка под 30 см., разстояние около 22 метра. Първият път прогнозата ми бе с грешка под 7%, но на втория бях точен.

          Този връзкар излезе след само 22 минути, но затвори вратата. Изправих се пред нея и свих показалеца си във формата на чук-чук, но не се реших. . Душевната ми борба доведе до още няколко свивания и отпускания на пръста ми, в който бяха фокусирани погледите на всички. Точно така прави снайперистът, малко преди да натисне спусъка. След 112 безкрайно дълги секунди, Чер-нокосата сестра  отвори. Главата ми вече бе цъфнала като буца сирене пред нея и тя леко се стресна. Бях я поставил в „цуг-цванг“ и ми каза примирено :- Ами влезте Вие!

          Обля ме топла вълна. Ама и ние, българите, сме едни! Какво толкова сме недоволни от здравната ни система? Влязох в кабинета и затворих хубаво вратата. Плебеите останаха отвън да си се тровкат. Вляво имаше ехограф с екран. До него- легло. Русата сестра стоеше зад бюро и пишеше. Вдясно имаше параван. Дали пък зад него не се спотайваше д-р Хоровиц? Наруших тишината:

  • Добър ден! Аз съм за преглед при доктор Хоровиц. Натъртих на името.
  • Да, да- каза тя, без да вдигне поглед. Ей-сега!

     Черничката сестра я попита, гледайки я в очите:

  • Д-р Хоровиц, да повикам ли и стажанта?
  • Да, извикай го! И му кажи да не се мотае! А Вие легнете и свалете блузата си!

          Тук оркестърът трябваше да засвири „Туш“. И таз хубава, оказваше се, че именно Русата бе д-р Хоровиц! Цели два дни напразно си бях представял доктора като мъж, разбиращ напълно гастропроблемите на другите мъже.    

  • Да си събуя ли обувките?- бавех топката, смилайки новата ситуация.
  • Не! Лягайте по гръб!

           Ето този израз никак не го обичах. Когато ти кажат това на плаж, май искат да си попечеш гърба. Лежа по гръб или на гръб? Според мен да лежиш по гърба е неясно. Такова изказване винаги ми е лазело по нервите и никога-на тях. Съобразих, че ако гърбът ми е отдолу, ще мога да гледам нагоре, а не да съм забил нос в чаршафа и да гадая какво ли ми правят в момента.

           Следващото ми двоумение бе свързано с една найлонова лента, широка около две педи, която бе поставена перпендикулярно на леглото. Явно бе предпазна, но кое предпазваше-  главата на пациента, за да не се изцапа от чаршафа или чаршафа от обувките? В другия дълъг край на леглото имаше салфетка също с неясна функция.

           Чернокосата сякаш усети колебанието ми и каза учтиво:

    –     Легнете с глава на Север!

Бих се ориентирал лесно накъде е Север, ако някъде по леглото имаше мъхове и лишеи, бил съм скаут. Или ако  носех компас. Легнах по мой вкус. Гърбът ми бе върху кревата, главата ми бе върху лентата и така можех да виждам екрана на ехографа, ако си раздалечех обувките.  

В този момент влезе стажантът и ми нареди да легна наопаки.

           Това също бе неясно- да сменя местата на корема и гърба си или на краката и главата? Забавих се малко, за да взема решение.

  • Наопаки, бе, дядо! – Аа, изцапал си с обувките салфетката! – Сестра, смени салфетката на дядо!

           Каза го, сякаш- да ми смени памперса! Преди малко не трябваше да се събувам, което бях предложил все пак. Ама кой командваше тук, аджеба? А и на този мухльо не му бях дядо!!

          Лежах вече на гърба си, но не виждах екрана. Нищо, казах си: „И без това си бях забравил очилата. Както и недочувам, ще им бъда идеалният пациент- нещо като учебно пособие. Оставям се в ръцете им. По-добре да се упражняват върху мен, отколкото върху млад човек! И дано след някой час да не извикат жена ми да ме разпознае! Прекръстих се.

           Стажантът седна до мен и намаза доста немарливо коремната ми област с гел. Някои зони останаха съвсем сухи. Не му казах нищо, въпреки че хората на моята възраст обичат да правят забележки от рода на:

  • Не така, бе, дядо-още малко тук!- Не-не-по-горе /долу/! -А така, дядовото!

Стажантът докладва, че е готов. Готов-трънки, тук-там нямах гел, а на места бе в излишък. Видях това и без очила.

           По време на ехографското изследване докторката му посочваше къде да постави сондата върху мен. След това му обясняваше нещо, но твърде тихо, сочейки му екрана, който бе вдясно от главата ми. Отвреме-навреме май искаха да се обърна настрани. Чаках нещо по-ясно- наляво или надясно, на Изток или на Запад. Те се усетиха и взеха да ме въртят несръчно с ръце- като кебап-че на скара. Тревожех се, че понякога пак ме връщаха на старото място. Явно нещо на  екрана ги караше да не вярват на очите си. Чат-пат ми казваха по-силно- и да не дишам. Бе излишно- бях така затаил дъх, че вече берях душа.  

Първоначалното ми очакване бе:

Трък-трък със сондата–след което докторката обявява тържествено, така, че да чуе ясно дори и стажанта:

  • Б.О.–Без Особености.

Но те продължаваха неравномерно вече над 6 минути. Понякога прекъсваха гладенето с „ютията“ /сондата/ по корема ми. Точно както правеха и внуче-тата ми с джойстика, когато играеха на „Плейстейшън“. Спираха да ръчкат, когато чакаха да „отидат на следващо ниво“. Те поне си викаха: „Йес“! и „Гив ми файв!“ ! А лекарката и стажантът продължаваха да си шепнат, според мен- все по-съзаклятнически. След малко и това престана. Пълна тишина. Още по-лошо.

           Разтревожих се не на шега. Диагнозата /присъдата/ явно бе заплетена. Точно сега Хю Лори /от „Д-р Хаус“/ трябваше да докуцука отнякъде.    

           Успокоих се, когато предположих какво- Дай-Боже-бе сега в главите им:           „На пациента му няма нищо, но трябва да изровим подходящо скъпи пътеки за лечение според каноните на здравната каса“. Ама наистина имаше нещо много гнило в здравната ни система!    

    –    Салфетки, трийсе-  чух властния глас на докторката Хоровиц.

Това ме стресна. Погледът й сочеше вляво от главата ми. Не бях сигурен дали съм чул правилно, а и дали се отнася за мен. Изчаках, нали съм дядо.  

           Тя повтори:

  • Салфетки, трийсе!

Погледнах пак вляво от главата ми. Да, там- върху шкафчето,  наистина имаше голяма купчина салфетки. Бяха поне 80. Да й подам, но чак пък 30? А може би пък ставаше въпрос за „формат 30“? Но салфетките бяха 20х20, дори-15х15. Къде бе логиката? Дойде ми спасителната мисъл да й подам 3-4. На нея наистина й бяха далече, но не посмях-бях сигурен, че ще ми се скара. Доскоро мечтаех да вляза в пустия му кабинет, а сега- да изляза.    

             Докторката, след още няколко наброски по бланката вдигна поглед, изгледа ме като артефакт и потрети:

  •  Салфетки, трийсе! – След което подшушна нещо на ухото на чернокосата сестра. Тя излезе видимо разтревожена. Стажантът пое също навън, вероятно да се помотае, мухльото му с мухльовците.    

Зарових се отново в салфетките. Броях напрегнато. Тъкмо бях стигнал до двайсе, държах ги все още в лявата си ръка, когато докторката вдигна поглед към мен:

  • Трийсе, де!

Изглежда с опитното си око бързо прецени, че салфетките са само двайсе и за всеки случай добавих върху корема си с треперещи ръце още 10-на, ей-така- на око. Тя продължи да си пише нещо в бланката-ребус.

Може и да ми се подхилквате, но аз тогава разсъждавах тревожно:

           Чернокосата сестра бе изпратена от докторката спешно нанякъде, може би за скалпел. Следващото изследване или операция евентуално изискваше докторката да отвори коремната ми кухина. Ще рукне кръв. Явно докторката бе много печена. Кой знае откога отваря коремни кухини и знае точния брой необходими салфетки за спиране на кръвотечението. Нямах право на грешка и се заех да преброя по-прецизно дали салфетките върху корема ми са точно трийсет, а не така, на око. Подредих ги върху себе си успоредно, след като върнах двете излишни на мястото им. Тя продължаваше да си пише. Вече- върху лява и дясна бланка. Според мен- за интензивното /ако издържа интервенцията/ и за моргата. Казах си наум молитвата- цялата, точно три пъти. Подготвих се психически за упойка и евентуално- заупокойна, тунел със светлина и пр.

           Докторката най-сетне вдигна отново поглед към мен и срещна смирения ми овчи поглед. Стана, взе ядосано салфетките от корема ми, който в момента бе наистина коремна кухина и ги тури върху другите- на шкафчето, без да ги преброи. Оттам взе една и понечи да разтрие стомаха ми доста гнусливо, но се отказа и я остави. Разстреля ме с поглед и заповяда с ненужно силен глас:

  • Трий се, де!  Какво чакаш- изтрий този гел от корема си със салфетките и ставай!
  • Ама докторе?
  • Няма ти нищо!                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                 
Определението за секс

Определението за секс

Искам да споделя колко е важно да казваме нещата на децата си с истинските им имена. Особено когато става дума за определението за секс. Ще си спестите много унизителни моменти. А на децата си,  ще спестите доста чудене и объркване. Казвам това, защото го научих по най-трудния начин – от личен опит.

Моите родители са били нудисти, тоест, по-правилно е да кажа бяха нудисти, тъй като отчетливо се сещам за първият си нуди плаж, когато бях на три. Още помня момента, в който аз тригодишна открих основата причина за това, защо баща ми е различен от нас с майка ми. То и с майка ми не бяхме много еднакви ( тогава още възрастните не са си обезкосмявали интимните части), но въпреки, че и двамата ми изглеждаха като рунтави чудовищни Йети-та, някак-си тя ми се виждаше една идея по-приемлива от него. Странното е, че от всички хора на нуди плажа съм запомнила само родителите ми, никой друг не е оставил отпечатък в паметта ми.

Също така, няколко години след това се опитаха да ме убедят, че сексът не е нещо срамно. Разбрах го от първа ръка, като станах през нощта да си издухам носа и  успях да се натъкна на нашите, които точно това и правеха. Само дето си изглеждаше бая срамно, както за мама, така и за татко ми. Като се връщах в моята стая, се чудех ако бях на чие от двамата място, мен би ме било повече срам пред детето ми. Очаквах на другия ден да съм обсипана от подаръци от гузните си родители.

В шокиращата светлина на новия ден обаче се оказа, че нито един от тях не го е било срам. Напротив – беше ми обяснено, че сексът не било нещо срамно, а напротив – било нещо красиво.

Красиво??? Тия двамата си мислеха, че докато го правеха изглеждаха красиво? Боже, какво самочувствие имаха тези хора!

Мъжът ми  от своя страна е възпитан в консервативно семейство, уважаващо традициите. Предполагам, че там думата секс никога не е изговаряна на глас.

Това породи първият от многото ни сблъсъци по отношение на това как възпитаваме децата по отношение на секса.

Мъжът ми настояваше до край да отстояваме теорията за щъркелите или пчеличките. Аз исках да кажем истината, нали няма нищо срамно в акта на любовта. Ето, моите родители даже едно време настояваха, че е красив.

След редица скандали, в които мъжът ми ме обвиняваше в това, че съм хипи, нудистка и безсрамница, а аз него – в това, че е ограничен кон с капаци, който не може да вижда по-далече от закостенялата си муцуна, дадохме на Валентин – големия ни син –  следното анемично обяснение, което беше краен компромис за принципите и на двете родителски страни.

Сексът е когато момче и момиче си легнат  в леглото, прегърнат се и се целунат.

Валентин изглеждаше слабо заинтересован от въпроса за секса въобще. Каза “ок”, вяло повдигна рамене в смисъл „поредната безсмислена информация от безсмисления живот на родителите ми“ и продължи да си прави видеа за канала си в YouTube.

Семето на Знанието явно обаче, е покълвало бавно в главата му. Защото след няколко дни, когато една неделя бяхме на гости на моите  родители и разговорът нещо беше позамрял, той реши да раздвижи малко атмосферата със следния интресен факт:

-А мама прави секс всяка вечер и с тати, и с Николай.

Родителите ми мълчаха. Ще кажете, че сконфузеното им мълчание е породено от обстоятелството, че Николай е името на съседа ни, на когото по някаква “случайност” Валентинчо много прилича.

Всъщност Николай и Валентин наистина си приличат, но това не е никаква случайност. По-скоро се дължи на факта, че са братя.

Шокът  от чутото накара баща ми да забрави да си всмукне от цигарата. Това беше първия път в съзнателния ми живот, в който го виждах да пропусне смукване, когато вдишва въздух. По принцип всеки негов прием на кислород е гарниран с никотин. Пропуснато смукване от цигарата, преведено на пушаческия език на тялото му, представляваше пропуснат удар на сърцето.

Мъжът ми ме гледаше зверски. Безмълвно ми пращаше сигнали с очи, които аз разчетох безпогрешно. Те ми казваха: “Защо аз, изрядният гражданин,  подреденият човек, потомъкът на почтен род, който държи на традициите и на това семейството да сяда на масата вечер заедно, трябваше да се запозная с теб? Ти развратнице, ти – потомък на нудисти, (не само сте нудисти, но и още по-лошо – вечеряте по различно време и не сядате заедно на масата), с какво АЗ заслужих да се обвържа с ТЕБ? Каква тежка карма изплащам в този живот? “

Аз самата съм дотам шокирана от разказа на Валентин за собственото ми поведение, че още не мога да смогна да издам звук в своя защита. Дори съм склонна да се съглася с мъжа ми.

То бива, бива, бива – дори си помислих за една част от секундата, в тон с надигащото се всеобщо възмущение – ама това моето на нищо не прилича!!!

Само Николайчо, миличкият, остава единственият остров на спокойствието в стаята. Ритмично си сърба от супичката с едната ръка, а с другата скролва някакви видеа в TikTok.

Валентин някак-си вижда, че разказът му далеч не се приема толкова добре, колкото той е очаквал. Затова решава да покаже на баба си и дядо си, че все пак в това семейство има и един неопетнен юноша, който не се поддава на инсинуациите на майка си. Самият той.

-Иска и с мен да прави, обаче само аз от цялото семейство  ѝ се опъвам и с мен –  Валентин добива мъченическо изражение – мама прави секс насила.

Няма да отричам, че и до днес в мен къкри желанието да  го върна на родителите си. И за нуди-плажовете, и за красивите секс сцени, на които ставах неволен свидетел в тийнейджърските си години. Но все пак това надхвърляше в пъти жестокостта на отмъщението, което заслужаваха.

Майка ми едно време е вилнеела гола и без кола маска на триъгълника по нуди плажовете покрай Созопол. Но откакто стана баба, се промени. Стана домакиня с консервативни разбирания за живота. Обожава да ме занимава с подробности от рода на това, че Валентинчо обичал пилешката си супа без застройка. А за миналата Коледа ми подари ТЕНДЖЕРА. Мислила, милата, мислила, и решила, че една тенджерка най-щяла да ме зарадва. Поредното доказателство, че човек погрешно смята собствените си приоритети за приоритети и на всички други.

Не можех да й причиня подобни абсурдни твърдения на Валентин, които отгоре на всичко, както се сещате сами, нямаха абсолютно нищо общо с истината. ( освен частта с мъжа ми).

Баща ми пък избягваше упорито погледа ми. Не го виня. Все пак беше единственият мъж в стаята, с когото споделях пряка кръвна връзка и на когото още не бях “хвърлила око”, така да се каже.

Родителят ми явно вече не смееше и да диша, за да не привлича ненужно вниманието на ненаситен дзвер като мен към себе си, защото не беше дърпал и от цигарата си. Тя догаряше и пепелта ѝ безпомощно падаше върху покривката. Трябваше да се намеся бързо, доказвайки невинността си. Иначе този човек скоро щеше да си умре от никотинов недостиг.

-Валентине!!! – най-накрая успях да проговоря – Какви глупости говориш на баба си и дядо си??? Кога съм правила секс с брат ти????? Кога съм искала да правя секс с теб насила??

Валентин непоклатимо отстоява позицията си.

-Всяка вечер! – Той ме гледа искрено с големите си искрящи светло-кафяви очи, обрамчени с гъсти мигли – Като си лягаме с Николай вечер, ти идваш да ни пожелаеш “Лека Нощ” и ни прегръщаш, и ни целуваш като сме си легнали. И тати отделно го целуваш за “Лека нощ”.

– Е, и??? – сега се сещам, че от месец насам ( после включих, че явно откакто се запозна с родителската версия на “какво означава думата секс”), Валентин започва да търчи като опарен из къщата всеки път като се опитам да го целуна за “Лека нощ”. Налага ми се да го прикова с лакти и колене на леглото, докато го нацелувам хубаво. Междувременно той се отбранява и бърше гнусливо следите от моите целувки от бузките си.

-Нали с тати ми обяснихте че “секс” означава “когато момче и момиче си легнат  в леглото, прегърнат се и се целунат”!!! Ти си момиче, ние сме момчета! Само ни изчакваш да си легнем в леглата и веднага идваш да ни целуваш за „лека нощ“ и да ни прегръщаш.

Скоро след това Вальо разбра в час по биология в училище какво наистина представлява сексът. По време на вечеря сподели, че вече знае какво е това. И то е много по-гадно, отколкото си го е представял.

Николай, който е 4 години по-малък попита какво точно е това, и брат му му каза „Вярвай ми, рано ти е да знаеш. Ще ти кажа, но първо искам да си изживееш спокойно детството“.