Учи се от децата си

учи се от децата

Written by Ния

May 29, 2021

Преди години бях с двете деца на открития минерален басейн в „Павел баня“. Те бяха току-що излезли от големия басейн и влезли в детския. Успокоен, отидох до багажа ни, за да си взема цигара. Когато се приближих към тях, многобройна тумба цигани изскочи от големия басейн и ме наобиколи:
  • Какво тарашаше там, а? – Усетих една особена миризма-не от тях. Така ми миришеше като малък след падане или след бой. Погледнах към децата, които  бяха дочули врявата и гледаха уплашено към мен. Обясних на циганите, че съм ровел в багажа си за цигара, от която си и дръпнах. И че съм тук с внучетата си.  
  • А, тоя номер с децата не ни го пробутвай на нас! – казаха почти едновременно няколкото циганки от групата. Поразколебаните им  мъже ме накараха да им покажа багажа ни. Оказа се близо до техния, също на тревата отстрани. По-гледнах към детския басейн. Големият ми внук, 11-годишен, бе напълнил очите със сълзи, а по-малкият-7 годишен, изскочи смело оттам, застана между мен и тумбата, разпери ръце като боксов арбитър и каза :
  • Дядо, спокойно! Говори им само на английски!  

След като вече се бях заоправдавал на български, бе късно да премина на английски. Но присъствието на детето между нас свърши работа и след малко циганската тумба се върна в басейна, оставяйки един за пазач на багажа им. Аз запуших цигара от цигара, а децата продължиха играта си в басейна. Боят ми се бе разминал. Какво ли щеше да стане ако бях сам? Що за дядо-пазител бях?

Когато бях малък, дядо ни бе едър, як, авторитетен, със страховити мустаци и според нас- шестте му внучета, би ни защитил с лекота и от триглава ламя. 

След две седмици с жена ми, без внуците, решихме да направим екскурзия до х. „Средногорец“ в Средна гора. Някъде след с. Александрово в посока планината спряхме с колата. Един местен човек на въпроса ни накъде е хижата бе отговорил- по шосето, после в дясно има маркирана пътека, но е занемарена. И не си оставяйте колата тук- извън селото!  

 Не го послушахме. Намерихме пътеката, после я загубихме. Така- няколко пъти. Тъкмо се бяхме оправили и стигнали достатъчно високо, в гората започна да се носи дим. След малко стигнахме полянка, от четирите края на която ся-каш от земята изникваше пушек, от който пък наизлязоха 7-8 цигани. Бавно отидоха до пътеката и спряха на 50-ина метра пред нас. Жена ми стисна силно ръ-ката ми. Малко преди това бе говорила, че според много хора да ходиш в пла-нина вече изобщо не било безопасно, на което се бях изсмял. На фона на дима циганите приличаха на дяволи, някои от които- дори с вили в ръце. Видът им не предполагаше да търсят интеграция. Пак ми замириса „на таркал“.

Май бе по-добре просто да се обърнем и да се върнем. Тогава се сетих за малкия ни внук Ничи. Казах на жена ми да изчака на място. Ако я повикам, да тръгне след мен и да им каже нещо на английски. Отправих се „смело“ към ци-ганите. Ако бях Чък Норис- ясно, но не бях. В главата ми бе само т.н. от мен  „Метод на Ничи“ и ги попитах: -„Do you know  where is “Srednogorес” hut?“ Те не се усъмниха в произношението ми и отвориха коридор да преминем. Извиках: – Come on, lady! Тя тръгна и ги поздрави: -Hi, guys! – направо ме възхити. След половин час стигнахме хижата. Бихме преспали там, но ни бе страх за колата. На връщане насред същата полянка стоеше камион. Циганите го товареха с чува-ли с дървени въглища- продукцията от дупките. Махнаха ни с ръка, някакси- на английски, в смисъл: „Разкарайте се по-бързо, please!“  

Колата ни чакаше невредима и се прибрахме, кикотейки се на английски.

Методът на внучето ни Ничи против опасни цигани се бе оказал перфектен.

На следващата година една вечер взех внучетата от училище и подкарах колата към дома на родителите им. На по-малкия му се допика, наложи се да спра до една градинка и отново потеглихме. След малко ни спряха катаджии.  

  • Добър вечер. Сержант Иванов. Излезте от колата с документите си.

     Осмелих се да попитам:

  • Някакво нарушение ли съм направил?
  • Не бяхте включили светлините.

     Започнах да се оправдавам с нуждата на внучето и че после съм забравил….

  • Не ми обяснявайте. Елате в  колата пред Вас да Ви съставим акт.
  • Вижте, става тъмно, родителите на децата ще се притеснят. Поне да кажа на малките да постоят сами и мирно в колата, а?
  • Добре, но не се бавете! – рече Иванов и пое към колата им.  

  • Върнах се при децата, които ме гледаха уплашено. Казах им да ме изчакат без да излизат, защото катаджиите са ме хванали в нарушение и ще ми пишат акт за глоба. Те започнаха да питат какво е акт, какво съм сбъркал, колко ще ме глобят, колко ще се бавя, да се обадят ли на родителите си….
  • Стойте тихичко тук, до 20 минути ще се върна. В никакъв случай не се обаждайте на мама и тати, за да не ги притесните излишно. Обещавате ли?
  • Добре, дядо!

Отидох в катаджийската кола. Както и очаквах, старшията пред волана се правеше, че пише акт, а Иванов държеше документите ми. Обърна се към мен и подхвана т.н. от самия мен „преговори“, в които имах опит:

  • Какво работиш?
  • Инженер съм.

Нека ви преведа какво означава това. Въпросът им е анонс, че може и да не пишат глоба– и аз ще мина по-тънко, и те ще вземат пари. В завимост от професията ти глобата варира. Ако си адвокат или бизнесмен е много, ако си безработен- 10 лв. По онова време да си инженер беше нещо малко над 10 лв.   

  • Сега какво– да пишем ли акт за 50 лв.? Не изглеждаш пиян или тузар.

     /–   Дай 20 лв. и- кой- откъдето е./

  • Абе дайте да не си усложняваме живота…./Съгласен съм/.

Започнах да се бъркам по джобовете за 2 х 10лв., за тяхно удобство. Точно тогава зад нас се чу детско врещене. Обърнах се уплашен. Големият ми внук Вики бе изкарал от колата малкия- Ничи, крещеше му и го налагаше, а той пипищеше. Добре, че това ставаше на тротоара. Изскочих и хукнах да ги усмирявам. Някои минувачи, предимно жени, спряха и се канеха да се включат. Тъкмо мислех да хвана двамата за ушите и да ги вкарам в колата ни за да не ни гледат хората сеира, се появи Иванов, подаде ми документите и каза:

  • Свободен сте, господине. Оправяйте се по-бързо с децата. И не забравяйте да си включите светлините!  Вземете си документите.

 Пъхнах ги машинално в задния джоб и благодарих. После хванах децата за лактите и ги забутах към колата, от което запищя и големият. Бяхме на прага на истерията. Креснах им така, че млъкнаха на мига. Стана ми неловко, но съвсем скоро, като по даден знак, те изведнаж се запревиваха от смях.  

  • Сега пък какво ви става, бе, идотчета такива? – почти им изревах.
  • Виж, дядо, катаджиите си заминаха.  Да изчезваме и ние!– каза по-големият.  Двамата скочиха в колата и си закопчаха коланите веднага както никога.  

      Потеглих  без да умувам, после щях да се разправям с тях.  

  • Светлините,  дядо! – каза големият.
  • Колана, дядо! – допълни малкият.

Бяха прави. След кратка пауза смехът им избухна отново:

  • Ох, не, не, не мога!  Много якоооо…..Cool !  Явно скоро нямаше да спрат с воплите си. В този момент се усетих. Когато поутихнаха, попитах:
  • Кой от вас измисли да разкараме катаджиите по този начин?
  • Аз! – отговори гордо големият.
  • Поздравявам те, успя да излъжеш и мен!

    Усмихнах се наум- явно това пък бе „Методът на Вики“ против катаджии.

  • Ама дядо, не трябвашe ли да похвалиш и мен, че се съгласих Вики да ме набие без да съм виновен?  
  • Всъщност, благодаря и на двамата. И ви поздравявам за страхотното шоу. Някой ден ще ви почерпя!
  • Wooow ! 
  • А кой даде идеята? – Аз! – сам си отговори големият.
  • Ама кой изяде боя? – Аз! – гордо допълни малкият.

     За кратко отзад настъпи блажена тишина. След минута големият се обади:

  • Дядо, недей да ни черпиш. И без това нямаш излишни пари.

Размислих се какво дете бе Вики- имаше чувствителна и съчувстваща душа.

Може би когато съм тръгнал към катаджийската кола се е разплакал, но все пак е намерил сили да ми помогне. Обичам го това дете. Не е като малкия си брат, който е устойчив психически и доста меркантилен. Но пък е много обичлив и грижовен. Обичам го и това дете. Поразчувствах се. Погледнах в огледалото за обратно виждане. Те си шушукаха оживено нещо със светнали очи. В ума ми нахлуха стиховете: „ Две хубави очи. Очите на дете. Музика, лъчи. Не питат и не обещават “… Явно бяха превъзбудени, миличките- кой знае колко страх бяха брали заради мен, техния любим дядо. От което съвсем се размекнах.   

 Наближавахме техния блок и тъкмо се канех да ги помоля да не разказват на никого за случката, големият ме попита:  

  • А дядо, колко щеше да е глобата?
  • 50 лв! – изстрелях, без да се замисля, че това може да има и последици.   
  • Ееее, дядооо, защо не ни ги дадеш на нас? – добави мило, в характерния си стил малкият – все пак ние те отървахме от глобата.
  • Тъпанар! – сряза го по-големият.  Ако ни даде по 20 лв., и за него ще останат 10 лв.! Помисли малко преди да говориш!
Учи се от децата си…

You May Also Like…

Когато човек иска, той и може

Когато човек иска, той и може

Откакто се пенсионирах, често жена ми, тръгвайки за работа, се чудеше колко ли ми е тежко по цял ден да се мотам...

Разсеяната аз

Разсеяната аз

Това разказвам от името на жена ми Роси. Джобовете на панталоните на разсеяния ми баща бяха винаги издути. В тях имаше...

Женската интуиция

Женската интуиция

Много женени мъже имат проблем как да скрият от съпругите си, че имат любовница. Моят проблем е точно обратният. Преди...

0 Comments

Submit a Comment

Your email address will not be published. Required fields are marked *